Розмари Роджърс
Игра на любов (32)

32

Не трябваше ли да се досети още преди да стигнат до сянката и прохладата къде ще я отведе? Сара мярна за миг отражението си в едно от огледалата, покрай които минаха бързо — изглеждаше друга, различна, с разбърканата си от вятъра коса и пламналото от слънцето лице, с подгизналата от пот копринена риза, която прилепваше и очертаваше гърдите й. Изглеждаше… изглеждаше…

Тя се опита да издърпа китката си от безжалостната му хватка.

— Стига си ме влачил! Не разбираш ли, искам да… трябва да се изкъпя и да се преоблека! Вир вода съм.

— Да — трябва да призная, че беше невъзможно да не забележа, особено след като не вярваш в бельото! Сигурен съм, че и усмихнатият Анджело забеляза. Присъствието ти определено го отвличаше от време на време от твърдото му намерение да предизвика сериозна кавга между нас.

Бяха стигнали до неговата врата, а не до нейната и тя отново се опита да се дръпне.

— Каза ми, че не ме искаш в стаите си! Мисля, че ти си този, дето е слънчасал!

Вече отворил вратата, той се обърна и я изгледа така, че на Сара й се прииска да побегне.

— Можеш ли да си представиш, че любопитната женичка на Синята брада му казала същото точно преди той да я вкара вътре? — Когато видя изражението й, той се изсмя дрезгаво. — Започвам за вярвам, че въображението ти е толкова живо, че можеш да си представиш всичко! Е, непременно добави към картината, която очевидно се оформя в съзнанието ти, небезизвестната „Сестра Ана“, която прекарвала времето си, гледайки през прозореца за помощ! — Със сила, едновременно необуздана и безцеремонна, той вече я беше вкарал в грозната си, прилична на канцелария стая, и беше затворил с ритник вратата зад тях. Синята брада не искаше външни лица да узнават семейните му тайни. О, какво не би дала в този момент за успокояващото прагматично присъствие на Дилайт!

Той сякаш беше прочел мислите й — почти. Пусна я и небрежно заключи вратата, като вдигна подигравателно едната си вежда.

— И кой се надяваш да те спаси? Може би Анджело, който ти предлага да те вози на мотоциклета си? Вие двамата, изглежда, се разбирате чудесно! Сякаш се познавате. Възможно ли е?

Не би могъл да знае, разбира се! А и тя беше сигурна, че не се беше издала. Той налучкваше. Проявяваше… ревност. Не, глупачке! Това просто не беше възможно. Не и Марко! И все пак във вените й, като приток на адреналин, забълбука едно опияняващо чувство, тя сви нетърпеливо рамене, извърна се и започна да си играе с ножа за писма на бюрото му.

— Боже мой! Как и къде бих могла да съм срещнала с този твой очарователен брат? Той много прилича на теб, да знаеш! — Тя се обърна към него, изучавайки грубото му, мрачно като буреносен облак лице, чиито стиснати челюсти сякаш едва удържаха развихрянето на бурята. И този път не се сви от страх. — За бога, не трябва да побесняваш от думите ми! В крайна сметка вие сте братя… наполовина — добави тя бързо и посрещна открито тътена на гласа му.

— А откъде би могла да знаеш това? Не си спомням най-новият ти обожател да ме е наричал другояче освен братко! — Той почти изстреля думата и навъсено зачака отговора й.

— О, за…! Съвсем очевидно е, нали? Искам да кажа, че не съм толкова глупава, макар вече да знам благодарение на теб какви ужасни феодални порядки царят тук. Значи баща ти е имал приятелка в селото — сигурно е обичайно явление. Това стига ли ти като отговор?

Сара срещна погледа му, без да трепне, макар че сърцето й започна да бие като барабан. Той ревнуваше! Инстинктът й подсказваше това, при все че умът й се мъчеше да отпъди тази възможност.

