Нора Робъртс
Тайна звезда (10)

ДЕСЕТА ГЛАВА

В детското отделение Грейс люлееше едно бебе. Момиченцето бе толкова малко, че едва изпълваше ръката й от лакътя до китката, ала я гледаше с тъмносините очи на новородено.

Порокът на сърцето й бе опериран и прогнозите бяха добри.

— Ще се оправиш, Кари. Мама и татко толкова се бяха разтревожили за теб, но ти ще се оправиш. — Грейс я погали по бузката и й се стори — надяваше се, — че бебето й се усмихна.

Изкушаваше се да й изпее една приспивна песен, ала знаеше, че сестрите винаги в такива случаи започваха да въртят очи към тавана и да се кискат. Но бебетата рядко биваха толкова критични към наистина фалшивото й пеене, затова тя наполовина пееше, наполовина шепнеше, докато клепачите на Кари натежаха.

И след като заспа, Грейс продължи да я полюлява. Това сега бе заради нея самата, тя го разбираше. Всеки, който някога е люлял бебе, знае, че това успокоява колкото детето, толкова и възрастния. И тук, когато детето заспиваше в ръцете й и собствените й очи натежаваха, Грейс можеше да признае най-съкровената си тайна.

Жадуваше да има свои собствени деца. Копнееше да ги носи в себе си, да чувства тежестта им, движението им вътре в нея, да ги изстреля в живота с острата болка на раждането, да ги държи до гърдите си и да ги чувства как пият от нея.

Искаше да кръстосва стаята с тях, когато плачат, да ги гледа как спят. Да ги вижда как растат, помисли тя и затвори очи, докато люлееше бебето. Да се грижи за тях, да ги успокоява през нощта, дори да види как правят първата крачка, с която се отдалечават от нея.

Майчинството бе най-голямото й желание и най-тайната й мечта.

Когато за пръв път се свърза с педиатричното отделение, се страхуваше, че го прави, за да уталожи тази разяждаща я болка. Ала знаеше, че това не бе вярно. Когато за пръв път прегърна едно болно дете, за да го успокои, разбра, че нейният ангажимент включваше много повече.

Имаше толкова много да дава, толкова много любов, която имаше нуждата да предложи. А тук тя можеше да бъде приета без въпроси, без предубеждения. Тук поне можеше да направи нещо, което си струва, нещо, което има значение.

— Кари има значение — прошепна Грейс и целуна заспалото бебе по челцето, преди да стане да го остави в леглото му. — Скоро ти ще си отидеш у дома, здрава и силна. Няма да помниш, че някога съм те люляла да те приспя, когато мама не е можела да бъде тук. Но аз ще го помня. — Усмихна се на сестрата, която влезе. — Тя изглежда много по-добре.

— Тя е един малък боец. Много добре се справяте с бебета, госпожице Фонтейн. — Сестрата взе медицинския картон и започна да нанася бележки.

— След един-два дни ще се опитам да дойда за около час. А ако има нужда, можете отново да ми звъните вкъщи.

— Така ли? — Сестрата погледна над телените си очила. Убийството в дома на Грейс и продължаващото следствие бяха сред най-горещите клюки в болницата. — Сигурна ли сте, че… Че ще се чувствате удобно вкъщи?

— Ще се постарая да се чувствам удобно. — Грейс хвърли един последен поглед на Кари и излезе в коридора.

Бе изчислила, че ще има време точно колкото да се отбие да види по-големите деца. После можеше да се обади на Сет в службата и да го попита дали има желание за малка вечеря за двама в нейната къща.

Обърна се и едва не се блъсна в Де Вейн.

— Грегър? — Нагласи на лицето си една усмивка, за да скрие как сърцето й изведнъж странно се разтуптя. — Каква изненада. Да не би някой да е болен?

Той я погледна с немигащия си поглед.

— Болен?

Какво не бе наред с очите му? Изглеждаха толкова светли и нефокусирани.

— Ние сме в болница — напомни му тя, без да престава да се усмихва, и в знак на загриженост сложи ръка на рамото му. — Добре ли сте?

Де Вейн отскочи ужасено. За момент съзнанието му сякаш изключи. Можеше да вижда само нея, да усеща само аромата й.

