Нора Робъртс
Отрова (14)

13.

Инспектор Клермонт се бе задълбочил в делото „Авано“. Беше свършил доста работа и бе прекарал много вреше, за да сравнява данните, доказателствата, криминалните улики, медицинските доклади и експертизи. Можеше дори да цитира наизуст разпитите и заключенията. И сега, почти осем седмици след убийството, можеше да каже със съжаление, че не бяха стигнали доникъде. Бяха в задънена улица. Никакви заподозрени, никакви реални следи, никакви отговори.

Това го измъчваше като кост, заседнала в гърлото му.

Не вярваше в съществуването на идеалното престъпление, просто липсваха доказателства.

Какво беше пропуснал?

— Алекс? — Магуайър седна на крайчето на бюрото му. Вече бе облякла шлифера си, защото февруари в Сан Франциско винаги беше дъждовен. Най-малкият й син имаше изпит по история на другия ден, съпругът й беше настинал и носът му течеше, а за вечеря щяха да ядат сухия хляб от вчера. Вкъщи се нуждаеха от нея, но тя трябваше да бъде тук. — Хайде да си вървим.

— Винаги има нещо недоогледано, изтървани нишки — промърмори той.

— Така е, но не винаги можем да ги вържеш. Случаят „Авано“ остава открит и изглежда ще трябва да се примирим с това, докато не извадим късмет и нещо не падне от небето право в краката ни.

— Не обичам да разчитам на късмета.

— Е, аз пък живея заради него.

— Авано е използвал апартамента на дъщеря си за среща — започна Клермонт, без да обръща внимание на дълбоката въздишка на партньорката си. — Никой не го е видял кога е отишъл, никой не е чул изстрел, никой не е видял някой да влиза или да излиза.

— Било три часът през нощта. Съседите са спели, а поради естествения градски шум не са чули изстрела на двадесет и пет калибровия пистолет.

— Детска играчка. Женско оръжие.

— Без обиди, моля. — Магуайър потупа своя полицейски деветмилиметров пищов.

— Исках да кажа, че е подходящ за цивилни жени, нямах предвид теб — поправи се Клермонт с лека усмивка. — Вино и френско сирене, среднощна среща в празния апартамент. Очевидно се е измъкнал от новоизлюпената младоженка. Жертвата е обичала да кръшка. Мирише ми на жена. А може би това е разковничето. Може би е постановка. Направено е така, че да си помислим, че е била жена.

— Търсихме и мъже.

— Значи трябва да потърсим пак. Бившата госпожа Авано, ако се осланяме на думите на вдовицата Авано, е била забелязана напоследък в компанията на някой си Дейвид Кътър.

— Което значи, че вкусът и към мъжете се е подобрил.

— Останала е омъжена за този коцкар цели тридесет години. Защо?

— Виж какво ще ти кажа. Моят съпруг не ми кръшка и аз го обичам до полуда. Но понякога сама се чудя защо все още съм женена за него. Тя е католичка — довърши Магуайър с въздишка, вече знаейки със сигурност, че няма да се прибере скоро у дома. — Италианка, католичка и практична жена. Знаела е, че няма да получи лесно развод.

— Но се е съгласила, когато той го е поискал.

— Не се е противопоставила, което е съвсем различно нещо.

— Да. И като разведена католичка не би могла да се омъжи повторно за друг мъж, нали така? А може ли да се гушка с друг без одобрението на църквата?

— Какво намекваш, Алекс? Че го е убила, за да си разчисти пътя? Глупости! Според католиците убийството е по-голям грях от развода.

— Може да е наела някой да го направи вместо нея. Кътър е влязъл във фирмата, изместил е Авано Това сигурно е причинило някакви търкания. Кътър харесва съпругата на Авано, която скоро ще се разведе..

— Проверихме Кътър отвсякъде. Алибито му е желязно.

