Нора Робъртс
Отрова (20)

19.

Какво общо имаше между един седемдесет и три годишен винар от Италия и една тридесет и шест годишна изпълнителна директорка от Калифорния? Общото беше, че и двамата работеха за „Джиамбели“, реши Дейвид. Това бе единствената връзка, единственото свързващо звено помежду им.

А също така и начинът, по който бяха умрели. Тестът, който бе направен с ексхумираното тяло на Бернардо Баптиста, доказа наличието на голяма доза дигиталис в кръвта му, примесен с мерло. Това не можеше да бъде случайно съвпадение. Полицията от двете страни на Атлантика беше предупредена, че най-вероятно става въпрос за убийство, а също така, че виното на „Джиамбели“ е било използвано като оръжие на убийството.

Но защо? Какъв беше мотивът? Какво свързваше Маргарет Боуърс и синьор Баптиста?

Дейвид сложи децата да спят и след като провери лозята на „Джиамбели“ се упъти към дома на Макмилън. Тъй като температурите бяха паднали, той и Поли включиха пръскачките и сега Дейвид вървеше през редовете, докато водата покриваше лозята и по пръчките се образуваше тънък слой лед, като защитно покривало срещу опасната слана. Дейвид знаеше, че Поли ще остане да наблюдава през цялата нощ, за да е сигурен, че струята ще бъде постоянна и стабилна. Прогнозата бе, че температурата ще стигне почти до критичната за растенията точка.

В някои случаи лозите могат да бъдат убити така ефикасно и безсърдечно както и хората.

Но това поне можеше да бъде контролирано. Дейвид можеше да разбере грубостта и жестокостта на природата и да се бори с нея. Но как можеше да бъде разбрано хладнокръвното убийство на един човек от друг?

Виждаше фината мъгла от водни капчици, която се носеше във въздуха над лозята на Макмилън. Малки капчици, които блещукаха като брилянти на лунната светлина. Сложи ръкавиците си, взе термоса с кафе и излезе от колата в студения и влажен въздух.

Намери Тайлър да седи на една обърната щайга и да пие от своя термос с кафе.

— Мислех си, че ще наминеш, — Тайлър бутна с крак друга щайга в знак на покана. — Сядай.

— Къде е бригадирът?

— Изпратих го преди малко да си върви у тях. Няма нужда и двамата да будуваме тук цяла нощ. — Истината беше, че Тайлър обичаше да стои сам сред Лозята, мислейки си за свои неща, докато пръскачките работеха.

— Правим всичко, което можем — продължи той, оглеждайки лозята, след което се обърна към блещукащия приказен свят под луната. — Системата работи безотказно.

Дейвид седна и отвори своя термос. И той като Тайлър носеше скиорска шапка на главата и дебело яке, което да го пази както от студа, така и от влагата.

— Поли ще наглежда масивите на Джиамбели. Опасността ще се появи чак след полунощ. Но ние сме подготвени за нея.

— Това е нещо обикновено за края на март. Опасните слани, онези, който могат да ни изненадат, са сланите в края на април и началото на май. Аз мога да те заместя, ако искаш да поспиш малко.

— Никой не се е наспал напоследък както трябва. Ти познаваше ли Баптиста?

— Не съвсем. Дядо ми го познаваше. Ла Синьора го преживява много тежко. Не че го показва на някого. Тя не прави подобни неща. Никога извън семейството, че дори и вътре в него. Но направо е разбита. Те всички са разбити. Жените от семейство Джиамбели.

— Подправянето на виното…

— Не само заради това. Много по-лично е. Когато Баптиста умря, те всички отидоха на погребението. Знаех, че Софи го имаше за талисман на фирмата. Казваше, че обичал да й краде от бонбоните. Бедният стар дядо!

Дейвид се наведе напред, като постави термоса с кафе между краката си.

— Мислих за случилото се, опитвайки се да открия някаква разумна връзка. Вероятно само си губя времето, след като съм чантаджия, а не полицейски инспектор.

Тайлър го изгледа над чашата си.

— От всичко, което съм разбрал и видял, не си от тези, които си губят времето напразно. И не си никак лош чантаджия.

С лек смях Дейвид отпи от своето кафе. От чашата му се вдигаше пара и се смесваше с мъглата.

— Да чуя това от теб, е все едно да чуя комплимент, Чувствам се като обвит с ореола на славата.

— Дяволски си прав, ще знаеш.

— Добре. Казаха ми, че Маргарет никога не е срещала Баптиста. Той е умрял преди тя да поеме длъжността на Авано и да тръгне за Италия.

— Това няма значение, ако са случайни жертви.

