Нора Робъртс
Отрова (3)

2.

Долината и хълмовете, които сякаш изникваха от нея, бяха наметнати с пелена от сняг. Лозята, като смели и буйни войници, надигаха снага по извивките на хълмовете, а голите им пръчки пронизваха с копията си мъглата, която превръщаше околните планини в приказни сенки.

Лозята се бяха сгушили и спяха в светлината на изгрева, който имаше цвят на сиво-розови перли.

Тази пасторална картина сякаш предсказваше раждането на бъдещето. Подхранваше сполуката, която отново и отново щеше да се разиграва, сезон след сезон, година след година, като в игра на комарджийската маса. И в тази игра партньор и враг на човека беше природата. За Софи произвеждането на вино беше изкуство, бизнес и наука. Но то беше също така и най-великата хазартна игра.

От прозореца на бабината си къща тя наблюдаваше полето. Беше сезонът на зарязването и докато пътуваше насам, Софи си представяше как лозята вече са били обработени. Как е била направена първата стъпка към началото на тазгодишната реколта. Беше доволна, че я бяха повикали, за да може да види с очите си тази част от процеса.

Когато беше далеч, цялата й енергия бе насочена към търговията на вино. Рядко се сещаше за лозята. Всекидневната работа я поглъщаше напълно. Но когато се връщаше тук, както сега, тя не мислеше за нищо друго. Все пак не можеше да остане дълго. Имаше задължения и ангажименти в Сан Франциско. Новата рекламна кампания трябваше да бъде дообмислена и доизкусурена. Стогодишният юбилей на „Джиамбели“ чукаше на вратата. След успеха на търга в Ню Йорк следващите мероприятия щяха да изискват отново цялото й внимание.

Старо вино за новия век, помисли си Софи. „Вила Джиамбели — да започнем следващия век с отличен старт“.

Нуждаеха се от нещо свежо, нещо разбираемо за по-младата част от клиентелата. За онези, които купуваха вината в движение. Бърз и импулсивен избор на бутилка за предстоящия купон.

Е, тя щеше да помисли върху това. Това й беше работата, да мисли.

Което пък щеше да й помогне да не мисли за баща си и за интригант ката Рене.

Не й влизаше в работата, напомни си Софи. Не я засягаше и очевидният факт, че баща и иска да се зароби с една бивша манекенка, чието сърце имаше размер и текстура на стафида. Той и преди се беше правил на глупак, нямаше да му е за пръв път.

Щеше и се да го мрази за това, заради патологичната му слабохарактерност и заради пълното му пренебрежение към бащинските грижи и задължения. Но какво можеше да направи, когато силната и вярна любов към него не можеше да бъде потисната, нито изгасена в сърцето й. Това я превръщаше в същата глупачка, каквато беше майка й.

На него не му пукаше нито за едната, нито за другата. Интересуваше се много повече от кройката на костюма си или от маникюра си, отколкото от тях. И ги забравяше точно две минути, след като изчезнеха от полезрението му. Защото си беше чисто и просто негодник. Кучи син. Пълен егоист, от време на време нежен, но винаги безгрижен.

И всичко това, мислеше си Софи, всъщност беше част от неговия чар.

Съжали, че бе минала покрай дома му предната вечер. Искаше й се да престане да поддържа връзката помежду им, без значение какво прави или не прави той.

Може би щеше да бъде най-добре да продължи да действа както през последните седем години. Да пътува, да работи и да запълва времето и живота си с професионални и обществени задължения.

Два дни, реши Софи. Щеше да отдели на баба си само два дни. Щеше да прекара това време със семейството си, сред лозята и във винарската изба. Сетне щеше да се завърне обратно към работата си и да се захване здраво с нея в пълния смисъл на думата. Това беше спасението.

Новата им рекламна кампания трябваше да бъде най-добрата в този бранш и щеше да се погрижи да стане наистина така.

Докато наблюдаваше лозята, забеляза две фигури да вървят в мъглата. Висок мъж със стара кафява шапка на главата. Изправена като тънък остър щик жена, обута с мъжки ботуши и панталони й с коса, бяла като снега, по който вървяха. Едно голямо куче коли тичаше помежду им. Дядо й и баба й правеха сутрешната си разходка със старата и вярна до гроб Сали.

