Нора Робъртс
Отрова (18)

17.

Голямата компания „Джиамбели-Макмилън“, гигантът във винопроизводството, е в криза. От полицията бе потвърдено, че бутилка с отровно вино е причината за смъртта на Маргарет Боуърс, изпълнителен директор във фирмата. Разследването продължава. Разглежда се възможността виното да е било подправено. „Джиамбели — Макмилън“ проверява всички бутилки мерло „Кастело ди Джиамбели“ реколта 1992. След сливането на избите „Джиамбели“ и „Макмилън“ през миналия декември….

Идеално! Перфектно, мислеше си Джери, докато гледаше вечерните новини. По-добро не можеше да очаква! Те се бореха, разбира се. Вече се бореха. Но какво щеше да чуе и запомни публиката? Няколко думи.

„Джиамбели“. Вино. Смърт.

Бутилките им ще бъдат излети в мивката. Повечето ще останат непродадени по рафтовете в магазините. Ще бъдат ужилени, и то жестоко за известно време. Това ще намали печалбите им за доста дълго време. Печалбите, които щеше да привлече „Льо Кьор“.

Това му доставяше огромно удоволствие. Професионално и лично. Особено лично.

Наистина няколко души умряха. Но това не бе негова грешка. Той не беше направил нищо, поне директно. А когато полицията заловеше онзи, който го бе направил, вредата за „Джиамбели“ щеше да се удвои.

Джери трябваше само да изчака. Да изчака благоприятния момент и да наблюдава шоуто. Тогава, ако се наложеше, щеше да има и друго анонимно обаждане.

Този път не в медиите. Направо в полицията.

— Дигиталисът е напръстник. — Мади знаеше това. Беше потърсила и прочела в книгите.

— Какво? — разсеяно попита Дейвид и я погледна. На бюрото му имаше цяла планина от хартия. На италиански. Той обаче се справяше по-добре с езика, когато говореше, отколкото като четеше.

— Близо до лозята расте ли напръстник? — попита Мади. — Например както тук между редовете расте синап? Заради азота, който произвежда това растение. Не ми се вярва. Лозарите би трябвало да знаят, че напръстникът, е отровен. Но може да са допуснали грешка. Може ли да се замърси гроздето, ако там расте напръстник? Чрез почвата да речем?

— Не знам. Мади, това не е твоя работа. Не се тревожи.

— Но защо? Ние всички се безпокоим.

— Това е моя работа.

— Бих могла да помогна.

— Скъпа, ако искаш да помогнеш, остави ме на мира. Върви да си пишеш домашните.

Мади се нацупи, което беше абсолютно ясен знак, че е дълбоко засегната. Но Дейвид беше прекалено зает, за да й обърне внимание.

— Направила съм си домашните.

— Тогава помогни на Тео да напише неговите. Или прави нещо друго, каквото искаш.

— Но ако дигиталисът..

— Мади! — извика ядосано Дейвид. Той беше в безизходица, а тя само му пречеше. — Това не е нито детска приказка, нито шантав проект, а истински и съвсем реален проблем. И аз трябва да се справя с него. Върви и си намери някаква работа!

— Добре. — Мади затвори вратата на кабинета му и се отдаде на възмущението си. Защо никога не й позволяваше да помогне, когато беше важно!

Да си пише домашните, да си говори с Тео, да си изчисти стаята. Караше я да върши всички тези досадни неща, а тя искаше да направи нещо, което имаше смисъл.

Беше готова да се обзаложи, че не би казал на Пилар Джиамбели да си гледа работата. Пък и тя горката не разбираше нищо от наука. Музиката и изкуството са много приятни занимания. Ето какво казваше Пилар. Глупави момичешки занимания. Не нещо важно!

Мади отиде при Тео. Видя го изтегнат на леглото, музиката свиреше, китарата му лежеше на корема, а на ухото му бе залепена телефонната слушалка. От израза на лицето му Мади веднага разбра, че говори с момиче. Мъжете бяха толкова прозрачни.

