Нора Робъртс
Отрова (8)

7.

Неделята дойде като балсам след досадната и уморителна работа на полето. Слава Богу тази сутрин нямаше да прекара увита във вълна и фланела, с неизбежната ножица в ръце, зарязваща лозови пръчки. Тай нямаше да диша във врата й и да я дебне кога ще направи някоя грешка.

Можеше да отиде до града, да напазарува, да се види с приятели. Да си спомни какво означава да си живееш живота.

С тази мисъл в главата Софи реши да завърти един телефон на някоя приятелка и да прекара няколко безгрижни часа. Сетне обаче реши, че ще бъде по-добре, ако посвети свободното време не майка си.

Следващият свободен ден щеше да се срещне с приятели. Щеше да отиде през уикенда в Сан Франциско, да заформи едно вечерно парти в апартамента си, да посети някой клуб и да потанцува. Но днес щеше да накара майка си да прекарат този, ден по женски.

Софи почука отривисто на вратата на майчината си спалня и я отвори, без да дочака отговор. Никога не чакаше майка си да й отвори.

Леглото вече беше оправено, а завесите се ветрееха на отворения прозорец. В мига, в който влезе, Мария излезе от съседната баня.

— Къде е мама?

— О, отдавна стана и излезе. Мисля, че е в оранжерията.

— Ще я намеря. — Софи тръгна, но се поколеба, преди да излезе. — Мария, не съм я виждала почти цяла седмица. Тя добре ли е?

Устните на Мария се свиха, докато подреждаше жълтите рози на шкафчето на Пилар.

— Не спи добре. Това мога да кажа. Яде колкото птиче и само ако й слагаш в устата. Аз й се накарах вчера, а тя рече, че била в предпразничен стрес. Какъв ти стрес? — Мария плесна с ръце. — Точно пък майка ти! Та тя винаги е обичала Коледа. Този празник изобщо не може да я разболее. Мъжът й е виновен, той е причината за всичко. Не искам да говоря лошо за баща ти, но ако моето момиче се поболее, той ще отговаря лично пред мен.

— Спокойно — промърмори Софи. — Ние ще се погрижим за него, Мария. Ей сега ще я намеря.

— И виж колко е изяла!

Коледата, помисли си Софи, докато слизаше по стълбите надолу. Ето това беше едно идеално извинение. Щеше да помоли майка си да й помогне за последните коледни подаръци.

Огледа къщата, докато обикаляше да търси Пилар. Украсата, която майка й вече бе направила, беше чудесна. Бели и червени звезди, цели дузини от тях в сребърни купи, бяха смесени с миниатюрни диви чемшири и борови клонки, пръснати артистично из салона. Сред свежата зеленина надничаха малки бели лампички, висяха пищни червени панделки.

Трите ангела на Джиамбели бяха сложени върху дългата блестяща маса в приемната зала. Това бяха Тереза, Пилар и Софи. Резбованите им дървени лица бяха копие на всяка една от тях на дванадесет години.

Колко много си приличаха. Приликата винаги я беше обърквала и удивлявала, но в същото време й доставяше удоволствие да ги види заедно, един до друг. Те бяха символ на продължението, приемствеността, могъщата кръвна връзка на тези три поколения. Беше се разтреперила цялата, когато получи своя ангел преди толкова години. Беше се разтреперила, когато видя своите черти върху лицето на прекрасния ангел с белоснежни криле. И сега, когато прокара пръсти по трите фигури, осъзна, че все още е развълнувана.

Някой ден, помисли си Софи, тя също щеше да поръча един дървен ангел, който да символизира нейното дете. Каква странна мисъл. Не че беше неприятна, но със сигурност беше странна. Следващото поколение, когато му дойдеше времето, щеше да бъде нейното дете. То трябваше да продължи традицията.

Според разбиранията на тези преди нея, вече беше изостанала малко от обичайната семейна практика. Но все пак, това не беше нещо, което човек може да направи просто така. Да седне и да запише в месечния си календар като задача за изпълнение. Първо, да се влюби, второ, да се ожени, трето, да роди дете.

Тези неща не се планират. Софи си представяше, че ще изживее всичко това с подходящия мъж, в подходящото време и на подходящото място.

Но беше толкова лесно да направи грешка. А любовта, бракът и децата не могат да бъдат изтрити просто така, с гумата, като ненавременно посещение при зъболекаря.

Освен, ако не си Антъни Авано, поправи се Софи, и изненада себе си с автоматичното възмущение, което я обзе при тази мисъл. В тази област тя нямаше никакво намерение да върви по стъпките на баща си. Когато направеше своя избор и изречеше обетите, тя щеше да ги спазва.

Така че засега трите ангела щяха да си останат само три. Бяха си напълно достатъчни.