— Вече знам, че лесно изричаш лъжи! Освен това притежаваш бърз и гъвкав ум и го използваш, когато ти изнася. Ще се науча ли някога да разбирам кога лъжеш и кога не? — Гласът му беше станал по-дълбок и думите по-провлачени, а очите Му сякаш се затъмниха и изпълниха със сенки, скривайки мислите му от нея. Зад гърба й беше масата, която я държеше като в капан пред него, докато очите му започнаха бавно преднамерено пътешествие по лицето й, надолу към очертаните й от мократа блуза гърди с щръкнали зърна, които се движеха бързо в такт с учестеното й дишане.

Моля те, недей! Сара изпитваше желание да се моли с цялото отчаяние на хванато в капан животно, което се надигна у нея и спря дъха й. Но гърлото й, както и неподвижното й тяло, сякаш беше парализирано. Той беше толкова близо до нея, че тя усещаше излъчваната от тялото му топлина, при все че откакто беше пуснал китката й, той не я беше докоснал. Не беше необходимо, осъзнаваше тя с нарастващо чувство на отчаяние.

Очите му я докосваха. Навсякъде, където преди я бяха докосвали ръцете му, карайки я да си спомни всичко с пределна яснота, от което тя започна да трепери вътрешно от безпомощност.

— Дилета, Дилета! Изкусителка и магьосница!

Беше я нарекъл Дилайт. Но дори и това вече нямаше значение, когато тя се приближи до него и усети как тялото й идеално пасва на неговото. Тя направи това, което Сара не беше правила никога в живота си — протегна ръце и яростно притегли тъмната му глава към устните си, а той я целуна диво и почти гневно.

В този момент нямаше нито срам, нито гордост, единствено това имаше значение. Най-после той положи ръце върху нея и телата им се устремиха едно към друго, търсеха се сляпо през преградата на дрехите им. Накрая, през низ от експлозивно изречени ругатни, той обхвана с ръце хълбоците й и я повдигна върху масата, като пренебрегна неубедителните й протести.

— Искам те, Дилета миа, моя страст! И то сега! Не се съпротивлявай… — Той хвана с едната си ръка дълбокото деколте на блузата й и я разкъса яростно, оголвайки гърдите й. Устните му ги обходиха бавно и решително и се спряха на щръкналите й, болезнено чувствителни зърна, тя простена леко, а после, когато зъбите му леко захапаха първо едното, а след това другото, извика силно. И тогава, докато все още стоеше изправен между краката й, ръцете му, които с яростно нетърпение се бореха с колана и упорития цип, ги отвориха с едно последно гневно дърпане и захвърлиха тесните й джинси настрана.

Тя не си спомняше много от това, което се случи после, освен че беше нещо диво и яростно като лятна буря, която помете всичко с изключение на онова чувство в нея, което растеше, растеше и заливаше всичко в очакване на начупеният сребърен меч на светкавицата, който я разсече на две, проникна през нея и я освободи… а после я остави тръпнеща от отзвучаващите пулсации, като гръмотевица, заглъхваща в далечината, като дълбокия му дрезгав глас, когато й извика:

— Дилета! Едновременно проклятие и нежност.

 

 

Сара имаше чувството, че е била някъде далече, далече, може би отвъд реалността, с която точно в момента нямаше желание да се сблъсква. Не и сега, когато съзнанието за всичко я разтърси и прекалено бързо я върна към студения разсъдък, сякаш изцеждайки от тялото й и последната капчица чувство. И тогава най-после тя осъзна някак като в мъгла, че отново е способна да мисли. И в същия момент разбра, че би предпочела да не го прави.

Жената, която буйно, разпалено бе предизвикала случилото се току-що, не можеше да бъде тя. Не и прагматичната Сара, която винаги можеше да държи нещата под контрол, тази, която вече беше решила да захвърли всичко и да остави зад себе си това невъзможно, почти комично положение.

Трябваше само да…

Трябваше само да обърне глава… тя го направи и устните й срещнаха грапавата му кожа с набола брада, която й напомняше за дрезгавия му глас.

— Мм…! — въздъхна тя, а устните й леко захапаха ъгълчето а строгата му, несвикнала да се усмихва уста. Ръцете й се сключиха здраво около врата му. Вече отпуснала се, тя се чуваше приятно отмаляла и размекната. Не беше напрегната, нито така ядосана, както по-рано.

