Нора Робъртс
Тайна звезда (2)

ВТОРА ГЛАВА

В отговор тя присви очи и вдигна вежди:

— Ако това е някакъв полицейски хумор, страхувам се, че ще трябва да ми го преведете.

Сет се ядоса, че го бе предизвикала да се изпусне с тази забележка. Хич не беше професионално. Той предпазливо вдигна глава и избута дулото на пистолета още малко по-наляво.

— Имате ли нещо против? — Бързо, преди да бе имала време да отговори, ловко го измъкна от ръката й и извади пълнителя. Не бе моментът да я пита дали има разрешително да носи оръжие, затова просто й подаде празния пистолет и пусна пълнителя в джоба си. — Най-добре е да държите пистолета с две ръце — обясни сериозно, толкова сериозно, че си пролича веселието. — И ако искате да си го запазите, да не се приближавате дотолкова, че да може да се стигне до него.

— Много благодаря за урока по самоотбрана. — Очевидно раздразнена, Грейс отвори чантата си и пусна пистолета вътре. — Но още не сте отговорили на първоначалния ми въпрос, лейтенант. Какво правите в моята къща?

— Вие сте преживели доста неприятен инцидент, госпожице Фонтейн.

— Инцидент ли? И това ли е някакъв полицейски жаргон? — Тя издиша възмутено. — Разбита ли е била къщата? — За пръв път отклони вниманието си от мъжа срещу себе си и погледна през рамото му към фоайето. — Обир ли е имало? — добави, като видя преобърнатия стол и парчетата от счупени саксии. Изруга и понечи да мине край него, ала Сет я хвана за рамото да я спре.

— Госпожице Фонтейн…

— Махнете си ръката от мен — сопна му се Грейс. — Това е моята къща.

— Знам — отвърна той, без да я пуска. — Кога за последен път бяхте тук?

— Ще ви дам показания, след като видя какво липсва. — Успя да направи още две крачки и от хаоса в хола видя, че това не е бил спретнат и добре организиран обир. — Е, хубава работа са свършили, няма що. Фирмата, която чисти, няма да е никак доволна. — Сведе поглед към пръстите на Сет, обвити около ръката й. — Бицепсите ми ли проверявате, лейтенант? Приятно ми е да мисля, че са твърди.

— Мускулният ви тонус е добър. — От това, което виждаше изпод тънките кремавобели панталони, изглеждаше повече от добър. — Бих ви помолил да отговорите на моя въпрос, госпожице Фонтейн. Кога за последен път си бяхте вкъщи?

— Тук ли? — Тя въздъхна и сви красивите си рамене. Мислите й се въртяха около досадните подробности, свързани с последствията от един обир. Застрахователни агенти, показания, попълване на бланки. — В сряда следобед. Заминах за няколко дни извън града. — Бе повече потресена, отколкото й се искаше да си признае, че по време на отсъствието й къщата й е била претършувана и обрана, че вещите й са били докосвани и крадени от непознати. Но му хвърли един усмихнат поглед изпод ресници. — Няма ли да си водите записки?

— Всъщност си водя записки. Кой живееше в къщата по време на вашето отсъствие?

— Никой. Не обичам в къщата ми да има хора, когато мен ме няма. А сега, ако ме извините… — Грейс рязко се освободи от хватката му и мина във фоайето под свода. — Боже мили… — Първо дойде гневът, бърз и силен. Искаше й се да изрита нещо, въпреки че вече всичко бе изпочупено и разрушено. — Трябвало ли е да потрошат това, което не са можели да отнесат? — измърмори тя. Вдигна поглед, видя разбития парапет и отново изруга. — И какво, по дяволите, са правили там горе? Голяма полза от тази алармена система, всеки може просто… — Спря на място и гласът й угасна, когато видя тебеширения силует, очертан върху кестеновия под. Докато се взираше, без да може да откъсне поглед, кръвта се оттече от лицето й и то остана болезнено бледо и замръзнало. Опря се с ръка на дивана, за да запази равновесие, и впи очи в блестящите стъкълца, останали от холната й масичка, и в кръвта, засъхнала в тъмна локва.

