Нора Робъртс
Тайна звезда (5)

ПЕТА ГЛАВА

Първата мисъл на Сет, когато влезе в ритуалната зала, бе че това прилича повече на скучен прием, отколкото на панахида. Хората стояха и седяха на групички, много от тях ядяха сандвичи или пиеха вино. На фона на тих етюд от Шопен се чуваха гласове. От време на време избухваше смях.

Той не видя сълзи.

Светлините бяха почтително приглушени и се отразяваха в отблясъците на скъпоценни камъни и злато. Ароматът на цветята са смесваше с мъжки и женски парфюми. Сет видя лица, елегантна и отегчени.

Не видя скръб.

Ала видя Грейс. Тя стоеше и гледаше висок слаб мъж със златист тен, златиста коса и яркосини очи. Той я държеше за ръка, усмихваше се победоносно и й говореше бързо и настойчиво. Грейс поклати глава, опря ръка на гърдите му и после му позволи да я измъкне във вестибюла.

Устните на Сет машинално се изкривиха презрително. Една панахида бе най неподходящото място за флиртуване.

— Бюкенън. — Към него се приближи Джек Дакота. Той огледа залата и пъхна ръце в джобовете на костюма, който страстно му се искаше да си висеше в гардероба, вместо на гърба му. — Прилича ми на купон.

Сет гледаше как две жени се целуват.

— Така изглежда.

Не прилича на място, където един нормален човек би искал да попадне.

— Дошъл съм по работа — отсече Сет. Която би мотае да почака до сутринта, напомни са той. Би трябвало да я остави да почака. Ядосваше се, че си бе измислил тази работа като оправдание, че бе мислил за Грейс… Нещо повече, че не бе успял да я изхвърли от съзнанието си.

Извади от джоба си една полицейска снимка и я подаде на Джек.

— Познаваш ли го?

Джек замислено се вгледа. Зализано конте, помисли той. С леко европейски вид, с лъскава черна коса, тъмни очи и фини черти.

— Не. Прилича ми на реклама за някакъв изчанчен одеколон.

— Не си ли го срещал по време на вълнуващите си приключения през почивните дни?

Джек се вгледа по-внимателно и върна снимката.

— Не. Каква връзка има?

— Неговите отпечатъци са навсякъде из къщата в Потомак.

Интересът на Джек се събуди.

— Той ли е убил братовчедката?

Сет посрещна студено погледа му.

— Това още не е установено.

— Не ми се дръж като полицай, Бюкенън. Какво каза той? Че се е отбил да продава прахосмукачки?

— Нищо не каза. Беше много зает да плува по лице в реката.

Джек изруга и отново обходи с поглед залата. Малко се поуспокои, като видя, че Емджей говори с Кейд.

— Моргата трябва да се препълва. Имате ли име?

Сет понечи да не отговори. Не обичаше професионалистите, които вървяха на една крачка след полицията. Но не можеше да отрече, че ловецът на глави и частният детектив бяха обвързани със случая. И не можеше да избегне тази връзка.

— Карло Монтури.

— Името също нищо не ми говори.

Сет и не очакваше да му говори, ала полицията на няколко континента познаваше това име.

— Не е по твоята част, Дакота. Такива като него си имат скъп адвокат и не използват местните гаранти, за да се измъкнат. — Докато говореше, Сет като типичен полицай обхождаше с поглед залата от ъгъл до ъгъл, отчиташе подробностите, езика на телата. — Преди да предприеме последното си плуване, е бил скъпоплатен наемен бияч. Работел е сам, защото не е искал да дели с никого удоволствието.

— Някакви връзки в областта?

— Работим върху това.

Сет видя как Грейс излезе от вестибюла. Мъжът, който бе с нея, бе обвил ръка около раменете й, привлече я в интимна прегръдка и я целуна. Сет кипна.

— Извини ме.

Грейс го видя в момента, в който тръгна към нея през залата. Тя каза нещо на мъжа до нея и го отпрати. После изправи рамене и нагласи на лицето си една непринудена усмивка.

— Лейтенант, не ви очаквахме.

— Извинявам се, че смущавам вашата… — Той хвърли един поглед към златното момче, което си вземаше чаша вино. — Скръб…

Сарказмът му й подейства като плесница, но Грейс не трепна.