— Татко каза да си напишеш домашните.

— Я стига! — Той скръсти крака. — Нищо, нищо. Просто онази идиотка, сестра ми, току-що влезе при мен.

Телефонът го удари здравата по челюстта, защото Мади скочи отгоре му като пантера. Няколко секунди Тео не можа да се справи с шока от болката, виковете и юмруците, с които сестра му го налагаше.

— Оу! Почакай! По дяволите! Мади! Ще ти се обадя по-късно. — Тео успя да затвори телефона съвсем навреме, за да се предпази от удара на коляното й. — Какво искаш, по дяволите? Какво ти стана?

След дълга и мъчителна борба той успя да я повали. Тя беше доста силна за момиче и се биеше по мъжки, но все пак той беше по-силен и я хвана.

— Престани, малка, луда котко! Какъв ти е проблемът?

— Аз не съм нищо! — извика тя и отново се опита да го ритне с коляното си.

— Не, ти си просто луда. — Той облиза устните си и разпозна вкуса на кръв. — Тече ми кръв! Когато кажа на татко…

— Не можеш да му кажеш нищо. Той не слуша вече никого освен нея.

— Коя?

— Знаеш коя. Махай се от мен, дебело прасе такова! И ти си същият като него. Само гукаш глупости по телефона на някаква мацка и не чуваш нищо друго и никой друг.

— Аз водех разговор — отвърна Тео важно и с достойнство. — И ако още веднъж ме удариш, да знаеш, че и аз ще ти отвърна. Дори татко да ме накаже за това. Сега казвай какъв ти е проблемът.

— Аз нямам проблеми. Мъжете в тази къща се правят на кретени заради жените във вилата — ето това е проблемът. Ужасно противно! Направо ще се побъркам!

Тео избърса кръвта от устата си. Той наистина понякога си мечтаеше и си фантазираше разни неща за Софи. Но неговата малка сестричка нямаше откъде да знае това.

Поклати глава, при което дългата му коса се разпиля по раменете.

— Просто ревнуваш.

— Глупости! Ще ревнувам! И защо?

— Ревнуваш, защото си кльощава и нямаш цици.

— Затова пък имам ум.

— Вярно е. Не знам защо си толкова сърдита, че татко се среща с Пилар. Той и преди се е срещал с разни жени. — Брат й сви рамене и си взе чипс от отворения пакет.

— Толкова си глупав, че ще се разплача! — В гласа на Мади звучеше истинско възмущение. — Той не се среща с нея просто така, глупчо! Влюбен е в нея.

— Хайде бе! Ти пък какво разбираш, от тези работи? — Но почувства леко стягане в стомаха, докато преглъщаше чипса. — Това са мъжки работи.

— Всичко ще се промени. Така става. — Мади чувстваше как напрежението в гърдите й нарасна, затова се изправи. — Нищо няма да бъде вече същото.

— Че то отдавна всичко се промени. Откакто мама ни напусна.

— Така стана по-добре. — Сълзите напираха да избликнат, но тя не им позволи и излезе бързо от стаята.

— Дааа — проточи Тео. — Но не си остана същото.

 

 

Софи се надяваше, че въздухът, студен и чист, ще успее да разнесе облаците от главата й. Трябваше да мисли, при това да мисли точно. Беше действала възможно най-бързо, но новините бяха нанесли своята непоправима вреда. Хората най-често запомнят първото си впечатление.

Сега работата й бе да промени това впечатление. Да го измести в друга посока, да го притъпи. Да покаже на обществото, че ако семейство Джиамбели са заплашени, то фирмата „Джиамбели“ с нищо не заплашва обществото. Това изискваше Не само думи. Трябваха осезаеми и реални действия и дела.

Ако баба й и дядо й не бяха решили да тръгнат за Италия, тя щеше да ги накара да заминат. Да излязат на показ, да бъдат видяни от всички, да застанат в центъра на събитията. Да не се крият зад отговора „без коментар“, а напротив, да коментират и да обясняват често и непрекъснато. Трябваше да се използва името на фирмата, отново и отново, постоянно, помисли си Софи. Трябваше да направи така, че компанията да си поеме дъх.

