Нора Робъртс
Отрова (19)

18.

Беше война на няколко фронта. Софи ръководеше своята битка по въздуха, чрез изпращане на факсове и телефониране. Прекарваше часове наред в писане на статии, даване на интервюта, срещи с обществеността.

Всеки ден започваше отново и отново, разбивайки слухове, клюки и сплетни. Докато не преминеше кризата, не можеше да работи в лозята.

Там беше бойното поле на Тайлър. Софи с изненада откри за себе си, че й е много мъчно, задето не може да бъде с него. Искаше й се да вземе участие в култивирането, във внимателните грижи за всяка новопоявила се клонка я пъпка.

Тревожеше се за баба си и дядо си, които трябваше да се сражават на фронта в Италия. Всеки ден от тях пристигаха съобщения. Проверката беше започнала. И скоро, бутилка след бутилка, всичкото вино щеше да премине под контрол.

Не можеше да мисли за цената, нито в близко, нито в по-далечно бъдеще. Това беше оставила на Дейвид.

Когато искаше да си почине след дългата тежка работа, заставаше до прозореца и наблюдаваше мъжете, които обработваха земята. Тази година щеше да се роди изключителна реколта.

Само трябваше да я преживеят.

При звъна на телефона Софи почти подскочи и потисна желанието си да не го вдига.

— Софи Джиамбели.

Десетина минути по-късно затвори и започна да сипе проклятия на италиански.

— Помага ли ти? — попита Пилар, като застана на вратата.

— Не съвсем. — Софи притисна с пръсти слепоочията си и се зачуди как да се справи със следващата фаза на битката. — Радвам се, че си тук. Можеш ли да влезеш и да седнеш за минутка?

— Мога за петнадесет минути. Току-що приключи една обиколка из избата. — Пилар седна на стола. — Идват на цели тълпи. Главно търсачи на клюки и любопитковци. Тук-там някой репортер, въпреки че след твоята пресконференция доста пооредяха.

— Изглежда отново трябва да се хващам за работа. Току-що говорих с продуцента на шоуто на Лари Ман.

— Лари Ман? — Пилар намръщи нос. — Долнопробна телевизия. Не бива да се свързваш с тях.

— Те вече са се свързали с Рене. — Неспособна да седи на едно място, Софи закрачи из стаята. — Тя ще се появи в шоуто утре, да разкрие фамилни тайни, предполагам. Смятат, че ще разкаже истината за смъртта на татко. Ние също сме поканени да присъстваме. Искат теб или мен, или и двете, за да представим нашата позиция.

— Аз няма да отида, Софи. Колкото и да искам да я ударя на публично място, това не е начинът. И не е мястото.

— А ти защо мислиш, че сипех проклятия? — Софи взе своята жаба и я прехвърли от едната си ръка в другата. — Трябва да сме спокойни и да не й обръщаме внимание. Но, Господи, как ми се ще да натикам в калта тази кучка! Дори ако трябва да се изтъркалям и аз с нея! Тя дава интервюта наляво и надясно и е достатъчно умела, за да ни нанесе значителни вреди. Трябва да говоря с леля Хелън и чичо Джеймс да предприемат някакви юридически стъпки.

— Недей.

— Тя няма право да използва името на семейството, нито да го клевети. — Софи се намръщи на жабата. Нейното глупавичко и смешно личице обикновено оправяше настроението й. — Не мога да падна и да се изцапам в мръсотията с нея, което е срамно. Но поне мога да я изритам най-официално и легално.

— Чуй ме първо — рече Пилар. — Не съм слаба и не съм страхлива, ти го знаеш. Но ако точно сега предприемем юридически стъпки, когато имаме толкова много битки да водим, това само ще даде основание да повярват на онова, което тя казва. Знам, че искаш да се биеш, аз също. Но може би този път не бива да го правим.

— Мислих за това. Премислих го от всички ъгли и гледни точки. Но когато се стигне до края, започваш да палиш от огънчето пожар.

— Не винаги, скъпа. Понякога просто трябва да пуснеш водата. Ние ще я удавим, ще я удавим с вино „Джиамбели“.

