Нора Робъртс
Тайна звезда (3)

ТРЕТА ГЛАВА

Чувстваше се слабачка, ала не си отиде у дома. Имаше нужда от приятели, не от тази празна къща с очертаната на пода сянка.

Джек бе дошъл, бе взел куфарите от колата й и ги бе внесъл. Поне за един ден щеше да се задоволи с това.

Тъй като отиваше да се срещне със Сет, Грейс се бе подготвила старателно. Бе си облякла летния костюм, който току-що бе купила край морето. Яркожълтата къса пола и сакото до кръста не бяха съвсем делови, но тя нямаше намерение да изглежда делова. Бе отделила време да подреди буйната си коса в сложна френска плитка и се бе гримирала така старателно, сякаш се подготвяше за решителна битка.

Да се срещне отново със Сет бе като битка. Още й беше зле от разговора с леля й и от гаденето след това. Бе спала лошо, ала все пак бе спала, свита в една от стаите за гости на Кейд, спокойна, че тези, които значеха най-много за нея, бяха наблизо.

По-късно щеше да се оправи с роднините, помисли Грейс и паркира пред участъка. Щеше да е трудно, ала щеше да се справи. Засега трябваше да се справи със себе си. И със Сет Бюкенън.

Ако някой я бе наблюдавал как излиза от колата и пресича паркинга, щеше да види преображение. Бавно и постепенно изморените й очи станаха знойни. Скованите й движения се отпуснаха и тя лениво започна да поклаща бедра с походка, предназначена да събере очите на мъжа. Устните й се извиха леко в ъглите в тайнствена, многозначителна женска усмивка.

Това не бе съвсем маска, просто друга част от нея. Присъщ и привичен образ, който по желание можеше да приеме. Сега имаше това желание и бавно се усмихна изпод спуснатите си ресници на униформения полицай, който се изправи пред нея. Той се изчерви и едва не се удари във вратата от бързане да й я отвори.

— Благодаря ви, офицер.

По шията и лицето му изби червенина и усмивката й стана още по-широка. Бе успяла. Тази сутрин Сет Бюкенън нямаше да види една бледа и разтреперана жена. Щеше да види Грейс Фонтейн в пълния й блясък.

Бавно се приближи до дежурния сержант на пропуска и плъзна пръст по ръба на гишето.

— Извинете?

— Да, госпожо? — Адамовата му ябълка подскочи три пъти, преди да преглътне.

— Дали бихте могли да ми помогнете? Търся лейтенант Бюкенън. Вие ли сте командирът тук? — Обходи го с поглед. — Вие трябва да сте командирът, старшина.

— Ъ-ъ-ъ, да. Не. Аз съм сержант. — Той непохватно се разрови из пропуските и книгата за посетители. — Аз… Той… Ще намерите лейтенанта на горния етаж, в детективския отдел. Вляво от стълбите.

— О… — Тя пое химикалката, която той й подаде, и написа с големи букви името си. — Благодаря, старшина. Исках да кажа, сержант.

Когато се обърна, чу как той рязко издиша и усети погледа му върху бедрата си, докато се изкачваше по стълбите.

Намери лесно детективския отдел. Обгърна с поглед отворените кабинети, в някои от които имаше хора, а в други не. Полицаите вътре бяха по ризи в непоносимата жега, която почти не се облекчаваше от така наречената климатична инсталация. Много пистолети, помисли Грейс, много недоядени сандвичи и празни чаши от кафе. Пронизително звънящи телефони.

Набеляза своята жертва — един мъж с разхлабена вратовръзка, вдигнал крака на бюрото си, хванал в едната си ръка някакъв доклад, а в другата бисквита. Когато се запъти към него през препълнената стая, няколко разговора спряха. Някой подсвирна тихо — като въздишка. Мъжът пред бюрото спусна крака на пода и преглътна бисквитата си.

— Госпожо?

Около тридесетгодишен, прецени тя, макар косата му бързо да оредяваше. Той изтри трохите от пръстите си в ризата и завъртя очи леко наляво, където един от колегите му се хилеше и тупаше с юмрук по гърдите си.

— Надявам се, че можете да ми помогнете… — Бе приковала поглед към очите му, само неговите, докато на челюстта му започна да подскача един мускул. — Детектив?