Тя се обърна и огледа стаята. Островърхи сребърни и златни свещи, много зеленина, артистично подредена, големи и малки кристални червени топки. Голямата елха, една от четирите, които традиционно се украсяваха в имението, цялата обсипана с блестящи гирлянди и окичена с изящни играчки, донесени от Италия, стоеше до прозорците. Подаръците вече бяха подредени под нея и къщата миришеше на бор, на восъчни свещи и на идващия празник.

Как неусетно беше минало времето, помисли си Софи. Майка й, баба й и цялата прислуга бяха работили като финикийски роби, за да украсят къщата за Коледа, докато тя се бе ровила из лозята и в офиса си.

Би трябвало да намери време, да направи така, че да им помогне. Не беше го вписала в календара си. Защо така, Софи? — запита се с недоволна гримаса. Коледа чукаше на вратата, а ти не направи нищо, за да помогнеш поне малко за подготовката на празника.

Трябваше незабавно да поправи тази грешка.

Излезе от страничната врата и моментално съжали, че не си взе якето, защото вятърът режеше като с нож. Затова се затича срещу него по пътеката, сви наляво и влезе в оранжерията.

Топлият влажен въздух бе така приятен и успокояващ.

— Мамо?

— Насам, Софи. Ела да видиш моите лилии. Не са ли прекрасни? Мисля да ги взема, тях и амарилиите, и да ги занеса в приемната. Много са празнични.

Пилар спря и вдигна въпросително вежди.

— Къде ти е якето?

— Забравих го. — Софи се наведе и целуна майка си по бузата, след което дълго я оглежда.

Старият пуловер висеше на раменете й и покриваше бедрата. Косата й беше събрана на тила.

— Отслабнала си.

— Ами, изобщо не съм. — Пилар махна с ръка. Носеше градинарска ръкавица. — Сигурно си говорила с Мария. Ако не се тъпча по три пъти на ден, тя веднага решава, че съм отслабнала или болна. Ако искаш да знаеш, откраднах си два сладкиша на път за насам и очаквам всеки момент да се залепят на бедрата ми.

— Това би трябвало да те държи сито до обяд. И по-точно до обяда, който аз смятам да ти купя. Изостанах с покупките за Коледа. Моля те, помощ!

— Софи! На кого с тези номера? — Пилар укорително поклати глава и започна да се занимава с лалетата. Те също скоро щяха да разцъфтят и да донесат свежест и красота през мрачните зимни дни. — Ти започваш да пазаруваш за празниците още през юни и приключваш през октомври. Нещо, заради което всички останали те ненавиждаме.

— Добре, де, хвана ме. — Софи приседна на работната маса. — Истината е, че умирам от желание да отида до града и да се забавлявам няколко часа. Беше такава ужасна седмица! Нека да избягаме за малко оттук!

— Бях в града преди няколко дни. — Пилар се начумери и остави лалетата. — Софи, да не би работата, с която баба ти те натовари, да ти идва прекалено много? Ти ставаш всяка сутрин призори и след това прекарваш часове наред в офиса си. Знам, че не си се виждала с никой от приятелите си.

— Аз вирея най-добре под високо напрежение и високо налягане, мамо. Все пак бих могла да си имам помощник и вярвам, че ще се съгласиш да ми правиш компания. — Cara^[1], и двете знаем, че ще бъда безполезна.

— Не, аз поне не го знам. Но щом така казваш, преминаваме към план Б. Ще те вкарам в работа. Украсила си цялата къща и тя е прекрасна, впрочем. Съжалявам, че не ти помогнах.

— Ти беше много заета.

— Не би трябвало да нямам малко време за теб. Но сега да минем към онова, което е част от работата на помощника. Е, кои цветя искаш да взема? Аз ще ти помогна да ги подредиш, после ще започнем урока.

Какво момиче, помисли си Пилар, караше главата й да се върти.

— Софи, моля те!

— Мамо, говоря най-сериозно. Ти си ученичката. Аз съм шефът. — Тя скочи от масата и сплете ръце — Знаеш ли колко имам да ти връщам за всички онези години, когато ме командваше. Особено между дванадесет и петнадесет.

— О не, само не тези години! Не може да си толкова жестока!

— Ще видим. Току-що ме попита дали не ми е прекалено трудно с новия начин на работа. Не съвсем, но доста. Това е факт. Не съм свикнала да върша всичко сама. Но тъй като нямам никакво намерение да признавам на nоnnа, нито на Макмилън, че се чувствам изстискана като сюнгер, ти можеш да ми помогнеш.

Пилар въздъхна и свали ръкавиците си.

— Правиш това, за да ме държиш далеч от мислите ми, също както Мария ме гони да ям.

— Донякъде позна — съгласи се Софи. — Но това не променя факта, че всеки ден губя доста време заради най-елементарна канцеларска работа. Ако я прехвърля на някой друг, може би ще успея да си уредя някоя среща в близките десет дни. Липсват ми мъже.