— Може би, може би. А може би не е имал достатъчно добра причина да си цапа ръцете. Така, значи открихме, че Авано е имал финансови проблеми. Въпреки че съпругата му, пардон, вдовицата, може да е достойна за „Оскар“, бих казал, че смъртта му беше една голяма и доста неприятна изненада за нея. Следователно, ако приемем, че Авано е държал в тайна своите финансови проблеми и не е бил от хората, които ще се откажат от филето от сьомга и черния хайвер, към кого би се обърнал за помощ? Едва ли и към някой от своите приятели — продължи да разсъждава Клермонт. — Защото на следващия благотворителен бал не би посмял да си покаже носа дори. Остава да отиде при Джиамбели, където периодично се е връщал през годините. При бившата си жена, може би.

— И ако продължим твоя ход на мисли, след като тя се е съгласила. Кътър си го е изкарал на него. А ако не се е съгласила, Авано е станал гаден и Кътър пак си го е карал на него. Само че има голяма разлика между това да си го изкараш на някого и това да вкараш три куршума в тялото му.

Все пак, помисли си Магуайър, това беше нещо, за което можеше да се хванат и да поразчоплят малко.

— Имам предчувствието, че утре ще си говорим с Дейвид Кътър.

Дейвид делеше часовете на деня между офисите в Сан Франциско, офиса в дома му, винарките и лозята. С двете деца и неотложната работа, работният му ден продължаваше обикновено четиринадесет часа.

Но никога в живота си не беше се чувствал по щастлив. Когато работеше в „Льо Кьор“, прекарваше повечето от времето си зад бюрото. Пътуваше рядко само за да седне от другата страна на нечие друго бюро. Работеше в област, която го интересуваше, и си бе спечелил уважение в своите среди, както и добра заплата.

Но се отегчаваше до смърт. Сега; имаше възможност да превръща всеки ден в малко приключение. Беше бръкнал в такива области от винопроизводството, които преди му бяха познати само на теория или на хартия.

Дистрибуция, бутилиране, продажби, маркетинг. И над всичко това, гроздето. От лозето на масата.

При това какво грозде! За него беше върховно удоволствие да гледа лозята, обвити в мъглите на долината. Бяха нереални, приказни, тайнствено загърнати от светли, ни и сенки. А когато на зазоряване по клоните им блещукаше скреж или когато сребристата лунна светлина се сипеше върху тях през нощта, тогава сякаш ставаше някаква магия.

Вървеше между редовете, вдишвайки вълшебството на влажния въздух, и към него се протягаха като ръце пръчките на лозята, струваше му се, че живее в картина. Картина, която можеше да нарисува със собствената си четка. Облъхваше го романтика, за чието съществуване беше забравил, заключен зад стоманата и стъклото на Ню Йорк Домашният му живот все още си беше пълна катастрофа. Тео всекидневно се бунтуваше срещу правилата. Според Дейвид момчето доста често сменяше позициите си.

Какъвто бащата, такъв и синът, мислеше си Дейвид Но не му беше особено приятно, когато се оказваше в центъра на бойното поле. Започна дори да се чуди защо него вият собствен баща, когато се бе сблъсквал със същата твърдоглава, начумерена, не аргументирана съпротива, просто не го бе заключил на тавана, докато не навърши двадесет и една години.

Мади също не беше по-лесна. Като че ли се отказа да си дупчи носа и да си слага халка. Сега обаче водеща кампания да нашари косата си на кичури. Дейвид просто не можеше да разбере как едно разумно момиче може да иска да прави подобни странни и направо противоестествени неща с тялото си.

Чудеше се как да разбере какво мисли и чувства едно четиринадесетгодишно девойче. Пък и не беше съвсем сигурен, че непременно го иска.

Добре поне, че се бяха установили някъде. Бяха си намерили приятели. Изобщо бяха влезли в нов ритъм.

Дейвид смяташе за странно обстоятелството, че никое от децата не коментира връзката му с Пилар. Обикновено и двамата го дразнеха безмилостно, когато се срещаше с жени. Може би смятаха излизанията им за бизнес.

