Нора Робъртс
Тайна звезда (9)

ДЕВЕТА ГЛАВА

Когато остана сама, Грейс включи телевизора и се разположи на дивана. Пет минути по-късно вече бе станала и скиташе из къщата.

Никакви украшения, помисли тя. Вероятно Сет мислеше, че това са дреболии, които само събират прах. Никакви цветя, никакви домашни любимци. Мебелите в хола бяха семпли, мъжки и качествени. Диванът бе удобен, голям, тъмнозелен. Грейс би го разнообразила с възглавници. Виненочервени, морскосини, оранжеви. Масичката за кафе бе от масивен дъб, квадратна, полирана до блясък и без нито една прашинка.

Реши, че той сигурно има чистачка, която идва веднъж седмично. Не можеше да си го представи с парцал за полиране.

Под страничния прозорец имаше лавица с книги и тя приклекна да разгледа заглавията. Стана й приятно, че имаха много еднакви книги. Видя дори наръчника по градинарство, който тя самата бе изучавала.

Това можеше да си го представи. Да, можеше да си представи Сет да работи в градината, да обръща земята, да засажда нещо, което ще остане.

В тази стая също имаше картини. Грейс се приближи и реши, че акварелните портрети по стената са дело на същия художник, който бе нарисувал и пейзажите в спалнята му. Потърси първо подписа и го намери в долния ляв ъгъл — Мерилин Бюкенън.

Сестра, майка, братовчедка? Жена, която той обича и която го обича. Насочи погледа си към първата картина.

Бащата на Сет, разбра тя веднага. Той трябваше да бъде. Приликата я имаше, в очите — ясни, настойчиви, светлокафяви. В брадичката — квадратна, почти изваяна. Художникът бе уловил силата, леката тъга, достойнството. Лек намек за хумор в ъгълчетата на устните и вродена гордост в начина на държане на главата. Всичко това се виждаше в портрета, на който обектът гледаше нещо, което само той можеше да види.

Следващият портрет бе на жена, може би на около четиридесет години. Имаше красиво лице, ала художникът не бе спестил признаците на възрастта, сребристите нишки в тъмните вълнисти коси. Светлите й очи гледаха право напред, с усмивка и спокойствие. А устните бяха като на Сет, помисли Грейс с усмивка.

Майка му. Колко сила се криеше в тези сиви очи? Колко сила трябваше, за да приемеш, че всички, които обичаш, всеки ден са изложени на опасност? Колкото и да трябваше, тази жена я имаше. Имаше още един мъж, млад, на двадесет и няколко години, със самоуверена усмивка и предизвикателни очи, малко по-тъмни, отколкото на Сет. Красив, сексапилен, с гъста тъмна коса, небрежно падаща върху челото. Брат му, със сигурност.

Последният портрет бе на млада жена с дълга до раменете тъмна коса, живи светлокафяви очи и изваяни устни, трепнали в началото на усмивка. Красива, с повече от сериозността на Сет, отколкото младият мъж. Сестра му.

Грейс се запита дали някога ще се срещне с тях, или ще ги познава само от портретите. Сет би завел при тях жената, която обича, помисли тя и я прониза лека болка. Той би искал — би имал нуждата — да я заведе в дома на майка си, да я гледа как се разтваря в неговото семейство.

Това бе една врата, която Сет трябваше да отвори от двете страни. Не защото такава бе традицията, а защото за него това имаше значение.

Но любовница? Не, реши Грейс. Не бе необходимо да се споделя една любовница със семейството. Той никога не би запознал с майка си жена, с която го свързва само сексът.

Тя за момент затвори очи. Престани да се самосъжаляваш, заповяда си. Не можеш да имаш всичко, което искаш или от което имаш нужда, така че използвай по най-добрия начин това, което имаш.

Отвори очи и още веднъж огледа портретите. Хубави лица, реши тя. Хубаво семейство.