Дейвид поклати глава.

— Обаче има голямо значение, ако не са.

— Дааа, и аз мислих за същото. — Тайлър стана, за да разтъпче изтръпналите си крака и двамата тръгнаха между редовете.

Както си вървяха, осъзна, че е изгубил своето недоверие и неприязън към Дейвид. Което беше добре. Защото завистта и недоволството отнемат прекалено много енергия на човека. А пък да се губят енергия и ценно време, когато и двамата са от една и съща страна на барикадата, си беше чиста загуба.

— И двамата са работили за „Джиамбели“, и двамата са познавали добре семейството. — Тайлър направи малка пауза. — И двамата са познавали Авано.

— Но Авано е бил мъртъв, преди Маргарет да отвори бутилката. Все пак, ние не знаем от колко време Маргарет е имала тази бутилка. Той е имал достатъчно причини и мотиви да я отстрани от пътя си.

— Авано беше негодник — рече с равен тон Тайлър. — Беше лайно. Но не го виждам като убиец. Прекалено много умуване има в замислянето на едно убийство, прекалено много усилия и недостатъчно печалба.

— Има ли някой, който да го е харесвал?

— Софи. — Тайлър сви рамене и осъзна, че очевидно не можеше да не мисли за нея повече от десет минути. — Или поне се опитваше. Е, и много други, разбира се, и то не само жени.

За пръв път Дейвид получаваше ясно и не цензурирано описание за Тони Авано.

— Защо?

— Имаше добър външен вид, представяше се добре. Беше някак си хлъзгав и лъскав. Бих казал мазен дори, но той успяваше да го тушира. — Също като собствения му баща, помисли си тъжно Тайлър. — Някои хора просто преминават през живота, плъзгайки се неусетно, бутайки и блъскайки хората около себе си безнаказано. Авано беше един от тях.

— Ла Синьора го е задържала.

— Заради Пилар, заради Софи. Това е семейството. В бизнеса той знаеше как да се оправя със сметките.

— Да, сметките му показват точно колко много внимание им е обръщал. Но с поставянето на Маргарет на негово място и изгонването му, той е загубил възможността да яде и пие на гърба на Джиамбели. Може би е решил да им отмъсти. На семейството, на фирмата, на Маргарет, — Повече в негов стил би било да я чука, а не да я убива.

Тайлър спря. Въздухът излизаше от устата му на облачета. Взря се в редиците лози, строени като войници, ред подир ред. Беше станало по-студено. Вътрешният му термометър на фермер подсказваше, че е под нулата.

— Аз не съм чантаджия, но разбирам, че всички тези неприятности ще струват на компанията много пари и репутацията, която всъщност може да се пресметне и в пари. Ако някой е искал да причини на фирмата неприятности, значи е намерил един изключително умен, изобретателен и гаден начин да го стори.

— Всъщност проверката, възникналата незабавна паника сред купувачите и дългосрочното им отдръпване от марката „Джиамбели“ ще ни струват милиони. Това ще се отрази на печалбите, в това число и на твоите.

— Знам. — Тайлър вече бе осъзнал горчивата реалност.

— Мисля, че Софи е достатъчно умна и ще се опита да сведе до минимум дългосрочното недоверие на купувачите.

— Трябва да бъде много повече от умна. Трябва да бъде безпогрешна.

— Тя е. Точно това я прави такъв таралеж в гащите.

— Влюбен си в нея, нали? — Дейвид махна с ръка. — Извинявай, прекалено личен въпрос.

— Чудя се дали ми го задаваш като чантаджия, като сътрудник във фирмата или като мъжа, който се среща с майка й.

— Като приятел.

Тайлър помисли за момент и кимна.

— Окей, това ми харесва. Може да се каже, че съм влюбен в нея, откакто бях на двадесет години. Тя беше на шестнадесет тогава — припомни си той. — Господи! Беше ослепителна, като светкавица. И го знаеше много добре, Ядосваше ме и ме дразнеше като дяволче.

За момент Дейвид не каза нещо.

— Имаше едно момиче, когато бях в колежа — поде той след кратко мълчание и беше искрено зарадван, когато Тайлър извади едно плоско шише от джоба си и му го подаде. — Марсел Ру. Французойка. Краката й почваха от сливиците. Носеше миниполички. И много мило и секси се заяждаше и закачаше с мен.

— Миниполички — рече Тай, като се опита да си представи неизвестната французойка. — Интересно.

— О, да. — Дейвид отпи и почувства как брендито се разлива и затопля вътрешностите му. — Господи, Марсел Ру. Направо ме измъчваше до смърт.