Изведнъж осъзна, че си мечтае. Седи си на бюрото и си мечтае посред бял ден. Нещо, което често му се случваше напоследък, когато мислите му се отплесваха по Пилар. Затова тръсна глава и се размърда на стола си. Точно сега не му беше времето да се разсейва. След двадесет минути имаше среща с шефовете на отдели и трябваше да прегледа бележките си.

Тъй като времето и без това беше кратко, не му стана никак приятно, когато в стаята му се появиха инспектор Клермонт и неговата партньорка.

— Добър ден. С какво мога да ви бъда полезен?

— Ще ви отнемем само няколко минути — каза Клермонт, докато Магуайър оглеждаше офиса и накрая се спря пред картата на земното кълбо, окачена на стената.

— Наистина мога да ви отделя само няколко минути. Седнете, моля.

Големи, удобни, кожени кресла, отбеляза Магуайър. Голям и елегантен ъглов офис с прекрасен изглед към Сан Франциско, който се откриваше през широките прозорци. Съвършен за книжен плъх и в същото време напълно мъжкарски с огромното махагоново бюро и интериор във виненочервено и бежово. Тя се зачуди дали офисът е бил проектиран за мъж или за жена.

— Предполагам, че посещението ви е свързано с Антъни Авано — започна Дейвид. — Има ли някакъв напредък в разследването?

— Случаят все още не е приключен, господин Кътър. Какво ще ни кажете за отношенията си с господин Авано?

— Нямах такива, детектив Клермонт — отговори Дейвид и това си беше самата истина.

— И двамата сте били изпълнителни директори на фирмата и сте работели главно извън тази сграда.

— Съвсем за кратко. Аз започнах работа за „Джиамбели“ около две седмици преди Авано да бъде убит.

— За две седмици сте могли все пак да си съставите впечатление — намеси се Магуайър. — Имали сте срещи, водили сте разговори, дискутирали сте работата.

— Така си мислите вие. Ние фактически не успяхме да се срещнем, нито веднъж. Имахме само един разговор, на коледното тържество вечерта преди неговото убийство. Това беше единственият път, когато се срещнах с него лице в лице. Но и тогава не говорихме за бизнес.

Без да обръща внимание на изражението му, Клермонт си записа.

— Защо не сте се срещали?

— Вероятно поради разминавания в програмата. — Тонът на Дейвид беше равен и безизразен.

— Вашата или неговата?

Дейвид се облегна. Не се тревожеше особено за насоката, в която вървеше разговора, нито за недомлъвките.

— Очевидно неговата. Аз направих няколко опита да го открия, всичките безуспешни. През времето между моето пристигане и неговата смърт, Авано не дойде в офиса нито веднъж, поне не и когато аз съм бил тук, нито отговори на телефонните ми обаждания.

— Това би трябвало да ви раздразни.

— Естествено. — Дейвид кимна на Магуаъйр. — Което и изразих по време на краткия ни разговор в избата преди Коледа. Казах му съвсем ясно, че очаквам от него да намери начин да се срещне с мен през работно време. Което очевидно той не успя да осъществи.

— А срещали ли сте го извън работното време?

— Не. Господа инспектори, аз не познавах този човек. Нямах никаква причина да го харесвам или мразя, нямах никакви чувства, нито мисли относно неговата личност. — Дейвид успя да запази гласа си спокоен, както когато трябваше да довърши докрай някоя досадна бизнессреща.

— Разбирам, че трябва да разследвате всички възможности, но мисля, че си губите времето, ако виждате в мен потенциален убиец.

— Вие се срещате с бившата му съпруга.

Дейвид почувства леко свиване на стомаха, но лицето му не промени израза си. Само се приведе леко напред.

— Така е. С неговата бивша жена, а тя вече беше бивша, когато той бе убит. Всъщност е била бивша от мига, в който Авано е започнал да живее официално с друга. Не мисля, че с това съм нарушил някакви правни или морални норми.