— Защо не отидем в столовата? — предложи тихо Сет. Грейс изпъна рамене, въпреки че не я бе докоснал. В стомаха й се бе свила буца лед и горещите вълни, които я пронизваха, не можеха да я разтопят.

— Кой е бил убит? — попита тя. — Кой е умрял тук?

— Допреди няколко минути се смяташе, че сте били вие.

Грейс затвори очи, почти без да забелязва, че зрението й бе замъглено.

— Извинете ме — произнесе доста ясно и прекоси сковано стаята. Вдигна бутилката бренди, търкаляща се по пода, отвори едно барче да извади чаша и наля догоре.

Изпи първата глътка като лекарство. Сет го разбра от начина, по който го изля в гърлото си и потрепери. Питието не върна цвета върху страните й, ала според него разтърси съзнанието й дотолкова, че да го накара отново да заработи.

— Госпожице Фонтейн, мисля, че ще е по-добре да поговорим за това в някоя друга стая.

— Добре съм. — Но гласът й бе дрезгав. Отпи отново, преди да се обърне към него. — Защо решихте, че съм била аз?

— Жертвата е била във вашата къща, облечена в халат. Отговаря на вашето общо описание. Лицето й беше… Обезобразено от падането. Тя е приблизително с вашия ръст и тегло, вашата възраст, вашия цвят.

Нейния цвят, помисли Грейс с внезапно обляла я вълна на облекчение. Значи не е била нито Бейли, нито Емджей.

— Не съм канила никой да живее вкъщи, докато ме нямаше. — Пое дълбоко въздух. Знаеше, че спокойствието бе на една ръка разстояние, само трябваше да стигне до него. — Нямам представа коя е била жената, освен ако не е била една от крадците. Как… — Тя отново погледна към счупения парапет, към злобно озъбените стърчащи дървени ръбове. — Трябва да са я блъснали.

— Това още предстои да се установи. — Сигурна съм, че е било така. Не мога да ви помогна по въпроса коя е била тя, лейтенант. Тъй като нямам сестра близначка, мога само да… — Млъкна и за втори път пребледня. Сви ръката си в юмрук и я притисна към корема си. — О, не. О, Господи…

Той разбра и не се поколеба:

— Коя е била тя?

— Аз… Може да е било… Живяла е тук преди, когато мен ме е нямало. Затова престанах да оставям резервен ключ отвън. Но тя може да си е направила копие. Не би се притеснила. — Като отбягваше да гледа към очертания силует, мина през изпочупените парчета керамика и седна на облегалката на дивана. — Една моя братовчедка. — Грейс отново отпи от брендито, бавно, за да усети как топлината се разлива из тялото й. — Мелиса Бенингтън… Не, струва ми се, че преди няколко месеца отново прие фамилията Фонтейн, след развода. Не съм сигурна. — Тя прокара ръка през косата си. — Не съм се интересувала дотолкова, че да знам такива подробности.

— Прилича ли на вас?

Грейс отвърна със слаба и безрадостна усмивка:

— Номерът на Мелиса в живота бе да се прави на мен. Отначало това леко ме ласкаеше, после доста ме нервираше. През последните години ми се струваше жалко. Предполагам, че имаме някаква външна прилика. Тя се опитваше да я подсили. Пусна си дълга коса, боядисваше я в моя цвят. Имахме някаква разлика в телосложението, ала Мелиса се справи и с това. Пазаруваше в същите магазини, ходеше в същите фризьорски и козметични салони. Избираше същите мъже. Израснали сме заедно, повече или по-малко. Тя винаги е имала чувството, че аз съм извадила по-голям късмет за всичко. — Насили се да погледне отново надолу и усети как я залива вълна от скръб и съжаление. — Очевидно този път наистина е било така.

— Ако някой не ви е познавал, може ли да е взел нея за вас?