— Каква страстна, покварена малка мръсница си ти! — дрезгавият му глас напомняше гранит и се стремеше да разкъса и унищожи усещането й за задоволеност и пълнота. — Дори в миговете на върховна страст продължавам да се чудя кого и какво си представяш зад здраво стиснатите си очи. Чудя се дали някога си се чувствала напълно задоволена. И може ли един мъж да е достатъчен за жена като теб?

Както разбра със закъснение, той я беше обладал без дори да си направи труда да си свали дрехите, но поне след това я вдигна грубо и я отнесе в мрака на засенчената си със щори стая, където без много загриженост и нежност я остави на леглото, за да се съблече, преди отново да се присъедини към нея. Претърколи се отгоре й и грубо я привлече към себе си, а ръцете му бавно се плъзнаха по гърба й с чувство за притежание и дивашка наслада, като докосваха и мачкаха меката й като коприна кожа, докато най-накрая се спряха в тежката й гъста коса и останаха там едва ли не против волята си.

— Е? — бодна я гласът му. — Къде е обичайният ти рязък отговор? Или си твърде зашеметена от присъствието си в леглото на Синята брада?

Сара примигна, когато той леко подръпна косата й, и усети как тревогата измества чувството на приятна отмала. Тя се стегна и каза с хладна любезност:

— Как да не съм зашеметена, след като ти толкова се стараеш… Но наистина ли трябва да отговоря на всички тези въпроси, с които направо ме засипа? Искам да кажа, че ще го направя, при положение, че отговорите биха те възбудили, но иначе… защо да губим време в приказки, както казваше майка ми?

Едва ли не с презрение той докосна с палец пулсиращата вена на шията й.

— Наистина, защо да губим време в приказки! Какво друго предлагаш или се надяваш да спечелиш? Караш ме да си задавам въпроси, чиито отговори би трябвало вече да знам. Например защо понякога си като мед — топла, сладка, любезна, а друг път си като оцет, дори два пъти по-остра и груба! — Пръстите му обхванаха гърлото й много леко, едва докосвайки кожата. Тя лежеше неподвижно, странно спокойна, и гледаше, без да продума, мрачното му, затворено лице.

Имаше чувството, че поглъща чрез някаква странна осмоза гнева, горчивината и безсилието, с които той я нападаше. Поглъщаше ги… и ги неутрализираше.

— Е? — Гласът му беше станал по-груб и по-дрезгав и той сякаш с усилие премести ръцете си върху раменете й. — Няма ли какво повече да кажеш, както си лежиш там и ме гледаш с тези твои студени, нефритенозелени очи, които никога не издават нищо. Този път по-добре ми отговори или…

— Какво искаш да чуеш от мен?

— Истината, за разнообразие. Защо лъжеш толкова много?

— Защото ти очакваш да те лъжа, разбира се. Даже да ти кажа истината, пак няма да ми повярваш. Затова… — Изненадана, че гласът й звучи равно и почти отчуждено, Сара остави думите й да заглъхнат и сви рамене, преборвайки се с тежестта на ръцете му.

— И така… след като се впуснахме в този откровен и интимен разговор, защо поне един път не кажеш истината? Гарантирам ти, че не би могла да ме шокираш. — Той измамно леко погали устните й със своите и небрежно се плъзна в нея. — Усетих например, че между теб и Анджело се зараждат доста сериозни отношения.

— Анджело? — повтори тя неопределено и беше възнаградена с ръмжене.

— Да. Онзи със скрития мотоциклет. Каква марка каза, че е?

— „Хонда“, струва ми се. О, да, той беше много симпатичен и доста мил според мен. Така зяпаше синината на лицето ми, че ми стана неудобно. А на теб? Мислиш ли, че и Анджело бие жените си? Ако е така, изобщо не искам да се разхождам на мотоциклет с него! А сигурно и Карло не би одобрил това, как мислиш?