Тази картинка повдигна настроението й. Каквото и да се променеше в живота й, каквито и катаклизми и обрати да настъпеха, ето това си оставаше постоянно и неизбежно. Ла Синьора и Илай Макмилън. Както и лозята.

Софи се отдалечи от прозореца, за да си вземе якето и да се присъедини към тях.

На шестдесет и седем години Тереза Джиамбели беше запазена жена, с тяло на римска богиня и ум, остър като бръснач. Беше изучила винарския занаят на коленете на дядо си. Беше прекосила океана с баща си, когато бе на три годинки, и бе пристигнала със семейството си в Калифорния, за да превърнат тази щедра, зряла земя във вино. Говореше и двата езика и беше пътувала напред-назад между Калифорния и Италия, така както другите малки момиченца ходеха до детската си градина.

Беше се научила да обича планините, гъстите гори и говора на американските гласове.

Това не беше нейният дом, никога нямаше да бъде дом, така както беше италианският саstеllo. Но Тереза си бе намерила мястото тук и беше доволна от това.

Беше се омъжила за мъж, когото семейството й одобри, и се бе научила да го обича. Заедно с него бе създала и родила една дъщеря и за нейна вечна мъка две мъртвородени момченца.

Бе погребала съпруга си, когато бе само на тридесет години. Но никога не прие името му, нито го даде на единственото, си дете. Тя беше Джиамбели. И това наследство и отговорността бяха по-живи и по-свещени дори и след женитбата й.

Тереза имаше брат, когото обичаше. Той бе свещеник и проповядваше във Венеция. Имаше още един брат, който бе загинал като войник, преди да бе живял. Тереза почиташе паметта му, макар да си го спомняше съвсем бегло.

Имаше и сестра, за която смяташе, че е глупава, и това бе най-мекото определение. Сестра й имаше снаха, която бе още по-глупава.

Ето защо се налагаше сама да продължи традициите на фамилията и фамилния бизнес. И тя го направи.

Сватбата й с Илай Макмилън беше внимателно обмислена и планирана. Беше я замислила като сливане на нейните лозя с неговите, които бяха първокласни, пък и бяха разположени в непосредствена близост до нейните в долината. Той беше добър човек и което беше по-важно от нейна гледна точка, беше добър винар.

Илай я обичаше, но и много други мъже я бяха обичали. Тя харесваше компанията му, но не по-малко й се нравеше компанията и на други. В края на краищата Тереза мислеше за него като за „Мерло“, За лекия, нежен, ароматен сок на неговото грозде, който щеше да се смеси с по-силното и определено по-тръпчиво „Каберне совиньон“ от нейните лозя.

Правилната комбинация от двата сорта щеше да даде отлични резултати..

Приемането на неговото предложение за брак беше плод на комплексно, подробно и детайлно обмисляне и сложни делови споразумения. Тези споразумения бяха донесли полза и на двете фирми и напълно задоволяваха Тереза.

Но тя, което бе изненадващо и за самата нея, беше открила наслада, удоволствие и истинско удовлетворение от брака си с Илай, с когото живееше вече повече от двадесет години.

Той все още беше хубав мъж. Тереза нямаше предвид неща като генно наследство. Това, което един човек носеше в наследствеността си, беше толкова важно според нея, колкото и онова, което сам беше направил за себе си.

Макар да бе с десет години по-възрастен от нея, все още годините не му личаха. Той продължаваше да става всеки ден призори и да излиза на разходка с нея независимо какво беше времето. Всяка божа сутрин.

Тя му вярваше както на никой друг, освен на дядо си. И го обичаше повече, отколкото друг мъж, който не бе от нейната кръв.

Илай знаеше всички нейни планове и повечето от тайните й.

— Софи пристигна късно тази нощ — рече Тереза.

— Аха. — Той сложи ръка на рамото й, докато вървяха между редовете. Това беше просто мил жест и навик. Някога й бе необходимо време, за да свикне с това естествено докосване от страна на мъж, особено от съпруг. И доста повече време, за да започне да го приема като необходимост. — Нима си мислела, че няма да дойде?