— Една жена, която изглежда по този начин, просто те убива, нали? — Тайлър взе шишенцето и отпи. — Според мен, ако си влюбен в жена, което само по себе си е достатъчно раздразнително и досадно, то най-добре да си влюбен в такава, с която се живее лесно и която не те нервира и не те кара да подскачаш непрекъснато. Мислех върху тази теория доста през последните десет години. Но не ми помогна особено много.

— Мога да те разбера — рече Дейвид замислено. — Наистина, мога. Имах жена и ние създадохме деца, добри деца. И си мисля, че преследвахме американската мечта. Да. В един миг всичко отиде на боклука. В кенефа. Но децата ми останаха. Може да съм кръшнал няколко пъти, но то беше част от работата ми. Освен това имах цел. Да им дам достоен живот, да бъда добър баща. Да бъдеш добър баща, не означава да си монах. Но винаги поставяш жените на последно място. Никакви сериозни връзки, не и отново, така си мислех. На кого му трябва още веднъж подобно нещо! Не, не, никога вече! И тогава Пилар отвори вратата. Държеше в ръцете си цветя. И в главата ми пламнаха хиляди светкавици.

— Очевидно те все още изгарят мозъка ти.

Двамата мъже вървяха между редовете в студените часове преди зазоряване, докато пръскачките жужаха, а лозята блестяха със сребърните си одежди.

 

 

Двеста и петдесет гости, седем блюда за вечеря, всяко полято с подходящите вина, последвани от концерт в балната зала и танци.

Организирането на подобно нещо беше равностойно на подвиг и Софи даде на майка си указания, за да й помогне да изпълни всеки детайл. Накрая добави едно потупване по рамото и за себе си за внимателното пресяване на гостите с известни имена от цял свят. Обединените нации, мислеше си тя, докато седеше със спокойно и ведро изражение, заслушана в арията на италианското сопрано, нямаха нищо против Джиамбели. Четвърт милион долара, събрани за благотворителни цели, щяха да свършат добра работа не само за бедните. Те бяха дяволски добри връзки с обществеността. Особено добри след като цялото семейство беше налице, в това число и нейният прачичо — свещеникът, който се бе съгласил да направи това далечно пътешествие след личното и много настоятелно обаждане на Ла Синьора.

Сплотеност, солидарност, отговорност и традиция. Това бяха ключовите думи, които Софи щеше да хвърли в лапите на медиите. А с думите вървяха и образите. Прекрасната вила, отворила гостоприемно вратите си в името на благотворителността и милосърдието. Семейството, цели четири поколения Джиамбели, свързани посредством кръвта, виното и образа на един мъж.

О, да. Тя беше използвала Чезаре Джиамбели, простия италиански селянин, създал тази империя само от сладко грозде и мечти. Беше поканила всички големи и важни конкуренти на фирмата и доказваше откритостта на Джиамбели и чувството им за солидарност. Не й беше дошло наум обаче, че Джери ще доведе и бившата й служителка.

А би трябвало да се сети, помисли си Софи. Това беше умно, подло и лукаво забавление за него. И точно в негов стил. Отгоре на всичко трябваше да отдаде дължимото на Крис за невероятното й безсрамие и нахалство.

Едно на нула за тях, помисли си Софи. Но бързо възстанови равновесието си, като си наложи да се държи безукорно вежливо и учтиво и с двамата.

— Не обръщаш никакво внимание на музиката. — Тайлър я побутна леко с лакът. — Щом аз трябва да внимавам, ти също си длъжна.

Тя се наведе леко към него.

— Чувам всяка нота. Но в същото време мога да пиша наум. Просто две различни части от мозъка ми работят самостоятелно и едновременно.

— Твоят мозък има прекалено много части. Колко още ще продължи това чудо?

Чистите прекрасни звуци се носеха във въздуха.

— Тя е великолепна певица. И почти свършва. Пее за една трагедия, разкъсваща сърцето.

— Мислех, че пее за любов.

— То е едно и също.

Тайлър погледна към нея и видя сълзи да блестят в очите й. Една сълза се отрони от тъмните красиви очи и се спря в дългите ресници.

— Това истински сълзи ли са, или са само за тълпата?

— Голям си селянин! Тихо! — Софи стисна с пръсти ръката му и си позволи да не мисли за нищо, да не чувства нищо. Единствено музиката.

Когато заглъхна и последният акорд, тя стана и дълго ръкопляска заедно с всички останали.

— Може ли вече да излезем оттук? — прошепна в ухото й Тайлър.