— Да, ъ-ъ-ъ… Картър, детектив Картър. С какво мога да ви бъда полезен?

— Надявам се, че съм попаднала където трябва. — За да подсили ефекта, Грейс завъртя глава и плъзна поглед по стаята и нейните обитатели. Няколко корема бяха безмилостно глътнати. — Търся лейтенант Бюкенън. Мисля, че той ме очаква. — Грациозно отметна кичур коса от лицето си. — Боя се, че не знам какво се прави в такива случаи.

— Той е в кабинета си. — Без да откъсва очи от нея, мъжът размаха пръст: — Белински, кажи на лейтенанта, че има посетителка. Госпожица…

— Грейс. — Тя опря бедро на ръба на бедрото му и полата й опасно се вдигна още два сантиметра по-нагоре. — Грейс Фонтейн. Може ли да почакам тук, детектив Картър? Прекъсвам ли ви работата?

— Да… Не… Разбира се…

— Толкова е вълнуващо. — Ослепителната й усмивка вдигна температурата в и без това прегрятата стая с поне още десет градуса. — Детективската работа. Трябва да имате толкова интересни истории.

Сет приключи с телефонния разговор, който водеше, когато го уведомиха за пристигането на Грейс, облече си сакото, свалено в знак на отстъпление пред жегата, и см проправи път през детективската стая. Бюрото на Картър бе напълно обкръжено, а от центъра на тълпата се чуваше нисък, гърлен женски смях.

И видя как половин дузина от най-добрите му хора пръхтят като кутрета около кокал месо.

Тази жена, реши той, щеше да му създаде големи неприятности.

— Виждам, че тази сутрин всички случаи са завършени и престъпленията като по чудо са спрели.

Гласът му постигна желания ефект. Няколко души застанаха мирно. Онези, които не се стряскаха толкова лесно, ухилени се запромъкваха към бюрата си.

— Ъ-ъ-ъ… Грейс… Тоест, госпожица Фонтейн е дошла при вас, лейтенант.

— Виждам. Завършихте ли доклада си, детектив?

— Работя върху него. — Картър грабна листите, които бе захвърлил, и заби нос в тях.

— Госпожице Фонтейн — вдигна вежди Сет и посочи към кабинета си.

— Приятно ми беше да се запознаем, Майкъл. — На тръгване Грейс плъзна пръст по рамото на Картър.

Той щеше часове наред да чувства паренето от това докосване.

— Сега можете да изключите захранването — отбеляза Сет сухо, когато отвори вратата на кабинета си. — Няма да имате нужда от него.

— Човек никога не знае, нали? — Грейс влезе, като мина толкова близо до него, че телата им се докоснаха. Стори й се, че го усеща как се стяга, съвсем малко, но погледът му остана спокоен, студен и видимо незаинтересован. Тя начумерено огледа кабинета.

Учрежденското бежово на стените депресиращо се сливаше с остарялото сивкаво-бежово на линолеума на пода. Затрупано с книжа бюро, сиви кантонерки, компютър, телефон и един малък прозорец, който с нищо не допринасяше за блясъка на строгата стая.

— Значи тук работят всемогъщите — измърмори тя. Бе разочарована, че не откри нищо лично, никакви снимки, никакви спортни трофеи. Нищо, за което можеше да се хване, никакъв знак за мъжа зад полицейската значка.

Както и в детективската стая, опря бедро на ръба на бюрото му. Би било клише да се каже, че приличаше на лъч слънчева светлина, реши Сет. Слънчевите лъчи бяха опитомени — топли, приветливи. Грейс бе огнена стрела на светкавица. Гореща и смъртоносна.

Дори слепец би забелязал кадифените бедра под тясната къса жълта пола. Той просто заобиколи бюрото, седна и я погледна в лицето.

— На стола ще ви бъде по-удобно.

— Добре съм си и тук. — Тя лениво взе един молив и го завъртя в пръстите си. — Предполагам, че не разпитвате тук заподозрените.

— Не, за тази цел имаме тъмница долу в мазето.

При други обстоятелства би оценила сухия му хумор.

— Аз заподозряна ли съм?