— Знаех, че ще дойде. — Тереза беше свикнала да й се подчиняват безпрекословно, изобщо не се съмняваше, че всички ще изпълнят заповедите й. — Ако идваше направо от Ню Йорк, трябваше да пристигне по-рано.

— Може да е имала среща. Или е ходила да пазарува. — Очите й се присвиха, Бяха почти черни и все още зрението и беше прекрасно. Гласът й беше остър, но омекотен от екзотичните нюанси и мелодичността на родния й италиански език.

— Или пък е наминала покрай баща си.

— Или е наминала край баща си — съгласи се Илай по своя добродушен маниер. — Уважението е нещо, което ти винаги си подкрепяла, Тереза.

— Ако е заслужено. — Имаше моменти, когато безкрайното търпение и толерантност на Илай я ядосваха. — Антъни Авано не заслужава нищо друго освен презрение.

— Един жалък мъж, негоден съпруг и посредствен баща — довърши характеристиката Илай и се намуси, защото всички тези определения важаха в пълна мяра за собствения му син. — Все пак той продължава да работи за нас.

— Позволих му да навлезе много навътре в началото. — Тогава му беше повярвала, спомни си Тереза, бе видяла възможности и бъдеще в него. А той я бе измамил. И тя никога нямаше да го забрави. — Все пак знае как да търгува. Използвах всички възможни начини, за да го направя добър търговец. Ако го бях уволнила преди време, щеше да ми достави лично удоволствие, но щеше да бъде професионално неразумно. Онова, което е добро за фирма „Джиамбели“, е най-доброто, което може да се направи. Но не ми харесва да виждам как внучката ми все още не може да го откъсне от сърцето си. Уф! — Тереза пропъди досадните мисли за зет си с едно махване на ръката. Сякаш прогони муха. — Ще видим как ще приеме онова, което смятам да кажа днес. Софи сигурно се е издала, че съм я повикала, Така че скоро ще го видим и него.

Илай спря и се обърна към нея.

— А ти тъкмо това искаш, нали? Знаеше, че тя ще му каже.

Тъмните й очи просветнаха, а усмивката й стана ледена.

— И какво ако е така?

— Трудна жена си ти, Тереза.

— Да, благодаря за признанието.

Той се разсмя, поклати глава и тръгна отново редом с нея.

— Изявленията ти днес най-вероятно ще причинят доста неприятности. Объркване, Размествания, Недоволство.

— Точно на това се надявам. — Тя спря, за да огледа една млада лозичка, подпряна с колчета и привързана с жици. Тук май щеше да се наложи пълно зарязване. Само най-силните и здравите можеха да бъдат оставени да растат и да бъдат отглеждани.

— Самодоволството разваля човека, Илай. Превръща здравото в гнило. Традицията трябва да се уважава, но трябва да се правят и промени.

Тереза огледа земята. Пръстта беше плътна, а въздухът влажен, сякаш мокър. Слънцето нямаше да успее да пробие през облаците днес, беше сигурна в това.

Зимите, помисли си Тереза, с всяка изминала година ставаха все по-дълги.

— Някои от тези лозя съм засадила със собствените си ръце — продължи замислено. — Лозови пръчки, които татко донесе от Италия. Когато пораснаха, от тях извадихме нови. За новото винаги трябва да се направи място, за да пусне корени, Илай, и възрастните са длъжни да го знаят. Онова, което съм постигнала тук, което ние с теб направихме заедно, е наше дело. И аз ще сторя най-доброто, за да бъде то продължено.

— Винаги си го правила. И в този случай, както в повечето, съм съгласен с теб. Това обаче не означава, че ще имаме лесен сезон пред себе си.

— Но ще имаме богат сезон — възрази Тереза. — Тази година. — Тя се пресегна и докосна голите пръчки на лозата. — Добра и богата реколта. Знам го. — Сетне се обърна и загледа внучката си, която тичаше по хълма към тях.

— Тя е красива, Илай.

— Да. И силна.

— Ще й се наложи да е силна — отвърна Тереза и тръгна да посрещне Софи с протегнати ръце. — Вuonо giornо, саrа. Соmе vа?^[1]

— Веnе, benе^[2]. — Те се целунаха по бузите с преплетени ръце.