— Още по-лошо от селянин. Ти си варварин. Brava!^[1] — извика Софи. — Върви — добави тихо с въздишка тя. — Трябва да играя ролята на домакиня. Можеш да вземеш и чичо Джеймс, който изглежда почти толкова нещастен, колкото и ти. Идете, изпийте по едно питие, изпушете си пурите и бъдете мъже.

— Ако си мислиш, че един мъж може да седи тук и да остане буден след почти цял час оперна музика, милинка, много се лъжеш.

Софи го погледна как се измъква, сетне приближи към певицата с протегнати ръце.

— Signora, bellissima!^[2]

Пилар изпълняваше задълженията си както трябва, но мозъкът й пулсираше от музика и мисли. Мислите й се намотаваха като кълбо прежда. Столовете трябваше да се преместят бързо и незабелязано, за да се разчисти балната зала за танците. Вратите на терасата трябваше да се отворят изцяло точно в определената минута и оркестърът да започне да свири. Но не преди примадоната да е получила своите аплодисменти. Пилар изчака, докато Тереза и Илай представиха певицата и й поднесоха рози, и даде знак на Дейвид, Хелън и няколко избрани приятели да поднесат своите поздравления и възхищения.

Последваха ги и други и тя кимна към очакващия и персонал. Тогава видя леля си Франческа все още да седи на стола си. Очевидно беше заспала. Като си наложи да е спокойна, Пилар се упъти към нея, проправяйки си път сред гостите.

— Дон. — Тя стисна братовчед си за рамото и се усмихна извинително на двойката, с която той говореше. — Мисля, че майка ти не е добре — рече му тихо Пилар. — Би ли ми помогнал да я качим в стаята й?

— Разбира се. Извинявай, Пилар — продължи той, като тръгна с нея. — Трябваше да я държа под око. — Той огледа тълпата от гости. — Предполагах, че. Джина е с нея.

Всичко е наред. Лельо Франческа! — Пилар се наведе и заговори тихо и спокойно на италиански, докато двамата с Дон помагаха на старата жена да се изправи на крака.

— Ма сhе vouoi? Lasciame in расе.^[3] — Изглеждаше слисана, като се опитваше да отблъсне ръката на Пилар.

— Ще те сложим в леглото, мамо. — Дон я прегърна здраво. — Ти си изморена.

— Si, si. Vorrei de vino.^[4] — Тя престана да се съпротивлява.

— Вече пи достатъчно — скастри я Дон, а Пилар поклати глава.

— Ще ти донеса малко в твоята стая — тихо обеща на леля си тя.

— Добро момиче си ти, Пилар. — Покорна като овчица, Франческа излезе от балната зала. — Много по-сладка и по-добра от Джина. Дон трябваше да се ожени за теб.

— Ние сме братовчеди, zia Франческа — напомни й Пилар.

— Така ли? О, ами да. Мозъкът ми е съвсем замаян. От пътуването ще да е. Пътуванията са много уморително нещо.

Пилар повика прислужницата веднага щом вкараха Франческа в стаята й. Остави Дон да се занимава с майка си и побърза да се върне в залата.

— Проблем ли имаше? — попита я Софи.

— Леля Франческа.

— Аха, ясно. Винаги прави така. Смешна работа. Да се надяваме, че наличието на свещеник в семейството ще опрости греховете на дъртата пияница. Готови ли сме вече?

— Готови сме. — Пилар намали светлината. При сигнала вратите на терасата се отвориха и музиката засвири. След като Тереза и Илай откриха първия танц, Софи прегърна майка си през рамото.

— Браво на теб! Прекрасна работа.

— Слава богу! — въздъхна облекчено Пилар. — Мисля, че вече мога да си взема едно питие.

— Когато всичко свърши, ще видим сметката на едно шампанско. А сега — Софи мушна Пилар в ребрата, — да танцуваме!

Изглеждаше забавление, но си беше работа, Да се появиш на подходящото място, да отговаряш на неудобни или заядливи въпроси от страна както на гостите, така и на поканените репортери. Да изразиш съжаление или обида, при това напълно искрено, докато си мериш думите.

Фирмата „Джиамбели-Макмилън“ беше жива и в отлично състояние. И продължаваше да произвежда вино.

— Софи! Красива! Красива както винаги!

— Благодаря ви, госпожо Елиът. Радвам се, че успяхте да дойдете.

— Бих ли могла да пропусна такова събитие! Знаете, че Блейк и аз сме много активни в подпомагането на бездомните. Нашият ресторант направи щедро дарение.

И вашият ресторант, добави си на ум Софи, анулира поръчките си от „Джиамбели-Макмилън“ още при първия сигнал за тревога.

