Розмари Роджърс
Среднощна красавица (6)

5

Светлината на превалящото слънце се простираше над улица „Сейнт Джеймс“, а самото то се подаваше иззад един облак и хвърляше неравномерни сенки, които като възлести пръсти се протягаха из алеите и се гърчеха досущ притаени котки по первазите и входовете. Брет прескачаше нагоре по две стъпала наведнъж и ефектът на мрачното му настроение можеше да се сравни по сила само със заплахата на Кайла. Да върви по дяволите. Последните два дни бе прекарал в тормоз над адвоката на Едуард, принуждавайки го да събере всички налични сведения за смехотворните й претенции, че е първородната дъщеря на херцога, и то законна. Още по-лошо — той току-що бе напуснал кантората на адвоката. Този глупак бе признал, че е запознат със случая, но не е счел за необходимо да го спомене, тъй като Фостин е подписала документ, с който се отказва от всякакви права.

Брет тихо изруга. За какъв дявол се мотаеше още тук, в Англия? Би предпочел да е в Америка, където беше мястото му. Девствените територии отвъд река Мисисипи бяха нови за Съединените щати, придобити с документ за собственост, подписан през 1803 г., и все още бяха почти незаселени. В последно време имаше спорове за граничната зона, към която предявяваха претенции испанците и отчасти Мексико. Дръзки американски авантюристи стремително навлизаха там, без да отдават значение нито на Испания, нито на Мексико.

Тексас. Подхождаше му. Напориста, необятна, дива природа — там имаше бъдеще за човек, който обича да рискува. Липсваше му. Липсваха му знойните сухи дни и парещата жега. Тук валеше почти всеки ден. Всеки проблясък на синьо небе бе равностоен на празник и слънцето дори не успяваше да изсуши земята, преди отново да завали.

Когато стигна игралната зала в Уайтс — проклета да е, тя дори знаеше, че той посещава това място — гневът му все още не бе стихнал. Бари Бейлър, виконт Кенуърт, четвърти син на третия граф Монтграмърси, го посрещна с вдигнати вежди и ехидна усмивка:

— Хей, Улвъртън. Някоя фуста се е опитала да те опитоми, а?

— Всъщност нещо такова — повечето време Брет се забавляваше с този младок, който бе остроумен и забавен, макар че имаше моменти, когато маниерът му започваше да го дразни. Бари притежаваше лустросания чар на своята класа, но без помпозната арогантност, която обичайно съпътстваше качествата на чистокръвните аристократи — едно преимущество в очите на Брет.

Бари тихо се изсмя:

— Бих искал да срещна жената, изкарала извън релси непоклатимия херцог. Впрочем тя жива ли е все още?

— Хуморът ти е неуместен. — Брет вдигна ръка, за да привлече вниманието на келнера, и взе малка чаша бренди, после пресече стаята. Димът се стелеше на кълба. Огромното помещение бе пълно с контета, които се тълпяха около облечените в зелено сукно маси или седяха отпуснати в меките дивани, а тези от известния кръг на Бю Бръмел, стояха край еркерния прозорец с лице към улица „Сейнт Джеймс“.

— Без съмнение преувеличих малко — съгласи се Бари с усмивка, но невъзмутим. — И въпреки всичко, говори се, че нямате навика да толерирате прищевките дори и на най-прекрасните представителки на нежния пол. Някои джентълмени ви завиждат точно за това, тъй като те самите са в незавидно положение, принудени да ги търпят.

— И вие ги наричате мъже? — Брет подигравателно вдигна вежда, а Бари се разсмя.

— Както винаги, улучихте в целта, Улвъртън. Осмелявам се да отбележа, че има хора, които не мислят като вас. Ще играете ли днес?

Брет сви рамене, отпи от питието си и сърдечно размени поздрав с лорд Олвънли, един от най-близките приятели на Бръмел, който спря до тях.

— Улвъртън, Бръмел даде знак, че има едно място на масата до прозореца — веждите на Олвънли се вдигнаха в недоумение, че така лесно допускат херцога в отбрания кръг. — Вероятно кройката на костюма ви прави впечатление.