— Предполагам, че от пръв поглед, да. Може би случаен познат. Никой, който… — Млъкна и стана. — Мислите, че някой я е убил, защото е решил, че това съм аз? Сбъркал я е с мен, както вие? Това е абсурдно. Това е бил обир, грабеж. Ужасен инцидент.

— Възможно е. — Сет наистина бе извадил бележника си, за да си запише името на братовчедка й. Сега вдигна поглед и срещна очите й. — Също така е повече от възможно някой да е дошъл тук и да я е сбъркал с вас, приемайки, че вие притежавате третата Звезда.

Биваше си я, реши той. Окото й не мигна, преди да излъже:

— Представа нямам за какво говорите.

— Много добре разбирате за какво говоря. А ако не сте си били вкъщи от сряда, значи още е у вас. — Той погледна към чантата, която Грейс още стискаше.

— Обикновено не нося звезди в ръчна чанта. — Тя му се усмихна малко нервно. — Но това е една красива, почти поетична мисъл. А сега, много съм уморена…

— Госпожице Фонтейн! — Гласът му бе рязък и студен. — Тази жертва е шестият труп, с който трябваше да се занимавам днес и който има връзка с тези три диаманта.

Грейс бързо протегна ръка и го хвана за рамото.

— Емджей и Бейли?

— Приятелките ви са добре. — Сет усети как пръстите й се поотпуснаха. — Прекараха една събота и неделя, пълни със събития, които можеха да бъдат избегнати, ако се бяха свързали с полицията и й бяха съдействали. И точно съдействие ще получа сега от вас, по един или друг начин.

Тя отметна назад косите си.

— Къде са те? Какво направихте, хвърлихте ги в затвора ли? Моят адвокат ще ги освободи, а на вас ще ви натрият сол на главата, преди да успеете да си изрецитирате името. — Тръгна към телефона и видя, че го няма върху малката масичка.

— Не, не са в затвора. — Интересно му беше колко ли бързо се пали. — Предполагам, че точно в момента планират вашето погребение.

— Планират моето… — Невероятните й очи се разшириха от ужас. — Боже мой, вие сте им казали, че съм мъртва? Те мислят, че съм мъртва? Къде са? Къде е проклетият телефон? Трябва да им се обадя.

Приклекна да разрови разпилените парчетии и го бутна, когато той отново я хвана за рамото.

— И двете не са ви вкъщи.

— Казахте, че не са в затвора.

— Не са. — Виждаше, че няма да измъкне нищо от нея, преди да се е успокоила. — Ще ви заведа при тях. После ще се върнем към това, госпожице Фонтейн. Обещавам ви.

 

 

Грейс не говореше, докато Сет я караше към красивите покрайнини на Вашингтон. Бе й казал, че Бейли и Емджей са добре, а инстинктът й подсказваше, че лейтенант Сет Бюкенън не говори нищо освен истината. В края на краищата, неговата работа бяха фактите, каза си тя. Ала въпреки това така бе стиснала ръцете си, че кокалчетата на пръстите й бяха побелели.

Трябваше да ги види, да ги докосне. Вече й тежеше чувството за вина, вината, че сега те сигурно скърбяха за нея, докато тя бе прекарала последните два дни, напълно отдадена на желанието да бъде сама, да се махне. Да бъде някъде другаде.

Какво се бе случило с тях през тези дни? Бяха ли се опитвали да се свържат с нея? Беше болезнено ясно, че в основата на всичко бяха трите сини диаманта, които Бейли оценяваше за музея.

Пред очите й отново изплува вкочаненият силует върху кестеновия под и Грейс потрепери.

Мелиса. Горката жалка Мелиса. Ала сега не можеше да мисли за това. Не можеше да мисли за нищо, освен за своите приятелки.

— Не са ли ранени?

— Не. — Сет се задоволи с този отговор и продължи да кара през морето от фарове и светофари. Ароматът й се разливаше неуловимо из колата и дразнеше сетивата му. Той отвори прозореца и остави лекият влажен бриз да го прогони. — Къде бяхте през последните няколко дни, госпожице Фонтейн?

— Нямаше ме. — Тя уморено облегна глава назад и затвори очи. — Това е едно от любимите ми занимания.