— Вероятно нашият и вашият бизнес ще работят отново добре. Нали знаете, виното и яденето вървят ръка за ръка. Като идеалната двойка.

— Хм. Ами да.

— Вие познавате моето семейство още отпреди аз да бъда родена — За да демонстрира повече близост, Софи хвана ръката на жената и тръгна заедно с нея. — Надявам се, че знаете колко високо ценим вашето приятелство.

— Блейк и аз изпитваме дълбоко уважение към вашата баба и към Илай. Да знаете колко много съжаляваме за неприятностите, които ви се струпаха напоследък. — Когато човек има неприятности, той търси приятели. Приятел в нужда се познава. — В личните отношения това е абсолютно вярно. Но бизнесът си е бизнес. Ние трябва да пазим нашата клиентела.

— Ние също. „Джиамбели“ държи на своята марка и на своето производство. Всеки от нас по всяко време може да стане жертва на саботаж или на недобронамерени действия. Ако ние и онези, които работят с нас, позволим на извършителите на това престъпление да спечелят, така само ще разчистим пътя им и ще подложим и останалите на същия риск.

— Така е, Софи, но докато не сме сигурни, че марката „Джиамбели“ е чиста, не можем и няма да я сервираме. Съжалявам за това и съм силно впечатлена от начина, по който се справяте с трудностите. Блейк и аз нямаше да сме тук тази вечер, ако не ви поддържахме, теб и семейството ти, от все сърце. Нашите клиенти обаче очакват от нас най-доброто, когато идват в ресторанта, а не да играят на руска рулетка с живота си, ако виното в чашата им е отровно.

— Това бяха само четири бутилки от хиляди — възрази Софи.

— И една стига. Съжалявам, скъпа, но това е действителността. Извинявай.

Софи я остави и се приближи към един сервитьор, взе чаша червено вино от подноса и като се огледа, за да види дали някой я наблюдава, го изпи на екс.

— Изглеждаш твърде напрегната. — Крис се плъзна покрай нея и си взе чаша шампанско. — Сигурно е от това, че трябва да работиш, за да оцелееш.

— Грешиш — отвърна Софи и гласът й отново стана леденостуден. Направо въздухът помежду им щеше да замръзне. — Аз не работя, за да оцелея, а защото обичам работата си.

— Думи на принцеса. — Доволна от себе си, Крис отпи от шампанското. Доколкото знаеше, тази вечер тя имаше една-единствена задача — да дразни и ядосва Софи. Да бърка с пръсти в раната, да сипва сол, да я под люти. — Нали така те наричаше Тони? Принцеса.

— Да. — Софи не успя да открие и най-слаби следи от скръб при споменаването на баща й. Това само по себе си беше тъжно. — Той така и никога не ме разбра. Очевидно ти също.

— О, аз те разбирам много добре. И теб, и семейството ти. Вие имате неприятности. Сега, когато Тони го няма, а ти и твоето селянче управлявате фирмата, тя вече е почти на ръба на пропастта. Напразно парадираш с вечерната си рокля и наследствените перли, опитвайки се да съживиш бизнеса и да поправиш грешките. Всъщност ти не си по-различна от просяка на ъгъла. Но той поне е честен и не се крие.

Внимателно, съвсем внимателно Софи остави чашата на подноса и се обърна. Но преди да успее да каже и дума, се появи Джери и сложи ръка на рамото на Крис.

— Крис! — В гласа му имаше топлина. Не е подходящо. Софи, извинявай.

— Няма нужда някой да се извинява заради мен. — Крис отблъсна ръката му. — Сега не съм на работа, така че мога да говоря каквото си искам.

— Не ме интересуват извиненията ви. Вие сте гости в моя дом и докато се държите като такива, ще бъдете третирани като гости. Ако обаче оскърбите мен или някой член от моето семейство, ще наредя да ви изхвърлят. Така както вече те изхвърлих от офиса, Крис. Не се заблуждавай, че няма да го направя, за да не предизвикам скандал.

Крис изкриви устните си в нещо като усмивка.

— А дали това ще се хареса на пресата?

— Пука ми за пресата. Тъкмо ще видим за коя от двете ни утре ще се говори повече. Във всеки случай, Крис, мога да те уверя, че голият ти задник ще лъсне на първа страница и новият ти шеф едва ли ще се погрижи да го покрие. Нали, Джери?

— Софи! Колко си хубава! — неочаквано се втурна Хелън, прегърна Софи през раменете и я стисна здраво. — Извинявай, какво ти става? — прошепна тя в ухото й, като я отвеждаше настрани. — Опитай се да изгасиш този убийствен блясък в очите си, скъпа? Плашиш гостите.