Ала къде бе портретът на самия Сет? Трябваше да има негов портрет. Какво бе видяла художничката? Бе ли го нарисувала със студения поглед на полицай, или с неговата изненадваща и прекалено рядка усмивка?

Решена да открие, Грейс остави телевизора да работи и се впусна в търсене. През следващите двадесет минути установи, че Сет живее подредено, че във всяка стая има телефон и бележник, че използва втората спалня като комбинация от стая за гости и кабинет, превърнал е миниатюрната трета спалня в гимнастически салон и обича наситени цветове и удобни фотьойли.

Видя още акварели, но не и портрет на самия Сет. Обикаляше из стаята за гости, любопитна, че тук и само тук той си бе позволил известни приумици. Върху вградените полици бяха подредени статуетки, някои от дърво, а други от камък. Дракони, грифони, магьосници, еднорози, кентаври. И един — единствен крилат кон от алабастър, уловен в среднощен полет.

Тук картините отразяваха магическото — мъглив пейзаж със сребрист замък с кули, извисяваш се в бледорозовото небе, изпъстрено със сенки езеро, от което пиеше самотен елен.

Имаше книги за Артур, за ирландски легенди, за боговете на Олимп и на Рим. А върху малкото бюро от черешово дърво стоеше син кристален глобус и книга за Митра, бога на светлината.

Тя потрепери и обгърна раменете си с ръце. Дали Сет бе взел книгата заради случая, който разследваше, или вече я бе имал? Докосна с ръка тънката книжка и бе сигурна, че бе второто.

Още една връзка между тях, помисли Грейс, изкована още преди да се бяха срещнали. Бе толкова лесно да приеме това, дори да бъде благодарна. Ала се чудеше дали и той чувстваше същото.

Слезе на долния етаж. Чувстваше се странно като у дома си след обиколката, която сама си бе организирала.

Видя чашките от кафе от сутринта в умивалника, един малък знак за интимност, и се усмихна. Намери в хладилника бутилка вино, наля си една чаша и я занесе в хола.

Върна се до библиотеката с намерението да се свие на дивана с книга, за да минава по-бързо времето, и с телевизора за компания. И изведнъж я обзе студ, толкова бърз и силен, че виното затрепери в ръката й. Усети се, че се взира през прозореца, задъхана и вкопчена в библиотеката.

Някой я гледаше! Уплашеният, шепнеш глас, който можеше да е и нейният собствен, отекна в главата й. Някой я гледаше.

Но не видя нищо, освен тъмнината, блещукащата светлина на луната, притихналата къща от другата страна на улицата.

Престани, заповяда си тя. Там няма никой. Няма нищо. Ала се изправи и бързо дръпна завесите. Ръцете й трепереха.

Отпи от виното и се опита да се надсмее над себе си. Късните новини по телевизията я накараха бавно да се обърне. Четиричленно семейство в Бетесда. Убити.

Сега знаеше къде бе отишъл Сет. И можеше само да си представи с какво се занимава.

 

 

Тя бе сама. Де Вейн седеше в своята съкровищница и галеше статуетката на богиня Венера от слонова кост. Бе започнал да мисли за нея като за Грейс. Тази мания се разрастваше, измъчваше го и той вече си представяше как двамата с Грейс са заедно, безсмъртни във времето. Тя щеше да бъде неговото най-ценно притежание. Неговата богиня. А Трите Звезди щяха да допълнят колекцията му от безценни вещи.

Разбира се, Грейс първо трябваше да бъде наказана. Грегър знаеше какво трябва да бъде сторено, какво би означавало най-много за нея. А и другите две жени не бяха невинни — те бяха усложнили плановете му, бяха го накарали да се провали. Те трябваше да умрат, разбира се.

След като имаше Звездите и след като имаше Грейс, те щяха да умрат. И тяхната смърт щеше да бъде нейното наказание.