— Нашата информация е, че бившата госпожа Авано не е имала навик да се среща с мъже, и то съвсем доскоро.

— Това — обърна се Дейвид към Магуайър, — може да означава само, че не е срещнала мъж, с когото да пожелае да се вижда. До съвсем наскоро, както се изразихте. Намирам наблюдението ви за много ласкателно, но то не може да бъде причина за убийство.

— Ако си изоставена заради по-млада жена, понякога е — подметна Магуайър и видя как очите му заискриха. Охо, значи не се виждат само просто така, реши тя. Тук има доста по-сериозна причина.

— И какво по-точно искате да кажете? — попита настойчиво Дейвид. — Че Пилар е убила мъжа си, защото той е предпочел да живее с друга жена или че е толкова безсърдечна, та се е заинтересувала от друг мъж твърде скоро след като бившият й съпруг е бил убит? Как можахте да измислите подобна глупост?

Очевидно е много ядосан, продължи да го наблюдава Магуайър, но се владее. Точно от типа мъжкари, които спокойно могат да отпиват от виното си и в същото време да забият няколко куршума в събеседника си, без да им мигне окото.

— Ние не обвиняваме никого — продължи тя. — Просто се опитваме да получим ясна представа. Да си изясним картинката.

— Тогава ми позволете да ви помогна. Антъни Авано си е живял живота по свой собствен начин и както му харесва от двадесет години. Пилар Джиамбели е живяла нейния си, до голяма степен много по-почтено. Какво е правил Авано през онази нощ си е негова работа и нищо не свързва Пилар Джиамбели с това. А моите срещи с госпожа Джиамбели са си абсолютно наша работа.

— Вие предполагате, че Авано е имал работа онази нощ. Защо?

— Не предполагам нищо. — Дейвид обърна главата си към Клермонт и се изправи. — Оставям на вас да правите предположения. А сега имам среща.

Клермонт остана на мястото си.

— Знаехте ли, че господин Авано е имал финансови затруднения?

— Финансите на Авано не са моя работа, не ме интересуват.

— Но щяха да са ваша работа, ако засягат „Джиамбели“. Не сте ли се запитвали защо господин Авано ви е избягвал?

— Аз бях външен човек. В началото беше съвсем естествено да очаквам несъгласие и неприемане на моята личност.

— Той ви е мразил.

— Може би. Не сме имали възможност да обсъждаме чувствата си.

Клермонт стана.

— Имате ли оръжие, господин Кътър?

— Не, нямам. Имам две подрастващи деца. В къщата ми няма и никога не е имало оръжие. В нощта, когато Авано беше убит, си бях у дома с децата.

— Те могат ли да потвърдят това?

Дейвид стисна ръцете си.

— Те винаги знаят, когато напускам дома. — Не искаше полицията да разпитва децата му. Не и за подобно нищожество като Авано. — Нямам какво повече да ви кажа, докато не се видя с адвоката си.

— Това е ваше право. — Магуайър стана и изигра онова, което смяташе, че е най-големият й коз. — Благодарим ви за отделеното време, господин Кътър. Ще разпитаме госпожа Джиамбели за финансите на бившия й съпруг.

— Мисля, че вдовицата му знае повече по този въпрос.

Магуайър обаче невъзмутимо продължи.

— Пилар Джиамбели е била омъжена за него доста по-дълго време и притежава част от бизнеса, за който той е работил.

Дейвид пъхна ръце в джобовете си.

— Тя знае по-малко и от вас. — Мислейки за нея, Дейвид направи своя избор и реши да им каже онова, което искаха. — През последните три години Авано систематично е присвоявал пари от фирма „Джиамбели“. По всевъзможни начини, чрез надути заплати, подправени чекове, ваучери за извършени или фалшиви пътувания по лични причини. Не очебийно големи суми и от различни източници, така че да остане незабелязано. Още повече, че при положението, което е заемал, професионално и персонално, никой не би се усъмнил в него и не би поставил под съмнение цифрите.

