Розмари Роджърс
Игра на любов (23)

23

След като се поуспокои и се унесе, Сара продължи да спи, сякаш не искаше да се събужда никога. Сънуваше, че я преследва огромен чудовищен вълк с мощни челюсти и проблясващи в нощта кръвясали очи. И макар тя да знаеше, че може да я сграбчи с един скок, той предпочиташе да стои съвсем близо зад нея, играейки си с нея, карайки я да се напряга, докато сърцето й щеше да се пръсне, чакайки избрания от него момент да сключи челюсти около гърлото й, да я вземе в небитието — да я вземе най-после…

— Не! — Трябва да го беше казала на глас, от което се събуди. В стаята й беше горещо и тя лежеше върху омотаните чаршафи, окъпана в пот.

Слава богу, че се събуди! Сърцето й постепенно започна да бие по-бавно, а задъханото й дишане се нормализира. Всички завеси бяха спуснати и в стаята беше тъмно. Кое време беше? И тогава, поемайки си с болка дъх — беше по-скоро ридание, което заседна на гърлото й — тя си напомни, че в този затвор времето не играеше никаква роля. Какво значение имаше колко дълго е спала или до колко часа? Тя беше тук, като запечатана в кехлибар мушица или като още неопитна държанка на мавритански султан, очакваща със смесица от тревога и любопитство прищявката на господаря си.

Сара притисна студени пръсти към слепоочията си. Имаше и други сънища — кошмари, които още не искаше да си спомня или да анализира, нито искаше да си спомня какво ги беше породило — в никакъв случай да не мисли за това и за начина, по който я беше унизил и сразил гордостта й, както и защитата й.

Престани! Днешният ден е съвсем различен, а вчера тя беше уморена и умираща за сън, умът й беше изпълнен с прекалено много картини, звуци и образи, които вероятно подсъзнателно бяха повлияли на мислите й, въпреки съзнателния й отказ. Ако днес я потърсеше, той нямаше да я намери толкова лесно. Нямаше да може да…

Отпъждайки зародилата се скандална мисъл, Сара се застави да стане от леглото, а очите й неволно погледнаха със страх към вратата. Щеше ли да дойде да я търси с намерението да направи физическа реалност победата си над нея? Или, подхранвайки мъжкото си его, щеше да чака тя да отиде при него.

Сара натисна почти злобно копчето, което щеше да извика Серафина или някоя от прислужничките. Днес, докато се възстанови достатъчно, за да може да прави планове, щеше да играе ролята на разглезена одалиска, заобиколена от прислужници. Ако той изпратеше да я повикат, щеше да се направи на болна и да откаже да слезе. Нека си мисли каквото си иска!

Слава богу, в отговор на позвъняването й дойде самата икономка. С премерено изражение тя съобщи на Сара, че часът е почти седем и петнайсет вечерта — но й било наредено да не я събужда.

— О? Колко любезно от страна на моя домакин!

Жената пренебрегна саркастичния й коментар, с което й напомни, макар и със закъснение, че в крайна сметка Серафина дължи пълна лоялност на семейство Кавалиери и работи тук за две поколения. Защо да се притеснява за съдбата на една глупава мушица, осмелила се да лети твърде близо до пламъка?

— Да ви приготвя ли банята, синьорина? Поръчах ви кафе и портокалов сок, а също и кифла, в случай че сте гладна. А ако ми кажете какво искате да облечете за вечеря…

— Аз… не се чувствам много добре! — каза Сара бързо, за да прикрие нервността си. — Бих искала една хубава гореща вана, но после — мислите ли, че всичко ще е наред, ако си остана в стаята по халат? Наистина нямам желание да се обличам и да слизам за вечеря — може ли просто да ми донесат един поднос тук, горе? Нещо много леко — една супа и салата са достатъчни.

— Само това? Синьорината трябва да яде… — Очите на Серафина обходиха неодобрително тънкото тяло и финото лице на Сара, като се задържаха за миг на тъмните петна под очите й.

— Изобщо не съм гладна, но има нещо друго. — Сара отчаяно си помисли, че заеква като глупачка, но не можеше да го преодолее. — Мислите ли… мислите ли, че някой би могъл да постои малко при мен? Знам, че имате много работа, но — може би някоя от прислужниците. Аз — странното чувство, което изпитах онази нощ малко ме плаши. Не искам да се изкушавам да излизам отново навън и да се излагам на загадъчното, опияняващо въздействие на сардинската нощ!

Явно беше улучила точно какво да каже, защото Серафина се прекръсти и кимна, без да й задава въпроси.

— Ще изпратя Тереза. Тя говори по-добре от останалите и дори знае малко английски. Сигурна съм, че ще разпитва много за Америка, но е добро момиче и е много съвестна.