Но в случая с Маргарет Боуърс трябваше да се пипа много внимателно. Със съчувствие, разбира се, но не чак толкова, че да заприлича на поемане на вина или отговорност. И за да го направи, трябваше да престане да мисли за Маргарет като за личност. Ако се налагаше да бъде студена, щеше да бъде студена, резервирана, хладна. След това щеше да се справи с угризенията си.

Сега стоеше в края лозята. Ето, те бяха защитени, помисли си Софи, от болести, от вредители, от капризите на времето. Всички се бореха срещу онова, което можеше да им навреди или да им нанесе поражения. Нямаше разлика. Тя също водеше война и не биваше да съжалява за каквото и да е действие, с което щеше да я спечели.

Забеляза някакво движение в тъмнината.

— Кой е там? — Първата й мисъл бе, че може да е нарушител, саботьор. Може би беше убиецът? Без колебание тя се завъртя рязко и в ръцете й се оказа момиче.

— Пусни ме! Позволено ми е да идвам тук!

— Извинявай. — Софи разтвори ръце и отстъпи назад. — Уплаши ме.

Но не изглежда никак уплашена, помисли си Мади. Докато тя самата беше останала без дъх от страх.

— Не правя нещо лошо, нито нередно.

— Не съм казала, че правиш. Казах, че ме уплаши. Сигурно, защото напоследък всички сме доста нервни. Виж…

Софи забеляза сълзите по бузите на момичето. Тъй като самата тя не обичаше да показва сълзите си пред другите, реши, че Мади е излязла поради същата причина. Да си поплаче на тъмно без да я види никой.

— Излязох, за да разведря малко главата си. Имаме прекалено много работа. — Софи погледна към къщата.

— Баща ми също — проследи погледа й Мади.

В изречението имаше твърде много чувства, които накараха Софи да си направи изводи и предположения.

— Върху него лежи голяма отговорност. Всъщност върху всички ни. Дядо и баба заминават за Италия утре сутрин. Много се притеснявам за тях, Вече не са млади.

След безцеремонното изгонване от страна на баща й, приятелското отношение на Софи поуспокои донякъде Мади. Почувства се по-добре и тръгна редом с нея.

— Но те не изглеждат стари. Нито са грохнали, нито нищо.

— Така е. Но са достатъчно възрастни. Исках аз да замина вместо тях, но се оказа, че тук съм необходима повече.

Устните на Мади трепнаха, когато погледна към светлините на къщата. Само от нея никой нямаше нужда. Никой, никъде и за нищо.

— Поне имаш какво да правиш.

— Да. Сега трябва да измисля каква да бъде следващата ни стъпка.

Тя хвърли един поглед към Мади. Хлапето явно беше обидено и нацупено заради нещо. Софи си спомняше много добре как се сърдеше и цупеше, когато бе на четиринадесет години.

— Мисля, че и двете сме в един кюп. Заради майка ми — продължи тя, когато Мади не й отговори — и заради баща ти. Малко е странно, нали?

Мади сви рамене.

— Аз трябва да си вървя.

— Добре, но искам да ти кажа нещо. Като жена на жена и като дъщеря на другата дъщеря. Майка ми живя доста дълго време без мъж до себе си. Без добър човек, който да се грижи за нея. Не знам какво мислиш ти или брат ти, или баща ти. Но на мен, въпреки странността на връзката им, ми е много приятно да виждам, че има един добър човек, който я прави щастлива. Надявам се, че ще й дадеш този шанс.

— Няма никакво значение какво правя аз. Нито какво мисля, нито какво казвам. Никой не се интересува от мен.

Ето какво било! Ето кое я бе наранило, помисли си Софи. Да, много добре си спомняше и тези свои чувства.