— Ще ви съобщя. — Той наклони глава. — Бързо се възстановявате, госпожице Фонтейн.

— Да, така е. Имахте въпроси, лейтенант.

— Имам. Седнете. На стола.

Устните й се нацупиха, сладка гримаса, която сякаш казваше „Ела и ме целуни“. Сет почувства бързото и безпомощно желание и я прокле заради него. Грейс се смъкна от бюрото, разположи се на стола и, без да бърза, кръстоса убийствените си бедра.

— Така по-добре ли е?

— Къде бяхте в събота между полунощ и три сутринта?

Значи тогава се е случило, помисли тя и се опита да не обръща внимание на болката в стомаха си.

— Няма ли да ми прочетете какви права имам?

— Вие не сте обвиняема и нямате нужда от адвокат. Това е един прост въпрос.

— Бях в провинцията. Имам къща в Западен Мериленд. Бях сама и нямам алиби. Сега трябва ли ми адвокат?

— Искате ли да усложните нещата, госпожице Фонтейн?

— Няма как да ги опростя, нали? — Ала махна с ръка и тънката диамантена гривна на китката й блесна като огън. — Добре, лейтенант, колкото е възможно по-просто. Не ми трябва адвокат, поне за момента. Ще ви разкажа накратко. Заминах за провинцията в сряда. Не съм очаквала братовчедка си, всъщност не очаквах никого. През почивните дни наистина се свързах с някои хора. Купих малко продукти в близкия град, спрях на пазара. Това трябва да е било в петък следобед. В събота взех няколко писма. Градчето е малко, пощаджийката ще си спомни. Това обаче беше преди обед, което би ми дало достатъчно време да се върна. И, разбира се, в петък дойде куриер, който донесе колетчето от Бейли.

— И не ви ли се стори това странно? Вашата приятелка ви изпраща син диамант, а вие просто свивате рамене и отивате на пазар.

— Обадих й се. Нея я нямаше. — Грейс вдигна вежди. — Но вие вероятно знаете това. Наистина ми се стори странно, обаче си имах други грижи.

— Като например?

Устните й трепнаха, ала усмивката не се отрази в очите й.

— Не съм длъжна да ви разказвам мислите си. Наистина се позачудих. Помислих, че може да е копие, но не ми се вярваше. Едно копие не би могло да е такова. Указанията на Бейли в колетчето бяха да го пазя, докато тя се свърже с мен. Така и направих.

— Без въпроси?

— Аз рядко задавам въпроси на хората, на които вярвам.

Той потупа с молива по ръба на бюрото.

— Била сте сама в провинцията до понеделник, когато сте се върнали в града?

— Не. В неделя отидох до Източното крайбрежие. Беше ми се приискало. — Отново се усмихна. — Често ми се случва. Отседнах в един малък хотел.

— Не харесвахте братовчедка си, нали?

— Да, не я харесвах. — Сигурно тази бърза смяна на темата бе тактика при разпита, помисли Грейс. — Трудно беше човек да я харесва, а аз рядко полагам усилия с трудни хора. Израснахме заедно, след като родителите ми загинаха, ала не бяхме близки. Аз се натрапих в нейния живот, в нейното пространство. Тя ми връщаше, като се държеше гадно. Аз в отговор често също бях гадна. Когато пораснахме, Мелиса имаше… По-малък успех с мъжете от мен. Очевидно мислеше, че като засилва приликата между нас, ще има по-голям успех.

— И имаше ли?

— Сигурно зависи от гледната точка. Тя обичаше мъжете. — За да се пребори с надигащото се чувство за вина, Грейс се облегна небрежно на стола. — Определено обичаше мъжете, което бе една от причините неотдавна да се разведе. Тя предпочиташе количеството пред качеството.

— И как приемаше това съпругът й?

— Боби е… — Грейс замълча и се разтовари от напрежението с бърз, доволен и много приятен смях. — Ако намеквате, че Боби, бившият й съпруг, я е проследил до моята къща, убил я е, разбил е всичко и си е отишъл, подсвирвайки си, не можете да грешите повече. Той е една душица. И съм сигурна, че в момента, докато си говорим, е в Англия. Много обича тениса и никога не пропуска Уимбълдън. Лесно можете да проверите.