— Така ли? Нося го не заради стила, а защото се чувствам удобно в него. Радвам се, че познавачите го одобряват — развеселен, Брет се обърна и кимна на Бръмел, докато Олвънли продължи да си проправя път към една от игралните маси. Добър избор, но играчите бяха прекалено вживени в ролята на аристократи, повече, отколкото на Брет му понасяше. Той ценеше острия като бръснач ум на Бю Бръмел и одобряваше стремежа му към чистота, макар че в някои отношения му се струваше прекалено претенциозен и свръхамбициозен в стремежа си да бъде арбитър по модните тенденции. Но самият Брет пет пари не даваше дали харесват дрехите му, или не. Не го интересуваше и как възприемат и него самия. Бари веднъж подметна, че самото отношение на Брет към тези неща допадаше на някои членове на висшето общество.

— Просто те са достатъчно арогантни, за да оценят някой по-арогантен от тях — отбеляза Бари с иронично свиване на устни и с очарователната си усмивка, която го спасяваше от ноктите на кредиторите му, за да не го хвърлят в затвора за неплатени дългове.

Бари се огледа нещастно наоколо и призна, че съдържанието на джобовете му не е на съответното ниво. С безгрижно свиване на раменете подхвърли:

— Опасявам се, че вчера вечерта прекалих с чашката и съм си забравил портфейла в Хейуърт. Тази вечер съм извън играта.

— Казвал съм ти и преди, че си твърде предпазлив. Ако си решил да рискуваш, играй така, сякаш богатствата на света са в джоба ти.

— Лесно е да го каже човек, който, изглежда, действително притежава всички богатства на света — рязко подхвърли Бари. — Дяволски е неприятно да му се налага на човек с шапка в ръка да моли баща си да му даде месечната издръжка предварително. Старият татарин седи върху балите с пари, сякаш чака да се измътят. — Бари замълча и вдигна поглед към Брет, изпълнен с явно любопитство. — Кажете ми истината, Улвъртън. Прини наистина ли дойде да моли за заем? В Лондон се носи мълвата, че той е изпратил човек при вас за това.

Брет отпи нова глътка бренди. Веждите му се вдигнаха въпросително над ръба на чашата и той впери поглед в Бари, от което младият виконт се изчерви и измърмори, че това наистина не е негова работа, но понеже е дочул…

— Прав сте. Не е ваша работа. Но вие знаете, че принцът и аз се познаваме, откакто той прояви силен интерес към развитието на някои дейности в Ню Орлиънс. Що се отнася до заема, това беше просто дарение, което да финансира подобренията в красивия Брайтън.

— Не и павилионът! Грозна гледка! Изглежда така, сякаш храмът „Сейнт Пол“ е отишъл в Брайтън и е хвърлил хайвера си там. Така чух да казват. А работата едва е започнала, сигурно е успял да ви намери в момент на пълно благоразположение.

— Всъщност страдах от такъв махмурлук, че бях готов да дам двойно по-голяма сума, само и само да ме остави на миpа този негов секретар с миша муцуна.

— И все пак не го приемам, дори да имах готови пари, които можеш да хвърлиш с лека ръка. Дори да имах сребърна мина в Америка, проклет да съм, ако дам и едно пени за тази китайска пагода в Брайтън.

Брет тихо каза:

— Инвестирах в принца, а не в поредната архитектурна аномалия.

Изумен от чутото, Бари цяла минута асимилира скрития смисъл на казаното, после широко се усмихна:

— Господи, никой не може да ви измами, нали?

— Пак тези ласкателства. — Брет се усмихна на Кенуърт. Разликата във възрастта им не бе голяма, Бари бе с четири години по-млад, но в житейски опит херцогът го превъзхождаше с десетилетия.

— Стилът ви на изразяване е отвратителен. Внимавайте, защото ще кажат, че твърде много ви влияе компанията, с която се движите.

— Няма да бъда котешка лапа, Улвъртън, не си го помисляйте дори. Не бих могъл да намеря по-добра компания.

— Не позволявайте това да се разчуе. Ще ви помислят за недодялан.

Кенуърт вдигна рамене:

— И по-лоши неща са казвали за мен.

— И за мен.

— Не и в лицето ви, не и след дуела с Ивършъм. За него последствията са най-сериозни. Макар да чувам, че просто е имал късмет. Един инч в обратната посока, и той е щял да бъде покойник.

— Неприятна мисъл — но, разбира се, това е малко вероятно. Рана в рамото не е фатална, ако правилно се погрижат за нея.

Кенуърт го погледна заинтригуван, после отмести поглед встрани и поздрави един от ловните си компаньони, преди да се обърне отново:

— Вие сте точен стрелец, но какво щяхте да правите, ако ръката ви бе трепнала? Ако бяхте простреляли фатално Ивършъм?