— Напротив, има значение. Когато някой ни обича, за него има голямо значение какво мислим и какво правим. — Тя чу нечии забързани стъпки зад гърба си. — А както изглежда, теб те обичат.

— Мади! — Останал без дъх, Дейвид хвана дъщеря си за ръката. След това я прегърна и разтресе в същото време. — Какво правиш? Не можеш да излизаш и да се разхождаш в тази тъмница! Знаеш ли колко е часът?

— Просто исках малко да се разтъпча.

— И скъси живота ми с една година. Можеш да се сбиеш с брат си или да дойдеш при мен и да ми досаждаш с глупости, но няма да излизаш от къщата без разрешение. Ясно ли е?

— Да, сър. — Въпреки че й стана приятно, тя направи гримаса. — Не мислех, че ще забележиш.

— Тогава помисли си отново. — Той я прегърна през врата, което беше явно навик и израз на чувства. Софи вече беше забелязала този жест. Изпълни я завист. Нейният баща никога в живота й не беше я докосвал по този начин.

— Вината отчасти е моя — намеси се тя. — Аз я задържах по-дълго, отколкото трябваше. Но присъствието й ми подейства ободряващо. Умът ми се бе разпилял по всички посоки.

— Трябва да си починеш малко, Софи. Най-добре за тази вечер да спреш работа и да продължиш утре. Майка ти свободна ли е?

Той не чу как дъщеря му подсмъркна, но Софи го забеляза.

— Предполагам. Защо?

— Направо се изгубих сред тези доклади и бележки на италиански. Ще стане по-бързо, ако някой, който чете по-добре от мен, ми помага.

— Ще й кажа. — Софи погледна Мади. — Тя сигурно ще може да ти помогне.

— Благодаря. Сега ще върна този багаж вкъщи и ще го поизтупам малко. Ще се видим на брифинга. Утре в осем.

— Добре. Лека нощ, Мади. — Софи дълго гледа след тях, докато се отдалечаваха по посока на къщата. Сенките им с сляха в тъмнината.

Не можеше да обвинява хлапето, че иска да запази нещата такива, каквито са си. Промените винаги се приемат трудно. Особено когато изглежда, че в живота ти всичко е наред.

Но промените така или иначе настъпват. И тогава е по-умно човек да бъде част от тях. А още по-умно би било, реши Софи, ако сам ги предизвика.

 

 

Тайлър беше изключил радиото и телевизора. Изобщо не вдигаше телефона. Единственото нещо, което можеше да контролира, беше реакцията си към пресата. А най-добрият начин за това бе да премахне всички източници на новини. Поне за няколко часа.

Работеше върху своята документация. Можеше и трябваше да бъде абсолютно сигурен, че частта на Макмилън от фирмата е чиста.

Онова, което не можеше да контролира обаче, бяха въпросите, които сам си задаваше във връзка с Маргарет. Нещастен случай, самоубийство или убийство беше смъртта й? Никоя от възможностите не му харесваше. Той отхвърли самоубийството. Тя не беше такъв тип човек. А и бе абсолютно сигурен, че не би се самоубила от отчаяние и мъка само заради една провалена среща.

Може би жената наистина се бе интересувала от него и може би той наистина не бе забелязал сигналите от нейна страна, защото не беше настроен на тази вълна. И защото не искаше усложнения. Животът бе достатъчно сложен и без да се смесват бизнесът и личните връзки. Освен това тя не беше неговият тип. Той не си падаше по жени, отдадени на кариерата си. Този тип жени изискваха прекалено много енергия. Като Софи например.

Господи, започваше да мисли, че съвсем скоро ще експлодира, ако не я превземеше. Трябваше да я има, да я обладае. Да мисли за нея по този начин, объркваше мислите му, напрягаше тялото, изопваше нервите и усложняваше и без това сложните им служебни отношения.

Сега беше по-важно да се съсредоточи върху работата си. Настоящата криза щеше да погълне времето и енергията му и да го отдалечи от лозята точно когато присъствието му там беше най-необходимо. Дългосрочните прогнози предупреждаваха, че се очакват слани. Няколко от бъчвите бяха готови за бутилиране. Култивирането вече беше започнало.