— Добре, но да не ме обвиняваш после, ако не успееш да си намериш нещо из папките. — Пилар свали панделката от косата си и прекара пръсти през нея. — Не съм се занимавала с подобна работа, откакто бях на шестнадесет. А и тогава бях толкова непохватна, че мама ме изгони от офиса.

Тя се обърна и започна да се смее и тогава видя, че Софи гледа втренчено ръката й.

Развеселена, Пилар скри петкаратовия квадратен рубин, който светеше на пръста й, зад гърба си.

— Малко е големичък, нали?

— Не знам. Мисля, че ослепях от блясъка му. — Софи взе ръката на майка си, разгледа камъка и искрящите диамантчета около него. — Ау! Маgnifiсо^[2]!

— Исках нещо. Би трябвало да ти кажа. Но ти беше толкова заета… По дяволите. — Пилар се опита да обясни. — Всъщност използвах твоята заетост, за да избягам от разговорите с теб. Съжалявам.

— Не трябва да ми се извиняваш, че си си купила пръстен, мамо. Освен това си мисля, че той би могъл да се приеме като един малък паметник.

— Бях ядосана. Никога не бива да правиш нещо, когато си ядосана. — За да преодолее смущението си, Пилар Започна да мести градинарските инструменти. — Дете, Хелън се зае да уреди развода ми. Аз трябва да…

— Добре. Тя няма да те остави да бъдеш скалпирана. Не ме гледай така, мамо. Винаги си внимавала, през целия ми живот си внимавала да не кажеш една лоша дума за татко. Но аз не съм сляпа, нито глупава.

— Така е, не си. — Обзета от тъга, Пилар остави инструментите. — Не си нито едното, нито другото. И освен това виждаш и разбираш много повече, отколкото едно дете трябва да вижда и разбира.

— Ако му позволиш, той ще ти вземе парите и всичко, което не е заковано в тази къща. Такъв е, просто не може другояче. Чувствам се по-спокойна, като знам, че леля Хелън ще защитава интересите ти. А сега да занесем тези цветя в къщата.

— Софи. — Пилар сложи ръка на рамото на дъщеря си, докато Софи събираше амарилиите. — Съжалявам, ако това те наскърбява.

— Ти никога не си ме наскърбявала. Винаги той го е правил. Мисля, че дори не си дава сметка за това. — Тя взе втората саксия. — Рене ще си глътне езика, когато види този камък.

— Знам. Това беше идеята ми, когато го купувах.

 

 

Вече повече от петдесет години фирма „Джиамбели Калифорния“ организираше разточителни и щедри коледни празненства за семейството, приятелите, работниците и всички, свързани с работата на фирмата. С разрастването на компанията растеше и списъкът на гостите.

Следвайки традицията на италианския клон на фирмата, празниците се провеждаха едновременно с тези в Италия, в последната събота преди Коледа. Къщата беше отворена за приятелите и техните семейства, за винарите и работниците, дори за конкурентите. Свързаните с фирмата фирми и асоциации, в зависимост от положението си, бяха разполагани на подходящите места.

Поканата за присъствие във Вила Джиамбели се ценеше високо, като златен медал, и често се използваше като символ на обществено положение. Още повече че Джиамбели не се скъпяха по време на празненствата. Храната беше обилна и изискана, виното се лееше на воля, а украсата и развлеченията бяха на висота.

Всеки член на семейството трябваше да даде своя принос.

Софи участваше във всичко това от петнадесет години и много добре знаеше, че тези празненства бяха до голяма степен и работни срещи. И повече или по-малко изпъстрени с досадни роднински връзки.

Можеше да чуе как едно хлапе от потомството на братовчедката Джина скимтеше в другия край на салона. Надеждите й, че Дон и неговото поколение ще си останат в Италия, увехнаха предната вечер след тяхното пристигане.

Все пак това, че бяха тук, не беше толкова досадно и дразнещо, колкото присъствието на Рене и баща й. Майка й беше непоколебима в решението си да ги покани и дори се изправи твърдоглаво срещу Ла Синьора по този въпрос.

Тяхното идване щяло да й подейства отрезвително, като лекарство, беше обяснението на Пилар.

Това обаче, мислеше си Софи, докато закопчаваше диамантените си обеци, щеше да заседне в гърлото на Рене.

Софи отстъпи крачка назад и огледа резултата в огледалото. Блестящата сребриста рокля се допълваше от късия елегантен жакет и й стоеше много добре. Деколтето бе като хубава рамка за диамантената огърлица, която бе получила от своята прапрабаба заедно с обеците.

Тя се обърна, огледа полата си отзад и отговори с покана на почукването на вратата.

— Я да те видя! — Хелън влезе в стаята. Беше красива и закръглена като бонбонче в розово. — Цялата блестиш!

— Хубава е, нали? — Софи се завъртя още веднъж. — Купих я в Ню Йорк, с намерение да я облека на Нова година, но трябва да се съобразя със задълженията си тази вечер. Не става ли прекалено натруфено с диамантите?