— Съвсем добре — увери я накрая. — За малко се обърках. Аз също не очаквах да ви видя. — Това, разбира се, бе лъжа. Бе планирал срещата до последни подробности. Улови ръката й, наведе се и целуна пръстите й. — За мен, разбира се, е удоволствие да ви видя където и да било. Минах оттук, защото наши общи приятели ме заинтригуваха с грижите, които се полагат за децата в тази болница. Аз имам особен интерес към децата и тяхното добруване.

— Наистина ли? — Усмивката й веднага стана по-топла.

— Аз също. Искате ли набързо да разгледате?

— Ако вие сте ми екскурзовод, как бих могъл да не искам? — Той се обърна и направи знак на двамата мъже, които стояха сковано на няколко крачки. — Бодигардове — обясни на Грейс и я хвана под ръка. — Неприятна необходимост в съвременния климат. Кажете ми, защо имам щастието да ви видя днес тук?

Както обикновено, тя скри истината.

— Семейство Фонтейн осигурява значителна финансова помощ на това отделение. От време на време се отбивам да видя как болницата я използва. — Усмихна се закачливо. — А и човек никога не знае кога ще срещне някой красив лекар… Или посланик. — Поведе го по коридорите, като разказваше за различните кабинети и си мислеше колко ли ще успее да измъкне от него за децата с малко време и чар. — Общата педиатрия е на долния етаж. Тъй като това е родилно отделение, не е добре по коридорите да тичат деца, докато майките раждат или си почиват.

— Да, децата могат да бъдат доста буйни. — Грегър ги ненавиждаше. — Едно от нещата, за които най-много съжалявам, е че нямам собствени деца. Ала понеже досега не съм намерил подходящата жена… — Той махна със свободната си ръка. — Вече остарявам и се примирявам с мисълта, че никой няма да продължи името ми.

— Грегър, вие сте в разцвета на силите си. Енергичен, силен мъж, който може да има колкото деца иска.

— Ах… — Той отново я погледна в очите. — Ала все пак трябва да намеря подходящата жена,

Грейс се почувства неприятно от многозначителните му намеци и настойчивите му погледи.

— Сигурна съм, че ще я намерите. Тук са недоносените деца. — Приближи се към стъклената стена. — Толкова са мънички — каза тихо. — Толкова беззащитни.

— Колко жалко, че са недъгави.

Тя се намръщи от тази дума.

— Някои от тях имат нужда от малко повече време в специални условия и под лекарски надзор. Но не бих ги нарекла недъгави.

Отново грешка, помисли Де Вейн раздразнено. Изглежда не можеше да мисли добре, когато сетивата му бяха завладени от аромата й.

— Ах, моят английски понякога е тромав. Трябва да ме извините.

Грейс отново се усмихна с желание да разсее очевидното му притеснение.

— Английският ви е превъзходен.

— Достатъчно ли е добър, за да ви убедя да споделите с мен един спокоен обед? Като приятели — добави той, като видя съжалителната й усмивка, — които имат общи интереси.

И двамата погледнаха към бебетата. Бе изкушаващо, призна си тя. Де Вейн бе чаровен мъж, богат и влиятелен. С внимателно дозирано шампанско би могла да го убеди да й помогне в разкриването на международен клон на „Падаща звезда“, нещо, което напоследък все повече искаше.

— С удоволствие, Грегър, ала точно в момента съм затрупана с работа. Тъкмо си тръгвах към къщи, когато ви видях. Трябва да проверя как вървят някои… Ремонти. — Стори й се, че това бе най-лесният начин да го обясни. — Но бих искала да си запазя правото за друг път, много скоро. Има нещо, свързано с нашите общи интереси, за което ми се иска да помоля за вашия съвет и за вашата помощ.

— Винаги с удоволствие ще бъда на вашите услуги. — Той отново й целуна ръката. Тази вечер, помисли си. Тази вечер щеше да бъде негова и нямаше да има нужда от всичките тези словесни еквилибристики.