Нямаше време да се притеснява за полицейски разследвания, адвокати или жени. По-точно за една жена. И от всички тези проблеми как тя се оказа най-неразрешимият? Въобще не излизаше от главата му.

Защото беше влязла под кожата му, помисли си Тайлър. И щеше да стои там и да го дразни, докато сам не я прогонеше. Защо просто не отидеше във Вила Джиамбели, не прескочеше през нейната тераса и не приключеше веднъж завинаги с този въпрос?

Знаеше точно как да го направи. Затова реши да не го отлага. Стана, грабна якето си и тръгна към външната врата.

Отвори я и я видя да стои там. На стълбите пред вратата.

— Не харесвам раздразнени наперени мачовци — рече Софи, като затвори вратата зад себе си.

— Аз пък не харесвам агресивни командаджийки.

Те се прегърнаха. Устните им се сляха. Софи обви с крака бедрата му.

— Този път искам легло — прошепна задъхано тя, докато измъкваше ризата му. — Ще опитаме на пода след това.

— Искам те гола! — Той прекара устни по шията й и тръгна нагоре по стълбите, като я взе на ръце. — Няма значение къде.

— Господи, имаш невероятен вкус! — Тя докосна с устни лицето му, сетне шията. — Толкова е хубаво! — Дъхът й спря, когато Тайлър я подпря на стената в горния край на стълбата. Пръстите й се заровиха в косата му. — Това е само секс, нали знаеш?

— Да, добре, знам. — Използвайки стената за опора, той започна да сваля пуловера през главата й. — Господи, какво тяло имаш! — Хвърли дрехата на земята и пое с устни зърната на гърдите й, които тръпнеха под коприната на сутиена. — Няма да стигнем до леглото.

— Добре. Друг път. — Сърцето й биеше учестено. Краката й сякаш не докосваха пода. Поне тя така си мислеше. Беше й трудно да осъзнае къде е, с кого е, тъй като в тялото й сякаш избухна вулкан от желание. Ръцете й дърпаха нечии дрехи, сваляха ги, нещо се скъса. Устните им се изпиваха, не можеха да се наситят. Всичко гореше. През галопиращия пулс на кръвта си Софи можеше да чуе стонове, въздишки, като някакъв див хор, който стигаше до слуха й отдалеч и не съвсем ясно.

Тя беше влажна, когато пръстите му я докоснаха. Тялото й се разтърси от първия оргазъм, едно разтопено златисто облекчение, толкова силно и трепетно, че имаше чувството, че ще се разлее по пода.

— О! Господи! О! Не!

Тайлър я притисна към стената и продължи да я гали.

— Искам да викаш! Продължавай да викаш!

Софи не можеше да спре. Видя как очите му потъмняха и знаеше, че тя е причината. Долови дишането му, задъхано и накъсано, и цялата потръпна от съзнанието, че е заради нея.

— Сега. — Отново вдигна ръце и ги обви около главата му. — Сега, сега, сега.

Тогава той влезе в нея и тя отново избухна. Ноктите й се впиха в раменете му, докато бедрата й се движеха в див ритъм. Устните му поемаха и поглъщаха стоновете, които издаваше. Удоволствието премина през него като ураган и го остави безсилен и опустошен.

Но той все пак успя да я задържи, докато и двамата се свлякоха на пода.

Софи се завъртя върху него, сърцето й продължаваше да бие забързано. Изведнъж се разсмя.

— Dio! Gracie a Dio!^[1] Без особен финес, но пък с добра плътност и отлично качество и сила.

— Ще поработим върху финеса, когато престана да вия като вълк единак по пълнолуние. И искам да отбележа, че това не беше дегустация, че да ми правиш такива оценки.

— Не се оплаквам. — За да го докаже, тя покри гърдите му с целувки. — Чувствам се прекрасно. Поне така си мисля.