— Щях да приема смъртта му със задоволство, без съмнение. Какво друго очаквате?

Свивайки рамене, Бари изглеждаше смутен:

— По дяволите, имате железни нерви. Но дуелите сега са извън закона, знаете това.

— Всеки, който мисли, че да стреляш по човек, не е опасно, е пълен глупак. Ивършъм почти не ми остави избор. Опитах се да го предупредя, но той не ме послуша. Ще отидем ли в Артурс или Грейъмс за една прилична игра?

Бари се изненада, после се усмихна разбиращо:

— Предполагам, че е време да сменим темата. Най-добре е в Артурс, въпреки че остатъците от месечната ми издръжка са съвсем оскъдни и бързо ще приключа.

За съжаление Бари се оказа прав — парите му скоро свършиха и той отпадна от играта на карти. Брет откри, че съдбата е благосклонна към него и игра до късно. Отказа се, когато му дотегна, а и един от другите играчи бе толкова пиян, че престана да се държи рационално.

Той откри, че Бари го чака, отпуснат в един удобен стол, и това го изненада:

— Подремна ли, Кенуърт?

Още сънен, Бари сви рамене и се изправи на крака:

— Малко е късно да намеря файтон, който да ме откара вкъщи. Помислих, че можете да ми направите тази услуга, ако нямате други планове, разбира се.

— Нищо, което не може да почака.

— Господи! — простена Кенуърт, загледан накъде напред. — Това не е ли старият подлец Лорд Брейкфилд, граф Нортуик. Какво прави той тук? Твърде порядъчно е за неговия вкус.

Брет погледна нататък. Познаваше Брейкфилд. Беше го срещнал преди години и сега го харесваше не повече, отколкото преди. Носеха се слухове, че се занимава с незаконни и тъмни сделки. Лицето му бе олицетворение на порока, белязано от дълбоките бръчки на разгулен и безпътен живот.

Бари изръмжа:

— Видя ни — погледнете — идва към нас. Как, по дяволите, да избегна срещата с него?

— Кажи, че си болен. Чувал съм, че Брейкфилд се страхува дори само от споменаването на тази дума.

— Подигравате се с мен. По дяволите. Този човек ме кара да настръхвам. Това, което се говори за него, е направо… чудовищно.

— Един от блестящите представители на английския елит. — Брет млъкна и зачака. Брейкфилд приближи и застана до тях, като леко се поклони.

Гъстите му вежди бяха вдигнати в леко учудване, надвиснали над впечатляващо безцветните очи, които съсредоточено ги разучаваха. Тънките му устни бяха присвити в ъгълчетата, сякаш току-що е чул шега, предназначена само за неговите уши.

— Улвъртън. Ето че отново се срещнахме. Доста време мина от последната ни среща. Съжалявам за баща ви. Той и аз извървяхме дълъг път през годините, нали?

— Не знаех, че познавате баща ми отблизо, лорд Брейкфилд.

— Така ли? Може би той никога не ви е споменавал, че за известно време имахме общ бизнес. Но това бе толкова отдавна. Аз претърпях големи загуби в инвестициите си и тогава по взаимно съгласие се разделихме.

— Много съм озадачен, че баща ми никога не ми е споменал за бизнес, свързан по някакъв начин с вас.

— Вероятно е искал да знаете само за успехите, не и за провалите. — Нортуик насочи поглед към Бари и присви очи:

— Охо, Кенуърт. Изненадан съм да ви видя тук, след като снощи стояхте до късно в Уайтс.

Лицето на Бари почервеня от гняв, защото графът намекваше за снощната му загуба на покер. Брет се намеси с провлачен тон, искаше да провокира графа:

— Странно е, че посещавате Уайтс вместо Брукс или Пиджън Хоул. Превъплъщавате се в ролята на тори?

Брейкфилд изсумтя и пренебрегна забележката на Брет за долнопробните комарджийски свърталища:

— Какво ви кара да мислите, че съм привърженик на вигите, сър?

— Средата, в която се движите. Всъщност нямам нищо против приятелите ви. Брауъм и Грей са изключително интересни личности, имат връзки в най-висшите кръгове на обществото. Приемете моите поздравления!

— Наистина ли? Странно. В наше време едва ли е похвално да бъдеш на страната на вигите. — Брейкфилд изпитателно огледа Брет, впил в лицето му безцветните си като стъкло очи. — Не мислех, че се интересувате от обичайните партийни пристрастия.