— Предполагам, че си имате причини да дойдете.

— Бих искал да ми отделите няколко минути. Насаме.

— Разбира се. — Тя се обърна да го изведе навън и се озова лице в лице с леля си.

— Лельо Хелън…

— Ако можеш да се откъснеш за момент от ухажорите си — заяви студено Хелън, — бих искала да говоря с теб.

— Извинявай — обърна се Грейс към Сет и отново излезе във вестибюла.

Сет се замисли дали да не се отдалечи и да ги остави насаме. Ала остана където беше, на две крачки от вратата. Каза си, че едно разследване на убийство не оставя място за сантименталности. Макар двете жени да говореха тихо, той ясно чуваше гласовете им.

— Доколкото разбирам, в дома ти има вещи на Мелиса — поде Хелън.

— Не знам. Още не съм имала възможност да проверя основно къщата.

Хелън за момент не каза нищо, просто изучаваше със студените си сини очи племенницата си. Лицето й бе гладко и под старателно поставения грим не личаха никакви следи от скръб. Косата й бе лъскава, изрусена до стилно пепеляво. Ръцете й бяха с прясно направен маникюр и върху тях проблясваше диамантена венчална халка, макар че от повече от десет години със съпруга й я свързваше единствено фамилното име, и пръстен с квадратен сапфир, подарък от последния й любовник.

— Искрено се съмнявам, че Мелиса би дошла в твоя дом без чанта. Искам вещите й, Грейс. Всичките й вещи. Ти няма да вземеш нищо нейно.

— Никога не съм искала нищо нейно, лельо Хелън.

— Не си ли? — Гласът й прозвуча като удар на камшик. — Мислиш ли, че не ми е казвала за връзката ти с нейния съпруг?

Грейс само въздъхна. Това бе нещо ново, но толкова познато, че й се гадеше.

— Не съм имала връзка с Боби нито преди да се оженят, нито докато бяха женени, нито след това.

— И на кого мислиш, че ще повярвам? На теб или на собствената си дъщеря?

Грейс наклони глава и се усмихна накриво:

— Ами на собствената си дъщеря, разбира се. Както винаги.

— Винаги си била подла лъжкиня. Винаги си била неблагодарна, бреме, което поех само заради семейния дълг, и ти никога не си ми дала нищо в отплата. Когато отворих вратата си пред теб, ти беше разглезена и своенравна, и така и не се промени.

На Грейс започна да й се повдига. В самоотбрана тя се усмихна и сви рамене. Демонстративно небрежно приглади с ръка косата си, прибрана в стегнат кок на врата.

— Да, предполагам, че не съм се променила. Просто ще трябва да остана едно разочарование за теб, лельо Хелън.

— Ако не беше ти, дъщеря ми щеше да е жива.

Грейс заповяда на сърцето си да се вцепени. Ала то я болеше и изгаряше.

— Да, права си.

— Предупреждавах я, колко пъти й казвах каква си. Но ти непрекъснато я подмамваше и злоупотребяваше с любовта й към теб.

— Любов ли, лельо Хелън? — позасмя се Грейс и притисна ръце към болезнените си слепоочия. — Със сигурност дори и ти не вярваш, че тя някога е изпитвала и капка любов към мен. Наследила е отношението си от теб и го е наследила добре.

— Как смееш да говориш за нея с този тон, след като я уби! — Очите върху добре поддържаното лице пламнаха от омраза. — Цял живот си й завиждала, използвала си всякакви хитрини, за да й влияеш. А сега твоят неразумен начин на живот я уби. Ти отново предизвика скандал и лепна петно върху името на семейството.

Грейс замръзна. Това не бе скръб, помисли си. Може и да имаше скръб, заровена дълбоко, ала това на повърхността бе жлъч. И тя се страхуваше да не бъде поразена от нея.

— Това е в основата на всичко, нали, лельо Хелън? Името на Фонтейн, репутацията на Фонтейн, Е, разбира се, парите на Фонтейн. Детето ти е умряло, но това, което те вбесява, е скандалът. — Посрещна плесницата, без да трепне, макар че ударът се отпечата върху бузата й. Пое дълбоко въздух. — Това би трябвало подобаващо да приключи отношенията между нас — каза спокойно. — Ще ти изпратя вещите на Мелиса колкото е възможно по-скоро.