Клермонт кимна.

— Но вие се усъмнихте.

— Така е. Открих някои от измамите в деня на тържеството и след като проверих няколко пъти сметките, започнах да виждам по-добре картинката. Стана ми ясно, че е правил измами, използвайки своето име, понякога това на Пилар, че дори и името на дъщеря си. Не му е пукало, че ги замесва. Просто е фалшифицирал подписите им. Общата сума е около шестстотин хиляди долара за последните три години.

— И какво стана, когато го разобличихте? — изстреля въпроса си Магуайър.

— Не успях да го разоблича. Възнамерявах да го направя и мисля, че съвсем ясно му подсказах намеренията си по време на нашия разговор на коледния празник. Останах с впечатлението, че той отлично разбра, че аз знам. Това беше бизнес, инспекторе, и трябваше да бъде уреден като бизнес. Докладвах за проблема на Тереза Джиамбели и на Илай Макмилън в деня след тържеството. Решението им бе аз да се заема с нещата и да направя, каквото мога, за да накарам Авано да върне парите. Той щеше да бъде отстранен от фирмата. Ако откажеше или се възпротивеше, Джиамбели щяха да предявят съдебен иск.

— Защо тази информация беше държана досега в тайна?

— Такова бе желанието на синьора Тереза Джиамбели. Тя не искаше внучката й да бъде унижавана, като бъдат извадени на показ машинациите и кирливите ризи на баща й. Бях помолен да не казвам нищо, докато не бъда директно разпитан по този въпрос от полицията. Искам да ви съобщя, че Ла Синьора, Илай Макмилън и аз сме единствените хора, които знаят. Авано е мъртъв и ние смятахме, че няма смисъл да наливаме масло в огъня и да раздухваме скандала около него, очерняйки го пред света освен като донжуан и като крадец.

— Господин Кътър — рече Клермонт. — Когато има убийство, всичко има смисъл.

Дейвид затвори вратата зад гърба на полицаите и си пое въздух, за да успокои нервите си, когато тя отново се отвори. Без да почука, в стаята влезе Софи. Тя дори не се и сети да чука, толкова беше притеснена.

— Какво искаха?

Трябваше много бързо да се стегне и да събере мислите си, да потисне гнева си и да изглежда спокоен.

— И двамата закъсняваме за срещата. — Дейвид събра бележките си и ги пъхна заедно с докладите, разчетите и предложенията в куфарчето си.

— Дейвид! — Софи се подпря с гръб на вратата. — Бих могла да отида при полицаите и да получа от тях отговорите, които явно не мога да получа от теб. Надявах се, че ще бъдеш по-отзивчив.

— Имаха въпроси, Софи. Мисля, че ги наричат уточняващи.

— Защо разпитваха точно теб, а не мен или някои други хора в тази сграда? Та ти почти не познаваш баща ми, никога не си работил с него, а доколкото знам, не сте прекарали и половин час заедно. Какво би могъл да им кажеш за него или за убийството, което те вече не знаят?

— Малко или нищо. Съжалявам, Софи, но ще трябва да отложим този разговор, поне засега. Хората ни чакат.

— Дейвид! Дай ми малко яснота. Те дойдоха направо при теб и стояха доста дълго. Значи е било нещо важно. Знаеш, че новините се разпространяват бързо — довърши тя. — Имам право да знам.

За момент той не отговори нищо, не откъсваше очи от лицето й. Да, тя имаше право да знае, реши Дейвид. Не беше редно да крие от нея.

Затова вдигна телефона и се обади на секретарката си.

— Госпожица Джиамбели и аз ще закъснеем няколко минути за заседанието — съобщи й той, след което остави слушалката и кимна към креслото. — Седни.

— Ще остана права. Може би си забелязал, че не съм толкова изнежена.

— Забелязах, че си мъжко момиче. Полицията имаше няколко въпроса, изникнали от факта, че се виждам с майка ти.