Брет вдигна рамене:

— Смятам, че бунтарският дух, а не следването на традициите определя пристрастията на днешния човек. Отхвърлям това, което за мен е неприемливо.

— Аха, така, както колониите отхвърлиха Англия. Разбирам. Това обяснява нещата. Да очакваме ли още бунтове?

— Отменете законите за зърното и се погрижете добре нахранените хора да не загубят склонността си да създават хаос и напрежение.

— Законите за зърното бяха въведени, за да поддържат цените високи и по този начин да не позволят Англия да бъде наводнена с евтино чуждестранно зърно. Миналогодишните брожения бяха глупави и безполезни. Един безполезен и напразен бунт на революционери, които не са наясно с политиката на правителството и законите, създадени за тяхно собствено добро. — Лорд Брейкфилд сви гъстите си вежди. — Да не би и вие да сте един от подстрекателите, които целят да отслабят позициите на правителството с помощта на празни приказки?

— А вие не сте ли един от тези, които печелят приказни богатства точно заради тези закони? Предпоставките са отлични — контролиране на вноса с цел да се запазят цените в Англия високи. Но това принуждава производителите да вдигат заплатите, което лишава работниците не само от работните им места, но и намалява възможностите им да си осигурят хляба, чиято цена е и по-висока. Забравихте ли какво доведе до трагедията във Франция? Ако масите бъдат обречени на глад и мизерия, те стават непокорни.

Брейкфилд отхвърли тази възможност с пренебрежително махване на ръка:

— Тук не е Франция. Наполеон намери достоен противник в лицето на Уелингтън при Ватерло. Англия държи здраво властта дори под ръководството на регента. Намирам, че идеите ви граничат с невероятното.

— Въпреки това тези закони трябва да бъдат анулирани, иначе рано или късно ще има нови размирици.

— Боже мой, нима всемогъщите мърльовци ще тръгнат да палят къщите ни? — Устните на Брейкфилд се свиха в подигравателна гримаса. — Осмелявам се да отбележа, че ние ще разберем за намеренията им по тяхната непоносима воня, която ще предшества тълпите дълго преди да сме ги видели с очите си.

— Улвъртън е прав — намеси се Бари внезапно. — Още не съм забравил размириците в Мидландс преди няколко години, бунтовете на лудитите, когато чупеха машини и всяваха ужас сред населението. Конни патрули трябваше да дежурят денонощно, за да ги задържат, и половината от северните провинции за известно време приличаха на военни лагери. Спомням си го добре. Последният бунт беше през 1812-а. Избухна заради безработицата и високите цени на хляба. Следващите, които ще въстанат, ще бъдат най-вероятно миньорите или тъкачите.

— Или шапкарите? Въоръжени с игли за шапки и опасни пера — Брейкфилд се изсмя неодобрително. — Сигурно вие, младите, ще бъдете разочаровани, ако Фрибърг и Трейър фалират и вие останете без енфие.

— Не правете грешката да ме причислявате към дендитата от вашия кръг, Нортуик.

Брейкфилд изненадан се намръщи и хвърли кратък изучаващ поглед към Брет, преди да вдигне небрежно рамене:

— Не. Никой не би ви определил като светски тип джентълмен. Колкото и опасно да изглежда само споменаването, все пак се осмелявам да отбележа, че вие все още не сте се отърсили от някои провинциални черти.

— Смятам, че те са по-добри от безотговорно лекомисленото поведение на някои хора. — Брет се усмихна в лицето на Брейкфилд, който го гледаше студено. — А сега бих желал да ме извините, сър. Имам друг ангажимент и трябва да тръгвам.

Брет се обърна към Бари, който с омраза се взираше в лицето на Брейкфилд, и му предложи да го придружи за още една игра на карти.

— Леля ми ще бъде там, както и някои от тазгодишните дебютантки. Лейди Сефтън ще представи някои от своите протежета, които ще дебютират в обществото този сезон.

Брейкфилд с тих глас злобно отбеляза:

— За Бога, Кенуърт, намерете си богата съпруга, която ще спре посещенията ви при лихварите.

— Сър, ще пренебрегна оскърбителните ви забележки. — Бари пое дълбоко въздух, треперещ от гняв. — Ако упорствате, за мен това би означавало, че желаете да ме предизвикате на дуел.

— Гледай ти. Дали наистина съзирам огън под тази безлична фасада, младежо? — Усмивката на Брейкфилд показваше колко се забавлява. — Може би трябва да ви напомня, че докато вие бяхте все още в пелени, аз вече бях убил трима противници на дуел.