Сега тя бе сама. Би било толкова лесно да я вземе сега. Да я доведе тук. Грейс отначало щеше да се изплаши. Той искаше тя да се изплаши. Това бе част от нейното наказание. След време Грегър щеше да я ухажва, да я спечели. Да я притежава. Те, в края на краищата, щяха да имат няколко живота да бъдат заедно.

В един от тях щеше да я върне на Тереса. Щеше да я направи кралица. Един бог не може да се задоволи с нещо по-малко от кралица.

„Вземи я тази вечер!“ Този глас, който всеки ден говореше все по-силно в главата му, го преследваше. Не можеше да му вярва. Де Вейн успокои дишането си и затвори очи. Нямаше да позволи да бъде припиран. Всяка подробност трябваше да си бъде на мястото.

Грейс щеше да дойде при него, когато той бе подготвен. И щеше да му донесе Звездите.

 

 

Сет пресуши последната чаша изстинало кафе и разтърка врата си. Още му се повдигаше от онова, което видя в спретнатата къща в предградията. Знаеше, че според цивилните и новобранците полицаи ветераните свикват с насилствената смърт — с гледките, с миризмите, с безсмислената загуба.

Това бе лъжа.

Никой не можеше да свикне да вижда това, което той бе видял. Ако можеше да свикне, нямаше да носи полицейска значка. Законът има нужда да поддържа чувството за отвращение, за ужас от убийството.

Какво бе накарало един мъж да отнеме живота на собствените си деца, на жената, с която ги бе създал, а накрая и своя собствен? В къщата не бе останал никой, който да отговори на този въпрос. Сет знаеше, че той ще го преследва.

Потърка лицето си и усети напрежението и умората. Разкърши рамене, изправи се и тръгна през общото помещение към гардеробната.

Там бе Мик Маршъл, който разтриваше подбитите си крака. Твърдата му червена коса стърчеше като храст, който има нужда от подкастряне, лицето му бе уморено.

Очите му бяха потъмнели, устните мрачни.

— Лейтенант… — Той вдигна чорапа си.

— Нямаше нужда да се включваш в това, детектив.

— По дяволите, чух изстрелите от собствения си хол. — Мик взе едната обувка, но опря лакти на коленете си. — През две преки. Исусе, децата ми играеха с тези деца. Как, по дяволите, ще им обясня?

— Колко добре познаваше бащата?

— Всъщност не го познавах. Всичко е точно както го казват, лейтенант. Той беше тих човек, възпитан, гледаше си работата и не се бъркаше в живота на другите. — Изсмя се безрадостно. — Всичките са такива.

— Мълроуни поема случая. Можеш да му помагаш, ако искаш. А сега си иди у дома и поспи. Иди да целунеш децата си.

— Да. — Мик прокара пръсти през косата си. — Слушайте, лейтенант, имам някои данни за този Де Вейн.

Гръбнакът на Сет настръхна.

— Нещо интересно?

— Зависи какво ви е интересно. Той е на петдесет и две години, никога не е бил женен, наследил е от баща си тлъсто богатство, включително голямо лозе на онзи остров, Тереса. Има и маслинови гори, гледа животни.

— Господинът е фермер?

— О, много повече. Най-разнообразни интереси — кораби, съобщения, внос-износ. Много парчета от много апетитни баници. Преди три години го направили посланик в Щатите. Тук май му харесва. Купил си е доста шикозно имение на „Фоксхол Роуд“, голяма къща със земя, често посреща там гости. Ала хората не обичат да говорят за него, направо се нервират.

— Парите и властта правят някои хора нервни.

— Да. Още нямам много информация. Но преди пет години е имало една жена. Оперна певица. Доста голяма работа, ако човек разбира от такива неща. Италианка. Май са били доста гъсти. После тя изчезнала.

— Изчезнала? — Угасващият интерес на Сет изведнъж отново се събуди. — Как?

— Там е въпросът. Просто се изпарила. Италианската полиция не може да разбере. Имала апартамент в Милано, там останали всичките й вещи — дрехи, бижута, такива работи. Пеела в тамошната опера, била по средата на турне, нали разбирате. Не се явила на вечерното представление. Този ден отишла следобед на пазар и поръчала сума неща да й докарат вкъщи. Ала така и не се върнала.