— Разбирам. Да не би да допускат, че ти и мама сте поддържали някаква дълга и тайна любовна връзка? Това лесно би могло да бъде опровергано. Преди няколко месеца ти живееше доста далеч оттук. Като се има предвид, че баща ми си живееше съвсем открито с друга жена от доста години, то няколкото вечери, прекарани заедно с мама, са съвсем дребно прегрешение.

— Вероятно проверяват всички възможности.

— Подозират ли теб или мама?

— Бих казал, че подозират всички. Това е част от работата им. Все пак внимавай, въздържай се да коментираш, особено пък пред мен, връзката ми с майка ти.

— Все още не съм решила какво мисля за нея. Когато реша, ще ти кажа.

— Много си честна — рече Дейвид. — Понеже аз знам какво чувствам, ще ти го кажа. Много съм загрижен и обичам Пилар. Не искам да й причиня неприятности или разочарование. Ще съжалявам, ако нараня по някакъв начин и теб, първо, защото ти я обичаш и второ, защото те харесвам. Но трябваше да избирам между възможността да разочаровам и двете ви или да подложа децата си на разпит. Освен това, ако продължавах да мълча, разследването можеше да тръгне в погрешна посока.

Сега вече Софи изпита желание да седне. Нещо й подсказа, че ще се нуждае от опора. Но гордостта я накара да остане права.

— Какво толкова си казал на полицията, че да ме разстрои?

Истината, помисли си Дейвид, също като лекарството действа по-добре, когато се даде в голяма доза и наведнъж.

— Баща ти е присвоявал средства от фирмата през последните няколко години. Сумите са били не особено големи и разпределяни така, че да останат незабелязани.

Кръвта се отдръпна от лицето й, но Софи не трепна. Дори когато почувства пробождането от предателството право в сърцето си.

— Сигурен ли си? Няма ли начин да грешиш? — попита тя, след което махна с ръка, преди той да отговори. — Не, разбира се, че не грешиш. Ти не правиш грешки. — Имаше известна доза горчивина в изявлението й. Просто не можа да я прикрие. — Откога знаеш?

— Знаех със сто процента сигурност в деня на тържеството. Имах намерение да се срещна с баща ти през след вашите дни, за да обсъдим…

— Неговото уволнение — довърши Софи.

— Да поискам обяснението му. Както и да получа инструкциите на баба ти и дядо ти. Аз ги информирах за фактите на следващия ден. Предполагам, че щяха да му дадат възможност да върне средствата и да напусне сам. Заради теб, заради майка ти и заради фирмата, разбира се. Но най-вече заради теб. Съжалявам, Софи.

Тя кимна и се обърна, като сплете ръцете си.

— Да, разбира се. Благодаря за откровеността.

— Софи…

— Моля те, недей. — Тя се сви, когато той пристъпи към нея. — Не ми се извинявай отново. Няма да падна. Вече знаех, че е крадец. Видях една от брошките на мама върху ревера на Рене. Разбрах, че я е взел без да обяви, защото знаех, че майка ми никога не би й я дала. Когато видях да я носи върху жалейния си черен костюм, разбрах, че той я е откраднал. Не че е мислел за това по този начин. Не си е давал сметка, че това е кражба. Така както не е смятал, че краде, когато е взимал пари от фирмата. Според него майка ми има толкова много дрънкулки, че едва ли ще забележи липсата на една. Фирмата, казвал си е, може да ми отпусне малко капитал, назаем. Да, той беше ненадминат, беше шампион в оправданията. И сам си вярваше.

— Ако предпочиташ да си отидеш у дома, бих могъл да те извиня на заседанието.

— Нямам намерение да пропускам тази среща. — Софи се обърна към него. — Не е ли странно? Знаех какво причиняваше на мама през всичките тези години. Защото бях свидетел, виждах го. Но успявах да го забравя или да си втълпя, че той просто си е такъв и го прави някак си незабелязано, периферно, приемливо. Сега се разкри, че е откраднал пари и бижута, а това е много по-маловажно в сравнение с потъпкването на достойнството и самоуважението на един човек, както той направи с майка ми. Но това ме накара да го видя такъв, какъвто е. Човешко същество, незаслужаващо уважение. Кара ме да престана да тъгувам за него. Чудя се защо? Е, ще се видим на съвещанието.