— Nonnа?^[3] — Софи се отдръпна назад и загледа лицето на баба си. Беше красиво лице, не нежно и сладко като на момиченцето върху етикета отпреди петдесет години, но силно и дори изпълнено с предизвикателства. Носеше печата на амбициите, както и печата на времето.

— Изглеждаш чудесно. Ти също. — Обърна се към Илай с протегната ръка. С него винаги й беше лесно, много лесно. Това беше Илай, просто Илай, единственият дядо, когото бе имала. Добър, любвеобилен, мил и винаги я закриляше.

Илай я прегърна и лекичко я повдигна от земята, така че обувките й се отлепиха. Това я Накара да се разсмее и да се притисне към него.

— Видях ви от прозореца. — Софи се отдръпна, стъпи отново на земята и се наведе да погали Сали по козината. — Направо плачехте за снимка. И тримата. Бих я нарекла „Лозето“ — завърши тя и закопча якето на Илай около врата, защото въздухът беше студен. — Каква сутрин!

Софи затвори очи, отметна назад глава и пое дълбоко въздух. Можеше да помирише влагата, сапуна на баба си и тютюна, който дядо й криеше в джоба си.

— Успешно ли беше пътуването? — попита Тереза.

— Имам записки. Всичко съм записала — отвърна тя, като се разсмя отново и обгърна с ръце раменете им, така че сега тримата вървяха заедно. — Ще бъдеш доволна, бабо. Освен това ми хрумнаха и няколко прекрасни идеи за рекламната кампания — добави скромно Софи.

Илай я погледна и когато видя, че Тереза се въздържа от коментар, потупа Софи по ръката. Изглежда неприятностите, помисли си той, ще започнат твърде рано този път.

— Виж ти, почнали сте да зарязвате — отбеляза Софи, като видя пресните срязвания по лозовите пръчки. — И в Макмилановите лозя ли са почнали?

— Да. Време е.

— А до есента има още толкова месеци. Nonnа, ще ми кажеш ли защо ни повика всички тук? Знаеш, че обичам да те виждам, както и Илай, и мама също. Но грижата за лозята не е единственото, което трябва да вършат всички Джиамбели.

— Ще говорим за това по-късно. Сега ще закусим преди малките чудовища на Донато да са станали и да ни подлудят.

— Nonna!

— По-късно — повтори Тереза. — Все още не са пристигнали всички.

Вила Джиамбели беше разположена на малък хълм в центъра на долината и бе заобиколена от гора, която бе оставена да расте на воля, дива и свободна. Камъните на сградата се позлатяваха, ставаха червени и кехлибарени, когато светлината ги огрееше, а прозорците й бяха много. Бинарната беше построена по същия начин както онази в Италия и след като бе разширена и напълно модернизирана, все още работеше.

Към нея бе пристроена една просторна и добре обзаведена дегустационна, където постоянните клиенти на редовните си срещи можеха да опитат продуктите на винарната, замезвайки с хляб и сирене. Винарските клубове също бяха добре дошли, за да провеждат срещите си четири пъти в годината, а освен това тук се организираха обиколки и турове, които продължаваха до офисите в Сан Франциско.

Виното, закупено от винарната при тези случаи, се транспортираше до всички части на света.

Пещерите, с техния хладен и влажен въздух и постоянна температура, закътани в пазвите на хълмовете, се използваха за съхранение и стареене на виното. Земята, върху която бе построена Вила Джиамбели и нейните помещения за производство на вино, беше повече от стотина акра и по време на гроздобера въздухът бе напоен с обещания за уханното питие. Наистина миришеше на вино.

Централният двор на къщата беше облицован с плочки в червения цвят на „Кианти“ и имаше фонтан, в който един ухилен до ушите Бакхус вдигаше своята чаша за вечни времена. Когато зимата си отидеше, навън се изваждаха стотици саксии и пространството се изпълваше с аромата на живи цветя.