— Ще ми се да изпепеля Крис и Джери заедно с нея.

— Не си струва, мила.

— Знам, знам. Тя нямаше да ме изкара от равновесие, ако не бях се разстроила заради Ан Елиът.

— Хайде да се разходим до тоалетната стая, докато се успокоиш. Спомни си, че си все едно на сцена. Всички те гледат. Трябва да направиш добро впечатление.

— Прекалено дребна отплата за толкова много труд.

— Софи, ти цялата трепериш!

— Защото съм бясна. Направо бясна. — Те отидоха ла етажа, на който бяха разположени семейните стаи. — И уплашена — призна си тя, когато се скриха в тоалетната стая с Хелън. — Лельо Хелън, аз вложих много пари в това мероприятие. Пари, които трябва да броя до стотника, като се има предвид ситуацията, в която сме. А какво стана? Ето на, Елиът няма да отстъпят, отказват да купуват нашите вина. Сетне се появи Крис и се нахвърли върху мен като лешояд върху труп.

— Тя е само една от многото отхвърлени от Тони жени и не си заслужава нито енергията, нито времето, които губиш за нея.

— Тя ме познава. Знае начина, по който мисля. — В стаята нямаше достатъчно пространство, за да върви, затова Софи стоеше на едно място и едва не подскачаше от нерви. — Наясно е с начина ми на работа. Може би трябваше да намеря благовиден предлог и да я задържа във фирмата, за да я контролирам.

— Престани! Не бива да се обвиняваш заради нея. Очевидно е, че тази жена е злобна и ревнива. Дори и слепите го разбраха. Знам, че ситуацията, в която се намирате, е доста критична, но тази вечер говорих с много хора, които са на ваша страна, загрижени и ужасени са от онова, което се случи.

— Да, и някои от тях дори може да рискуват и да вложат парите си там, където са и чувствата им. Но има други, а те са повече, които няма да го направят. Сервитьорите ми докладваха, че много от гостите избягват да пият вино или наблюдават онези, които са пили, дали ще останат живи. Представяш ли си? Та това ужасно! Това е такова напрежение за баба. Наблюдавам я и започвам да се тревожа за нея.

— Софи, когато една фирма е в бизнеса от сто години, не може да няма кризи. Това е само една от тях.

— Никога не сме изпадали в подобно положение. Ние губим клиентите си, лельо Хелън! Знаеш това. Има вече и анекдоти, сигурно си ги чула. „Имаш проблеми с жена си? Не ти трябва адвокат, купи й бутилка «Джиамбели».“

— Скъпа, аз съм адвокат, а ние, адвокатите, сме предмет на вицове от столетия. — Тя погали Софи по косата. Не беше осъзнала досега колко много се тревожи това дете и каква тежест трябва да носи на раменете си. — Вземаш нещата прекалено надълбоко.

— Да поддържам имиджа и доброто име на фирмата е мое задължение и работа. Не само защото съм следващото поколение, а и защото съм управляващ. Ако не мога да се справя, тогава… Знам, че заложих прекалено много на тази вечер. Сложих много яйца в кошницата и сега се ядосвам, като виждам, че доста от тях са счупени.

— Само някои — поправи я Хелън. — Далеч не всички. — Не съм получила знак за обратното. Ние сме жертвите, нима хората не виждат това? Нас ни атакуват. И все още ни атакуват — финансово, емоционално, юридически. Полицията нищо не откри. Дори тръгнаха слухове, че Маргарет и баща ми са били в съдружие. Нещо като конспирация и дори мама била знаела за това.

— Дрънканиците на Рене.

— Да, но ако полицията ги вземе на сериозно и започнат да я разпитват като заподозряна, не знам какво ще правим.

— Това няма да стане.

— О, лельо Хелън, възможно е. Рене тича от телевизията в редакциите на таблоидите и жълтите вестници да подклажда огъня и никой не показва, че не й вярват. Първа в списъка на заподозрените е мама. Заедно с мен.

Хелън вече беше мислила за това, но не можеше да помогне. Сега обаче, когато го чу, произнесено на глас, по • кожата й преминаха ледени тръпки.

— Слушай ме. Никой няма да обвини теб или майка ти в нищо. Полицията може да търси, да души, но само за да елиминира заподозрените. Ако се приближат по-наблизо, до вас ще трябва да се сблъскат първо с Джеймс после с мен и дори с Линк. — Тя прегърна Софи. — Не се тревожи за това.

Докато я прегръщаше, погледна лицето си в огледала то. Окуражителната усмивка изчезна от него и то стена загрижено. Добре поне, че успя да не захлипа заедно с момичето, което хълцаше в обятията й.