— Мога да го потвърдя. Ти се чувстваш невероятно. — Той въздъхна, — А аз съм абсолютно свършен.

— Значи ставаме двама. — Тя вдигна глава и огледа лицето му. — Ти приключи ли?

— Не съвсем.

— Защото и аз не. — Тя отново го възседна. — Тай?

— Ммммм. — Ръцете му вече галеха гърба й. Беше така гладка, така нежна. Гладка, екзотична, вълшебна.

Вероятно трябва да…

На лявото си бедро имаше красива малка бенка. Като препинателен знак, сексуален.

Софи обхвана с две ръце главата му и се наведе над него. Той почувства устните й до своите.

— Искаш ли легло? — прошепна тя.

— Друг път. — Тайлър се надигна и обви ръце около нея.

По някое време през нощта Софи се събуди в леглото му. Чаршафите бяха разбъркани и горещи, а костите й меки като течни.

Дори след толкова дълго сексуално въздържание не можеше да повярва, че човешкото тяло е в състояние да понесе подобно натоварване.

— Вода — простена тя, страхувайки се, че сега, след като вече бе задоволила едната си нужда, ще умре от жажда. — Водичка! Ще ти дам всичко, което поискаш от мен, още див секс, ако ми донесеш бутилка вода.

— Ти вече си плати.

Софи се завъртя и го потупа по рамото.

— Хайде, Тай, бъди приятел.

— Добре, но къде сме?

— В леглото — тя се засмя. — Най-накрая стигнахме и до него.

— Добре. Веднага се връщам — Той стана и на половината път се спъна и блъсна в стола.

Като го слушаше как ругае тихичко, Софи се усмихва. Господи, беше толкова сладък! Смешен. Много по-умен, отколкото си бе мислила. И невероятен любовник. В леглото, на пода, отново на стената. Не можеше да си спомни друг мъж, който да бе правил такива неща. Особено като знаеше, че е от мъжете, които само под заплахата на оръжие ще сложат костюм и вратовръзка.

Сигурно това бе причината винаги, когато бе така облечен, да изглежда изключително секси. Пещерният човек постепенно се цивилизоваше.

Тъй като мислите й бяха заети с тези разсъждения, Софи едва не подскочи, когато Тай пръсна ледена вода върху раменете й.

— Ха-ха, много смешно — промърмори тя, но седна и изпи наведнъж почти цялата чаша.

— Хей, остави малко и за мен! Мислех, че ще си я разделим.

— Не съм казвала, че ще делим.

— Тогава искам още секс.

— Не може да бъде! — изсмя се тя. — И как ще го направиш? Че ти не можеш да дишаш!

— Знаеш колко много обичам да ти доказвам, че не си права.

Софи въздъхна, когато ръката му се плъзна по бедрото й.

— Вярно е. — Все пак му подаде останалата вода. — Може би и на мен са ми останали още малко силички. Но след това си отивам вкъщи. Рано сутринта имаме брифинг.

Тайлър доизпи водата и остави чашата встрани.

— Сега няма да мислим за това. — Прехвърли ръка през кръста й и я завъртя така, че тя се оказа под него. — Сега ще ти покажа какво съм намислил. Ще бъда съвсем кратък. Ще ни отнеме малко време.

Мина доста повече време, отколкото очакваше, мислеше си Софи, докато се промъкваше към къщи в два часа след полунощ. Все пак сексът беше като карането на колело. Никога не го забравяш, колкото и дълго да не си го правил. Тя изгаси фаровете, когато приближи до къщата и намали оборотите на мотора, така че да прибере колата в гаража възможно най-тихо.

Измъкна се в студената нощ и остана само за минута под ярките звезди. Чувстваше се страшно уморена, но невероятно жизнена и щастлива.

Тайлър Макмилън беше мъж, пълен с изненади. Носеше тайни, скрити в ръкавите си, и невероятна енергия. През последните няколко месеца успя да научи много неща за него. В такива аспекти и от такива гледни точки, каквито не бе очаквала дори. Имаше намерение да продължи изследванията си върху него и занапред.