— Много мило от ваша страна. — И понеже се чувстваше виновна за липсата си на интерес и студенината си при такъв интерес от негова страна, Грейс го целуна по бузата. — Наистина трябва да бягам. Обадете ми се, може би следващата седмица, за да обядваме заедно. — Хвърли му една последна усмивка и се втурна навън.

Докато я гледаше, Де Вейн сви юмруци и пръстите му се забиха болезнено в дланите. Помъчи се да запази самообладание и кимна на един от мълчаливите мъже, които го чакаха.

— Само я проследи — нареди той. — И чакай инструкции.

 

 

Кейд не се мислеше за лигльо. А като се имаше предвид как понасяше собствените си роднини, той вярваше, че бе един от най-търпеливите и най-добродушни хора. Ала бе сигурен, че ако Грейс го накараше да премести още едно нещо от единия до другия край на огромната къща, ще се строполи и ще се разплаче.

— Изглежда страхотно.

— Хм… — Тя се изправи, опряла едната си ръка на кръста, а с другата се почеса замислено по брадичката.

От блясъка в очите й сърцето му се сви от ужас, а вече схванатите му мускули възмутено запищяха.

— Наистина, невероятно е. Сто процента. Донеси фотоапарата. Тук виждам снимка за корица на „Къщи и градини“.

— Поднасяш ме, Кейд — каза Грейс разсеяно. — Може би кътът за разговори наистина изглеждаше по-добре, обърнат на другата страна. — Той простена жалостиво и тя само се поусмихна. — Разбира се, това би означавало, че масичката за кафе и двата старинни фотьойла трябва да се преместят. И палмовото дърво… Не е ли много красиво? То ще трябва да отиде ей там.

Красивото палмово дърво тежеше поне двадесет и пет килограма. Кейд изостави гордостта си.

— Имам мазоли — напомни й той плачливо.

— А, какво са някакви си мазоли за един голям и силен мъж като теб? — Тя го потупа по бузата и видя как мъжкото му самолюбие се бори със схванатия му гръб. Предаде се и се разсмя. — Ясно. Прекрасно е, миличък, направо е прекрасно. Няма нужда да носиш повече дивани.

— Сериозно ли говориш? — Очите му светнаха от надежда като на кученце. — Свършихме ли?

— Не само че свършихме, ами ти сега ще седнеш и ще си вдигнеш краката, докато аз ти донеса една ледена бира, която съм скрила във фризера си специално за високи красиви частни детективи.

— Ти си богиня.

— Казвали са ми го. Чувствай се като у дома си. Веднага се връщам.

Когато се върна с подноса, Грейс видя, че Кейд бе взел поканата й присърце. Бе се изтегнал върху кобалтовосините възглавници на новия й извит диван, вдигнал крака върху блестящата повърхност на абаносовата масичка за кафе и затворил очи.

— Май наистина те изтощих, а?

Той изръмжа, отвори едно око, забеляза подноса на масата и скочи.

— Храна!

Тя се засмя, като го видя как се нахвърли върху лъскавото зелено грозде, солените бисквити с френско сирене, препечените филийки с хайвер.

— Това е най-малкото, което мога да направя за такъв красив хамалин. — Седна до него и отпи от чашата вино, която си бе наляла. — Задължена съм ти, Кейд.

Той огледа стаята и изломоти с пълна уста:

— Адски си права.

— Нямам предвид само физическия труд. Ти ми даде тихо пристанище, когато имах нужда от него. А най-вече съм ти задължена заради Бейли.

— Не си ми задължена заради Бейли. Аз я обичам.

— Знам. Аз също. Никога не съм я виждала по-щастлива. Тя просто те е чакала. — Протегна се и го целуна по бузата. — Винаги съм искала да имам брат. Сега имам двама, ти и Джек. Истинско семейство. Те също си подхождат, нали? Емджей и Джек. Сякаш винаги са били един отбор.

— Непрекъснато се държат един друг на нокти. Забавно е да ги гледа човек.

— Вярно е. Като говорим за Джек, мислех, че той ще ти помогне за това малко преустройство.

Кейд си намаза хайвер върху една препечена филийка.

— Трябваше да проследи един тарикат.

— Какъв тарикат?