Брет предупредително сложи ръка на рамото на Бари:

— Не позволявай да бъдеш отдушник за злобата на Нортуик. Поради напредналата си възраст той вероятно е забравил добрите обноски.

Веждата на Брейкфилд се вдигна въпросително и безцветните му очи станаха две цепки:

— Улвъртън, не бихте желали да ме превърнете в свой враг, и то заради едно разглезено пале.

— Това, което не желая, е вие да ми казвате какво желая и какво не желая. — Брет се усмихна ехидно, когато забеляза явното изумление и гняв на графа. — Може да съм провинциалист, но съвсем не съм склонен да търпя грубиянските маниери на един стар развратник.

Лорд Нортуик се взираше студено в тях, докато напускаха игралната зала. Нощни сенки покриваха къщите на улица „Сейнт Джеймс“, където горяха запалени свещи и очертаваха светлинни квадрати от прозорците на клубовете, където се забавляваха членовете на висшето общество. Кенуърт почти пелтечеше от гняв, когато Улвъртън го качи в каретата, а лицето му пламтеше, червено като тапицерията, върху която се просна, като процеждаше през зъби:

— Проклет да е този безсърдечен негодник. Ще го предизвикам на дуел. Ще го направя, Улвъртън!

Брет не го беше грижа за Нортуик, но Бари бе толкова млад и избухлив, че би могъл да си изпати, ако не е достатъчно внимателен.

— Остави нещата да отшумят. Хората като Брейкфилд обикновено се самоунищожават.

— Не мога да чакам — лицето на Бари се сгърчи в заплашителна гримаса. Замъглената светлина на един от фенерите на каретата го освети косо и светлосенките зашариха по неспокойните черти. Брет забеляза, че изражението му говореше не само за наранена гордост. Той се намръщи.

— Има нещо повече от острите реплики, разменени тази вечер, Бари. Кажи какво е?

След като помълча притеснен и вперил поглед навън, Кенуърт кимна рязко:

— Има и друго. Политическите пристрастия на Нортуик просто ме дразнят. Това, което ме отвращава, са неговите странни вкусове.

— Странни? Като това, да носи парчета плат, закриващи белезите му от едра шарка?

— Не, имам предвид истински странности. Долнопробна история. Той винаги е бил похотлив и развратен тип, но слуховете често са преувеличени за някои мъже, особено за тези, които лесно си създават врагове. Нортуик вече има достатъчно врагове, но аз зная, че някои слухове за неморалните му постъпки съдържат истина. — Той извади кутия с енфие, посегна към нея, и отново я прибра, защото изведнъж си спомни подигравателната забележка на Нортуик относно зависимостта на младежите от тютюна. Наведе се напред въпреки силното люлеене на каретата по паважа и тихо каза. — Лорд Брейкфилд се гордее с възможностите си да си доставя млади момичета за своята колекция от проститутки.

— Имаш предвид против волята им?

— Понякога, макар че има отчаяни мъже и жени, които продават малките си дъщери на такива безчувствени злодеи като него. О, Господи, аз знам какво прави той, но не мога да го докажа!

— Бари, вместо да го усукваш, говори направо.

Той със стон се отпусна на седалката и опря юмрук в челото си:

— Млади момичета, Брет, малки момичета! Деца, едва излезли от пелените, малки момиченца със свежи личица и сладка невинност: четири-пет- или шестгодишни, те просто изчезват.

Брет се намръщи:

— Говориш за член на аристокрацията, Бари. Не че титлата може да направи човека светец, но той трябва да е наясно, че ще бъде държан отговорен за делата си. Би ли поел този риск?

— Какъв риск? Купуването на деца от потънали в бедност хора от Ковънт Гардън надали може да се счита за нещо необичайно в днешно време.

— Да, но за да работят като прислужници в кръчмите или като коминочистачи, или да разнасят млякото, но не и за целите, които твърдиш че преследва Нортуик — самото изражение на лицето на Бари показваше колко е отвратен и Брет поклати глава. — Ако това, което казваш, е истина, той трябва да бъде подведен под съдебна отговорност.

— От кого? От вас? От мен? Нямаме доказателства — той прокара пръсти през разрошените си къдрици, които падаха над челото и надвисваха над очите му. Небрежната прическа му придаваше абсурден младежки вид. — Няма нито едно доказателство, няма дори… тела… — нищо, в което да го обвиним.

— Откъде, по дяволите, разбра всичко това?