В къщата имаше дванадесет спални и петнадесет бани, солариум, бална зала и официална трапезария, която можеше да побере шестдесет души. Съществуваха стаи за музика, стаи, пълни с книги, стаи за работни кабинети и стаи за спорове и оскърбления. Между стените на тези стаи грабваха погледа колекции на италианското и американското изящно изкуство и антични предмети, каквито нямаше някъде по света.

Имаше закрит и открит басейн и гараж за двадесет автомобила. Градините на Вила Джиамбели бяха прекрасни.

Балконите и терасите приличаха на каменна дантела, а множество входове, входчета и стълбища предоставяха на семейството и на гостите възможности за достъп, за влизане и излизане в личните помещения и покои, без да бъдат обезпокоявани.

Въпреки размерите, обема и безценните си богатства, Вила Джиамбели преди всичко беше дом.

Когато я видя за пръв път, Тайлър си помисли, че е замък с огромни зали, сложни пасажи, тайни врати и коридори. В момента си мислеше, че е затвор, в който щеше да бъде принуден да прекара прекалено много време с прекалено много хора.

Предпочиташе да бъде навън, на свеж въздух, да се грижи да лозята си и да пие силното си кафе от термоса. Вместо това беше хванат като в капан в салона и за компенсация пиеше едно наистина отлично „Шардоне“. В центъра на приемната, в камината, гореше огън, а по всички масички из стаята бяха подредени елегантни ордьоври и хапки в големи плата от цветен италиански порцелан.

Тайлър не можеше да разбере защо хората си губеха времето и усилията да правят такива малки хапки, когато приготвянето на един сандвич от две големи филии хляб и нещо по средата беше къде-къде по-бързо и по-лесно.

И защо храненето трябваше да бъде толкова важно събитие? Знаеше обаче, че ако изрече подобна еретична мисъл в обкръжението на италианци, ще бъде линчуван на място.

Насили се да смени работните си дрехи с чисти панталони и сако. Това беше неговата представа за официално облекло. Поне не беше се опаковал с костюм като… как му беше името на този? Ах, да, Дон. Дон от Венеция и жена му, която се бе наплескала с прекалено много грим, носеше прекалено много бижута и винаги някакво дете бе прикрепено към някоя част от тялото й.

Тя говореше прекалено високо и прекалено много, и както изглежда, никой, особено съпругът й, не й обръщаше внимание.

Франческа Джиамбели Русо пък говореше малко или почти никак. Колко е различна от Ла Синьора, помисли си Тай. Някога няма да кажеш, че са сестри. Беше слаба и безлична, една незначителна малка женичка, която седеше сякаш залепнала за стола си и изглеждаше, че ще изскочи от кожата си, ако някой се опита да я заговори. Тай много внимаваше да не го направи. Малкото момче, ако можеше едно дяволче да бъде наречено момче, беше легнало на килима и блъскаше две колички една в друга. Голямото коли на Илай, Сали, се бе свило под краката на Софи.

Страхотни крака, отбеляза мимоходом Тайлър. Софи изглеждаше лъскава и безупречна както винаги, като героиня, току-що слязла от екрана на киното и превъплътила се в три измерения. Сякаш беше очарована от онова, което й говореше Дон, и не отделяше големите си тъмношоколадови очи от лицето му. Но Тай забеляза, че съвсем незабележимо подава на Сали от ордьоврите.

Движението обаче бе така премерено като че ли цялото й внимание беше заето от разговора, който водеше.

— Заповядай, вземи си. Тези пълнени маслини са отлични. — Пилар застана до него с малка чинийка в ръка.

— Благодаря. — Тайлър се извърна към нея. От всички Джиамбели най-много харесваше Пилар. С нея се чувстваше най-удобно и непосредствено. Знаеше, че тя не очаква от него да води безкрайни и безсмислени разговори, само и само да чува собствения си глас. — Имаш ли някаква представа защо е цялото това сборище?

— Когато мама реши, ще ни каже. От моите секретни източници научих, че масата е сложена за четиринадесет души, но не можах да разбера кого чакаме още. Все пак виждам, че Илай изглежда доволен. А това е добър знак.

Тай понечи да измърмори нещо, но си спомни, че трябва да се държи прилично.

— Да се надяваме, че си права.