Е, поне тази вечер щеше да бъде защитена…

Докато лежеше в дълбоката мраморна вана с коса, падаща на тежки мокри кичури по врата и раменете й, и дори след това, когато се поддаде на изкушението да бъде глезена и остави Тереза да я среше, Сара се опитваше да отпъди опасната мисъл, която започваше да се оформя в ума й: Защитена от какво?

 

 

Тереза остана при нея и след като преодоля първоначалната си свенливост, започна жадно да я разпитва за Америка — точно както я предупреди Серафина, помисли си Сара тъжно. Беше изяла леката си вечеря, няколко пъти беше кръстосала стаята си и сега, виждайки как момичето се мъчи да сдържи прозявката си, Сара се съжали над нея и я освободи. Знаеше, че е късно и къщата беше тиха. Предполагаше, че отново ще може да заспи и да се събуди освежена и готова да се противопостави… на всичко! Имаше време да се въоръжи и беше готова. Той нямаше да открие повече никакъв страх и слабост у нея, колкото и да се мъчеше да пробие току-що укрепените барикади, които тя беше издигнала срещу него. Стратегия, скара се Сара на себе си, това е името на тази игра.

Стратегия — предимство — оръжия… Мислите объркано се мятаха в главата й, докато тя продължаваше да крачи из стаята като разярена млада котка, когато внезапно, отвратена от себе си, спря пред високото огледало в златна рамка, откъдето й се намръщи собственото й отражение. Оръжия! Зеленото на очите й сякаш стана по-тъмно, когато ги присви. Дилайт разбира се щеше да знае по инстинкт как да се бори с него. Както щеше да знае и мама Мона. „Но аз се уча!“ — помисли си Сара гневно. „Уча се.“ Тя отстъпи назад и започна да изучава отражението си внимателно и малко критично.

Косата и очите й бяха като на мама Мона, благодарение на която точно този нюанс беше станал знаменит. Нейната коса беше естествена като тази на майка й и доста дълга — стигаше до раменете и гърдите й… Взирайки се в себе си като в непозната, Сара се изчерви, спомняйки си какво я накара да се прибере в стаята си и да потърси успокоение в съня и уединението. Точно като изплашено зайче! Сара въздъхна дълбоко и продължи да претегля наум плюсовете и минусите. Гърдите й бяха хубави, но не така… сочни като тези на Дилайт. Предполагаше се, че мъжете харесват по-големите. Но останалата част от тялото й, прекалено слабо или не — пръстите й импулсивно развързаха връзките от преплетена коприна на копринения й халат и той се свлече на земята. Тънка талия — слава Богу — и плосък корем. И ако на ханша й, както на гърдите й, донякъде липсваше пищност, то поне краката й бяха дълги и стегнати, а задникът й не беше увиснал. „Не е много зле, Сара. Арсеналът никак не е лош като за аматьор.“

Поглеждайки в огледалото, на Сара й се стори, че над рамото й сякаш я следяха очите на загадъчно усмихнатата дама от портрета, което я накара да се обърне, сграбчвайки халата си. В мига, в който направи това, тя се разтревожи от себе си. Наистина! Започваше да прилича на Серафина. Тя си припомни странните й думи:

— Не знам какво е, синьорина, нито защо някои хора чувстват нещо, а други не. Но твърдят, че тук камъните са много стари и заедно с топлината на слънцето са попили много чувства.

Прекалено ангажирана с други неща, тогава Сара просто беше свила безразлично рамене. Е, с всичките тези изследвания на парапсихологията в днешно време тя предполагаше, че всичко е възможно. Силни чувства, които оставят отпечатъка си в атмосферата, а вибрациите им се препредават от дървото и камъка. Или може би малко откачам! — беше си помислила тогава, без да изпитва никакъв страх, след което беше забравила цялата история.

Но сега… Боже мой! — тя се потресе вътрешно — в крайна сметка това беше само портрет! А горката глупава жена, нарисувана там, беше умряла в бедност и мъка — и всичко това заради любов! Сара съзнателно се приближи и се взря в портрета. Бедната млада дукеса, беше ли съжалявала в последния миг за всичко, от което се беше отказала? Дали беше избягала, за да отиде при любовника си или просто е искала да се махне от деспота-съпруг, който постоянно я оставял сама и я накарал да носи медальона му с изображение на вълк, за да й напомня, че е негова собственост? Жената на портрета продължаваше да се усмихва все така загадъчно. Тя беше майката на Марко, а той е бил само на няколко години, когато тя е изоставила него, двореца на дука и тази стая, където вероятно много нощи е заспивала с плач, чудейки се какво да прави. Как са се наслаждавали мъжете на зависимостта и покорството на жените. И още щяха да го правят, ако жените не бяха решили да се освободят от оковите. Но имаше мъже, които все още продължаваха да се държат като в Средновековието! Лицето на Сара стана мрачно. Дали отношението на Марко към жените имаше нещо общо с неговата майка? Той несъмнено приличаше на баща си, който го беше възпитал да се отнася с жените като с домашни любимци или играчки, които лесно се купуваха и също така лесно се изхвърляха. Този мъж сигурно презираше думата „любов“ и когато се оженеше, щеше да го направи по всички „правилни“ причини с изключение на една. Беше очаквал същото и от Карло и най-безскрупулно се беше опитал да уреди нещата според своите виждания.