Скочи отново, когато Сет зави по една улица с три платна и отби по алеята към тухлена къща. Видя един блестящ ягуар, после някаква невероятно разнебитена кола.

— Техните коли не са тук — заяви Грейс и му хвърли един недоверчив и обвинителен поглед.

— Но те са тук.

Тя слезе и без да му обръща внимание, се запъти към входната врата. Почука бързо и делово, ала ръката й трепереше. Вратата се отвори и пред нея се изправи мъж, когото никога досега не бе виждала. Студените му зелени очи блеснаха от изненада, после бавно се стоплиха, той се усмихна ослепително и леко докосна бузата й.

— Ти си Грейс.

— Да, аз…

— Толкова съм щастлив да те видя. — Грабна я в ръцете си, една от които бе превързана, с такава непринудена радост, че тя нямаше време да се изненада. — Аз съм Кейд — представи се той и срещна над главата й погледа на Сет.

— Кейд Парис. Влизай.

— Бейли, Емджей…

— Тук са. Щом те видят, ще бъдат добре, — Хвана я за ръката и усети треперенето й. Но на прага на хола Грейс спря и се опря на рамото му.

Вътре Бейли и Емджей стояха, хванати за ръце, и гледаха настрани. Говореха тихо, с натежали от сълзи гласове. Близо до тях стоеше един мъж, пъхнал ръце в джобовете си, с изражение на безпомощност върху обветреното си лице. Когато я видя, очите му, сиви като градоносни облаци, се присвиха и светнаха. После се усмихна.

Грейс треперливо пое дъх и бавно издиша.

— Е — произнесе с ясен и овладян глас, — приятно е човек да знае, че някой ще плаче така за него.

И двете жени се извъртяха. За момент всички се гледаха, три чифта очи, преливащи от емоции. Както се стори на Сет, всички като едно цяло се хвърлиха една към друга с тайнствена и несъмнено женствена грация. След това се озоваха вплетени заедно, гласове и сълзи се смесиха.

Триъгълник, помисли той намръщено. С три точки, които образуват едно цяло. Като златния триъгълник с трите безценни и силни диаманта.

— Мисля, че можем да ги оставим за малко сами — обади се Кейд тихо. — Лейтенант? — посочи към коридора и вдигна вежди, когато Сет се поколеба. — Не мисля, че в момента ще отидат където и да било.

Сет едва доловимо сви рамене и отстъпи. Можеше да им даде двадесет минути.

— Имам нужда от вашия телефон,

— Има един в кухнята. Искаш ли бира, Джек?

Третият мъж се засмя:

— Четеш ми мислите.

 

 

— Амнезия — промълви Грейс малко по-късно. Двете с Бейли се бяха сгушили на дивана, а Емджей седеше на пода в краката им. — Всичко просто ти изчезна от съзнанието?

— Всичко. — Бейли стискаше здраво ръката на Грейс, страхувайки се да прекъсне връзката. — Събудих се в ужасната хотелска стаичка без никакви спомени, с над милион в налични и с един диамант. Избрах името на Кейд от телефонния указател. Парис — поусмихна се тя. — Смешно, нали?

— Ще те заведа във Франция — обеща Грейс.

— Той ми помогна за всичко. — Топлотата в гласа й накара Грейс да размени поглед с Емджей. Това щяха да го обсъдят по-късно. — Започнах да си припомням, парче по парче. Ти и Емджей, просто проблясъци. Виждах лицата ви, чувах гласовете ви, ала нищо не се връзваше. Именно той стесни разследването до „Салвини“ и когато ме заведе там… Успяхме да влезем.

— Малко преди нас — добави Емджей. — Според Джек ключалките на задните врати са били разбити.

— Влязохме вътре — продължи Бейли и зачервените й от сълзите очи станаха безжизнени. — И тогава си спомних, спомних си всичко, как Томас и Тимъти планираха да откраднат диамантите, да им направят копия. Как аз изпратих по един диамант на всяка от вас, за да не позволя това да се случи. Глупаво, толкова глупаво.