— Предполагат ли отвличане?

— Предполагали са. Обаче никой не се обадил да иска откуп, не открили труп. От нея ни вест, ни кост вече почти пет години. Била е… — Мик замислено се почеса по брадичката. — Около тридесетгодишна, на върха на кариерата си, и адски красива. Във влоговете й останали бая лири. Още са си там.

— Де Вейн бил ли е разпитван?

— Да. Изглежда, че по това време е бил на яхтата си в Йонийско море, печал се на слънце и пиел узо. С него на борда имало пет-шест души гости. Италианският полицай, с когото говорих, между другото голям почитател на операта, не мислеше, че Де Вейн е бил достатъчно потресен или достатъчно разстроен. Надушил нещо, ама не успял да намери нищо, за което да се хване. Но пък човекът предложил награда, пет милиона лири, ако я върнат жива и здрава. Никой не я е получил.

— Бих казал, че това е доста интересно. Продължавай да се ровиш. — И, помисли Сет, той самият щеше да започне да рови.

— Още нещо. — Мик завъртя глава да раздвижи схванатия си врат. — Стори ми се, че също е интересно. Човекът е колекционер. Има по малко от всичко, монети, пощенски марки, бижута, картини, антики, статуетки. Занимава се с всичко. Ала освен това се слави, че има уникална и скъпа колекция от скъпоценни камъни, съперничи на Смитсъновия институт.

— Де Вейн обича скъпоценни камъни?

— О, да. И само си представете, преди около две години платил три милиона за един изумруд. Голям камък, вярно, обаче цената му скочила, защото се говорело, че е магически. — При самата мисъл устните на Мик трепнаха в подигравателна усмивка. — Казват, че Мърлин, нали знаете, викал с него духа на Артур. Струва ми се, че човек, който би купил такова нещо, сигурно много ще се интересува от три големи сини камъка и от всичките тези приказки за богове и безсмъртие, които се говорят за тях.

— Сигурен съм. — И не беше ли странно, помисли Сет, че името на Де Вейн го нямаше в списъка на Бейли? Колекционер, чието жилище в Щатите бе само на километри от „Салвини“, и въпреки това никога не бе правил сделки с тях?

Не, бе прекалено странно, за да е случайност.

— Дай ми каквото имаш, когато застъпиш на смяна, Мик. Бих искал лично да говоря с този италиански полицай. Благодаря ти за допълнителното време, което си отделил за това.

Мик премигна. Сет никога не пропускаше да благодари на хората си за добрата работа, ала обикновено това бе механично. Този път се чувстваше истинска топлота, съвсем лична.

— Разбира се, няма за какво. Но нали знаете, лейтенант, дори ако го хванете по този случай, той ще се измъкне. Дипломатически имунитет. Не можем да го пипнем.

— Първо да го хванем, а после ще видим. — Сет машинално обърна глава, когато един полицай, застъпващ на смяна, с трясък отвори вратата на шкафчето си. — Върви да поспиш — започна той и изведнъж млъкна. Оттам, залепена за дъното на шкафчето, го гледаше Грейс, млада, засмяна и гола.

Главата й бе отметната назад, а в очите й блестяха предизвикателната усмивка, женската самоувереност, кадифената сила. Кожата й бе като полиран мрамор, извивките й щедри, и ги покриваше само водопадът от коси, изкусно спуснати така, че да побъркат мъжа.

Мик обърна глава, видя плаката и трепна. Кейд го бе осведомил за отношенията на лейтенанта с Грейс и той се страхуваше, че някой — много вероятно полицаят, който в момента стоеше до шкафчето и си подсвиркваше глуповато — е на път да умре.

— Ъ-ъ-ъ, лейтенант… — започна Мик с храбрата мисъл да спаси живота на колегата си.