— Ти… — Прошепнатата мръсотия, която той не се опита да преглътне, сякаш завибрира между тях, а той продължи грубо: — Карло! Ако имаш ум в главата си, повече няма да споменаваш Карло — и двамата знаем от доста време, че Карло не е за теб, нито пък ти си за Карло, който още не умее да се справя с безскрупулни, прагматични кучки като теб! А колкото до Анджело… не си губи времето да правиш планове. Няма да ходиш на никакви разходки с новата му хонда, всъщност няма никакви изгледи да го видиш отново освен в сънищата си или в сексуалните си фантазии!

— Какво искаш да кажеш с това, че аз няма да… мисля, че ти си този, който живее с фантазии отпреди векове, заобиколен от робини — купени или взети насила. Ще се виждам с Анджело, ако пожелая — тогава не те чух да възразяваш, нали? Въпреки пистолета си и грубите заплахи ти май се страхуваш от него и от това, което той символизира! Защото по някакъв начин Анджело е твоето друго аз, нали? Само че той е рожба на любов и страст, а не на чувство за дълг като… — Тя спря точно навреме потока остри, жлъчни думи, които имаха за цел да причинят болка.

— Защо млъкна? — попита той много тихо, но в тона му трептеше заплашителна нотка, която я накара да затаи дъх. — Не изоставяй темата, която очевидно така много те интересува. Анджело, детето на любовта, когото смяташ за толкова симпатичен, и който е разбрал каква си — дотолкова, че се е осмелил да те покани на разходка с мотоциклета си… чудя се докъде.

— Виж… — Тя се постара гласът й да не трепери от многообразието от чувства, в които още не бе успяла да се оправи. — Мисля, че не стигнахме до никъде в цялата тази работа! Анджело всъщност не се интересува от мен, той е един от почитателите на Мона. Не забеляза ли, че я наричаше „несравнимата“ с подчертано нежен тон? Свикнала съм с това — от километър мога да разпозная страстните обожатели на мама Мона.

— А, да… всички имаме майки, нали. Твоята поне е нарекла с подходящо име своята рожба на любовта. Дилайт. Дилета миа… „О, луна на моята наслада“… — Той превърна Цитата в презрителна пародия, претъркулвайки се върху нея, за да се намести между бедрата й, въпреки закъснелите й опити да го отблъсне. Подпрян на лакът и надвесен над нея, той продължаваше да впива едната си ръка в косите й, докато другата се движеше нагоре-надолу по влажното й от пот тяло, задържаше се върху хълбока и бедрото й, минаваше като полъх между телата им и накрая влудяващо бавно се придвижи към гърдите й.

— Спри…! — Тя безуспешно се опитваше да го отблъсне. — Аз… аз… не трябва…

— Замълчи, за бога! — Гласът му я шибна свирепо и рязко като плесник през лицето. — Трябва и ти го знаеш много добре, каквато си лицемерка, Дилета!

— Аз… искам… да не ме наричаш така!

— Да не те наричам с името ти? Но аз мога да се сетя и за други имена, с които да те наричам и които показват каква си и колко струваш, ако предпочиташ. Може би това те възбужда?

— Още по-малко от едно изнасилване!

— Все още не ми се е налагало да те насилвам! — Той се изсмя рязко и неприятно, плъзгайки ръцете си нагоре по нейните, докато хвана китките й като в белезници. — Не мисля, че някой мъж би се затруднил да те възбуди и накара да го желаеш. Да ти покажа ли как?

„Не му се налагаше“, помисли си Сара отчаяно още преди да беше започнал. Извратената мазохистка, в която се беше превърнала, вече го искаше с тялото си и се изви нагоре към него.

— Целуни ме, както би целунала любовник, който ти харесва… мъж, който не те познава и би могъл да падне в капана на меките ти, чувствени устни…

Тя искаше да го целуне! Защо да се бори с един напълно нормален, естествен порив? По-късно можеше да се мрази и презира задето е отговорила на очакванията му, на желанията му. За момента беше в състояние да реагира само инстинктивно, без да мисли, протягайки ръце да приеме заплахата и твърдостта на тялото му и срещайки устните му със своите в желаната от него целувка.