— Махай се оттук. — Гласът на Хелън за пръв път потрепери, от гняв или от скръб, Грейс не можеше да каже. — Ти нямаш място тук.

— Отново си права. Никога не съм имала.

Грейс излезе от нишата. Цветът, който се бе оттекъл от лицето й, донякъде се възвърна, когато срещна очите на Сет. Не можеше да ги разчете от краткия му поглед, а и нямаше желание. Без да забавя крачка, мина покрай него и продължи да върви.

Ръмящият дъжд бе истинско облекчение. Тя изпита удоволствие и от жегата след преохладения изкуствен въздух вътре и тежкия засушлив дъх на погребални цветя. Токчетата й отекнаха върху мокрите плочки, докато се приближаваше към колата си на паркинга. Мъчеше се да намери ключовете в чантата си, когато Сет сложи ръка на рамото й.

Отначало той не каза нищо, просто я обърна към себе си и се вгледа в лицето й. То отново бе пребледняло, освен червения пламтящ белег от плесницата, и очите й, преливащи от чувства, тъмнееха на неговия фон.

— Тя не беше права.

Унижението бе поредният удар върху вече разклатеното й самообладание. Грейс разтръска рамене, ала ръката му си остана на място.

— Това част от вашите следствени методи ли е, лейтенант? Да подслушвате чужди разговори?

Осъзнаваше ли тя, помисли си Сет, че гласът й прекъсваше, че погледът й бе опустошен? Толкова му се искаше да вдигне ръка към белега върху лицето й, да го разхлади, да го изтрие.

— Не беше права — повтори той. — И беше жестока. Ти не си виновна.

— Разбира се, че съм виновна. — Грейс се извъртя и с треперещи пръсти се опита да вкара ключа в ключалката. След три несполучливи опита се отказа, ключовете със звън паднаха върху мокрия паваж, а тя се обърна в ръцете му. — О, Боже… — Потръпна и притисна лице в гърдите му. — О, Боже.

Сет не искаше да я прегърне, отказваше да приеме ролята на утешител. Но ръцете му се обвиха около нея, преди да бе успял да се спре, и едната я погали по косите.

— Ти не си заслужила това, Грейс. С нищо не си го заслужила.

— Това няма значение.

— Има значение. — Сет се усети, че се размеква, че я привлича по-близо и се мъчи да успокои треперенето й. — Винаги има значение.

— Просто съм уморена. — Грейс се сгуши в него, докато дъждът посипваше с роса косите й. Тук имаше сила, бе всичко, което успя да помисли. Имаше пристан. Имаше отговор. — Просто съм уморена.

Вдигна глава и устните им се срещнаха, преди някой от тях да бе осъзнал, че има това желание. Тя тихо простена от облекчение и благодарност, разтвори нараненото си сърце за целувката и обви ръце около него.

Бе го чакала и, прекалено замаяна, за да си зададе въпроса защо, се разтвори за него. Със сигурност утехата, удоволствието и това всепоглъщащо желание бяха достатъчна причина. Устните му бяха твърди — такива, каквито винаги бе искала върху своите. Тялото му бе стегнато и силно — и идеално пасваше на нейното.

Ето го, помисли и въздъхна от радост.

Грейс все още трепереше и Сет чувстваше как собствените му мускули потръпват в отговор. Искаше му се да я прегърне, да я отнесе на някое тихо и тъмно място, където ще са само двамата. Да прекара години някъде, където ще са само двамата.

Сърцето му бумтеше в главата и заглушаваше равномерния шум от движението по мократа улица край паркинга. Бързите му настойчиви удари заглушаваха и предупреждението, което се опитваше да се надигне от ъгъла на съзнанието и да му каже да се отдръпне, да избяга.

Никога през живота си не бе искал нищо повече, отколкото искаше сега да се зарови в нея и да забрави за последствията.

Задавена от емоции и желания, Грейс го привлече към себе си.

— Отведи ме у дома — промълви тя. — Сет, отведи ме у дома, прави любов с мен. Имам нуждата да ме докосваш. Искам да бъда с теб. — Устните й отново срещнаха неговите в отчаяна молба, на която не бе знаела, че е способна.