— Диамантите никога не са натруфени. Скъпа! — Хелън затвори вратата. — Искам да ми отделиш една минута. Мразя подобни разговори точно преди да ти се налага да се срещаш със стотици хора, но Пилар ми каза, че Тони и Рене ще дойдат.

— И какво от това?

— Разводът приключи. Вчера. Наистина беше просто една формалност след толкова години. След като Тони бързаше и не усложни нещата с искания и преговори за пари, беше наистина само въпрос на попълване и подписване на документи.

— Разбирам. — Софи взе своята вечерна чантичка, отвори я и я затвори. — Каза ли вече на мама?

— Да. Току-що. Тя е добре. Или поне се прави, че е така. Знам, че за нея е важно и ти да се правиш, че всичко е наред.

— Не се тревожи за мен, лельо Хелън — Софи прекоси стаята и взе ръцете на Хелън в своите. — Ти си желязна. Не знам какво щеше да прави мама без теб.

— Тя трябва да продължи.

— Права си.

— Ти също. — Хелън на свои ред стисна ръцете й. — Не предоставяй на Рене удоволствието да те види наранена, разстроена или тъжна, дори ей толкова — тя показа кранчето на малкия си пръст.

— Няма.

— Добре. Сега трябва да сляза долу и да подкарам стадото. Ако оставя Джеймс толкова рано сам, ще омете сандвичите и ще провали труда на много хора. — Тя отвори вратата и отново огледа Софи. — Тони не е направил много хубави неща в живота си. Но ти си едно от тях.

— Благодаря ти. — След като остана сама, Софи си пое дълбоко дъх. Сетне изправи рамене и отново се обърна към огледалото. Отвори чантичката си и извади червилото. И начерви устните си в кървавочервено.

 

 

Дейвид отпиваше от ароматното мерло и вървеше из тълпата сред каменните стени на винарната, опитвайки се да не обръща внимание на горещите ритми на групата, която напоследък въодушевяваше сина му. Оглеждаше гостите, търсейки сред тях Пилар.

Знаеше, че членовете на семейство Джиамбели със сигурност ще присъстват. Беше добре запознат с протокола за празничните събирания. От него се очакваше да разпредели времето си между различни групички, което беше едновременно привилегия и задължение.

Беше научил много бързо, че почти всички дейности в тази фирма са едновременно и двете.

Не можеше да се оплаче. Беше му отправено предизвикателство, но той всъщност се нуждаеше от нещо подобно. Беше добре възнаграден, което оценяваше високо. И беше свързан с фирма, която дълбоко уважаваше и ценеше.

Всичко, което бе видял през последните седмици, потвърждаваше че „Джиамбели-Макмилън“ бях солиден, семейно управляван кораб, който бе ръководен ловко, умно и почти без сантименталности. Не безсърдечно или студено, просто проявата на чувства беше точно изчислена и преценена.

Крайният продукт беше всичко за тях. Венецът на творението. Парите се уважаваха и се очакваха, но не бяха целта. Целта беше виното. Дейвид се беше сблъскал с обратната нагласа през последните години работа в „Льо Кьор“.

Сега, когато гледаше как синът му наистина се забавлява и весели, като гледаше как дъщеря му бомбардира с въпроси някакъв нещастен винопроизводител, беше доволен.

Преместването им тук бе нещо, от което и тримата имаха нужда.

— Дейвид? Радвам се за те видя.

Той се обърна изненадан и видя усмихнатото лице на Джеръми де Морни.

— Джери? Не знаех, че си тук.

— Опитвам се да не пропускам коледните купони на Джиамбели и винаги посещавам първо винарната и сетне и голямата къща. Много демократично от страна на Ла Синьора да кани конкурентите си.

— Тя е голяма дама.

— Малко такива останаха. Е, харесва ли ти да работиш за нея?

— Рано е да се каже. Но се радвам, че изведох децата от града. Как вървят работите в Ню Йорк?

— Успяхме да се оправим и без теб. — Хапливостта на забележката не бе прикрита, дори му се стори преднамерена, въпреки усмивката. — Съжалявам, все още сме ти малко обидени. Не исках да те губя, Дейвид.

— Нищо не се губи завинаги. Има ли някой друг от „Льо Кьор“ тук?

— Дюбери долетя от Франция. Той познава старата дама от сто години. Пиърсън е представителят на местния ни клон. Има още няколко висши служители от други изби. Ла Синьора ни дава възможност да пием виното й и да се шпионираме. Да си чул някоя клюка за мен?

— Както казах, още е много рано. — Дейвид говореше спокойно, но беше нащрек. Политиката на Джери да създава напрежение и да интригантства беше една от причините да напусне „Льо Кьор“. — Днес е голям празник! Извинявай, трябва да видя един човек.