Сет само вдигна ръка да го прекъсне и се приближи към шкафчето. Полицаят, който се преобличаше, се обърна към него.

— Лейтенант?

— Здравей, Брадли — отзова се Сет, без да откъсва очи от лъскавия плакат.

— Тя е нещо друго, нали? Един от дневната смяна каза, че е идвала тук и на живо изглеждала също толкова добре.

— Така ли каза?

— Да бе. Измъкнах това от една купчина списания в гаража. Нищо му няма, че е преседяло.

— Брадли — прошепна Мик и зарови лице в дланите си. Човекът вече бе мъртъв.

Сет пое дълбоко въздух и устоя на изкушението да скъса плаката.

— Тази гардеробна се ползва и от жени, Брадли. Това е неуместно. — Къде е татуировката, мислеше Сет замаяно. На колко години е била, когато е позирала за тази снимка? На деветнадесет, на двадесет? — Намери друго място да окачваш картините си.

— Да, сър.

Сет се обърна и хвърли един последен поглед през рамо.

— И на живо е по-хубава. Много по-хубава.

— Брадли — отрони Мик, когато Сет излезе, — ти току-що извади невероятен късмет.

Когато Сет се върна в къщата, зората вече се разпукваше. Бе изпълнил всички формалности, свързани със случая в Бетесда. Той щеше да бъде приключен, когато съдебномедицинската експертиза и аутопсията потвърдяха онова, което Сет вече знаеше. Един тридесет и шестгодишен мъж, който преживявал добре като компютърен специалист, станал от дивана си, където гледал телевизия, заредил пистолета си и в продължение на около десет минути отнел четири живота.

За това престъпление Сет не можеше да намери оправдание.

Можеше да се върне вкъщи и два часа по-рано. Ала използва разликата във времето между Америка и Европа, за да проведе телефонни разговори, да задава въпроси, да събира данни. Бавно оформяше портрета на Грегър Де Вейн.

Собственик на богатство, за което никога не се е трудил. Мъж, който обича престижа и властта, който се движи във висшето общество и няма семейство.

Нищо от това не е престъпление, помисли Сет и затвори входната врата зад гърба си.

Не е престъпление да се изпращат бели рози на една красива жена.

Нито някога да си имал връзка с човек, който е изчезнал. Но не бе ли интересно, че Де Вейн бе имал връзка с още една жена? Французойка, много красива примабалерина, смятана за най-добрата танцьорка на десетилетието. Която била намерена мъртва след свръхдоза наркотици в жилището си в Париж.

Заключението било самоубийство, макар че най-близките й настоявали, че тя никога не е взимала наркотици. Била безмилостно дисциплинирана, що се отнася до тялото си. Де Вейн бил разпитван и по този случай, ала само формално. В момента, в който младата танцьорка изпаднала в кома и след това починала, той бил на вечеря в Белия Дом.

И въпреки това Сет и италианският детектив бяха съгласни, че съвпадението е доста странно.

Колекционер, мислеше Сет, докато машинално гасеше лампите. Ценител на хубавите неща и красивите жени. Човек, който би платил двойна цена за един изумруд, за да притежава и една легенда.

Щеше да види колко още връзки можеше да направи и, реши той, щеше да проведе един официален разговор с посланика.

Влезе в хола, посегна да натисне поредния ключ и видя Грейс, сгушена на дивана.

Бе сигурен, че си бе отишла у дома. Но тя бе тук, свита на топка върху неговия диван, и спеше. Какво, по дяволите, правеше тук?

„Чака те. Каза, че ще те чака.“

Както никоя жена не го бе чакала досега. А Сет не искаше никоя жена да го чака.

В гърдите му се надигнаха чувства, заляха сърцето. Тази ирационална любов го убиваше. Сърцето му тук не беше в безопасност, дори вече не беше негово. Искаше си го обратно, отчаяно му се искаше да може да се обърне, да я остави и да се върне към собствения си живот.

Ужасяваше го, че не би го направил. Че не би могъл.