Всяка клетка на тялото му гореше за нея. Всички желания, които някога бе имал, се съединяваха в едно, и то бе само за нея. Тази почти злобна страст го оставяше уязвим и несигурен. И бесен.

Той сложи ръце на раменете й и я отдръпна.

— Сексът не е отговор за всеки.

Гласът му не бе толкова студен, колкото му се искаше, ала бе достатъчно твърд, за да я спре да не протегне отново ръце към него. Секс? Наистина ли Сет вярваше, че му говори за нещо толкова просто като секс? После се вгледа в лицето му, в твърдо стиснатите му устни, видя лекото раздразнение в очите му и разбра, че наистина.

Гордостта й може да бе накърнена, но Грейс успя да се овладее.

— Е, очевидно за теб не е. — Приглади косата си, избърса дъждовните капки от нея. — А ако е, то ти си мъж, който държи той да е инициаторът. — Насили се да се усмихне, макар че устните и бяха студени и изтръпнали. — Щеше да е просто чудно, ако ти беше направил първата крачка. Ала ако я направя аз, значи съм… Как би ме нарекъл? Разпасана?

— Не мисля, че съм използвал тази дума.

— Не си, ти се владееш достатъчно добре, за да не използваш обиди. — Тя се наведе, вдигна мокрите ключове и ги раздруса. — Но ти също ме искаше, Сет. Не се владееш чак толкова добре, че да скриеш тази малка подробност.

— Не мисля, че трябва да вземам всичко, което искам.

— Защо не, по дяволите? — изсмя се Грейс безрадостно. — Живи сме, нали? А ти би трябвало най-добре да знаеш колко ужасно кратък може да бъде животът.

— Не съм длъжен да ти давам сметка как си живея живота.

— Не си. Ала очевидно имаш голямото желание да оспорваш начина, по който аз живея моя. — Погледът й се плъзна край него, към светлините в ритуалната зала. — Свикнала съм. Аз правя точно каквото искам, независимо от последствията. Аз съм егоистична, самовлюбена и безотговорна. — Сви рамене, обърна се и отключи вратата. — А колкото до чувствата ми, защо трябва да имам право на такива? — Влезе в колата и му хвърли един последен поглед. Устните й може и да се изкривиха в прелъстителна усмивка, но тя не достигна до очите й и не прикри нещастието в тях. — Е, може би някой друг път, хубавецо.

Сет гледаше как колата й се отдалечава в дъжда. Щеше да има друг път, призна той, ако не по друга причина, то защото не й бе показал снимката. Сърце не му бе дало да я направи още по-нещастна тази вечер.

Чувства, мислеше Сет, докато вървеше към своята кола. Грейс ги имаше, и то много. Само му се искаше да може да ги разбере. Влезе в колата си и затръшна вратата. Искаше му се да може да разбере собствените си чувства.

За пръв път през живота му една жена бе стигнала до сърцето му. И го стискаше.

 

 

Сет си каза, че не отлага новата среща с Грейс. Сутринта след панахидата бе претрупан от работа. А когато най-после успя да излезе от кабинета си, се запъти към Емджей. Вярно, че можеше да възложи това на някой от подчинените си. Въпреки че шефът на полицията му бе наредил да води следствието и лично да се занимава с всички подробности, Мик Маршъл — детективът, който бе получил първата информация за случая — можеше да говори с Емджей О’Лиъри.

Сет бе принуден да признае, че му се иска лично да говори с нея и че се надява да измъкне някои подробности за Грейс Фонтейн.

Това бе една уютна квартална кръчма, с тъмно дърво, блестящ месинг, дебело тапицирани столове и сепарета. Следобедната работа не бе натоварена, ала имаше хора. Двама младежи, по възраст вероятно колежани, седяха в едно сепаре над две разпенени чаши и разпалена игра на шах. Един по-възрастен мъж на бара решаваше кръстословицата от сутрешния вестник, а три жени с пазарски чанти, натрупани по пода, се смееха, надвесени над чашите си. Барманът погледна удостоверението на Сет и му каза, че шефката е горе в кабинета си. Сет я чу, преди да я бе видял:

— Виж какво, приятел, ако съм искала ментови бонбони, щях да поръчам ментови бонбони. Аз поръчах ядки за бира. До шест часа искам да са тук. Да, да. Познавам си клиентите. Донеси ми проклетите ядки, веднага.