Софи въздъхна дълбоко, докато сядаше зад бюрото си. Остави жабата обратно и я завъртя няколко пъти. Зад гърба и факсът се включи, но тя не му обърна внимание, докато не избра положението, в което да остави жабата.

— Ето така. — Кимна и погледна майка си. — Сега е добре. Значи да изгасим пожара, казваш. Да удавим пламъците с вино. Тогава ще организираме парти. Пролетен бал, официално облекло. Колко време ти трябва, за да подготвиш всичко?

За нейна изненада Пилар само премига и веднага отговори.

— Три седмици.

— Чудесно. Изготви списъка на гостите. След като изпратим поканите, ще направя няколко изявления за репортерите. Рене е избрала клюкарско телевизионно предаване, ние ще й отвърнем с елегантност и стил.

 

 

— Парти ли? — Тайлър извиси глас, за да се чуе. — Някога да си чувала за Нерон и неговата лира?

— Спокойно, Рим все още не гори. Това е моята гледна точка. — Софи беше нетърпелива и искаше да му разкаже идеята си. — „Джиамбели“ приемат отговорностите си сериозно и сътрудничат на властите тук и в Италия. Меrdа! — Тя изруга през зъби, когато мобилният й телефон иззвъня. — Момент.

Извади телефона от джоба си.

— Софи Джиамбели. Si. Va benе. — Тя махна разсеяно на Тай и се отдалечи малко от него.

Загледа се в нея. Без съмнение даваше заповеди на италиански.

Наоколо култивирането на почвата вървеше с пълна сила. Това беше шумна работа, систематично обръщане на земята и зариване на корените. Топлината щеше да подтикне лозите към живот, въпреки че бризът, който подухваше откъм планините, обещаваше нощта да бъде хладна.

В центъра на всичко това, в центъра на този безкраен цикъл, беше Софи. Динамото, което държеше бъдещето в ръцете си.

Центърът на всичко, помисли си отново Тайлър. Може би винаги е била там.

Софи вървеше между редовете нагоре-надолу, и гласът й звучеше като някаква омайна чуждоземна музика.

Тайлър почувства как последната ключалка вътре в него падна и се счупи. Очакваше го.

Беше луд по нея, осъзна. Беше отнесен, обсебен, обладан. И победен. Рано или късно трябваше да реши какво да прави с това свое неочаквано чувство, което малко го плашеше.

Тя пъхна телефона в джоба си.

— Италианският клон за връзки с обществеността — обясни му Софи, като се върна при него. — Няколко непредвидени спънки. Извинявай за прекъсването. Та значи… — Спря и го загледа подозрително. — Ти какво се хилиш? — попита.

— Аз ли? Нищо. Може би, защото си представих, че с това темпо спокойно можеш да играеш централен нападател.

— Това темпо е единствената скорост, която ни върши работа сега. Между другото, за партито. Трябва да направим изявление и да продължим с плановете за стогодишнината. Първият бал ще е в средата на лятото. Ще го направим по-интимно, за да покажем сплотеност, отговорност и увереност. Тя започна да изброява и да свива пръст след пръст. — Проверката беше направена от нас, доброволно и на значителна цена. Ла Синьора и господин Макмилън отидоха лично в Италия, за да предложат помощта си при разследването. Фирма „Джиамбели“ вече е уверена, че проблемът е овладян. Фамилията, и на това трябва да наблегнем, си остава обединена, гостоприемна и доброжелателно настроена. Ще покажем нашата класа и ще оставим Рене да се рови в боклуците.

— Класа значи. — Тайлър гледаше лозята. Напомни си да провери пръскачките още веднъж. Може би щяха да имат нужда от тях и през нощта. — Щом ще бъдем от класа, аз защо трябва да ходя из калта и да се правя на глупак с разни телевизионни екипи?

— За да покажеш колко много работа се върши за всяка една бутилка вино. Не ставай капризен, Макмилън! Последните няколко дни бяха ужасни за всички ни.

— Щях да съм по-малко капризен, ако разни навлеци не ми се мотаеха из краката.

— И мен ли включваш в това число?

Той отклони погледа си от лозята и се втренчи в красивото й лице.