— Не, не е било глупаво. — Грейс я прегърна през раменете. — За мен е съвсем логично. Ти не си имала време за нищо друго.

— Трябваше да се обадя в полицията, обаче бях толкова сигурна, че мога да се справя. Отидох в офиса на Томас да сваля картите на масата, да им кажа, че всичко е свършило. И видях… — Тя отново потрепери. — Видях боя. Беше ужасно. Светкавиците, проблясващи през прозореца, лицата им. После Тимъти грабна ножа за отваряне на писма. Токът спря, но светкавиците продължаваха и аз видях какво направи той с Томас… Всичката тази кръв.

— Недей — прошепна Емджей и сложи ръка на рамото й. — Не се връщай към това.

— Не — поклати глава Бейли. — Трябва да се върна. Той ме видя, Грейс. Щеше да ме убие. Тръгна след мен. Аз бях грабнала чантата с техните пари и избягах в тъмното. Скрих се под стълбите, в една малка дупка под стълбите. Обаче го виждах как ме търси. Ръцете му бяха целите в кръв. Още не мога да си спомня как излязох, как отидох в онази стая.

Грейс не искаше да си представя как нейната спокойна, сериозна приятелка е бягала, преследвана от убиец.

— Важното е, че си успяла да излезеш, че си жива и здрава. — Погледна към Емджей. — Всички сме живи и здрави. — Опита да се усмихне окуражително. — А ти как прекара почивните дни?

— Бягах с един ловец на глави, бях прикована с белезници към леглото в един евтин хотел, двама мухльовци стреляха по мен, за малко се отбихме в твоята къща в планината.

Ловец на глави, помисли Грейс, като се опита да не изпусне връзката. Мъжът на име Джек, помисли тя, с изсветлялата от слънцето коса, вързана на опашка, и с мрачните сиви очи. И с усмивка на убиец. Белезници, евтини хотели, стрелба. Грейс притисна пръсти към очите си и се насочи към най-малко смущаващите подробности:

— Била си в моята къща? Кога?

— Дълга история. — Емджей разказа накратко за няколкото дни от първата й среща с Джек, когато той се бе опитал да я хване, убеден, че тя е взела заем, който не е върнала, докато двамата се бяха измъкнали от този капан и се бяха помъчили да стигнат до основата на загадката.

— Знаем, че някой дърпа конците — заключи Емджей. — Обаче засега не сме разбрали кой. Поръчителят-изнудвач, който е дал на Джек фалшифицираните документи за мен, е мъртъв, двамата, която ни преследваха, са мъртви, братята Салвини са мъртви.

— И Мелиса — промълви Грейс.

— Мелиса ли е била? — попита Бейли. — В твоята къща?

— Тя трябва да е била. Когато се прибрах вкъщи, там беше полицаят. Всичко беше изпотрошено и те бяха приели, че жертвата съм аз. — Трябваше да спре за момент, внимателно да поеме въздух и бавно да издиша, преди да може да довърши. — Паднала е от балкона или е била блъсната оттам. Аз съм била на километри, когато се е случило.

— Къде беше? — попита Емджей. — Когато двамата с Джек отидохме в къщата ти в планината, беше здраво заключено. Помислих… Сигурна бях, че току-що си била там. Просто подушвах.

— Тръгнах вчера преди обед. Искаше ми се да съм близо до вода, така че отидох на Източното крайбрежие и си наех малка квартира. Обикалях из антикварните магазини, смесих се с туристите, гледах фойерверките. Тръгнах тази вечер. Едва не останах още една нощ, ала се обадих в апартаментите ви и ми отговориха телефонните ви секретари. Започнах да се притеснявам, че нямам връзка с вас, затова се прибрах. — Затвори за момент очи. — Бейли, всъщност не мислех. Точно преди да тръгна, изгубихме едно от децата.

— О, Грейс, много съжалявам.