Тя седеше зад претрупано олющено бюро. Късата й червена коса стърчеше на всички страни. Сет я видя как прокара отново пръсти през нея, остави слушалката и избута настрани купчина фактури. Ако това бе нейната представа за подреждане, помисли той, тя подхождаше на останалата част от стаята — толкова тясна, че едва имаше място човек да се обърне, пълна с кашони, папки, хартии, и един опърпан фотьойл, върху който бе разположена огромна препълнена чанта.

— Госпожице О’Лиъри?

Емджей вдигна поглед, все още смръщила ядосано вежди. Погледът й не се проясни, когато позна посетителя.

— Само това ми липсваше, за да бъде денят наистина прекрасен. Полицай. Слушайте, Бюкенън, имам да наваксвам тук. Както знаете, напоследък изгубих няколко дни.

— В такъв случай ще бе опитам да свърша бързо. — Той влезе в кабинета, измъкна снимката от джоба си и я хвърли на бюрото под носа й. — Изглежда ли ви познат?

Тя сви устни и внимателно се вгледа в гладкото красиво лице.

— За този ли ми говореше Джек? Който е убил Мелиса?

— Случаят Мелиса Фонтейн е още открит. Този мъж е един възможен заподозрян. Познавате ли го?

Емджей завъртя очи и избута снимката обратно към Сет.

— Не. Прилича ми на гадняр. Грейс позна ли го?

Той леко наклони глава и това бе единственият външен признак за интерес.

— Тя познава ли много мъже, които приличат на гадняри?

— Прекалено много — изсумтя Емджей. — Джек каза, че сте дошли на панахидата снощи, за да покажете на Грейс тази снимка.

— Тя беше… Заета.

— Да, това за нея беше тежка вечер. — Емджей разтърка очи.

— Очевидно, макар отначало да изглеждаше, че се справя много добре. — Сет погледна отново към снимката и си спомни мъжа, който бе видял да я целува. — Струва ми се неин тип.

Ръката на Емджей се отпусна, очите й се присвиха.

— Какво искате да кажете?

— Нищо. — Той прибра снимката. — Ако трябва да определя типа мъже, които й харесват, този не е много по-различен от онзи, с когото Грейс интимничеше снощи.

— Интимничеше? — Присвитите й очи започнаха да изпускат горещи зелени гневни светкавици. — Грейс не интимничеше с никой.

— Около метър и осемдесет и два, седемдесет и пет килограма, рус, с много зъби, с италиански костюм за пет хиляди долара…

Отне й само един миг. Във всеки друг момент Емджей би се разсмяла. Но студеното презрение, изписано на лицето на Сет, я накара да изръмжи:

— Глупав кучи син, това беше братовчед й Джулиън и той се опитваше да измъкне от нея пари, както винаги.

Сет се намръщи и си припомни сцената.

— Нейният братовчед… А той трябва да се пада на жертвата…

— Доведен брат. Доведен брат на Мелиса, син на баща й от предишния му брак.

— И доведеният брат на покойната се е опитвал да измъкне от Грейс пари на панахидата на доведената си сестра?

Този път презрението в гласа му й хареса.

— Да. Той е мазник. Защо обстоятелствата трябва да му попречат да я поизтръска? Повечето й роднини от време на време я врънкат за пари. — Емджей стана и се разкърши. — А вие имате нахалството да дойдете тук с възмущението си и с високомерния си морал. Тя написа на този лигав хубавелко чек за няколко хиляди, за да й се махне от главата, както даваше пари на Мелиса и на някои от другите.

— Бях останал с впечатлението, че Фонтейн са богати.

— Богатството е нещо относително, особено ако водиш такъв живот, ако парите от попечителския ти фонд са на свършване или ако си се охарчил в Монте Карло. А Грейс има повече от тези зелени гущери, защото родителите й не са пилеели с лека ръка. И роднините просто се изяждат. Кой мислите, че плати за панахидата снощи? Не мамчето и татето на скъпата покойница. Тази вещица, лелята на Грейс, я накара тя да я плати, а после хвърли цялата вина върху нея. А Грейс я пое, защото й е по-лесно да я поеме и да си върви по пътя. Вие не знаете нищо за нея.