— Не сме те виждали тук от доста време, седмици може би. Зает ли беше? — попита Пилар и се засмя. Естествено. — Ти изобщо какво друго правиш, освен че работиш?

— А какво друго да правя?

Като поклати глава, тя отново му подаде маслините.

— Приличаш на майка ми повече от всички нас. Не се ли срещаше миналото лято с едно момиче? Красива блондинка? Пат или май беше Пати?

— Патси. Всъщност не беше нищо сериозно. Просто… — Той разпери ръце смутено. — Ами, нали знаеш…

— Скъпи, трябва да излизаш повече. И не само за… това, нали знаеш.

Прозвуча му като майчинска заръка и той се засмя.

— Същото се отнася и за теб.

— О, аз съм само една скучна старомодна баба.

— Най-красивата баба в тази стая — възрази й той и я накара да се разсмее.

— Винаги си бил много мил, когато решиш да бъдеш. — Все пак комплиментът, изречен дори от мъж, който спокойно можеше да й бъде син, погъделичка самочувствието й и я накара да се почувства добре.

— Мамо, значи ти си скрила маслините, за да храниш само Тайлър. — Софи се присъедини към тях и си взе една маслина. До своята красива и добре сложена майка тя изглеждаше като мълния, изпускаща електричество. От онези, които те изпълват с топлина и неочаквано желание, ако се приближиш прекалено близо до тях.

Или поне така му се струваше винаги. Поради тази причина той винаги се беше опитвал да стои на безопасно разстояние.

— Моля ви се, бързо, говорете ми! Почувствах се изоставена завинаги в капана на Дон Тъпото! — промърмори Софи.

— Бедната Софи! Добре де, погледни на нещата по друг начин. На него сигурно за пръв път от дълго време му се е удал случай да каже пет думи наведнъж, без Джина да го прекъсне.

— Повярвай ми, според мен напълно си го заслужава. — Софи завъртя тъмните си екзотични очи. — Е, Тай, как си?

— Добре.

— Тежко ли е да се работи за Макмилън?

— Определено.

— Знаеш ли и други думи освен едносрични?

— Знам някои. Мислех, че си в Ню Йорк.

— Бях — отвърна тя, имитирайки тона му, като изви устни. — Но сега съм тук. — Погледна през рамо към двете си малки братовчедчета, които започнаха да се бият и се разреваха. — Мамо, ако и аз съм била толкова противна като тях, как си се въздържала да не ме хвърлиш във фонтана?

— Ти не беше противна, скъпа. Беше настоятелна, непослушна, темпераментна, упорита и голям инат, но не и противна. Извинете ме. — Тя пъхна чинията с маслините в ръцете на Софи и тръгна да направи онова, което винаги бе правила най-добре. Да въдвори мир между воюващите страни.

— Предполагам, че би трябвало аз да го сторя — рече Софи с въздишка, докато наблюдаваше как майка й успокоява нещастното малко момиченце. — Но не съм виждала толкова антипатични хлапета в живота си.

— Предполагам, че са такива поради глезене и пренебрежение от страна на родителите им.

— Едновременно? — Тя се замисли, докато наблюдаваше Дон, който не обръщаше никакво внимание на хленчещия си син, и Джина, която глупаво гукаше, за да го успокои. — Добро определение — реши накрая. И понеже те не бяха неин проблем, слава Богу, тя насочи вниманието си към Тайлър.

Той беше такъв… хм, страхотен мъж, помисли си Софи. Изглеждаше като планините, които пазеха долината. И със сигурност беше по-приятен от четиригодишното врещящо досадниче зад гърба й. Сега, ако можеше да поддържа един смислен разговор с него, щеше да бъде приятно ангажирана, докато сервират обяда.

— Да имаш някакви предположения за темата на малката ни сбирка днес? — попита го тя.

— Не.

— Би ли ми казал, ако знаеше?

Тай сви рамене и погледна Пилар, която шепнеше на малката Тереза, докато я отвеждаше към страничния прозорец. Изглежда така естествена, помисли си Тай. Като мадона. Да, най-точната дума беше тази. И вероятно точно заради това разгневеното и сърдито детско личице придоби мил и забавен вид.

— Защо според теб хората имат деца, когато не им обръщат нужното внимание?