— Струва ми се, не.

— Тогава защо не прескочиш през вратата на терасата ми през нощта?

Устните му се извиха.

— Ще помисля по този въпрос.

— Мисли по-бързо. — Когато приближи към него с намерението да го прегърне, той отстъпи. Софи изненадано попита: — Какво има? Главата ли те заболя?

— Не, просто наоколо има прекалено много публика. Не искам във вестниците да пише, че спя със съдружника си.

— Това, че спиш с мен, няма нищо общо с работата. — Гласът й беше забележимо по-хладен, което подсказваше, че е обидена. — Но щом толкова много се срамуваш… — Тя сви рамене, обърна се и си тръгна.

Тай трябваше да се справи първо с порива си да отвърне на оскърблението, но след това вроденото му нежелание да прави публични сцени надделя. С пет широки крачки той я настигна и я хвана за ръката.

— Не се срамувам от нищо. Само защото искам да запазя личния си живот неприкосновен … — Нейният опит да се отскубне го ядоса още повече и той стегна хватката ся, като хвана и другата й ръка. — И без това наоколо гъмжи от слухове и сплетни. Ако не мога да се съсредоточа върху работата, не бива да очаквам хората ми да го направят. Всъщност да вървят по дяволите!

При тези думи той я вдигна във въздуха и запечата устните й със своите.

Имаше някаква силна тръпка в това, помисли си развълнувана Софи. В този бърз изблик на сила и темперамент.

— Сега добре ли е? — попита Тайлър, като я пусна отново на земята.

— Почти. — Тя прокара ръка по гърдите му и почувства биенето на сърцето му. Беше от трепета да знаеш, че физически си бил победен, макар да си по-силният. Софи се понадигна и го целуна, усети ръката му да се плъзга по гърба й и да сграбчва пуловера й, ръцете й сякаш сами обвиха врата му и стегнатото кълбо в стомаха й се отпусна.

— Сега — прошепна тя — беше много по-добре.

— Остави вратата на терасата си отворена.

— Ще бъде.

— Трябва да се връщам на работа.

— Аз също.

Но продължиха да стоят, без да помръднат. Нещо се бе случило помежду им. Особено, но не похотливо изтръпване в слабините. Нещо, което свива сърцето, но не от болка, а от удоволствие и радост. Удивена, Софи се отдаде на усещането. В този момент телефонът й отново зазвъня.

— Е — рече тя, като тръгна. — Ще те видя по-късно. За втория рунд.

Извади телефона, без да спира. Щеше да мисли за Тай после. Сега трябваше да се съсредоточи върху много други неща.

— Софи Джиамбели слуша. Nonnа! Радвам се да те чуя. Опитах се да се свържа с теб по-рано…

Тя спря да говори, прекъсната от тона и думите на баба си. Спря дори да върви и изслуша телефонното обаждане в края на лозето. Въпреки топлината на слънцето кожата й настръхна.

Когато връзката прекъсна, Софи се затича обратно към Тай.

— Тай!

Той се обърна бързо и я хвана загрижено за раменете.

— Какво има? Какво се е случило?

— Те са открили още! Още две бутилки с отровно вино!

— По дяволите! Добре, трябваше да го очакваме. Знаехме, че е имало външна намеса.

— Има и нещо друго. Може да стане още по-лошо. Nonna тя и Илай… — Софи спря, за да подреди мислите си. — Имаше един възрастен мъж, който работеше за дядото на баба ми. Започнал е в лозята още като дете. Оттегли се преди време. А миналата година умря. От инфаркт.

Тайлър я слушаше внимателно, предчувствайки какво ще каже.

— Продължавай.

— Неговата внучка, която го е намерила, казва, че е пил от нашето мерло. Веднага след като чула новините за отровното вино, отишла при баба ми. Поискали са ексхумация на тялото.

— Името му е Бернардо Баптиста. — Софи имаше изписани пред себе си всички подробности, но не се нуждаеше от бележките. Знаеше ги наизуст. — Беше на седемдесет и три години. Умрял е през декември от инфаркт, както си седял пред камината с чиния сирене и няколко чаши мерло „Кастело ди Джиамбели“ 1992 година.