Грейс със сигурност много скоро щеше да се отегчи, да изгуби интерес към една връзка, която според него от нейна страна се основаваше само на импулсивното желание и секса. Дали щеше просто да изчезне, или да приключи на чисто? Щеше да е на чисто, реши той. Това би било в нейния стил. Тя не бе, както някога искаше да вярва, коравосърдечна, студена или пресметлива. Сърцето й бе всеотдайно, ала, според него, и непостоянно.

Приближи се, приклекна пред нея и се вгледа в лицето й. Между веждите й имаше лека резка. Изглежда сънят й не бе спокоен. Какви сънища я преследваха? Какви тревоги я измъчваха?

Горкото богато момиченце, помисли Сет. Все още бяга, докато остане без дъх, и не може да направи нищо, освен да се върне обратно на старта.

Погали я по челото да изглади резката и подпъхна ръце под нея.

— Хайде, бебчо, време е да си лягаш.

— Не! — Грейс го отблъсна и започна да се бори. — Недей.

Отново кошмари? Разтревожено я прегърна по-плътно.

— Аз съм Сет. Всичко е наред. Тук съм.

— Гледа ме. — Тя зарови лице в рамото му. — Навън. Навсякъде. Гледа ме.

— Ш-ш-ш-шт… Тук няма никой. — Понесе я към стълбите и едва сега разбра защо всички лампи в къщата светеха. Грейс се бе страхувала да остане сама в тъмното. И въпреки това бе останала. — Никой няма да ти направи нищо лошо, Грейс. Обещавам ти.

— Сет… — Тя се разсъни от звука на гласа му, натежалите й очи се отвориха и се фокусираха върху лицето му. — Сет — каза отново и докосна с ръка бузата му, после устните му, — изглеждаш толкова уморен.

— Можем да се сменим. Ти ще ме носиш.

Грейс обви ръце около врата му, притисна топлата си буза към неговата.

— Чух по новините. Семейството в Бетесда.

— Нямаше нужда да ме чакаш.

— Сет… — Тя се отдръпна и се вгледа в очите му.

— Не искам да говоря за това — произнесе той безизразно. — Не ме питай.

— Не искаш да говориш, защото това те измъчва или защото не искаш да споделиш тревогите си с мен?.

Сет я остави до леглото, обърна се и смъкна ризата си.

— Уморен съм, Грейс. След няколко часа съм отново на работа. Трябва да поспя.

— Добре. — Тя потърка с опакото на ръката сърцето си, където я болеше най-много. — Аз вече поспах. Ще сляза долу и ще си поръчам едно такси.

Той преметна ризата върху облегалката на стола и седна да си събуе обувките.

— Щом това искаш.

— Не искам това, но ми се струва, че ти го искаш. — Дори не вдигна вежди, когато Сет запрати обувката си в другия край на стаята, а после се вторачи в нея, сякаш се бе озовала там по собствена воля.

— Аз не правя такива неща — процеди той през зъби. — Никога не правя такива неща.

— Защо? Това винаги ме кара да се чувствам по-добре. — И понеже Сет изглеждаше толкова уморен и толкова слисан от собственото си поведение, Грейс омекна. Приближи се до него и започна да масажира схванатите мускули на раменете му. — Знаеш ли какво ти трябва, лейтенант? — Наведе се да го целуне по върха на главата. — Освен мен, разбира се. Трябва ти да се натопиш в една вана с мехурчета, в която да можеш да се отпуснеш и тя да ти разплете всички тези възли. Ала засега аз ще видя какво мога да направя за тях.

Ръцете й бяха божествени, раменете му под тях се отпускаха.

— Защо?

— Един от любимите ти въпроси, нали? Хайде, легни и ме остави да се заема с този камък, който ти наричаш гръб.

— Просто трябва да поспя.

— Ъхъ. — Бутна го на леглото и коленичи до него. — Обърни се, хубавецо.