Може би през целия си живот съм търсил точно този човек, помисли си Дейвид, като остави Де Морни и тръгна през тълпата към Пилар.

Тя беше облечена в синьо. Тъмносиньо кадифе и дълга огърлица от перли. Изглеждаше топла и царствена, и би казал напълно уверена, ако не бе зърнал искрите на паника в очите й.

В този момент Пилар извърна глава, съвсем мъничко, и го погледна право в очите. И, Господ да ми е на помощ, помисли си Дейвид, тя се изчерви. Съвсем леко наистина, но промени цвета на лицето си. Мисълта, че той е причината за това, направо го подлуди.

— Оглеждах се за вас. — Дейвид взе ръката й, преди тя да успее да каже нещо. — Като хлапак на училищна забава. Знам, че трябва да общувате с всички тук, но искам първо да ми отделите една минута.

Стори й се, че някаква голяма и гореща вълна я отхвърли встрани и я погълна.

— Дейвид…

— Не може да общуваме без вино. Просто не е прието. — Той я повлече със себе си. — Ще говорим за бизнес, за времето. Искам само да ви кажа, че изглеждате много красива, сто, не, хиляда пъти по-красива. Заповядайте.

Дейвид взе чаша шампанско от таблата и й я подаде. — Не мисля, че би трябвало да пиете нещо друго освен шампанско.

Вълните продължаваха да се бунтуват, около нея.

— Не мога да следя мисълта ви.

— И аз не мога да следя мисълта си. Това ме нервира. — Той леко докосна чашата си до нейната. — Би трябвало да кажа, че се извинявам, но ще бъде лъжа. По-добре е да започнем нашите отношения честно, не мислите ли?

— Не. Да. Престани! — Пилар се опита да се усмихне. Той изглеждаше твърде изтънчен, твърде фин с официалния си черен костюм и гъста руса коса, която блестеше като злато на светлината на лампите. Глупава мисъл, каза си Пилар, за жена на нейната възраст. — Децата тук ли са?

— Да. Хленчеха, когато ги довлякох насила, а сега са предоволни да се забавляват тук. Прекрасна си! Казах ли ти го вече?

Тя едва не прихна като младо момиче, но изведнъж се сети, че е на четиридесет и осем, а не на осемнадесет и би трябвало да се държи като дама.

— Да. Доколкото си спомням.

— Боя се, че не би се съгласила да си намерим някое тъмно ъгълче и да…

— Не, изобщо не… Със сигурност.

— Тогава ще танцуваш ли с мен? Може би ще съумея да променя решението ти.

Идеята, че наистина би могъл да го направи я изуми. Ако трябваше да е честна, тя също искаше той да го стори. Но това не беше редно! Беше невъобразимо! Та тя беше с години по-голяма от него!

Господи, какво да направи? Какво да говори? И какво да чувства?

— Знам, че хиляди мисли преминават през главата ти — прошепна той, — Искам да ми ги кажеш всичките.

— О, Боже! — Пилар притисна с ръка стомаха си, където една мека, гореща топка пулсираше сред вълните. — Май си много опитен в ухажването.

— Радвам се, че мислиш така, защото започвам да се чувствам тромав, нетактичен и несръчен всеки път, когато те видя.

— Не ме занасяй. — Тя си пое дъх и се опита да се стегне. — Дейвид, ти си много привлекателен мъж.

— Така ли мислиш? — Той докосна косата й, просто не можеше да устои на порива. Харесваше му как се къдри около ушите й. — Може ли да бъдеш по-точна?

— И много чаровен — добави Пилар, борейки се да запази гласа си равен. — Аз съм много поласкана, но не те познавам. И освен това… — Тя изведнъж се вцепени и усмивката й замръзна. — Здравей, Тони. Здравей, Рене.

— О, Пилар. Изглеждаш чудесно! — Тони се наведе да я целуне по бузата.

— Благодаря. Дейвид Кътър, да ти представя Тони Авано и Рене Фокс.

— Рене Фокс Авано — поправи я Рене с котешко мъркане и вдигна ръката си, за да изложи на показ диамантената брачна халка. — От днес.

Нямаше никакво пробождане в сърцето, осъзна Пилар, макар да си бе мислила, че ще изпита болка. По-скоро се почувства раздразнена, отколкото наранена.

— Моите поздравления. Сигурна съм, че ще бъдете много щастливи.

— Ние вече сме. — Рене плъзна ръката си в дланта на Тони. — Летим направо за Бахамите веднага след Коледа. Ще бъде чудесно да избягаме на слънце, далеч от този студ и дъжд. Ти също трябва да си дадеш малко почивка, Пилар. Изглеждаш доста бледичка.