Също като Маргарет Боуърс, помисли си Дейвид.

— Ти каза, че Баптиста е имал слабо сърце.

— Имал е някои сърдечни смущения и е бил болен от простуда, когато е умрял. Вероятно простудата е била причината. Баптиста беше известен с обонянието си, имаше страхотен „нос“, занимавал се е с вино повече от шестдесет години. Но тъй като е бил болен, не е успял да долови промяната в аромата на виното. Внучката му се закле, че е отворил виното точно онази нощ. Видяла е запечатаната бутилка следобеда, когато го е посетила. Той я пазел, както и още няколко подаръка от фирмата, на видно място. Беше много горд със своята принадлежност към „Джиамбели“.

— Значи виното е било подарък?

— Според внучката му, да.

— От кого?

— Не знаеше. Дядо й е направил прощално тържество и както обикновено представителите на фирмата са му поднесли подаръци. Проверих, но точно тази бутилка не е в списъка на нещата, подарени от фирмата. Нашите подаръци са били „Каберне“, бяло вино и шампанско. Най-добрите етикети. Обаче не е необичайно работникът да си избере друга селекция, или пък да получи вино от други членове на фирмата.

— Кога ще разберат дали виното е причинило смъртта? — Пилар приближи до бюрото, където седеше Софи и погали раменете на дъщеря си.

— Въпрос на дни.

— Ще направим каквото можем, за да проследим нишката. Първо, откъде е дошло виното — реши Дейвид. — Междувременно ще продължим другата си работа. Мисля да предложа на Ла Синьора и на Илай да наемем частен детектив.

— Аз ще се заема с изявлението за пресата. По-добре ще бъде, ако първи обявим новите разкрития. Не искам отново да ме изпреварят с новините.

— Кажете какво да направя аз, за да помогна — попита Пилар.

— Заеми се със списъка на гостите.

— Скъпа, да не би да държиш да направим това парти точно сега?

— Да. — Съжалението и мъката, които изпитваше към стареца, когото познаваше от малка, затвърдиха убеждението й. — Само че ще променим някои неща. Ще направим бала тук, с благотворителна цел. Правили сме го и преди и винаги за благородни каузи. Искам хората да си спомнят това. Хиляда долара за чиния. Всичката храна, вино и забавление за сметка на „Джиамбели-Макмилън“. Всички приходи ще бъдат дадени за бездомните. — Тя си записваше докато говореше, нахвърляше покани и подробности, които минаваха през главата й. — Нашето семейство иска да помогне на вашите, за да сте сигурни и защитени. Има много хора, които дължат на „Джиамбели“ много повече от вкусна храна. Ако трябва да им бъде напомнено, аз ще се погрижа за това.

Тя вдигна глава и зачака реакцията на Дейвид.

— Ти си специалист в тази област — рече той. — Въжето, по което вървиш, е тънко, но по мое мнение ти си добра акробатка и можеш да пазиш равновесие.

— Благодаря. Впрочем трябва да се преструваме, че не обръщаме никакво внимание на изявите на Рене в пресата. Тя ще бъде нападателна, и то на лично ниво. Обаче всичко, което е лично за Джиамбели, засяга и бизнеса ни.

 

 

Пилар седеше в закътано сепаре в едно тихо ъгълче в бара на ресторант „Четирите сезона“. Беше сигурна, че ако бе споменала за намеренията си на някого, щяха да й кажат, че прави грешка.

Но това беше нещо, което трябваше да направи, и то отдавна. Поръча си минерална вода и зачака. Знаеше, че Рене ще закъснее. Но не се съмняваше, че ще дойде. Тя не бе способна да устои на желанието си да се появи в обществото, а отказът от среща с врага би сметнала за слабост.

Пилар пиеше от водата си и чакаше търпеливо. Имаше много опит с чакането.

Рене не я разочарова. Появи се като фурия. Беше от онези жени, които влизат в заведенията като стихия, развявайки кожи, въпреки че времето беше доста топло за тях.

Изглеждаше добре. Отпочинала, блестяща и елегантна. Прекалено често в миналото Пилар се бе възхищавала, гледайки тази по-млада и привличаща погледа жена, и се бе чувствала нищожна в сравнение с нея.