— Гледката оттук повече ми харесва. — Той успя наполовина да се усмихне и протегна ръка да си поиграе с краищата на косите й. — Защо не дойдеш тук? Прекалено съм уморен да се боря с теб.

— Ще го имам предвид. Хайде, бъди добро момче, обърни се. — Сет с ръмжене се обърна по корем, още веднъж изръмжа, когато Грейс го яхна и чудесните й ръце започнаха да размачкват гърба му. — Ти, понеже си ти, би казал, че редовният масаж е глезотия. Но точно тук бъркаш. — Натискаше с длани, размачкваше с пръсти. — Дай на тялото си нещо приятно и то ще работи по-добре за теб. Аз всяка седмица ходя на масаж в клуба. Стефан може да направи чудеса с теб.

— Стефан… — Сет затвори очи и се опита да не си представя ръцете на друг мъж върху нея.

— Той е професионалист — сряза го тя. — А жена му е педиатър. Много добре се отнася към децата в болницата.

Сет си помисли за децата и това го размекна. Както и успокояващите й ръце, тихият й глас. През затворените му клепачи се процеждаше слънчева светлина, топла и червена, но още го виждаше.

— Децата бяха в леглата си.

Ръцете й за момент замръзнаха. После Грейс въздъхна дълбоко и тихо и отново започна да ги движи нагоре-надолу по гръбнака му, по лопатките, до врата. И зачака.

— Малкото момиченце имаше кукла, стара парцалена кукла. Още я държеше. Навсякъде по стените бяха закачени плакати от „Дисни“. Всичките приказки с щастлив край. Както си му е редът, когато си дете. По-голямото момиче беше оставило до леглото си едно от юношески списания, които десетгодишните четат, защото нямат търпение да станат шестнадесетгодишни. Така и не са се събудили. Не са разбрали, че никоя от тях няма да стане шестнадесетгодишна.

Тя не каза нищо. Нямаше нищо, което да може да се каже. Ала се наведе напред, докосна устни до гърба му и го усети как издиша накъсано.

— Става ти лошо, когато са деца. Не познавам полицай, който може да се занимава с такова нещо и да не му стане лошо. Майката беше на стълбата. Изглежда, че е чула изстрелите и се е затичала към децата си. А след това той се върнал в хола, седнал на дивана и довършил всичко.

Грейс се сгуши в него, прегърна го.

— Опитай се да поспиш — прошепна тя.

— Остани. Моля те.

— Ще остана. — Затвори очи и слушаше как дишането му става по-дълбоко. — Ще остана.

Но Сет се събуди сам. Докато съзнанието му се проясняваше от съня, се чудеше дали не бе сънувал срещата на разсъмване. Ала още усещаше аромата й — във въздуха, върху кожата си. Все още лежеше с разперени ръце на леглото и обърна глава да погледне часовника, който бе забравил да свали от китката си.

Каквото и друго да ставаше с него, вътрешният му часовник все още бе в ред.

Даде си две минути повече под душа, за да отмие умората и докато се бръснеше, си обеща през следващия си свободен ден да не прави нищо друго, освен да вегетира. А докато си връзваше вратовръзката, се опитваше да си представи, че днес няма да е поредният горещ, влажен ден.

После изруга и прокара пръсти през току-що сресаната си коса, като си спомни, че бе забравил да включи часовника на кафеварката. Минутите, които щеше да изгуби, за да свари кафето сега, нямаше просто да го ядосат, а щяха и да нарушат графика му.

Но това, с което категорично отказваше да започне деня си, бе отровата, която варяха в кафенето.

Толкова се бе вживял в мисълта за кафето, че когато слизаше по стълбите и долови аромата му, който се носеше като песен на сирени, реши, че това е илюзия.

Не само че каничката бе пълна с прекрасна гъста черна течност, а и Грейс седеше до кухненската маса, четеше сутрешния вестник и ядеше кифла. Косата й бе опъната назад и изглежда бе облечена само с една от неговите ризи.