— Можеш да закъснееш няколко минути.

— Не. Вече загубих достатъчно време за баща, който не го заслужава.

Да, помисли си Дейвид, когато Софи излезе от кабинета му. Колко много прилича на баба си.

Тъй като беше ред на Софи да кара, Тайлър седна в автомобила и се вози от града до долината в пълно мълчание. Ако не се брои, разбира се, радиото. Беше го намалил съвсем, колкото нещо да бръмчи, за да не пътуват сред абсолютна тишина, което бе доста тягостно. След съвещанието на шефовете на отдели го бе заболяла главата и операта, която вървеше по радиото, само усилваше главоболието му. Но реши да остави музиката. По този начин избягваше всякакъв претекст за разговор.

Софи не изглеждаше в настроение за водене на разговори. Всъщност Тайлър не беше сигурен за какво изобщо имаше настроение тя.

Караше доста бързо, но той й беше свикнал. Все пак, независимо какви бури бушуваха в душата и главата й, вземаше внимателно завоите.

Въпреки това въздъхна с облекчение, когато видя покрива на къщата. Мечтаеше си за мига, в който ще се добере до стаята си, ще свали тези притесняващи го градски дрехи и ще потъне в благословената тишина и самота на празния си дом.

Устните й бяха здраво стиснати и Тайлър си помисли, че ще го остави пред къщата и ще отпраши за Вила Джиамбели.

Но когато спря в края на алеята, тя изключи мотора и излезе преди него.

— Какво смяташ да правиш?

— Да вляза вътре — отговори през рамо Софи и го погледна с блеснал поглед.

— Защо?

— Защото не се чувствам в състояние да се прибера у нас.

Той раздрънка ключовете в ръката си.

— Беше доста тежък ден.

— Нали вече свърши.

— Има още някои неща.

— Това ме устройва. Търся нещо за правене. Бъди така добър, Макмилън, и ми сипи нещо за пиене.

Примирен, Тайлър мушна ключа в ключалката.

— Сипи си сама. Знаеш къде е.

— Е, благодаря. Ето защо толкова много те харесвам — Тя влезе в къщата и прекоси голямата стая към бара. — С теб няма претенции, нито преструвки, игрички или изненади. Ти си онова, което си. Сигурен, стабилен, предсказуем.

Софи си избра една бутилка напосоки. В момента нямаше значение какво ще пие. Докато я отваряше, се огледа из стаята. Камък и дърво. Твърди, солидни материали. Естествени и съвсем подходящи, като за Тайлър, с големите си размери и натурални цветове.

Никакви цветя, отбеляза Софи, никакви закръглени ъгли, никаква полировка, килимчета или покривчици.

— Да вземем това място, например. Няма превземки, няма джунджурии. Тази стая сякаш казва — тук живее мъж, който няма време за външни изяви. Ти не даваш и пукната пара за външността, нали, Тай?

— Всъщност да.

— И в това се крие голямата ти сила. Ти си много силна личност. — Тя напълни две чаши. — Някои хора живеят и умират заради външната изява, знаеш ли? За тях тези неща са важни. Аз… аз съм от щастливата среда. Не можеш да вярваш на някой, който има външната изява за своя религия, нито пък на човек, който не дава и пет пари за нея. Тогава просто преставаш да вярваш.

— Щом смяташ да пиеш от виното ми и да отнемаш от времето ми, може би ще ми кажеш каква е причината за настроението ти.

— О, аз имам най-различни причини за най-различни настроения. — Тя изпи виното наведнъж, прекалено бързо, за да й достави удоволствие, и напълни чашата отново. — Аз съм многолика жена, Тайлър. Ти все още не с видял и половината от мен. — Приближи бавно към него.