Бари имаше вид на болен. Съсредоточено наблюдаваше ръцете си, а бледата светлина на проблясващите улични лампи танцуваше със сенките по лицето му. Гласът му бе тих, почти шепот:

— Знам, защото бях там една нощ. Преди няколко месеца — бях напълно вкиснат, объркан, смазан — не знам защо се оказах там, нито как се озовах в неговата компания. Всичко е много смътно, но си спомням, че видях едно малко момиченце. Русо. Мъничко. Ужасено. Аз исках да му помогна, но, о, Господи! — Той затвори очи. — Когато се събудих, графа го нямаше и момиченцето бе изчезнало…

Гласът му замлъкна, а Брет се бореше с внезапното чувство на отвращение и погнуса от току-що чутото.

Незаконният бизнес бе едно, но перверзията на Нортуик съвсем надмина очакванията му. Не беше чудно, че младият Кенуърт го мрази така неистово.

— Ако това, което твърдите, е истина, може да се намери начин за обвинение срещу Нортуик.

Кенуърт се засмя тихо:

— Според мен той е син на сатаната. Никой досега не е успявал до го уличи в нещо, защото той е твърде предпазлив.

— Моето мнение е, че не е толкова внимателен. Ако беше, нямаше да ви покани да отидете с него. Хората, които са предпазливи, не осигуряват свидетели на нечестните си дела, освен ако и те не участват. Или държат устата си затворена.

Лицето на Бари пребледня още повече. Той обърна глава и се загледа в тъмния прозорец:

— Дължа му пари.

— Значи той мисли, че е купил вашето мълчание.

— Да — Бари отново прокара пръсти през непокорната си коса с напълно отчаян вид. — Той никога не пропуска случай да ми го напомни, както без съмнение вече сте се досетили от забележката му за лихварите.

— Колко му дължите? — Бари почервеня, устните му се свиха и Брет разбра, че сумата сигурно е значителна. Попита отново, този път по-рязко. — Колко, Кенуърт?

— Четиринадесет хиляди лири.

— Какъв глупак! Как, по дяволите, успяхте да задлъжнеете към човек като Брейкфилд с толкова много?

— Фаро — той вдигна рамене и ръцете му се свиха в юмруци, които задържа на коленете си. — Бях принуден да се унижавам пред него, докато отново мога да се появя пред баща си, за да ми даде авансово полагащата ми се годишна издръжка. Но баща ми отказа и с две думи ми даде да разбера, че е готов по-скоро да ме види в Танжер в Нюгейт, отколкото да ми даде дори и едно пени, за да плащам дълговете си от комар.

— Аз ще ви дам.

Бари впи поглед в него, а в тъмнината на купето очите му проблясваха, разширени от изумление.

— Улвъртън! Брет, о, Боже, никога дори не съм намеквал… не, не можете.

— Мога. Ще го направя. По-добре така, отколкото да позволим Брейкфилд да ви държи в ръцете си с този дълг. Аз мога да си го позволя. Ако една млада госпожица беше намерила верния тон, щеше да получи голям дял от богатството ми.

Зашеметен, Бари се облегна назад върху плюшените възглавнички в каретата на херцога и поклати глава:

— Проклет да съм, ако пак не ме надхитрихте. Ето ме сега, напълно разорен, вие ми казвате, че ще направите това, което собственият ми баща отказа. — Смехът му прозвуча неестествено и силно. — Но аз не мога да приема, разбира се. Парите непрекъснато не стигат и скоро ще се наложи да ви избягвам, защото няма да съм в състояние да платя дълга си. Предпочитам да ви запазя като приятел.

— Аз не продавам приятелството си, Кенуърт дори и за четиринадесет хиляди лири — сухият тон на Брет привлече вниманието на младежа. — Предложих ви парите без никакви условия. Вземете ги. Уверявам ви, стига ми удовлетворението, че Нортуик няма повече власт над вас. Би било много приятно да видя лицето му в мига, когато се разплащате с него.

Бари тихо се засмя:

— Това може да се уреди. Ето го и моят дом. Но няма никакво парти с игри на карти, нали?

— Може и да има някъде другаде, но не и такова, което бих искал да посетя.

Развеселен, Бари поклати глава:

— Тогава да отидем във Воксхол? Мистър Джеймс Хук дава представление тази вечер и можем да наемем маса за вечеря.

— И да платим единадесет шилинга за две пилета, по-малки от юмрука ми, и парче шунка, по-късо от палеца ми? Това и котка не може да нахрани.