— Само че — прошепна Сара на глас — аз му попречих, макар той още да не го знае!

Стратегия — беше си помислила преди. Стратегията на любовта беше една, а на войната — съвсем друга. И тъй като между нея и Марко определено нямаше любов… Сара се усмихна дяволито. Проучването беше една от силните й страни, а щеше ли изобщо да се захване някога с това? Да проучи Марко, за да разбере, какво го караше да се държи така. Да научи всичко за него, кои са най-слабите му места, какво харесва и какво не харесва, какви жени предпочита… тя се намръщи, спомняйки си блондинката. Може и да беше звяр, но поне в човешки образ и в бронята му имаше слаби места. Които тя щеше да открие. И да използва така безскрупулно, както той й показа вчера.

Неуместният модерен телефон на поставката до нея иззвъня и я накара да подскочи. Кой…? А после, спомняйки си, че няма външни линии и това е само вътрешен телефон, тя му се озъби. Дали това беше… Да вдигне или не? Но ако това беше той и тя не се обадеше, сигурно щеше нахълта при нея без никакво предизвестие.

Сара грабна телефона, като се забави за миг, за да направи гласа си достатъчно сънлив.

— А-ало? — Не беше никак зле, Сара, помисли си тя самодоволно.

— Не се прави на заспала. Знам кога си тръгна Тереза, а от покрития с плочи двор видях светлината в прозореца ти.

Как мразеше тя този дрезгав, ироничен глас! Пръстите й стиснаха здраво слушалката. — Не си ли помислил, че може би предпочитам да спя на… на нощна лампа?

Той нарочно замълча, с което естествено целеше да покаже неоснователността на твърдението й. После каза:

— Смятах да поплувам в закрития басейн и си помислих, че може да пожелаеш да дойдеш с мен.

Сара положи усилия и успя да прозвучи подигравателно:

— Сама?

— Толкова ли те плаши тази перспектива? — Тя почти си представи саркастичното повдигане на черната вежда преди да чуе отново равния му глас: — Боя се обаче, че всички прислужници си легнаха — и тъй като стаите им са от другата страна на главния двор, аз и ти сме единствените хора в това крило на моя дворец. — Той замълча за миг и Сара затаи дъх. После продължи: — Разбира се само исках да те уверя, че няма да ни смущават, когато отидем да плуваме.

Този път наистина успя да я обърка.

— За какво говориш, за бога? Какво толкова неудобно има да плуваме заедно?

— Предполагам трябваше да се сетя, че плуването без бански — или „голото потапяне“, както чух да го наричат в Америка — едва ли ще те смути, все едно кой е наоколо! Но тук, в Сардиния, сме доста старомодни, както сигурно си разбрала.

— Не! — Избухна тя инстинктивно. Този… този… беше чувала една дума, която съвсем точно описваше мъжете като него, макар че нямаше намерение да я произнася на глас.

— Какво искаш да кажеш с това? Не си спомням да съм ти задал въпрос.

Пламъкът на яростта й надделя над ледения му глас.

— Попита ме дали искам да плувам с теб и отговорът отново е не! — каза Сара отчетливо. А после продължи, за да бъде още по-ясна: — Не съм кукла на конци, която можеш да разиграваш. И не вярвам нито на теб, нито на така наречената ти честна дума!

Стоманената нотка в гласа му би могла да я убие, ако беше нещо материално.

— И… какво е това обещание, което не вярваш, че ще спазя?

Ха! — помисли си тя ликуващо — гейм и сет! А на глас каза с престорена искреност:

— Ами… ами, че никога няма… да ме изнасилиш или… или да ми направиш нещо насила. Или предпочиташ да не си спомняш?

— О, спомням си много добре — изръмжа той, но след това се овладя. — Защо според теб те изпратих непокътната в леглото? И до какъв извод стигаш от факта, че те целунах заради облог?

— Об… облог…!

— Да — облог, който сключих с теб и ти прие, малка лъжкиньо! — Дрезгавия му смях накара Сара да стисне зъби от гняв. — Не те изнасилих, нали? И повярвай ми, нямам никакво намерение да стигам до такива крайности — защо трябва да го правя? А може би се страхуваш от себе си, скъпа Дилайт! Да не би да нямаш доверие на чувствата си, ако плуваш гола с гол мъж? Да не се окаже, че желаеш, копнееш за… акта, който сега предпочиташ да наричаш изнасилване? — Той издаде дълбок гърлен звук на презрително недоверие, след което добави кратко: — Но всичко това е губене навреме! Аз отивам да плувам — а ти можеш да ме придружиш или не, както желаеш!