— Странно. Аз пък си мисля колко жизнена и прекрасна изглежда тази вечер — намеси се Дейвид, взе ръката на Пилар, и я целуна. — Всъщност е крехка и деликатна. Радвам се, че имам възможността да, ви видя, господин Авано, преди да напуснете страната. — Много плавно Дейвид плъзна ръката си около кръста на Пилар. — Опитвах се да се свържа с вас през последните няколко дни. Абсолютно безуспешно, — Той погледна Рене, само с няколко градуса по-учтиво от точката на презрението. — Сега разбирам защо. Нали няма да забравите да ме уведомите за плановете си утре в кабинета ми? Имаме да говорим по работа.

— Моите подчинени знаят какви са плановете ми.

— За съжаление аз не ги знам. Ще ни извините, нали? Трябва да направим няколко обиколки преди да отидем във вилата.

— Това беше неучтиво — прошепна Пилар.

— И какво от това?

Чарът на флирта бе отлетял някъде. На негово място се бяха настанили студенината и безсърдечието. А те, помисли си Пилар, не бяха присъщи на Дейвид, не му приличаха.

— Независимо от факта, че не ми е симпатичен по принцип, аз съм координационен директор и като такъв трябва да бъда информиран, когато някой от висшите ни служители има намерение да напусне страната; Той ме избягва дни наред, не отговаря на телефонните ми обаждания. Не ми пука колко е горд.

— Просто не е свикнал да дава отчет, нито на теб, нито на когото и да било.

— Ще трябва да свикне. — Над главата й Дейвид зърна Тайлър. — И други ще трябва да свикнат. Защо не ме представиш на някои хора, които стоят и се чудят кой съм и какво правя тук?

 

 

Тайлър се опитваше да остане незабелязан. Мразеше големите събирания, тържествата, празниците въобще. Тук имаше прекалено много хора, с които трябваше да говори, и прекалено малко, с които наистина можеше да си каже нещо. Вече беше си направил план. Един час в избата, един час в голямата къща. Сетне щеше да се измъкне тихомълком, да си отиде у дома, да погледа телевизия и да си легне.

Както и предполагаше, музиката беше прекалено висока, избата — препълнена с хора, и храната — прекалено много. Стана му забавно, докато наблюдаваше изтупаните и издокарани гости, които се опитваха да изглеждат по-важни от хората, с които разговаряха.

Все едно беше на театър. И колкото по-дълго останеше незабелязан, толкова по-добре щеше да се чувства.

Тайлър стана свидетел на малката драма, която се разигра между Пилар и Рене. Много харесваше Пилар и дори беше готов да се жертва и да излезе от своя безопасен ъгъл, за да й помогне, но Дейвид Кътър се прояви като истински благороден рицар. Кътър го дразнеше, но този път трябваше да му пише отличен за бързата реакция. Този номер с целуването на ръката беше добър ход, с който натри носа както на Рене, така и на Авано.

А онова, което им каза, изтри идиотската усмивка от лицето на Авано за секунди.

Авано си е истински задник, помисли Тайлър, докато отпиваше от виното. Но с Рене, която да го подтиква и непрекъснато ръчка с остена, можеше да стане опасен. Ако Кътър успееше да ги държи настрани, почти щеше да заслужи да бъде приет. Почти.

— Защо стоиш тук съвсем сам?

Тайлър се начумери и се извърна към Мади.

— Защото изобщо не искам да съм тук.

— И поради какви причини? Ти си голям. Можеш да правиш каквото си искаш.

— Наистина ли мислиш така, момиченце? Разочароваш ме.

— Изглеждаш ми раздразнен.

— И наистина съм.

Тя нацупи устничките си и кимна.

— Ясно. Може ли да опитам от твоето вино?

— Не може.

— В Европа на децата дават да пият вино.

Изглеждаше толкова важна, застанала пред него в черните си дрехи и отвратителни грозни обувки, че Тайлър се разсмя.

— Е, тогава върви в Европа. Тук го наричат съучастие в престъпление.

— Аз съм била в Европа, но като малка. Не си спомням много добре. Трябва да се върна. Мисля да поживея малко в Париж. Знаеш ли, говорих с господин Делвекио, майстора. Той ми каза, че правенето на вино било чудо, магия. А аз много добре знам че всъщност е химическа реакция, нали?

— И двете. И нито едното.

— Аз обаче ще докажа, че съм права. Смятам да направя един опит и мисля, че ти можеш да ми помогнеш.

Тайлър замига насреща й. Тя беше едно хубавко, но грозно облечено момиченце с много интересен характер.

— Какво? Защо не говориш с баща си?

— Нали ти си човекът, който прави вино. Мисля да взема няколко грозда, да ги поставя в една купа, без да прибавям каквото и да е. А в друга купа, пълна със същото количество грозде, ще сложа добавки. Нещо като онова, което вие правите.

— Когато гроздето е в купа, аз обикновено го ям — отвърна Тайлър, но тя вече бе събудила любопитството му.

— Виж сега, едната купа ще я оставим настрани. Тя ще представлява магията на господин Делвекио. В другата аз ще сложа добавки и техника. С други думи, ще пришпоря химическия процес. И тогава ще видим кое е станало по-добро.