— Да, но ако трябва да призная истината, аз искам да видя мадам Саки. Тя ходи по опънато между две мачти въже, скача през запален китайски обръч и е облечена в оскъдни дрехи от сърма, обшити с пайети и пера — забележителна гледка според думите на някои.

— Ще оставя това забавление на вас, Кенуърт, аз имам друга уговорка.

Ухилен, Бари кимна:

— Със създание от женски пол, обзалагам се. Няма значение. Вторник вечер ще присъствате на бала, даван от лейди Съфтън, за да представите братовчедките си в обществото. Правилно съм разбрал, нали? Или планирате, ако намерите начин, да се измъкнете от това задължение?

— Без съмнение ще се видим там, макар че предпочитам да гледам представлението на мадам Саки, отколкото да устоявам стоически цяла нощ на набезите на амбицирани майки, които ми натрапват грозноватите си дъщери.

— Горкият Улвъртън. Мъж с вашия ранг и богатство трябва да страда от време на време и така да даде възможност на някои от нас да се почувстват по-добре.

Отговорът бе наистина вулгарен и Кенуърт все още се смееше, когато каретата на Улвъртън потегли. Но не жена имаше предвид Брет за срещата тази нощ. Той даде указания на кочияша, който се обърна и озадачено го погледна:

— Сигурен ли сте, ваша светлост? Това е една доста западнала част от града, и…

— Сигурен съм. Един джентълмен ме очаква на ъгъла на улица „Лисъл“.

Улица „Лисъл“ не влизаше в маршрута на почтените английски джентълмени, но за целите на Брет бе напълно подходяща. Когато каретата спря, една сянка изплува от тъмнината на мръсна неосветена алея и се приближи към прозореца. Брет отвори вратата и мъжът, който се качи, внесе непоносима воня:

— Добър вечер, господарю.

— Намерихте ли информацията, която ми трябва, Уотли?

— Да не ме мислите за глупак, господарю? Пълен пакет.

Брет извади малка кесия, която изглеждаше доста тежка, и в мъждивата светлина от фенера видя как светнаха очите на Уотли и усмивка разтегли набразденото му лице, когато посегна към нея.

— Парите са вътре. О, не. Не и докато не кажете какво сте открили, мистър Уотли.

— Не съм загубеняк, който лесно може да се излъже. Не и Джони Уотли. Може вие пък да сте подходящ за това, седнал тук, лъскав като чисто нова монета — той се наведе напред и от него лъхна спарена миризма. — Бяхте прав, че документите много бързо са били продадени. Доставени са на един гаден граф, който ги е грабнал като топъл хляб.

— Знаете ли името на графа?

Ленивият провлачен глас на Брет накара Уотли да го стрелне косо с поглед и да вдигне рамене. После той кимна враждебно, доближавайки се до херцога:

— Брейкфилд.

— Брейкфилд. Сигурен ли сте?

Уотли се подсмихна:

— Не е ли дяволски ясно, че такъв симпатяга с каменно лице и очички като френско грозде би направил подобно нещо. Той е със сигурност и е затънал до шия. Здравата го е загазил. Говори се, че е наредил да откраднат документите и да му ги предадат. Взел ги е от един колониален пират и иска да ги задържи. Казват, че стрували милиони, макар да не ми се вярва.

Брет се усмихна и приближи кесията към нетърпеливата ръка на Уотли.

— Грешиш. За мен тези документи струват цяло състояние. Можеш ли да ги вземеш?

Уотли зяпна от изумление и бавно поклати глава:

— Да открадна от опасен разбойник като графа? Ще увисна на въжето преди залез слънце.

— Не и ако имаш достатъчно пари, за да напуснеш Лондон. — Брет внимателно наблюдаваше как алчността и страхът се борят в душата му и улучи точно момента, когато Уотли се предаде. — Ще ти дам хиляда лири.

— Исусе! Тези бумаги значат много за вас.

— Те трябва да са…те са мои. За разлика от човека, в чиито ръце се намират в момента, аз имам достатъчно пари, за да си ги върна. Съгласен?

— Дявол да ме вземе. Готов съм да го направя, но ще ми трябва време.

— Една седмица.

— Една седмица! О, небеса, господарю, аз не мога…

— Две седмици тогава. Възможно ли е?

След кратък размисъл Уотли кимна:

— За такива пари няма как да откажа.

Брет се усмихна.