— Който е взел заем и не го е върнал. Мислеше, че няма да му отнеме много време. — Кейд преглътна и въздъхна. — Не знае какво изпуска.

— Ще му дам възможност да разбере. — Грейс се усмихна. — Имам още планове за две стаи на горния етаж.

Това бе поводът, който Кейд чакаше.

— Знаеш ли, Грейс, мислех си дали не избързваш малко. Ще отнеме известно време да се приведе отново във вид такава голяма къща. Ние с Бейли бихме искали да останеш още малко в нашата къща.

В тяхната къща, помисли Грейс. Това вече бе „тяхната“ къща.

— Тук е съвсем обитаемо. Говорихме с Емджей. Те с Джек се връщат в нейния апартамент. Време е всички да се върнем към нормалния си живот.

Но Емджей нямаше да бъде сама, си каза Кейд и замислено отпи от бирата си.

— Все още има някой, който дърпа конците. Някой, който иска Трите Звезди.

— Те не са у мен — напомни му Грейс. — И не мога да ги взема. Няма разумни причини да се занимават с мен в момента.

— Не знам дали разумът има нещо общо с това, ала не ми харесва да си тук сама.

— Също като брат — зарадва се тя и стисна рамото му. — Слушай, Кейд, имам нова алармена система и съм се замислила да си купя едно голямо грозно зло куче. — Помисли дали да спомене за пистолета, който държеше в нощното си шкафче и че знае как да си служи с него, но реши, че това само още повече ще го разтревожи. — Всичко ще бъде наред.

— Какво мисли Бюкенън?

— Не съм го питала. Той ще мине по-късно, така че всъщност няма да бъда сама.

Доволен от това съобщение, Кейд й подаде едно зърно грозде.

— Ти го беше разстроила. Устните й трепнаха в усмивка.

— Така ли?

— Аз не го познавам добре. Всъщност, не мисля, че някой го познава. Той е… Мисля, че думата е „сдържан“. Не позволява много да се показва на повърхността. Ала когато вчера влязох, след като ти се беше качила горе, той просто стоеше и гледаше след теб. — Кейд се засмя. — Тогава много се беше показало на повърхността. Съвсем неочаквано. Сет Бюкенън, човешко същество. — Трепна и посегна отново към бирата си. — Извинявай, не исках да…

— Всичко е наред. Разбирам какво точно имаш предвид. Той притежава почти ужасяващо самообладание и едно непроницаемо излъчване на представител на властта.

— Струва ми се, че ти си успяла да пробиеш защитата му. Според мен той точно от това имаше нужда.

— Надявам се и Сет да мисли така. Оказва се, че той е точно това, от което аз съм имала нужда. Влюбена съм в него. — Грейс се засмя с половин уста и пийна вино. — Не мога да повярвам, че съм ти го казала. Рядко споделям тайните си с мъже.

— Братята са нещо различно.

— Да — усмихна му се тя.

— Надявам се Сет да разбира какъв е късметлия.

— Не мисля, че Сет вярва в късмета.

Грейс подозираше, че Сет не вярва и в Трите Звезди на Митра. А тя бе открила, че самата тя вярва. За много кратко време просто бе разтворила съзнанието си, бе дала воля на въображението си и бе приела. В тях имаше магия и имаше сила. Грейс бе докосната и от магията, и от силата — както и Бейли и Емджей, и мъжете, които бяха свързани с тях.

Нямаше съмнения, че онзи, който искаше тази магия, тази сила, не би се спрял пред нищо, за да ги получи. Нямаше да има значение, че ще са в музея. Той все още щеше да копнее за тях, все още щеше да крои планове да се добере до тях.

Но вече нямаше да може да стигне до диамантите чрез нея. Тази част от нейната връзка, помисли тя с облекчение, бе приключила. Грейс бе в безопасност в собствения си дом и щеше да се научи отново да живее тук. Започвайки от сега.

Старателно се облече с дълга бяла рокля от тънка коприна, която оставяше раменете й голи и се обвиваше около коленете. Под нея нямаше нищо, само кожа, намазана с тоалетно мляко и парфюм.

Остави си косата спусната, прибрана отстрани със сребърни шноли, сложи сапфирените обици на майка си, които блещукаха като звезди. Изведнъж й се прииска да си сложи дебела сребърна гривна високо на ръката — малък езически акцент.