— Добро утро — усмихна му се тя и поклати глава. — Ти човек ли си? Как можеш да изглеждаш толкова официален и страшен след по-малко от три часа сън?

— Навик. Мислех, че си си отишла.

— Казах ти, че ще остана. Кафето е горещо. Надявам се, нямаш нищо против, че си направих,

— Не. — Той не помръдна от мястото си. — Нямам нищо против.

— Ако не ти пречи, ще се помотая още малко, докато си допия кафето, после ще отида у Кейд да се преоблека. После искам да мина през болницата, а след това си отивам вкъщи. Крайно време е. Фирмата за почистване трябва днес следобед да свърши, така че… — Сет продължаваше да я гледа втренчено и Грейс млъкна. — Какво има? — Усмихна се неуверено и се почеса по носа.

Без да откъсва поглед от нея, той взе телефона от стената и натисна един номер от паметта.

— Бюкенън се обажда. Ще закъснея два часа. Лични ангажименти. — Затвори и й протегна ръка. — Да се върнем в леглото. Моля те.

Тя стана и сложи ръката си в неговата. Когато дрехите бяха разпилени нехайно по пода, завивките отново застлани, Сет легна върху нея. Имаше нужда да я държи в ръцете си, да я докосва, да се отдаде за един час на потока от чувства, които Грейс отприщваше. Само един час. И въпреки това не бързаше. Дългите, дълбоки, опияняващи целувки траеха сякаш цяла вечност, нежните милувки се проточваха в безкрайността.

Тя бе тук. Просто бе тук. Отворена, всеотдайна, предлагаща никога несекваща топлота.

Грейс въздъхна треперливо, докато той я докарваше до безпомощност, движейки се нежно и с безкрайно търпение. Всеки път, когато устните им се срещнеха, сърцето й потрепваше в гърдите.

Чуваха се само тихите неуловими звуци на интимността, любовният шепот, преминаващ във въздишки и стонове. И двамата бяха изгубени, потънали в усещанията. Въздухът около тях бе като гъст сироп, в който движенията се забавяха, а удоволствието продължаваше.

Сет се спусна лениво надолу по тялото й, нейните ръце се плъзнаха по гърба му, после по раменете. Тя потрепери от дългия, разтърсваш спазъм. И понеже той имаше нужда от това не по-малко от нея, Грейс отпусна ръце и го остави да я вземе където пожелае. Кръвта й пулсираше горещо, а от горещината кожата й се покри с роса от страст. Дланите му се плъзгаха по нея като по коприна.

— Кажи ми, че ме искаш. — Сет обсипа с целувки тялото й.

— Да… — Тя улови бедрата му и го притегли към себе си. — Искам те.

— Кажи ми, че имаш нужда от мен. — Езикът му се плъзна по зърното на гърдата й.

— Да! — Грейс простена, когато леко я засмука. — Имам нужда от теб.

„Кажи ми, че ме обичаш.“ Ала това го произнесе само наум и отново насочи устните си към нейните.

— Сега. — Не откъсваше очи от нейните.

— Да. — Тя се изви да го посрещне. — Сега.

Той проникна в нея толкова бавно, че и двамата потрепериха. Видя как очите й плувнаха в сълзи и почувства, че желанието да бъде нежен бе по-силно от всяко друго.

Целуна я отново, леко, и започна бавно да се движи.

Бе толкова сладостно, че по бузата й се изтърколи една сълза. Устните й затрепериха.

— Не затваряй очи — прошепна той и изтри с устни сълзата. — Искам да ги виждам.

Грейс нищо не можеше да направи. Нежността я разгонваше. Погледът й се замъгли от сълзи и сините й очи станаха тъмни като лятна нощ. Произнесе името му, после го прошепна отново в устните му. И тялото й потръпна на гребена на следващата дълга вълна.

— Не мога…

— Нека да те имам. — Сет пропадаше, пропадаше, пропадаше и зарови лице в косите й. — Нека да те имам цялата.