— Дори и да използваш един и същ сорт грозде, пак ще има разлика във вкусовете.

— Защо?

— Гроздето може да не е от едно и също лозе. А дори и да е, пак може да даде вариации. Зависи от типа на почвата, от торовете, от количеството влага. От времето, когато е било обрано. Как е било обрано. Ти не можеш да дегустираш гроздовите зърна, защото те вече са станали на вино. Ширата във всяка купа ще бъде съвършено различна, дори ако ги оставиш просто така.

— Какво е това шира?

— Сок. — Хм, вино в купа, помисли си Тайлър. Интересна мисъл. — Но ако искаш да опиташ, използвай дървени купи. Дървото ще придаде на ширата еднакъв характер. Не съвсем еднакъв, но все пак.

— Химическа реакция — рече Мади с усмивка. — Видя ли? Това е наука, а не магия.

— А ти си едно малко сладурче. Това е вино и нищо друго. — Без да мисли, той й подаде чашата си.

Мади отпи леко, деликатно, а очичките й бързо се огледаха, да не би баща й да е някъде наблизо. Тя пое виното върху езика си, завъртя го в устната си кухина и го преглътна.

— Доста хубаво.

— Доста хубаво ли? — Тайлър поклати глава и си взе обратно чашата. — Това е „Пино Ноар“, момиченце! Само един варварин може да каже че е „доста хубаво“.

Мади се усмихна, защото беше очарована от мисълта, че го е хванала на въдицата си.

— Ще ми покажеш ли големите бъчви и машините някой път?

— Да, разбира се.

— Господин Делвекио каза, че правите бялото в неръждаеми бъчви, а червеното в дървени. Не успях да го попитам защо. Ти ще ми обясниш ли?

Нима не е сладък?, помисли си Софи. Големият здравеняк Макмилън, потънал в сериозен и задълбочен разговор с една миниатюрната Мортиция. И ако нещата наистина бяха такива, каквито й изглеждаха, това явно му доставяше удоволствие.

Фактът, че той се забавлява, я наведе на мисълта, че е по-добре да избегне срещата им. Ако беше сама, щеше да има повече възможности да се движи, да води разговори и да си избира компания, която да не я притеснява.

Но в този момент Софи си мислеше, че Тайлър е изтеглил печелившия билет.

Щеше да й коства известни усилия и време да си пробие път сред тълпата, за да стигне до него. Но нямаше защо да бърза. В края на краищата тя имаше обществени задължения, които трябваше да изпълнява. Все пак Софи продължи да го държи под око, докато преминаваше от група на група.

— Софи! Зашеметяваща както винаги.

— Джери! Весели празници! — Тя се повдигна на пръсти и го целуна по двете бузи. — Как върви бизнесът?

— Имахме добра година. — Той я прегърна през раменете и я поведе през дегустационната към бара. — Очаквам и тази да е успешна. Едно птиче ми донесе, че планираш брилянтна рекламна кампания.

— Тези малки птичета приказват прекалено много, нали? — Тя се усмихна на бармана. — Шампанско, моля.

— Друго птиче от ятото пък ми изпя, че подготвяш нов етикет. За средния потребител, искаш да завладееш американския пазар.

— Някой трябва да застреля тези приказливи птичета. Видях статия в списание „Вино“ за вашето „Каберне ’84“.

— Чудесна реколта.

— И търгът мина много успешно за вас. Срамота, Софи, да не ми се обадиш, докато си била в Ню Йорк. Знаеше, че очаквах да те видя.

— Нямаше начин. Но ще поправя грешката си следващия път.

Тя вдигна чашата си и отпи.

Той беше привлекателен мъж, елегантен, изискан, почти красив. Благородно посребрените слепоочия му придаваха характерност, а малката трапчинка на брадичката — чар.

Никой от двамата не споменаваше името на баща й или лошо опазената тайна за невярната му съпруга. Вместо това поддържаха леки и приятни отношения, доста напомнящи на флирт.

Двамата с Джери се разбираха, помисли си Софи, при това твърде добре. Конкуренцията между „Джиамбели“ и „Льо Кьор“ беше оспорвана и често пъти безмилостна. И Джеръми де Морни нямаше да се поколебае да използва всякакви средства, за да се бори.

Това й харесваше и не можеше да не му се възхищава.

— Дори ще те поканя на вечеря — продължи Софи. — С вино. Вино „Джиамбели-Макмилън.“ Защото обичаме най-доброто, нали?

— Тогава предлагам продължение с бренди „Льо Кьор“ в моя апартамент.

— Знаеш какво мисля за смесването на работата с… онази работа.

— Ти си жестока жена, Софи.

— А ти си опасен мъж, Джери. Как са децата ти?

— Децата са добре. Майка им ги заведе в Сен Мориц за зимната ваканция.