Софи понечи да отговори, но думите заседнаха в гърлото й, защото в същия момент баща и влезе в приемната заедно с Рене.

— Добър въпрос — промърмори тя и взе чашата от ръката му, допивайки виното. — Дяволски добър въпрос.

До прозореца Пилар сякаш настръхна и цялото удоволствие, което бе получила от това да успокои нещастното дете, се изпари и изчезна.

Мигом се почувства стара, дебела, непривлекателна и тъжна. Тук беше мъжът, който я бе пренебрегнал. И последната от дългата поредица жени, с които я беше замествал. По-млада, по-красива, по-умна, по-сексапилна.

Понеже знаеше, че майка й няма да го направи, Пилар остави детето на пода и отиде да ги посрещне.

Усмивката й бе топла, естествена и много по-любезна, отколкото мислите й. Освен това я правеше привлекателна. Обикновените й панталони и сако бяха по-елегантни и по-женствени от впития костюм на Рене. И маниерите й издаваха много повече класа и привличаха повече внимание и от най-бляскавите диаманти.

— Тони, много мило, че си успял да дойдеш. Здравей, Рене.

— Здравей, Пилар. — Рене се усмихна леко и бавно прокара ръката си по рамото на Тони. Диамантът на пръста й просветна на светлината и привлече погледите на всички. Тя изчака една секунда, за да е сигурна, че Пилар е забелязала пръстена и е разбрала значението му. — Изглеждаш… отпочинала.

— Благодаря. — Пилар почувства как коленете й омекват и всеки миг ще я предадат. Сякаш здравата почва се изплъзваше изпод краката й. Имаше чувството, че Рене я бе изритала с високите си червени обувки. — Моля, влезте, седнете. Какво да ви предложа за пиене?

— Не се безпокой, Пилар. — Тони махна с ръка, наведе се и положи една изпразнена от чувство и съдържание целувка върху бузата й. — Само ще кажем здрасти на Тереза.

— Върви при майка си — рече през зъби Тайлър на Софи.

— Какво?

— Казах върви и намери някакво извинение, за да отведеш майка си оттук.

Тогава и Софи видя бляскащия диамант на ръката на Рене и изпразнените от мисъл, стреснати очи на майка си. Пъхна чинийката в ръцете на Тайлър и прекоси стаята с твърда крачка.

— Мамо, ще ми помогнеш ли за минутка?

— Да… аз само да…

— Ще ти отнеме само секунда — продължи Софи, като настойчиво и безцеремонно измъкна Пилар от стаята. Продължиха да вървят, докато стигнаха библиотеката на втория етаж. Тук Софи затвори вратата зад себе си и се облегна на нея.

— Мамо, съжалявам.

— О! — Опитвайки да се усмихне, Пилар прокара треперещата си ръка по лицето. — Мисля, че все пак успях да се справя.

— Направо беше чудесна. — Софи се приближи до майка си, подпряна на облегалката на стола. — Но познавам този израз на лицето ти. — Тя взе ръцете на Пилар в своите. — Явно и Тайлър го познава. Пръстенът е просташки и демонстративен, същият като нея самата.

— Момиченцето ми! — Смехът на Пилар беше дрезгав, сякаш щеше всеки миг да премине в ридание, но тя се насили да продължи. — Той е зашеметяващ, великолепен, също като нея. Всичко е точно. — Несъзнателно продължаваше да върти златната халка върху пръста си. — Всичко е както трябва.

— По дяволите! Мразя я! Мразя ги и двамата и още сега ще отида да им го кажа.

— Не, няма да го направиш. — Пилар хвана дъщеря си за раменете. Дали болката, която съзря в очите й, се виждаше така ясно и в нейните собствени? И къде беше грешката й? Нима този безкраен затвор, в който живееше, щеше да завлече и дъщеря й в празното пространство? Да я обрече на самота и пустота? — Това няма да реши нищо, няма да промени нищо. Няма смисъл от омразата, Софи. Тя само ще ти навреди.

Не, помисли си Софи. Омразата нямаше да я засегне. Щеше само да я закали.