Той мислеше, че знае, ала подробностите, които събираше троха по троха, не се вписваха в образа, който си бе съставил.

— Знам, че тя не е виновна за това, което се е случило с братовчедка й.

— Опитайте се да й го кажете. Когато разбрахме, че си е тръгнала и се върнахме в къщата на Кейд, Грейс се беше затворила в стаята си и плачеше, а ние с нищо не можехме да й помогнем. И всичко защото тези копелета, които има нещастието да са й роднини, са готови да излязат от кожата си, да направят всичко възможно тя да се чувства гадно.

Не само роднините й, помисли Сет с внезапно надигнало се чувство за вина. И той имаше пръст в това.

— Изглежда, че Грейс има повече късмет с приятелите си, отколкото с роднините си.

— Това е защото ние не се интересуваме от парите й или от името й. Защото не я съдим. Ние просто я обичаме. А сега, ако това е всичко, аз си имам работа.

— Трябва да говоря с госпожица Фонтейн. — Гласът на Сет бе толкова студен, колкото на Емджей бе разгорещен. — Къде бих могъл да я намеря?

Устните й трепнаха. Тя за момент се поколеба. Знаеше, че Грейс не би искала да му се дава информация. Но възможността да разбие предразсъдъците на полицая бе прекалено изкушаваща.

— Разбира се. Потърсете я в болница „Света Агнес“, в родилното или в детското отделение. Там ще я намерите. — Телефонът иззвъня и Емджей вдигна слушалката. — Да, О’Лиъри. — Обърна му гръб.

Сет предполагаше, че тя е отишла да навести детето на някоя приятелка, ала когато попита сестрите за Грейс Фонтейн, лицата им грейнаха.

 

 

— Мисля, че е в интензивното. — Дежурната сестра погледна часовника си. — Обикновено по това време е там. Знаете ли пътя?

Сет объркано поклати глава.

— Не.

Изслуша указанията, докато в главата му се въртяха повече от десет причини Грейс Фонтейн да ходи често в детското отделение. Ала тъй като никоя от тях не изглеждаше убедителна, просто тръгна по коридора.

Чуваше бебешки плач зад стъклените стени. И може би само за миг се спря пред прозореца и погледът му се смекчи при вида на мъничките личица, някои успокоени в сън, други сбръчкани от плач.

До него се бе спряло едно семейство, мъжът обвил ръка около раменете на жената.

— Нашият е третият отляво. Джошуа Майкъл Делвекио. Четири килограма и сто и петдесет грама. На един ден е.

— Много е хубав — отбеляза Сет.

— А вашето кое е? — попита жената.

Сет поклати глава и хвърли още един поглед през стъклото.

— Само минавам оттук. Да ви е жив и здрав синът. — Продължи, като устоя на изкушението да се обърне отново към младите родители, захласнати в своето чудо.

На два завоя от празника имаше по-малко отделение. Тук бръмчаха машини, сестрите се движеха безшумно. А зад стъклото имаше шест празни креватчета.

До едно от тях седеше Грейс, прегърнала мъничко плачещо бебе. Тя изтри сълзите от бледото личице, облегна буза на гладката главичка и го залюля.

Тази гледка го разтърси до основи. Косата й бе опъната назад, върху костюма си бе облякла безформена зелена престилка. Цялото й внимание бе приковано към пълните със сълзи очи, които се взираха в нейните.

— Извинете, господине. — Към него се приближи една сестра. — Тук е забранено.

Разсеяно, без да откъсва очи от Грейс, Сет извади удостоверението си.

— Трябва да говоря с госпожица Фонтейн.

— Ще й кажа, че сте тук, лейтенант.

— Не, не я безпокойте. — Не му се искаше нищо да разруши тази картина. — Аз мога да почакам. Какво му е на бебето, което тя държи?

— Питър е роден с вируса на СПИН. Госпожица Фонтейн уреди той да се лекува тук.

— Госпожица Фонтейн? — Почувства как сърцето му се сви. — Това нейно дете ли е?

— Биологично? Не. — Лицето на сестрата се смекчи. — Мисля, че тя всичките ги чувства като свои деца. Наистина не знам какво бихме правили без нея. Не само фондацията, а и самата тя.