Сигурно беше естествена реакция, така си мислеше. Но това я караше да се чувства глупаво и неудобно.

Беше и лесно да разбере защо Тони е бил привлечен и омагьосан от нея. Така си обясняваше как е бил хванат в капана й. Рене не беше просто някоя празноглава кукличка, а хладнокръвна авантюристка, която знаеше как да получи онова, което иска, и как да го задържи.

— Пилар?

— Рене. Благодаря, че дойде.

— О, как бих могла да устоя? — Тя свали коженото си палто, метна го небрежно на стола и седна. — Изглеждаш малко напрегната. Коктейл със шампанско — поръча на сервитьора, без да го погледне дори.

Този път стомахът на Пилар не се сви, както всеки друг път, когато се срещнеха.

— А ти си все така красива. Чух, че си била за няколко седмици в Европа. Сигурно ти е подействало добре.

— Тони и аз планирахме една по-дълга ваканция. Той не би искал да си стоя вкъщи и да страдам. — Рене се намести, като кръстоса дългите си крака. — Това беше твоя специалитет.

— Рене, аз никога не съм била другата жена, нито пък ти. С Тони бяхме разделени много преди да се срещнете.

— Ти никога не си го оставяла наистина. Ти и твоето семейство държахте Тони в мрежите си и направихте така, че той да не получи онова, което заслужаваше, от „Джиамбели“. Сега Тони е мъртъв и ти ще ми платиш всичко, което трябваше да платиш на него. — Тя отпи от питието си. — Нима мислиш, че ще позволя да влачиш неговото име, и моето заедно с неговото, из калта и мръсотията?

— Странно, смятах да те помоля за същото. — Пилар скръсти ръце на масата. Това движение й позволи да се концентрира. — Както и да е, той беше баща на дъщеря ми. Никога не съм искала името му да бъде омърсено. Желая, много повече, отколкото можеш да си представиш, да знам кой го уби и защо.

— Ти, по един или друг начин. Като го изхвърлихте от фирмата. Той не се е срещал с друга жена онази нощ. Не би посмял. Аз му бях достатъчна. Ти никога не си била.

Пилар си помисли дали да спомене за Крис, но знаеше, че не си струва.

— Така е, аз никога не му бях достатъчна. Не знам е кого се е срещал онази нощ, нито защо, но…

— Ще ти кажа какво мисля — прекъсна я Рене. — Той знаеше нещо за теб, за вас, за семейството ви. И това го уби. Може би дори сте използвали онази малка кучка Маргарет, за да го направи. Ето защо сега и тя е мъртва.

Умората и отегчението замениха съжалението.

— Това е най-малкото смешно, дори за теб. Ако си казала това на репортерите, ако смяташ да кажеш това по телевизията, има опасност да бъдеш подведена под съдебна отговорност.

— Моля? — Рене отново отпи от коктейла си. — Нима мислиш, че не съм се консултирала с адвокат за това какво смятам и какво мога да казвам и как да го казвам? Ти направи всичко възможно Тони да бъде уволнен и аз да бъда отстранена. Затова сега възнамерявам да си получа всичко, което ми се полага.

— Така ли? И след като ние сме толкова хладнокръвни, не се ли страхуваш от възмездие?

Рене кимна към съседната маса. Там седяха двама мъже и пиеха вода.

— Това са моите охранители. Денонощна охрана. Дора не си мисли да ме заплашваш.