— Непрекъснато се случва. Те се раждат с вируса на СПИН или с вроден порок на сърцето. Някои от тях умират. Но аз не мога да свикна и само това ми беше в ума. Така че всъщност не мислех. Когато тръгнах обратно, започнах да мисля. После сварих полицая в къщата ми. Той ме попита за диаманта. Не знаех какво искате да му кажа.

— Вече сме казали всичко на полицията — въздъхна Бейли. — Струва ми се, че нито Кейд, нито Джек харесват особено този Бюкенън, ала уважават способностите му. Сега двата диаманта са в безопасност, ние също.

— Съжалявам, че сте минали през всичко това, и двете. Съжалявам, че не съм била тук.

— Нямаше да има разлика — успокои я Емджей. — Ние бяхме разпилени на различни страни, всяка с по един диамант. Може би така е трябвало.

— Сега сме заедно. — Грейс ги хвана за ръцете. — Какво следва?

— Дами… — Сет влезе в стаята, огледа ги със студените си очи и насочи погледа си към Грейс. — Госпожице Фонтейн, диамантът.

Тя стана и взе чантичката си, която бе хвърлила небрежно на дивана. Отвори я, извади кадифената торбичка и изсипа диаманта върху дланта си.

— Прекрасен е, нали? — промълви тихо, загледана в яркосинята светлина. — Диамантите трябва да са студени на пипане, нали, Бейли? А този топли… — Вдигна поглед към Сет и се приближи към него. — И въпреки това, колко живота струва?

Отвори ръката си. Когато пръстите му се затвориха върху диаманта, усети разтърсване — пръстите му върху кожата й, проблясващият син диамант между дланите им.

Нещо прещрака, почти осезателно.

Чудеше се дали и той го бе чул, дали го бе почувствал. Защо иначе загадъчните му очи се присвиха, защо се задържа ръката му? Дъхът заседна в гърлото й.

— Страхотен е, нали? — успя да произнесе Грейс и остави странната вълна от чувства да затихне, когато Сет взе диаманта от дланта й.

На Сет не му хареса шока, който разтърси ръката му, затова заговори язвително:

— Предполагам, че този излиза дори извън вашата ценова категория, госпожице Фонтейн.

Грейс само се усмихна. Не, каза си, не може да е почувствал нищо. Тя също. Просто въображение и стрес.

— Предпочитам да украсявам тялото си с нещо по-малко впечатляващо…

Бейли се изправи.

— Аз отговарям за диамантите, освен ако и докато Смитсъновият музей не реши нещо друго. — Погледна към Кейд, който стоеше на прага. — Ще ги сложим в сейф. Всичките. А сутринта ще говоря с доктор Линструм.

Сет завъртя диаманта в ръката си. Мислеше, че може да го конфискува, заедно с останалите. Те, в края на краищата, бяха веществени доказателства за няколко убийства. Но не му се искаше да пътува до участъка с това огромно богатство в колата си.

Парис бе досадник, спомни си той, ала бе честен. И, официално погледнато, диамантите бяха в ръцете на Бейли Джеймс, докато Смитсъновият музей не ги получеше от нея. Чудеше се какво ли би казало ръководството на музея за последните пътешествия на Трите Звезди.

Но това не бе негов проблем.

— Заключете ги — каза той и подаде диаманта на Кейд. — А сутринта аз също ще говоря с доктор Линструм.

Кейд направи една заплашителна крачка напред.

— Виж какво, Бюкенън…

— Не. — Бейли застана между тях, като студен вятър между две надигащи се бури. — Лейтенант Бюкенън е прав, Кейд. Сега това е негова работа.

— Това не значи, че престава да бъде моя. — Кейд хвърли на Сет един последен предупредителен поглед. — Внимавай — закани се той и излезе с диаманта.

— Благодаря, че доведохте Грейс толкова бързо, лейтенант.

Сет погледна към протегнатата и очевидно гонеща го ръка на Бейли. Ето ти шапката, помисли той, защо бързаш да си ходиш?

— Извинете, че ви обезпокоих, госпожице Джеймс. — Погледът му се премести към Емджей. — Госпожице О’Лиъри, бъдете на разположение.