Нещо в походката й наподобяваше ловец, тръгнал на лов.

— Искаш ли да видиш повече?

— Не.

— О, моля те, не ме разочаровай и ме излъжи. Никакви игрички, никакви претенции, нали така. — Софи прекара пръсти по гърдите му. — Ти всъщност искаш да ме прегърнеш, а аз много искам да бъда прегърната.

— Искаш да се напиеш и да се изтъркаляш с някого? Извинявай, но това не ме устройва и не отговаря на плановете ми за вечерта.

Той взе чашата от ръката й.

— И какво от това? Искаш ли първо да вечеряме?

Тайлър остави чашата.

— Искам нещо много повече. За себе си и колкото и да ти е странно, и за теб.

— Чудесно. Значи просто ще трябва да си намеря някой, който не е толкова придирчив. — Софи направи три крачки към вратата, когато Тайлър я сграбчи за ръката. — Остави ме! Ти проигра своя шанс.

— Ще те заведа у вас.

— Не си отивам у нас.

— Отиваш там, където аз ще те заведа.

— Казах ти да ме оставиш! — Тя цялата трепереше. Беше се приготвила да скочи срещу него, да го издере, да го удари, но почувства странна слабост. И беше още по-изненадана и от Тайлър, когато неочаквано избухна в сълзи.

— Седни. Спокойно. — Тайлър направи онова, което най-напред му дойде наум. Взе я на ръце и я занесе до най-близкия стола, където седна заедно с нея, положил я в скута си. — Изплачи всичко. И двамата ще се почувстваме по-добре.

Докато тя хлипаше, телефонът иззвъня някъде под възглавницата на дивана, където Тайлър го оставяше напоследък. А старият часовник удари.

Софи не се срамуваше от сълзите. Те бяха в края на краищата само форма на чувствата. Но предпочиташе други методи за отпускане и успокояване. Когато се наплака до насита, остана там, където седеше, обгърната от топлината на Тайлър, с глава на гърдите му. Чувстваше се много удобно и сигурно, повече, отколкото би могла да си представи.

Той не я успокояваше, не я милваше, нито галеше, не мърмореше разни безсмислени и глупави думички, както правят повечето хора, когато някой плаче. Просто я държеше в скута си и мълчеше.

И за това мълчаливо присъствие Софи му беше много благодарна.

— Съжалявам.

— Ставаме двама.

Този отговор я накара да се отпусне. Тя вдъхна дълбоко и заедно с въздуха пое и миризмата му на мъж. После издиша.

— Ако се бе съгласил да правим животински секс, нямаше да се лигавя на гърдите ти.

— Е, ако знаех, че имам възможност за избор…

Тя се разсмя и поотпусна главата си на рамото му за миг, преди да стане от коленете му.

— Този начин определено беше по-добър. Баща ми е крадял от фирмата.

Преди Тайлър да измисли какво да отговори, Софи се обърна към него.

— Ти си знаел?

— Не.

— Но не си изненадан.

Той се изправи, като искрено се надяваше това да не бъде началото на нова битка.

— Не, не съм изненадан.

— Виждам. — Тя се обърна и се загледа към камината, където догаряше огънят. Въглени. Бяха останали само въглени, помисли си Софи. Чувстваше се точно така — студена и празна, като угаснала камина. — Добре. Е? — Изправи гърба си и изтри последните следи от сълзи в очите си. — Ще си платя дълговете. Ще ти сготвя вечеря.

Той се опита да протестира, Сетне претегли предимствата на една топла вечеря за двама пред самотата и сухия студен сандвич, който сам щеше да си направи. Жената трябва да готви, нали така. Това е едно от задълженията й още от първобитните епохи.

— Знаеш къде е кухнята.

— Да, знам. — Софи пристъпи, надигна се на пръсти и го целуна. — Чисти сметки, добри приятели — рече тя и свали якето си, излизайки от стаята.