— Създала си един много вълнуващ свят и очевидно ти е приятно. Съжалявам за вас с Тони, искрено съжалявам, защото вие двамата много си подхождахте. Дойдох тук, за да те помоля да бъдеш разумна, да спазваш известно благоприличие по отношение на семейството ми и да помислиш за детето на Тони, преди да говориш пред пресата. Но очевидно това е чиста загуба на време и за двете ни. Не знам дали си го обичала, но това, че аз го обичах, беше глупаво. Затова ще опитаме следното. — Тя се наведе към нея и Рене беше изненадана да види неочакваното студено проблясване в очите й. — Прави каквото искаш, говори каквото искаш. В края на краищата само ти ще наглеждаш смешна и глупава. И въпреки че е дребнаво, аз ще бъда доволна. Повече, отколкото си мисля. Продължавай да бъдеш напористата съпруга, това ти прилича. — Пилар посегна да извади пари от чантичката си. — Така както тези твърде безвкусни обеци, които носиш, ти приличат много повече, отколкото на мен, Тони ми ги подари за петнадесетата годишнина от сватбата. — Тя остави двадесет долара на масата. — Ще ги смятам, както и всичко, което отмъкна от мен през последните години, за напълно достатъчна компенсация. Пълно разплащане на сметките. Ти няма да вземеш нищо повече от мен, нито от „Джиамбели“.

Пилар не профуча из ресторанта като Рене. Нито се промъкна. Когато мина покрай масата на бодигардовете, които я наблюдаваха, сложи пред тях още една банкнота и каза:

— Това е от мен, момчета. — След което излезе, смеейки се.

 

 

— Направих едно хубаво малко представление. — Отпусната и спокойна, Пилар се разхождаше из всекидневната на Хелън Мур. — И, мили Боже, да не се хваля, но мисля че бях върхът. Просто бях много ядосана. Тази жена преследва семейството ми и има наглостта да носи моите обеци, докато претендира, че съм й длъжница.

— Нали имаш документи за бижутата си, застрахователни полици и други подобни? Можем да предявим иск.

— Мразя тези обеци! — Пилар безразлично сви рамене. — Тони ми ги подари като предложение за мир след една от поредните му любовни забежки. Имам квитанцията за покупката им, разбира се. По дяволите, трудно ми е да преглътна този горчив залък. Фактът колко често съм бяла прекалено глупава!

— Тогава го изплюй. Сигурна ли си, че не искаш нищо за пиене?

— Не. Ще шофирам и вече трябва да тръгвам. — Пилар въздъхна. — Но първо трябваше да изпусна парата, иначе можеше да си го изкарам на педала за скоростта и накрая да попадна в ареста.

— Значи е добре приятелката ти да живее наблизо. Чуй ме сега. Мисля, че си постъпила правилно, като си се срещнала с нея. Много хора няма да са съгласни, но те не знаят каква си. — Хелън си наля няколко пръста водка върху кубчета лед. — Ти трябваше да й кажеш тези неща и чака достатъчно дълго време.

— Но това не промени нищо.

— В нея ли? Може би да, може би не. — Хелън седна и се протегна. — Важното е, че промени нещо в теб. Ти пое отговорност. А лично аз бих дала много да те видя как си й говорила. Тя ще отиде да се пеняви пред репортерите на долнопробното си токшоу и най-вероятно ще бъде смачкана. Ще я нападнат за стойността на костюма й или за десетте тона злато и бижута, които носи. Съпругите — продължи Хелън, — които участват в подобни предавания, не обичат жени като нея. Пилар, те ще я разкъсат на парченца, преди да е свършило шоуто и можем да се обзаложим, че Лари Мен и неговите продуценти разчитат точно на това. Той има нюх към скандалите.

Пилар извърна глава.

— Не бях помислила за това.

— Скъпа, Рене Фокс е едно от многото парченца от тортата на дядо Господ. Тя ти нанесе удар в лицето, но какво от това? Сега е нейният ред. Време е да бъде изхвърлена.

— Права си. Тревожа се за семейството си, за Софи. Въпреки че това са клюкарски вестници, таблоиди, все пак са вестници и сигурно ще я разстроят. Бих искала да знам как да запуша устата на тази жена.

— Можем да издействаме временна заповед за задържане. Аз съм съдия, знам ги тези неща — каза сухо. Хелън. — Можеш да заведеш дело за хули, за заплахи. И може би ще спечелиш. Най-вероятно. Но като твой адвокат и твоя приятелка те съветвам да я оставиш сама да си счупи главата. Нека да я разкъсат. Това задължително ще стане, рано или късно.

— Колкото по-рано, толкова по-добре. Ние сме затънали в страшна каша, Хелън.

— Знам. Много съжалявам.