— Никъде няма да ходим. — Емджей самоуверено вирна брадичка, когато към нея се приближи Джек. — Карайте внимателно, лейтенант.

Сет прие втората покана да си ходи с леко кимване.

— Госпожице Фонтейн? Ще ви откарам.

— Тя няма да си тръгва. — Емджей скочи пред Грейс като тигрица, защитаваща рожбата си. — Няма да се върне в онази къща. Ще остане тук, с нас.

— Може и да не искате да се върнете у дома си, госпожице Фонтейн — продължи Сет студено. — Може да решите, че ще ви е по-удобно да отговаряте на въпросите ми в моя кабинет.

— Не може да сте сериозен…

Той пресече възражението на Бейли със студен поглед.

— Имам един труп в моргата. Приемам го много сериозно.

— Ти си педант от класа, Бюкенън — обади се провлечено Джек, ала гласът му бе нисък и заплашителен. — Защо да не отидем в другата стая и… Да си поговорим?

— Няма нищо. — Грейс пристъпи напред и се опита да се усмихне. — Ти си Джек, нали?

— Точно така. — Той отклони за момент вниманието си от Бюкенън, колкото да й се усмихне. — Приятно ми е да се запознаем… Мис Април.

— О, пропиляната ми младост не е умряла — засмя се тя и го целуна по ожулената буза. — Благодаря за предложението да набиеш лейтенанта заради мен, Джек, но ми се струва, че вече си изкарал няколко рунда.

Той се усмихна и прокара пръст по натъртената си брадичка.

— Имам сили за още няколко.

— Не се и съмнявам. Ала, колкото и да ми е неприятно, полицаят е прав. — Отметна косите си на гърба и насочи усмивката си, сега няколко степени по-студена, към Сет. — Нетактичен, но прав. Той трябва да получи някои отговори. Трябва да се върна.

— Няма да ходиш сама в къщата си — настоя Бейли. — Не тази вечер, Грейс.

— Ще се оправя. Ала ако Кейд няма нищо против, ще свърша с това, ще си взема някои неща и ще се върна. — Погледна към Кейд, който се връщаше в стаята. — Имаш ли едно свободно легло, скъпи?

— Разбира се. Защо да не дойда с теб, да ти помогна да си събереш нещата и да те докарам обратно?

— Ти остани тук с Бейли. — Тя целуна и него, непринудено и вече със симпатия. — Сигурна съм, че ние с лейтенант Бюкенън ще се справим. — Взе си чантата, обърна се и отново прегърна Емджей и Бейли. — Не се безпокойте. В края на краищата, аз съм в ръцете на закона. — Отдръпна се и възнагради Сет с една от своите ослепителни усмивки. — Не съм ли права, лейтенант?

— Може и така да се каже. — Той отстъпи и я пусна да мине пред него през вратата.

Грейс изчака, докато се качиха в колата и потеглиха.

— Трябва да видя трупа. — Без да го поглежда, вдигна ръка към четиримата, струпани пред входната врата. — Вие трябва да… Тя трябва да бъде идентифицирана, нали?

Изненада го, че поема това задължение.

— Да.

— Тогава да свършим с това. След… След това ще отговоря на вашите въпроси. Предпочитам в кабинета ви. — Отново същата усмивка. — Моята къща не е за гости.

— Добре.

Бе предполагала, че ще бъде тежко. Бе предполагала, че ще бъде ужасно. Бе се подготвила или поне така мислеше. Нищо, осъзна Грейс, докато гледаше онова, което бе останало от жената в моргата, нищо не би могло да я подготви.

Не бе изненадващо, че бяха сбъркали Мелиса с нея. Лицето, с което Мелиса толкова се бе гордяла, бе напълно обезобразено. Смъртта тук бе жестока и от опита си в болницата Грейс знаеше, че смъртта често е жестока.

— Това е Мелиса. — Гласът й отекна безизразно в студената бяла стая. — Моята братовчедка, Мелиса Фонтейн.

— Сигурна ли сте?