Когато се погледна в огледалото, изпита странното чувство, че с нея се бе слял духът на някой друг. Ала се засмя, отдаде го на нервите и очакването, и се зае да довърши приготовленията.

Напълни с цветя и свещи стаите, които бе преустроила, и остана доволна от уютната обстановка. На масата до прозореца към градината подреди порцелановите чинии и кристалните чаши за старателно подготвената вечеря за двама.

Шампанското бе изстудено, музиката тиха, а светлините романтично приглушени. Липсваше само мъжът.

Когато спря пред къщата, Сет видя свещите зад прозорците. Разтърка възпалените си очи, повален от умора и объркване.

А зад прозорците имаше свещи.

Бе принуден да признае, че за пръв път през съзнателния си живот нямаше власт над себе си и над света около себе си. И определено нямаше власт над жената, която бе запалила тези свещи и чакаше в меката проблясваща светлина.

Бе се насочил към Де Вейн, воден единствено от инстинкта. А част от този инстинкт, той знаеше, бе желанието да запази своята територия. Нищо не би било по-непривично за него. Може би затова се чувстваше леко… Не на себе си. Извън контрол. Грейс се бе превърнала в център, във фокус.

Или го бе обсебила?

Не бе ли дошъл тук, защото не можеше да не дойде? Също както бе започнал да се рови в миналото на Де Вейн, защото този човек събуждаше в него някакъв първичен защитен механизъм.

Може би така се започна, призна Сет, но полицейските му инстинкти не го лъжеха. Де Вейн не бе чист. Трябваше му още малко време, още малко ровене, за да го свърже с убийствата около диамантите.

Ако не беше дипломатическият имунитет, помисли той, вече имаше достатъчно основания да го повика на разпит. Де Вейн обичаше да колекционира. Колекционираше редки, ценни неща и често от тези неща се носеше лек дъх на магия.

Освен това предишната година Де Вейн бе финансирал експедиция, която да търси легендарните Звезди. Друг археолог ги бе открил пръв и те бяха попаднали във вашингтонския музей.

 

 

Де Вейн бе изгубил повече от два милиона долара, дадени за търсенето, а Звездите се бяха изплъзнали измежду пръстите му.

Археологът, който ги бе открил, три месеца по-късно бе загинал при трагичен инцидент в джунглите на Коста Риха.

Сет не вярваше в съвпаденията. Човекът, заради когото Де Вейн не бе получил диамантите, бе мъртъв. Както и, откри той, ръководителят на експедицията, която бе организирал.

Не, Сет не вярваше в съвпаденията.

Де Вейн живееше във Вашингтон вече две години, без да се срещне с Грейс. А сега, след като Грейс се оказа свързана със Звездите, излезе, че той не само се занимава със същата благотворителна дейност като нея, а и я ухажва.

В живота нещата просто не се подреждат така красиво.

Още малко време, обеща си Сет и разтърка слепоочията си да прогони главоболието. Щеше да намери сигурната връзка, която свързваше Де Вейн със Салвини, с гаранта на заеми, с мъжете, които загинаха в катастрофиралата камионетка, с Карло Монтури. Трябваше му само една връзка и останалата част от веригата щеше де си дойде на мястото.

Ала в момента трябваше да излезе от задушната кола, да влезе в къщата и да се изправи пред това, което се случваше с личния му живот.

Изсмя се и се измъкна от колата. Личен живот. Това ли бе проблемът? Той никога не бе имал личен живот, не си го бе позволявал. А сега, само дни след като се запозна с Грейс, този личен живот заплашваше да го погълне.

Тук също му трябваше време, каза си Сет. Време, за да направи крачка назад и да погледне по-обективно от разстояние. Бе позволил нещата да се развият прекалено бързо, да излязат извън контрол. Това трябваше да се оправи. Човек, който се влюбва за една нощ, не може да вярва на себе си. Бе време да започне да разсъждава по-логично.