— Ако тя каже онова, което ми намекна, може да изникнат подозрения, че сме замесени в смъртта на Тони, че Маргарет е била свързана. Полицията вече ни разпитва за връзката между нея и Тони. Това ме тревожи.

— Маргарет беше нещастна жертва на някакъв маниак. Лунатик. Когато се поставя отрова в продукти никога няма точно набелязана жертва. Ето, затова казвам лунатик. Убийството на Тони беше обмислено. Двете не могат да бъдат свързани по никакъв начин и ти не бива да ги свързваш.

— Пресата ги свързва.

— Пресата би свързала и маймуна със слон, ако това ще направи сензация и ще продава вестниците им.

— Права си. Ще ти кажа нещо, Хелън. Дали под влияние на гнева дали защото се тревожа, но когато говорих с Рене, осъзнах нещо. Противопоставих й се, защото това имаше голямо значение, беше важно за мен. Трябваше да го направя, трябваше да заема позиция.

Хелън отпи от водката си и кимна.

— Е, и?

— И това ме накара да осъзная, че никога, нито веднъж не бях се противопоставяла на нея или на безбройните други жени, които влизаха и излизаха от живота на Тони. Сега всичко свърши, защото той престана да бъде важен за мен. Тогава нямах позиция, което е много тъжно — рече тихо Пилар. — И това не е само негова грешка — продължи тя, преди Хелън да успее да каже нещо. — За един брак трябват двама, а аз никога не го накарах да бъде единият от тези двама.

— Той започна да руши твоето достойнство и самоуважение веднага след брака ви. От самото начало.

— Вярно е. — Пилар протегна ръка и отпи една мъничка глътчица от водката на Хелън. — Но голяма част от онова, което се случи, както и от онова, което не се случи между нас, е колкото негово, толкова и мое дело. Не гледам назад със съжаление. Гледам, защото никога повече няма да допусна подобна грешка.

— Добре, това е чудесно. — Хелън си взе водката обратно и вдигна чашата. — За новата жена Пилар Джиамбели. След като си поела по нов път, я ела тук и ми разкажи как върви сексуалният ти живот. Сега, когато вече имаш такъв.

С лека въздишка на задоволство, Пилар протегна ръце към тавана.

— Ами… след като питаш… да ти кажа. Имам невероятна, вълнуваща и незаконна връзка с един по-млад от мен мъж.

— Мразя те.

— Направо ще ме гледаш с отвращение, когато споделя, че има страхотно, твърдо и неуморно… тяло.

— Кучка.

Смеейки се, тя седна на дивана.

— Нямам представа наистина как една жена може да преживее живота си, без да се е докосвала до подобно тяло, Тони беше тънък и много по-слаб.

— Като щека за голф.

— Ти го каза. — Пилар намигна. — О, това е ужасно! Направо е гадно!

— Напротив, страхотно е. Джеймс има… как да кажа, много удобно тяло. Като сладка стара мечка е — каза нежно Хелън. — Но ти няма да се сърдиш, ако изпитам известни вълнения благодарение на твоята любовна авантюра?

 

 

Софи беше готова за своята малка сексуална наслада. Господи, та тя се нуждаеше от нея! Беше работила почти до пълно изтощение, сетне говори по телефона и изпраща факсове по всички краища на света.

След като приключи деня, плува, потопи се и в джакузито, за да масажира и отпусне схванатите си от работа и тревоги мускули. Направи си и една дълга, разкошна бавя с етерични масла.

После запали свещи навсякъде из стаята, които ароматизираха въздуха с дъх на лимон, ванилия и жасмин. В премигващата им светлина Софи облече нощница от черна коприна с дантелена горна част и прозрачни пола. Защо да не бъде прелъстителна?

Избра виното от собствените си запаси. Едно младо игриво шардоне. Сложи го в кофичката с лед, за да го запази студено и се настани в креслото да чака Тай. И заспа дълбоко.

 

 

Беше странно да се промъква тайно в къщата, където винаги бе посрещан с отворени обятия и вратите бяха широко отворени за него. Странно и вълнуващо.

Имаше моменти в живота му, през които си бе мечтал и фантазирал как ще се промъкне в спалнята на Софи в тъмнината. По дяволите, защо пък не! Какво ли не правят мъжете.