Защото тази сутрин всички финансови отчети на фирмата бяха поискани от полицията за ревизия.

Софи освежи червилото си, напудри носа си и изправи храбро рамене. Никой не трябваше да забележи дори в сянка на страх или отчаяние. Тя беше блестяща, очарователна, усмихната и безгрижна, когато отново се присъедини към гостите.

Флиртуваше, танцуваше и пиеше шампанско. Настроението й значително се повиши, когато успя да очарова и придума още един от основните им купувачи да вдигне своята забрана върху вината „Джиамбели“.

Доволна от себе си, Софи си позволи кратка почивка, за да нападне Линк.

— Все още ли ходиш с този загубеняк? — попита тя Андреа.

— Ами да, какво да го правя. Всеки път, когато се опитам да го разкарам, той започва да рони сълзи.

— Нищо подобно. Просто се правя на изоставен. Тъкмо щях да тръгна да те търся — рече Линк на Софи. — Ние мислим да си ходим.

— Толкова рано?

— Струнният квартет не е точно по моя вкус. Тук съм само защото мама ме подкупи с кейк.. Но преди да си тръгнем исках да те видя и да те питам как си и как издържаш.

— О, добре.

Линк я закачи по носа.

— Андреа знае за какво става дума. Можеш да говориш пред нея.

— Много ми е трудно — призна си Софи. — Nonnа преживя изключително тежко онова, което се случи на синьор Баптиста. Той значеше много за нея. Всички се чувстваме хванати като в капан, заклещени и изстискани между различните разследвания като в сокоизстисквачка. Всъщност току-що плаках на рамото на майка ти.

— Тя е свикнала. Знаеш, че можеш да ми се обадиш по всяко време.

— Знам. — Софи целуна Линк по бузата. — Ти всъщност не си чак толкова лош. И имаш отличен вкус за докторките. Вървете. Изчезвайте!

Тя се отдалечи и започна нова обиколка из залата.

— Ето къде си била — намери я Тайлър и я дръпна в ъгъла. — Не мога да издържам повече. Отивам да се усамотя в полето.

— Хайде, стегни се! — Софи огледа тълпата. Беше започнала да пооредява, прецени тя, но не много. Това бе добър знак. — Трябва да издържиш още някой и друг час и ще те възнаградя за търпението.

— Моето търпение струва скъпо.

— Ще го запомня. Върви да очароваш Бетина Риналди. Тя е дърта, податлива и много харесва здрави млади мъже с яки бедра.

— Господи, ти под наем ли ще ме даваш, или ще ме продаваш?

— Само я покани на танц и й кажи колко високо оценяваме нейното присъствие.

— Ако ме ощипе по бедрата, ще си го върна на теб.

— Ммм. Ще го очаквам с нетърпение. — Софи се завъртя навреме, за да забележи че между Дон и Джина започва кавга. Бързо прекоси залата.

— Само не тук. — С жест, който можеше да бъде възприет като израз на роднински чувства, тя застана между двамата и ги прегърна през раменете. — Няма нужда да създаваме допълнителни поводи за клюки.

— Ти какво си мислиш, че можеш да ми казваш как да се държа ли? — Джина искаше да освободи ръката си, но Софи я държеше здраво. — Ти, чийто баща беше жиголо! Ти, дето нямаш семейство, и то няма чест!

— По-кротко, Джина, по-кротко! Това семейство те храни и гледа. Да излезем навън.

— Я вървете по дяволите! — Джина блъсна Софи към Дон. — Ти и цялото ти скапано семейство! — Гласът й се извиси и предизвика обръщането на няколко глави. Софи успя да я издърпа към вратата на залата..

— Ако направиш сцена — рече й тя, — ще ти коства толкова, колкото и на всички нас. Твоите деца са Джиамбели. Спомни си го!

Устните на Джина се изкривиха, но тя все пак сниши тона си.

— Ти си го спомни! И двамата си го спомнете. Защото всичко, което правя, го правя за тях.

— Дон! По дяволите, върви след нея и я успокой!

— Не мога. Тя не ме слуша. — Той застана до вратата и извади кърпичка, за да избърше челото си. — Тя отново е бременна.

— О, Господи! — Разкъсвана между облекчението и раздразнението, Софи го потупа по рамото. — Моите поздравления!

— Не искам друго дете. Тя много добре го знаеше. Дори се карахме и бихме заради това. Тази вечер преди бала, докато се обличахме и децата пищяха, ми каза, че е бременна и главата ми пламна. Очакваше да бъда развълнуван. И понеже не бях, се нахвърли върху мен. — Той пъхна кърпичката обратно в джоба си.