Те бяха съвсем различни — по произход, по начин на живот, по цели. Физическото привличане щеше да избледнее или поне със сигурност да се уталожи. Вече си я представяше как се ще отдръпне, когато премине първоначалното вълнение. Ще стане неспокойна, ще започне да се дразни от изискванията на работата му. Той нямаше нито да иска, нито да може да се върти с нея в светските кръгове, които бяха такава неотменна част от нейния живот.

Тя със сигурност щеше започне да се заглежда по някой друг, който ще го прави. Такава красива жена, жизнена, търсена, ухажвана от всички мъже, нямаше да се задоволи всяка вечер да пали свещи на прозорците.

Щеше да направи услуга и на двама им, като забави нещата и се поотдръпне.

Страхливец, чу един подигравателен глас в главата си, но отказа да го чуе и вдигна ръка към блестящото месингово чукало.

Грейс отвори бързо, сякаш само това бе чакала. Стоеше на прага и меката светлина се процеждаше през дългата бяла копринена рокля. От силата й, чиста и езическа, дъхът му спря.

Макар Сет да стоеше с отпуснати ръце, тя се приближи и му разкъса сърцето с целувка за добре дошъл.

— Радвам се да те видя. — Прокара пръст по скулите му, по сенките под очите. — Имал си тежък ден, лейтенант. Влез и се отпусни.

— Нямам много време. Имам работа. — Той изчака и видя проблесналото за миг разочарование в очите й. То му помогна да оправдае това, което бе решил да направи. Ала после Грейс се усмихна и го хвана за ръката.

— Е, тогава да не губим малкото време, което имаш, като стоим в коридора. Не си ял, нали?

Защо не го попита защо не може да остане? Сет усети безпричинно раздразнение. Защо не прояви недоволство?

— Не съм.

— Добре. Седни и пийни нещо. Можеш ли да пиеш, или си официално на работа? — Докато говореше, тя отиде да извади изстудяващото се шампанско от сребърната кофичка. — Във всеки случай, не мисля, че една чаша има значение. А и аз няма да кажа на никой. — Сръчно отвори бутилката и тапата излезе с приглушен празничен гръм. — Току-що извадих закуските, така че заповядай. — Посочи към сребърния поднос върху масичката за кафе и с меко шумолене на коприна отиде да налее две чаши. — Кажи ми какво мислиш. Изтощих до смърт горкия Кейд, докато го карах да мести разни неща насам-натам, но исках поне хола да приведа по-бързо в ред.

Холът изглеждаше като от лъскаво списание за идеален дом. Нищо не бе не на място, всичко бе прекрасно и грееше. Ярки цветове се смесваха с графики, картини и статуетки, които изглеждаха избирани дълго и с невероятен вкус.

Ала Грейс бе направила всичко това за дни, дори за часове. Това, предполагаше Сет, бе силата на богатството и възпитанието.

И въпреки това стаята не изглеждаше студена и добре пресметната. Изглеждаше гостоприемна и щедра. Меки повърхности, меки ъгли, с дребни подробности, във всяка от които прозираше Грейс. Старинни бутилки с цветове на скъпоценни камъни, порцеланова котка, заспала на топка, пищна избуяла папрат в медна саксия.

Вдигна глава и забеляза здравия блестящ парапет на балкона.

— Виждам, че си го поправила.

Нещо не е наред. Това бе всичко, което успя да помисли Грейс, докато му подаваше чашата.

— Да, исках да го направят колкото може по-бързо. Това и новата охранителна система. Мисля, че ще я одобриш.

— Ще я погледна, ако искаш.

— Повече искам да си починеш. Дали да не донеса вечерята?

— Ти си готвила?

— Не бих постъпила така с теб — засмя се тя. — Но съм специалист по поръчването и подреждането. Опитай се да се отпуснеш, аз веднага се връщам.

Грейс излезе и той погледна към подноса. Сребърна купа с блестящ черен хайвер, малки красиви сандвичи. Обърна им гръб и, хванал чашата си в ръка, се приближи към портрета й.

Когато тя се върна, Сет продължаваше да гледа нарисуваното й лице.

— Бил е влюбен в теб, нали? Художникът.

Грейс си пое внимателно дъх, изненадана от студения му тон.