 

 

Брет се загледа през прозореца в дългата колона от натруфени карети пред дома на Сефтън и в изобилието от светлини, които обливаха пътя и входната врата. Беше светло като ден. Тихо изруга и когато Кенуърт го погледна, каза:

— Радвам се, че леля Беатрис и дъщерите й пристигнаха по-рано. Очертава се една досадна вечер и свръхизобилие от гости. Бих предпочел да съм в Уайтс. Там е доста по-спокойно.

— Да, но липсват представителки на нежния пол. Сефтън е наистина елегантен бал, не строг като Джърси или този на ужасяващата госпожа Дръмънд Бърел. Предполагам, че ще се насладим на истинска красота днес, а не на студенокръвни екземпляри.

Развеселен от критичната забележка, Брет нареди на кочияша да чака и последва Бари в прекрасния дом на лейди Сефтън. Вътре униформен лакей чинно се поклони и оповести пристигането му.

— Салонът е препълнен — обяви Бари. — Лейди Сефтън ще бъде наистина доволна, сигурен съм.

— Без съмнение — Брет зашари с поглед из тълпата с намерение да открие домакинята, да се представи на леля си и после да си тръгне. Мразеше такива събирания. Твърде много хора, твърде много преструвки. Хиляди свещи осветяваха фоайето, като оставим настрана кристала, среброто и златните накити, както и бляскавите отражения от искрящи бижута, украсяващи шиите и потрепващи на ушите на дамите.

Нетърпелив да открие лейди Сефтън и да се извини, че не може да остане, той се обърна рязко и заобиколи висока палма в саксия. Точно зад нея, с гръб към копринената облицовка на стената, стоеше стройна жена, заобиколена от тълпа почитатели. Проблесна небесносин плат, после руси коси, и тих смях привлече вниманието му. Когато един от мъжете се отмести, той я видя съвсем ясно.

Кайла Ван Влийт.

Брет стисна зъби. Непокорната измамница, облечена в прилепнала синя копринена рокля, която подчертаваше съблазнителната извивка на гърдите й, със сапфирени обеци и колие, с маниер и стил на истинска лейди. Само че той я познаваше по-добре. Дъщеря на уличница, тя бе заявила ясно намерението си да надмине майка си като куртизанка, която допуска до себе си само най-богатите…

Кайла се усмихваше, вдигнала извити вежди в леко учудване, загледана в един от мъжете, който й говореше с нескрито възхищение. Би трябвало обектът на нейното внимание да разбира каква е тя, но младият мъж продължаваше коленопреклонно да я ласкае. Това направо изкара Брет извън нерви… Да е проклета тази красива, примамлива уличница…

В този момент тя вдигна поглед от лицето на слабия блед млад мъж, който така разпалено разкриваше чувствата си, и синьозелените й очи срещнаха погледа на Брет. Полуусмивката, красиво очертана на устните й, замръзна, и за миг паника стегна хубавото й лице. Нямаше съмнение, че тя е изненадана от появата му там. Устните й се полуотвориха и ветрилото й от коприна и слонова кост се изплъзна от омекналите й от изненадата ръце. Това даде повод на младия мъж да направи още нещо за нея и той с подчертан ентусиазъм се наведе да го вдигне. Беше очевидно, че тя е много смутена от присъствието му.

Лека иронична усмивка изкриви устните на Брет, когато срещна погледа й. Той саркастично вдигна вежди, сякаш да й напомни, че знае коя е и какво представлява. Можеше да облече скъпи коприни и блестящи бижута, но под целия този изкуствен блясък и скъпи маскарадни дрехи щеше да си остане ненаситна авантюристка. Явно тя правилно разбра значението на погледа му и по бузите й изби червенина, а синьозелените очи заискриха още по-силно под гъстите тъмни ресници. Ужасно е, че тази красота можеше да крие такова двуличие. Но това беше факт. Нищо в Лондон не бе такова, каквото изглеждаше. Стените с пиластри криеха некачествено дърво или изронени тухли, а мъжете и жените криеха своето безчестие под пудра и грим.

Като Кайла Ван Влийт.

Все още загледана в него, Кайла позволи на младежа да постави ветрилото в протегнатата й длан. Ръката й леко потреперваше, но тя успя да възвърне самообладанието си, когато откъсна поглед от Брет и се съсредоточи отново към своя изпълнен с възхищение, кавалер. Брет не можеше да чуе какво говорят, но усещаше, че тя слуша по-разсеяно, отколкото би трябвало, думите на младежа. Той се усмихна. Тази нощ може би е най-подходящият момент да я накара да напусне Лондон.