Но засега най-добре беше да се прибере и да поспи малко, инак на другата сутрин щеше да бъде труп.

Странно, помисли си Софи, докато се промъкваше крадешком към задната врата на къщата. Искаше й се да остане с него. Да спи до него. Цялата да принадлежи на това силно, горещо тяло. Да бъде на сигурно, на топло и защитено.

Беше се научила да изключва емоциите си след секс. Това беше чисто мъжки подход, обичаше да си повтаря Софи. Преспиваш с някого, ставаш и си отиваш. Да остане в същото легло след удоволствието и игрите, да се събуди в него, би било според нея неприятно и неудобно. Може би прекалено интимно. Винаги го беше избягвала, убеждавайки се, че няма нужда от подобна близост.

Но този път трябваше да положи доста усилия, за да стане от леглото на Тай. Сигурно защото беше изморена, опита се да се успокои и оправдае. Денят беше уморителен, дълъг и труден. Този мъж не бе по-различен от мъжете, с които бе преспивала.

Може би го харесваше повече, реши тя, докато се промъкваше сред храстите. Беше привлечена от него. Но това не го правеше по-различен. Е, да, беше по-нов, по-интересен. Но след време блясъкът, който я привличаше, щеше да потъмнее. Тайлър щеше да си остане приятел от детинство и всичко щеше да си тръгне по-старому. Винаги ставаше така.

Ако търсиш любов за цял живот, или се разочароваш, или те разочароват. Много по-добре беше да се наслаждаваш на момента, след което да си вземеш шапката и да си тръгнеш.

Тези мисли се въртяха в главата й, когато направи последния завой и се сблъска лице в лице с майка си.

Стояха една срещу друга и се гледаха изненадано. Дъхът им излизаше под формата на малки бели облачета пара.

— Хм. Приятна нощ, нали? — успя да се съвземе първа Софи.

— Да, наистина. Аз тъкмо… ами Дейвид… — Затруднена и смутена, Пилар махна с ръка към къщата за гости. — Трябваше да му помогна с превода.

— Разбирам. — Едва успя да сподави дивия си кикот. — Вашето поколение така ли го нарича? — Все пак една закачлива нотка се прокрадна в гласа и. — Ако ще се промъкваме вкъщи, хайде да го направим заедно. Защото направо ще замръзнем тук, докато се опитваме да си измислим някакво извинение.

— Но аз наистина превеждах — забърза се към вратата Пилар и натисна дръжката. — Имаше много…

— О, мамо! — Смехът все пак надделя. Софи се хвана за корема и влезе вътре. — Престани да се оправдаваш..

— Аз бях просто… — Като се препъваше, Пилар се опита да оправи косата си. Отлично знаеше как изглежда — разчорлена и зачервена. Точно като жена, която току-що се е измъкнала от леглото на любовника си. Е, в дадения случай от дивана във всекидневната. Но се сети, че нападението е най-добрата защита. — Ти не си ли много закъсняла?

— Да. И аз превеждах. На Тай.

— На кого… О!

— Умирам от глад. А ти? — Доволна от себе си, Софи отвори хладилника, — Дори не сме вечеряли. Нямахме време. — Каза го спокойно и с обикновен тон, с глава напъхана в хладилника. — Ти какво, да не би да имаш нещо против връзката ми с Тай?

— Не. Да. Не. — Пилар съвсем се обърка. — Не знам. Абсолютно не знам какво да мисля и какво да ти кажа.

— Вземи си пай.

— Пай ли?

Софи извади онова, което бе останало от пая с ябълки.

— Изглеждаш великолепно, мамо.

Пилар почервеня и отново оправи косата си.

— Не може да бъде.

— Наистина великолепно. — Софи остави таблата на масата и посегна да извади чинии. — Имах известни емоционални задръжки спрямо Дейвид. Правех се, че не забелязвам. Но когато се сблъсках с теб на пътеката, промъкваща се към къщи посред нощ, при това изглеждаща великолепно, просто не можеше да не те забележа.