— Да. Знаеше, че аз не го обичам. Често ми се е искало да го обичах. Чарлз е един от най-милите и внимателни мъже, които познавам.

— Спала ли си с него?

По гърба й полазиха тръпки, ала когато оставяше чиниите върху украсената с цветя и свещи маса, ръцете й не трепереха.

— Не. Нямаше да бъде честно, а аз прекалено много държа на него.

— По-скоро би спала с мъже, на които не държиш?

Не го бе видяла да идва, осъзна тя. Колко глупаво от нейна страна да не го види, че идва.

— Не, но не бих спала с мъже, които мога да нараня така. Щях да нараня Чарлз, ако му бях станала любовница, затова му останах приятел.

— А съпругите? — Той се обърна и с присвити очи се вгледа този път не в портрета, а в нея. — Като жената, омъжена за онзи граф, с когото си се забъркала. Не се ли тревожеше, че я нараняваш?

Грейс отново взе виното си и наклони глава. Никога не бе спала с графа, за когото Сет говореше, нито с който и да било друг женен мъж. Ала никога не си бе правила труда да спори с общественото мнение. И сега нямаше да си прави труда да отрича.

— Защо е трябвало да се тревожа? Аз не бях женена за нея.

— А мъжът, който се е опитал да се самоубие, след като си развалила годежа ви?

Тя допря чашата до устните си и преглътна пенливото вино, което й одраска гърлото като натрошено стъкло.

— Много драматично от негова страна, нали? Не мисля, че си в настроение за салата „Цезар“ и стек „Даян“, лейтенант. Питателната храна не върви по време на разпит.

— Никой не те разпитва, Грейс.

— О, разпитваш ме. Но не ми прочете правата. Студеният й гняв му помогна да оправдае собствения си гняв. Не ставаше дума за мъжете. Сет знаеше, че това, което го боде, не бяха мъжете, които съзнателно бе хвърлил в лицето й, а фактът, че те нямаха значение за него, че кой знае защо нищо освен нея нямаше значение.

— Странно, че си толкова чувствителна, когато те питам за мъже. Никога не си си правила труда да криеш своите завоевания…

— Не го очаквах от теб. — Каза го тихо, едва чуто, после поклати глава и се усмихна студено. — Глупаво от моя страна. Не, никога не съм си правила труда да крия каквото и да било… Освен ако не е нещо важно. Мъжете не са били важни, в по-голямата си част. Какво искаш, да ти кажа, че ти си различен? Би ли ми повярвал, ако ти го кажа?

Той се страхуваше, че да. Ужасяваше се, че би повярвал.

— Не е необходимо. Нещата се развиха прекалено бързо, Грейс. Не се чувствам добре.

— Разбирам. — Тя мислеше, че наистина прекрасно го разбира. — Искаш да забавиш нещата. — Остави чашата си, защото знаеше, че ръката й ще започне да трепери. — Май си направил две такива грамадни крачки, докато аз съм била с гръб. Наистина е трябвало да играя на тази игра като дете, за да внимавам повече за внезапни движения.

— Това не е игра.

— Да, предполагам, че не е игра. — Грейс имаше гордост, ала имаше и сърце. И трябваше да разбере. — Как можа тази сутрин по такъв начин да се любиш с мен, Сет, и да направиш това тази вечер? Как можа да ме докосваш, както никой друг, и да ме нараниш така?

Причината бе точно в това, осъзна той, в непреодолимата му нужда от нея.

— Не се опитвам да те нараня.

— Да, и това е още по-лошо. Ти правиш и на двама ни услуга, нали? Не си ли решил така? Да спреш, преди нещата да са се объркали прекалено? Много е късно. — Гласът й прекъсна, но тя успя да го овладее. — Вече са се объркали.

— По дяволите. — Сет направи крачка към нея, ала Грейс вдигна рязко глава и горещите й сини очи го опърлиха.

— Дори не си и помисляй да ме докосваш сега, когато тези мисли са още в главата ти. Върви си по правия път, лейтенант, а аз ще вървя по моя път. Аз не приемам забавянето. Или вървиш напред, или спираш. — Бясна на себе си, вдигна ръка и избърса една сълза от бузата си. — Очевидно ние сме спрели.