— Ядосай се! — извика тя. — Бъди гневна, сърдита и бясна! — „Бъди нещо — помисли си отчаяно — каквото и да е, само не така наранена и безпомощна. Предадена. Не мога да го понеса.“

— Ти ще го направиш, детето ми. — Тя погали нежно ръката на дъщеря си. — При това много по-добре от мен.

— Да дойде тук по този начин! Да дойде и да набута в лицата ни идиотския си пръстен! Той няма право да се отнася така с нас, мамо, нито с теб, нито с мен.

— Той има право да прави каквото си иска. Но… Това беше едно наистина лошо изпълнение.

Извинения, помисли си Пилар. Отново извинения. Беше прекарала тридесет години от живота си, оправдавайки постъпките на Антъни Авано. Беше й станало навик. Очевидно твърде лош навик.

— Не позволявай да те засегнат. Той все още е твой баща, каквото и да се случи. Винаги ще бъде.

— Вече не ми е баща.

Пилар пребледня.

— О, Софи, не говори така!

— Стига! — Ядосана на себе си, Софи вдигна ръка. — Аз съм лоша, знам. Но съм бясна. Не на себе си, дори не и на него — рече тя. — Той не знае какво прави. Но тя, тя много добре съзнава как се държи. И иска да постъпи така. Идва в дома ни и се разпорежда тук, държи се нагло с теб. Не, не само с теб, по дяволите, с всички ни! С всички нас. Затова я мразя!

— Забравяш едно нещо, мила. Рене може би го обича.

— О, моля ти се!

— Не бъди цинична. Аз го обичах, защо тя да не може?

Софи се завъртя. Искаше да изрита нещо, да счупи нещо. И да събере острите парчета и да ги хвърли в идеалното, с калифорнийски загар лице на Рене.

— Тя обича парите му, положението му и проклетата му банкова сметка.

— Вероятно. Но той е от оня тип мъже, които карат жените да се влюбват в тях. При това без усилия.

Софи долови мъдростта в думите на майка си. Тя никога досега не беше обичала мъж, но можеше да разпознае гласа на жената, която е обичала. И точно тази пълна безнадеждност изпари гнева й.

— Никога не си преставала да го обичаш.

— Ако не съм, значи толкова по-добре. Обещай ми нещо. Не прави сцени.

— Мразя да доставям някому удоволствие, но предполагам, че студеното пренебрежение ще има повече въздействие. По един или друг начин искам да изтрия този самодоволен израз от лицето й. И ще го направя.

Софи целуна майка си по бузите и я прегърна. Нея можеше да обича без съмнения и без задръжки.

— Добре ли си?

— Да. Животът ми не се е променил, нали? — О, дори само мисълта за това беше повече от ужасна. — Наистина нищо не се е променило. Да се връщаме.

— Ще ти кажа какво ще направим — започна да говори Софи, когато тръгнаха по коридора. — Аз ще преразгледам програмата си и ще си оставя няколко свободни дни. И тогава двете ще отидем на курорт. На бани. Ще се потопим в калните бани до шията, ще си правим масажи и маски, ще се оставим в ръцете на масажистите и маникюристите. Ще изхарчим купища пари за разни мазила, които никога не сме използвали, и ще се размотаваме по цял ден по халат.

Вратата на стаята, покрай която минаваха, се отвори и една брюнетка на средна възраст застана пред тях.

— Звучи много интригуващо. Кога заминаваме?

— Хелън! — Пилар сложи ръка на сърцето си и се наведе да целуне приятелката си. — Изкара ми акъла!

— Извинявай. Трябваше да тичам, за да не се изтърва. — Тя подръпна полата на стоманеносивия си костюм върху бедрата си, които постоянно се опитваше да направи по-фини. — Това кафе, което пих по пътя насам… То е причината. Софи, не си ли прекалено красива? И така. — Хелън вдигна куфарчето си и изправи рамене. — Казвайте, кои са в приемната? Обичайните заподозрени?

— Повече или по-малко. Не знаех, че мама има предвид теб, когато каза, че очакваме да дойдат адвокатите. — А щом съдия Хелън Мур беше повикана, значи работата беше сериозна, помисли си Софи.

— Пилар не знаеше, нито пък аз допреди няколко дни.