— Да. Ние ходехме в един и същ спортен клуб, освен другите неща. Познавам тялото й така, както познавам моето. Има сърповиден белег на кръста, малко вляво от средата. А на петата на левия си крак има малък кръстовиден белег. Беше стъпила върху една счупена раковина в Хемптънс, когато бяхме дванадесетгодишни.

Сет се приближи, откри белега и кимна на асистента.

— Съжалявам за вашата загуба.

— Да, сигурна съм, че съжалявате. — Сковано се обърна и замъгленият й поглед мина през него. — Извинете ме.

Стигна почти до вратата, преди да се олюлее. Сет изруга под носа си, хвана я, измъкна я в коридора и я сложи да седне на един стол. С една ръка натисна главата й между коленете.

— Няма да припадна. — Тя стисна силно очи, като се бореше отчаяно със замаяността и гаденето.

— Едва не ви повярвах.

— Прекалено съм изискана за нещо толкова сантиментално като припадък. — Но гласът й секна, раменете й се отпуснаха и за момент Грейс задържа главата си наведена. — О, Господи, тя е мъртва. И всичко защото ме мразеше.

— Какво?

— Няма значение. Мелиса е мъртва. — Грейс се овладя, надигна се и опря глава на студената бяла стена. Бузите й бяха също толкова безцветни. — Трябва да се обадя на леля си. Нейната майка. Трябва да й кажа какво се е случило.

Той се вгледа в жената, в лицето, което бе не по-малко зашеметяващо красиво от това, че беше бяло като тебешир.

— Дайте ми името й. Аз ще имам грижата.

— Хелън Уилсън Фонтейн. Аз ще го сторя.

Преди ръката й да се размърда, не бе осъзнал, че бе сложил своята върху нея. Отдръпна се и се изправи.

— Не успях да се свържа нито с Хелън Фонтейн, нито със съпруга й. Тя е в Европа.

— Знам къде е. — Грейс отметна назад косите си, ала не се опита да стане. Не още. — Мога да я намеря. — От мисълта, че трябва да се обади, да каже каквото трябва да се каже, гърлото й се сви. — Може ли малко вода, лейтенант?

Стъпките му отекнаха по покрития с плочки под. После се възцари тишина — пълна, грозна тишина, която нашепваше каква работа се върши на такива места. Тук имаше миризми, които подло се промъкваха изпод силния дъх на дезинфекциращи разтвори и индустриални почистващи препарати.

Изпита жалка благодарност, когато чу стъпките му да се връщат.

Взе с две ръце хартиената чаша и отпи бавно, като се съсредоточи върху простото действие на преглъщането.

— Защо ви мразеше?

— Моля?

— Братовчедка ви. Казахте, че ви е мразела. Защо?

— Семейна черта — обясни тя кратко и му подаде празната чаша. — Бих искала сега да вървим.

Сет за втори път се вгледа в нея. Цветът й още не се бе върнал, зениците й бяха разширени, електриковосините й очи бяха като стъклени. Съмняваше се, че ще издържи още един час.

— Ще ви върна у Парис — реши той. — Можете да си вземете вещите сутринта и да дойдете в моя кабинет да дадете показания.

— Казах, че ще го направя тази вечер.

— А аз казах, че ще го направите сутринта. Сега не ми вършите работа.

Грейс се опита да се засмее.

— Боже, лейтенант, вие май сте първият мъж, който ми го казва. Съкрушена съм.

— Не си хабете усилията. — Сет я хвана за рамото и я поведе към вратата. — Нямате сили.

Бе съвсем прав. Тя се освободи от ръката му и излезе в гъстия нощен въздух.

— Не ви харесвам.

— Няма нужда да ме харесвате. — Той отвори вратата на колата и я изчака. — Както и аз няма нужда да ви харесвам.

Грейс пристъпи към вратата и срещна очите му.

— Но разликата е, че ако имах силите или желанието, можех да ви накарам да седите на задни лапи и да се молите.

Влезе и прибра дългите си кадифени крака. Как ли пък не, каза си Сет и затръшна вратата. Ала не бе съвсем сигурен, че го вярва.