Но сега, когато го правеше наистина, знаейки, че тя го очаква, беше много по-хубаво, отколкото в среднощните му безсънни фантазии.

Тайлър знаеше, че когато отвори вратите на терасата, ще се сграбчат като животни. Още от прага. Дори вече можеше да вкуси кожата й. Виждаше трепкането на свещите зад прозорците. Екзотично, възбуждащо, съблазнително. Завъртането на дръжката прозвуча като изстрел в тишината и отекна в главата му.

Той я подпря внимателно и я затвори. След което видя Софи, свита на кълбо в креслото.

— А, Софи. Я се виж!

Прекоси стаята съвсем тихо, надвеси се над нея и направи онова, което рядко имаше възможност да прави. Започна да я разучава, без тя да знае.

Нежна кожа с цвят на роза и злато. Гъсти дълги мигли и плътни сочни устни, идеално оформени, за да посрещнат устните на един мъж.

— Ти си най-прекрасното нещо на света — прошепна Тайлър. — И си се облякла съвсем подходящо.

Отгледа стаята, забеляза виното, свещите и леглото, приготвено и засипано с възглавнички.

— Хайде, бебчо — прошепна той и пъхна ръце под нея. — Ела да те сложа в леглото.

Тя се размърда, поразсъни се и се прозя. Тайлър реши, че на мъжа, който успее да устои на тази гледка, ухание и съблазън и който сетне няма да пълзи след нея на колене, трябва да бъде даден медал за храброст.

— Ммм, Тай?

— Позна. Ето — рече той, като я сложи да легне на леглото. — Продължавай да спиш.

Очите й се отвориха, когато понечи да я завие.

— Какво? Къде отиваш?

— На една дълга и самотна разходка в студената тъмна нощ. — Развеселен, той се наведе, за да я целуне по челото. — След което ще си взема един леден душ.

— Защо? — Тя взе ръката му и я сложи на бузата си. — Тук е топло и по-приятно.

— Момичето ми, ти си уморена до смърт. Ще отложим срещата си за друг път.

— Недей, моля те! Не искам да си ходиш.

— Ще се върна. — Той отново се наведе и я целуна. Но устните й бяха така меки и топли, и миришеха на хубаво. Тай потъна в тях, а Софи го прегърна.

— Не си отивай — повтори тя. — Прави любов с мен. Ще бъде като сън.

И беше като сън. Аромати, сенки и въздишки. Нежно, бавно и изпълнено с омая, която никой от двамата не бе очаквал, не бе искал и не бе получавал. Той се плъзна в леглото при нея, носейки се като по вълни от ласките на ръцете й. Намери отново устните й и всичко, което вече искаше.

Дишането й натежа, когато възбудата обзе тялото й.

Ръцете му бяха твърди и груби от работа, но за нея бях гладки като кадифе. Тялото му бе силно и здраво, а покриваше нейното като коприна. Устата му бе твърда, а изсмукваше нейната с безкрайно я опустошително търпение.

Нямаше дива страст, нито глад, нито бързане. Нямаше ги изгарящите светкавици на нетърпението. Тази нощ беше за нежност и ласка. За предлагане и приемане. За даване и връщане.

Тя простена под него. Това беше стон на задоволство и капитулация. Зарови пръсти в косата му и видя как сенките им промениха формата си и заиграха по стената. Той правеше с нея същото, караше я да се променя. Имаше толкова много непознати страни и лица в него.

Сега й показваше едно ново лице. Пръстите й навиваха косата му на охлювче.

В тъмнината Тайлър можеше да види отражението на свещите в очите й, като златни пламъчета в тъмната вода на басейн. Въздухът беше изпълнен с аромати. Тя го гледаше и той я гледаше, докато влизаше в нея.

— Сега е различно — каза Тайлър и докосна устните и, — Вчера те исках. А сега имам нужда от теб.

Погледът й се замъгли от бликналите сълзи. Устните й трепнаха от думи, които не знаеше как да произнесе. След това бе така изпълнена от него, че можеше само да шепне името му в мрака.