— Каква фондация?

— Фондация „Падаща звезда“. Госпожица Фонтейн я основа преди няколко години, за да помага на тежко и неизлечимо болни деца и техните семейства. Но най-важното е личното присъствие. — Кимна към стъклото. — Никаква финансова щедрост не може да замени едно любящо докосване или една приспивна песен.

Сет гледаше как бебето се успокои и постепенно се унесе в сън в ръцете на Грейс.

— Често ли идва тук?

— Винаги когато може. Тя е нашият ангел. Извинете ме, лейтенант.

— Благодаря ви. — Сестрата се отдалечи и той отиде по-близо до изолационното стъкло. Грейс тръгна към креватчето и в този момент очите й срещнаха неговите.

Сет видя в тях първо изненадата. Дори тя не бе достатъчно обиграна, за да скрие чувствата, които пробягаха по лицето й. Изненада, смущение, раздразнение. После се овладя. Внимателно остави бебето в креватчето и го погали по бузата. Влезе през една странична врата и изчезна.

Минаха няколко минути, преди да излезе в коридора. Бе свалила престилката и сега бе една уверена в себе си жена с яркочервен костюм и червило в същия тон.

— Е, лейтенант, срещаме се на най-странни места.

Преди да бе успяла да довърши светския поздрав, който старателно бе отрепетирала, докато си оправяше грима, той здраво улови с ръка брадичката й и настойчиво я погледна в очите.

— Ти си измислена — каза тихо и пристъпи по-близо. — Не си истинска. Коя, по дяволите, си ти?

— Която поискам. — Изнервяше я дългият, настойчив и прекалено личен поглед на златистокафявите му очи. — Не мисля, че това е подходящо място за разпит. Бих те помолила сега да ме оставиш. Не искам сцени тук.

— Няма да направя сцена.

Грейс вдигна вежди.

— Аз може да направя. — Избута ръката му и тръгна по коридора. — Ако искаш да обсъждаш случая с мен или имаш някакви въпроси, свързани с него, ще излезем навън. Не искам тук да говорим за това.

— Сърцето ти се късаше — промълви Сет. — Когато беше прегърнала онова бебе, сърцето ти се късаше.

— Това си е моето сърце. — Тя почти със злоба натисна копчето на асансьора. — А то е здраво, Сет. Попитай когото искаш.

— Миглите ти още са мокри.

— Това не ти влиза в работа. — Гласът й бе тих и трепереше от гняв. — Абсолютно не ти влиза в работа.

Влезе в пълния асансьор и погледна напред. Нямаше да говори с него за тази част от своя живот, обеща си Грейс. Снощи бе разкрила сърцето си пред него и бе отхвърлена. Нямаше отново да споделя чувствата си, определено не чувствата, свързани с нещо толкова жизненоважно за нея като децата.

Той бе полицай, просто полицай. Не бе ли прекарала няколко мъчителни часа снощи да убеждава себе си, че това бе всичко, което беше или би могъл да бъде? Каквото и да правеше с нея, това трябваше да спре, или ако не да спре, поне да бъде потиснато.

Нямаше да споделя със Сет, нямаше да му се доверява, нямаше да му се отдава.

Докато стигнаха до вратата на фоайето, се бе поуспокоила. Тръгна към паркинга с надеждата по-бързо да се отърве от него. Той просто я хвана за ръката.

— Насам. — Поведе я към затревена площ с две пейки.

— Нямам време.

— Намери. Във всеки случай си прекалено разстроена, за да караш.

— Не ми казвай как се чувствам.

— Очевидно точно това правех. И очевидно съм пропуснал няколко стъпки. Това не е обичайно за мен и не ми харесва. Седни.

— Не искам да…

— Седни, Грейс — повтори той. — Извинявай.

Тя раздразнено седна, извади от чантата си слънчевите очила и си ги сложи.

— За какво?

Сет седна до нея, свали й очилата и погледна в очите й.

— За това, че не си позволих да погледна под повърхността. За това, че не исках да погледна. И за това, че те обвинявах, защото сякаш не исках да спра да те обвинявам.

Хвана с две ръце лицето й и улови устните й със своите.