— Сигурно ти липсват.

— Разбира се. Мислех да прекарам ден-два в долината преди да се върна у дома. Защо ти и аз да не смесим удоволствието с… онова удоволствие?

— Много изкушаващо предложение, Джери, но съм потънала до гуша в работа. Не мисля, че ще мога дъх да си поема до началото на годината. — С периферното си зрение забеляза леко движение и видя майка си да се измъква към женската тоалетна. И на няколко крачки зад нея зърна Рене да я следва забързано. — Всъщност имам малко работа, която трябва да свърша веднага. Приятно ми беше да те видя.

— И на мен също — отговори той и Софи си запробива път през тълпата. И още по-приятно щеше да му е да я види, когато тя и цялата й фамилия бъдат погубени и разорени. Там, на дъното, където им беше мястото.

Тогава наистина щеше да смеси бизнеса с бизнес, помисли си Джери. И удоволствието с удоволствие.

Рене блъсна вратата на дамската тоалетна, която беше с облицовани с дървена ламперия стени.

— Все пак успя да останеш на крака, виж ти! — Рене се облегна на вратата, за да не пусне никой да влезе след нея.

— Ти получи, каквото искаше, Рене. — Въпреки че ръцете й трепереха, Пилар отвори вечерната си чантичка и извади червилото си. Имаше намерение да открадне две минути преди да направи последната обиколка из избата и да се отправи към голямата къща. — Вече не би трябвало да представлявам интерес за теб.

— Бившите съпруги винаги представляват интерес. И създават проблеми. Ще ти кажа, че няма да търпя да ми се обаждаш, на мен или на Тони, и да си изкарваш нервните припадъци.

— Не съм се обаждала.

— Ти си лъжкиня. И страхливка. Тази вечер се скри зад Дейвид Кътър. — Тя сграбчи ръката на Пилар и я разтърси, при което пръстенът просветна с ослепителен блясък. — Какво толкова си му обещала, че да ти купи подобна играчка?

— На мен не ми трябва мъж, за да ми купува бижута, Рене. Или каквото и да е друго. Това е разликата между нас.

— О! Аз ще ти кажа каква е разликата между нас! Ще защитавам онова, което искам. Ако си мислиш, че ще позволя да изгоните Тони само защото ти ще приплачеш на майка си, много се лъжеш. Нито ти, нито твоят Дейвид Кътър ще го изгоните. А ако се опиташ… Само си помисли каква интересна информация може да даде той на вашите конкуренти.

— Заплахите ти към семейството ми или бизнеса няма да спасят положението на Тони във фирмата. Нито твоето.

— Ще видим. Сега аз съм госпожа Авано. А господин и госпожа Авано ще се присъединят към семейството и към всички високопоставени гости тази вечер във Вила Джиамбели. Сигурна съм, че поканата към нас е била изпратена на грешен адрес, затова не сме я получили.

— Само ще се почувствате неудобно — пророни Пилар.

— Аз не се чувствам неудобно. Никъде. Запомни това. Тони е част от „Джиамбели“. А аз съм част от него. По-млада съм от теб и много по-млада от майка ти. И все още ще бъда тук, когато вас няма да ви има.

— Сигурна ли си? — Пилар се обърна бавно към огледалото и начерви устните си. — Колко време мислиш ще отнеме на Тони, за да те измами?

— Няма да посмее. — Сигурна в силата си, Рене се засмя. — Знае, че ако го направи, ще го убия. Аз не съм кротка, търпелива женичка като теб. Тони ми разказа каква безгласна буква си била винаги! Как само се смяхме! Да ти дам ли един съвет? Ако искаш да задържиш Кътър заради интересите на фирмата, пусни го на дъщеря си. Тя поне прилича на човек, който знае как да забавлява мъжете в леглото.

В момента, в който Пилар се обърна, Софи отвори вратата.

— О, каква изненада. Приказки по женски, а? Рене, много смело от твоя страна да облечеш зелена рокля при този цвят на косата ти.

— Майната ти!

— Интелигентна и възпитана, както винаги. Мамо, трябва да отидеш във вилата. Сигурна съм, че Рене ще те извини. На нея й трябва повече време, за да оправи лицето си.

— Напротив, аз ще ви оставя сами, за да държиш ръчичките на майка си, докато тя се дави в безнадеждните си сълзи. Не съм свършила, Пилар — добави Рене и отвори вратата. — Но ти си свършена.

— Това беше наистина забавно. — Софи огледа лицето на майка си. — Не ми изглежда да си се потопила в сълзи, безнадеждни или не.

— Не, не съм. Успях да се справя. — Пилар пусна червилото в чантата си и я затвори. — Софи, скъпа, баща ти се е оженил днес за нея.

— Чудесно, по дяволите! — С дълбока въздишка, Софи прегърна майка си и сложи главата си на раменете й. — Весела Коледа…