— Няма нужда да се промъквам в собствената си къща.

— Така ли? — Софи взе нож. — Тогава защо го правеше?

— Просто… Хайде да ядем пай.

— Съгласна съм. — Софи отряза две големи парчета и се усмихна, когато Пилар погали косата си. Наведе се и за миг двете останаха така под ярката светлина на лампата. — Беше много дълъг и отвратителен ден. Но е хубаво, че завърши така.

— Да. Въпреки че ми изкара акъла навън.

— Аз? Представи си моята изненада, тъй като си спомних и преживях отново тийнейджърските си години. И изведнъж да се сблъскам с майка си.

— Преживяваш ги отново? Наистина ли? — Пилар извади вилици, Софи взе чиниите и ги сложи на масата.

— Е, добре, защо да се ровим в миналото? — Усмихвайки се закачливо, Софи облиза пръста си. — Дейвид е страхотно парче.

— Софи!

— Е, като ти казвам, значи е страхотен. Какви рамене има, а и това момчешко очарователно лице. Освен това е интелигентен. Хванала си гадже и половина, мамо, голяма работа!

— Той не е ловен трофей. И се надявам, че ти не си мислиш за Тай по този начин.

— Има страхотни бедра.

— Знам.

— Имах предвид Тай.

— Знам — повтори Пилар. — Какво, да не ме мислиш за сляпа? — засмя се тя на изненадания вид на дъщеря си. Смигна й закачливо и седна на стола. — Това е абсурдно, невъзпитано и…

— Нормално — довърши Софи и също седна. — Ние споделяме интересите си за модата, напоследък и за бизнеса. Защо да не можем да споделяме… Nonnа!

— Да наистина, ние споделяме общи интереси във… — Пилар изтърва вилицата си с трясък, когато проследи погледа на дъщеря си. — Мамо! Ти какво правиш тук?

— А вие какво си мислите? Че не знам кога в къщата ми влизат и излизат хора ли? — Въпреки че бе облечена с дебелия си халат, Тереза изглеждаше много елегантна. — Е и какво, няма ли вино?

— Ние просто… бяхме гладни — успя да каже Софи.

— Аха. Не се изненадвам. Сексът е много изтощително нещо, особено когато се прави както трябва. И аз съм гладна.

Софи сложи ръка на устата си, но прекалено късно. Затова избухна в смях, който не бе в състояние да спре.

— Виж ти, Илай!

Тереза взе последното парче от пая, докато дъщеря й гледаше в чинията си и раменете й безмълвно се тресяха.

— Трябва да пием вино. Мисля, че случаят го налага. За пръв път всичките три поколения жени от рода Джиамбели са се събрали в кухнята заедно, след като са правили любов. Няма защо да си толкова засрамена, Пилар. Сексът е нещо естествено в края на краищата. Първична човешка необходимост. И тъй като този път ти си избра достоен партньор, ще пием вино. — Тереза извади бутилка бяло вино „Совиньон“ от кухненския шкаф и я отвори. — Преживяваме трудни времена. Имало е и други, и ще има. — Тя напълни три чаши. — Важното е да сме живи, за да можем да се справим с тях. Одобрявам Дейвид Кътър, ако моето одобрение има някакво значение.

— Благодаря ти, мамо. Разбира се, че има.

Софи прехапа устни, за да скрие усмивката си, защото Тереза се обърна към нея.

— Ако обидиш или нараниш Тай, ще си имаш работа с мен, моето момиче. Ще ти се разсърдя и много ще ме разочароваш. Обичам го това момче.

— Добре де, и на мен много ми харесва. — Софи остави вилицата си. — Но защо трябва да го наранявам?

— Запомни какво ти казах. Утре ще се борим. Ще водим битка за това, което сме, и за това, което имаме. Тази нощ — Тереза вдигна чашата си, — тази нощ ще празнуваме. Salutе!