— Съжалявам, наистина. Много съжалявам, но впечатлението тази вечер е от особено значение. Дали сте щастливи или не, ще трябва да се справите. Тя е бременна, уязвима и много нервна. Освен това, не е съвсем на себе си. Трябва да отидеш при нея.

— Не мога — повтори той. — Тя не ми говори. Бях объркан. През цялата вечер непрекъснато ми напомняше и натякваше, че такова сигурно е желанието на Бога, че било благословия. Трябваше да се отърва от нея. За пет минутки само. Успях да се измъкна и да се обадя по телефона. Обадих се… на една друга жена.

— Чудесно! — Софи го изгледа злобно. — Наистина чудесно!

— Не знаех, че Джина ме е проследила. Не знаех, че е подслушвала. Тя изчака, докато се върна при нея, за да ме нападне и обвини. Не, сега няма да иска да говори с мен.

— Добре, тогава намери подходящ момент.

— Моля те, знам какво да правя. И ще го направя. Обещай ми, че няма да кажеш на ziа Тереза за това.

— Нима мислиш, че ще притеснявам баба с глупости?

— Софи! Не исках да стане така. — Успокоен от отговора й, че няма да го издаде, той взе ръцете й. — Ще оправя нещата. Обещавам. Ако можеш сега да успокоиш Джина, да я убедиш да изчака, да не прави нищо прибързано. И без това съм под такова напрежение от разследването.

— Да знаеш, че го правя не заради теб, Донато. — Софи издърпа ръцете си. — Ти си само още един мъж, който не може да държи онази си работа в гащите. Обаче сега става дума за „Джиамбели“. Така че ще направя, каквото мога с Джина. Защото изведнъж тя ми стана по-симпатична. А ти наистина ще трябва да оправиш кашата, която си забъркал. Ще скъсаш с онази жена, ще си заздравиш брака и ще си гледаш жената и децата.

— Аз я обичам, Софи! Разбираш ли какво е да си влюбен?

— Разбирам само, че имаш три деца и жена ти е бременна с четвъртото. Ти си отговорен пред семейството си, Донато, Или ще бъдеш мъж, или лично аз ще се погрижа да си платиш за това. Сарisсе?^[5]

— Обеща, че няма да кажеш на Ла Синьора. И аз ти повярвах!

— Ла Синьора не е единствената жена от фамилията Джиамбели, която знае как да се оправя с лъжци и мошеници. Или със страхливци. Сасаsottо^[6].

Той пребледня.

— Не може да си толкова жестока.

— Само опитай и ще видиш. Така че внимавай! А сега върви и се усмихвай. Иди да съобщиш на леля си, че си се погрижил още един Джиамбели да се — появи на бял свят. И стой далеч от мен, защото не мога да те понасям.

Тя го остави цялата трепереща от гняв, Твърда била, жестока била! Може би. И може би част от гнева й беше насочен към баща й. Един друг лъжец и женкар, един друг баща, пренебрегнал своите задължения.

Бракът не означава нищо за някои хора, помисли си Софи. Приемат го само като игра, чиито правила се нарушават заради нищо не значещи вълнения и трепети. Тя забърза към крилото, където бяха отседнали Джина и Донато, но не намери и следа от нея.

Идиотка, реши Софи. Не беше сигурна кого не харесва повече в този момеят — Джина или Донато.

Повика я няколко пъти, надникна в детската стая, където децата и младата жена, която бяха наели да ги гледа, отдавна спяха.

Мислейки, че Джина е излязла навън, Софи също излезе на терасата. Музиката от балната зала достигаше приглушено до ушите й.

Софи искаше да се оттегли, просто да остави всичко да се нареди от само себе си. Вбесени измамени съпруги, изневеряващи съпрузи. Ченгета, адвокати и тайни врагове без лица. Беше уморена от всичко и от всички.

Искаше Тай. Искаше да танцува с него, да отпусне главата си на рамото му, а всичките си грижи и тревоги да прехвърли в нечий друг мозък поне за няколко часа.

Вместо това си нареди да се върне обратно и да прави онова, което беше необходимо и трябваше да бъде направено.

Дочу тих шум в стаята зад себе си и се обърна.

— Джина? Ти ли си?

В този момент някой я блъсна. Един силен удар я отхвърли назад. Токчетата й се подхлъзнаха и тя загуби равновесие. Забеляза някакво неясно движение, докато падаше. А когато главата й се удари в каменния парапет на терасата, единственото, което видя, беше експлозия от светлини в главата си.