Така и щеше да направи, помисли Сет и си го записа.

— Някои хора намират убийството за отблъскващо, когато го извършват лично, но не и от разстояние. Те просто си плащат за услугата.

Този път тя въздъхна:

— И двамата знаем, че не Мелиса е била мишената, лейтенант. Мишената съм била аз. А тя е била в моята къща. — Неспокойно се изправи, с грациозно и женствено движение, отиде до миниатюрния прозорец и се загледа в унилия пейзаж отвън. — Два пъти се е случвало да се настанява в къщата ми в Потомак, когато ме е нямало. Първия път го изтърпях. Втория път се беше възползвала от удобствата там малко прекалено ентусиазирано като за моя вкус и се скарахме. Отиде си намусена, а аз си прибрах резервния ключ. Трябваше да сменя ключалката, ала никога не ми е минавало през ума, че Мелиса ще си направи труда да извади копие.

— Кога за последен път сте се виждали или говорили?

Грейс въздъхна. През главата й прелетяха дати, събития, безсмислени светски среши.

— Преди около месец и половина, може би два. В един фитнес център. Засякохме се в сауната и не говорихме много. Никога не сме имали кой знае какво да си кажем.

Сега тя съжаляваше за това, осъзна Сет. Мислеше за изгубените или пропуснати възможности.

— Би ли отворила на някой, когото не познава?

— Ако този някой е бил мъж и поне малко й е харесал, да. — Грейс се извърна, уморена от разпита. — Вижте, не знам какво повече мога да ви кажа, с какво друго мога да ви бъда полезна. Мелиса беше лекомислена, често нахална жена. Хващаше се с всякакви странни мъже по баровете, когато й се приискаше. Онази нощ е пуснала някой да влезе и заради това е умряла. Каквато и да е била, не е заслужавала заради това да умре. — Разсеяно приглади косата си, като се опита да проясни мислите си. Сет просто седеше и чакаше. — Може би той е настоявал тя да му даде диаманта. Мелиса не го е разбрала. Платила си е за това, че е влязла в къщата ми без разрешение, за лекомислието и нахалството си. А диамантът е отново у Бейли, където му е мястото. Ако още не сте говорили с доктор Линструм тази сутрин, мога да ви съобщя, че в момента тя има среща с него. Не знам нищо друго, което мога да ви кажа.

Сет я изгледа студено. Ако не вземаше под внимание връзката с диамантите, можеше да бъде и иначе. Две жени, които цял живот са се карали. Едната се връща неочаквано и намира другата в своя дом. Скандал, стигащ до бой. И едната накрая се хвърля от втория етаж в басейна от стъкло.

Другата не изпада в паника. Тя разбива собствения си дом, за да се прикрие, после се качва на колата си и заминава, за да се отдалечи от местопрестъплението.

Дали бе достатъчно опитна актриса, за да изиграе този потрес, тези неподправени емоции, които бе видял изписани на лицето й предишната нощ?

Той мислеше, че да.

Но въпреки това не се получаваше. Имаше я неоспоримата връзка с диамантите. И освен това бе съвсем сигурен, че ако Грейс Фонтейн бе предизвикала падането на братовчедка си, щеше да може и да вдигне телефона и хладнокръвно да се обади в полицията, за да съобщи за убийството.

— Добре, засега това е всичко.

— Е — въздъхна тя с облекчение, — не беше толкова зле, нали?

Сет се изправи.

— Ще трябва да ви помоля да останете на разположение.

Грейс отново пусна в ход чара си.

— Аз съм винаги на разположение, хубавецо. Питай когото искаш. — Взе чантата си и тръгна с него към вратата. — Кога ще мога да си оправя къщата? Искам колкото е възможно по-скоро да приведа всичко в ред.

— Ще ви уведомя. — Той погледна часовника си. — Когато прегледате вещите си и установите какво липсва, бих искал да се свържете с мен.

— Точно това имам намерение да направя в момента.

Сет за момент смръщи вежди, като прецени отговорностите. Можеше да изпрати някой да отиде с нея, ала предпочиташе сам да се заеме с това.

— Ще ви следвам.

— Полицейска защита?

— Ако е необходимо.

— Трогната съм. Защо да не те закарам, хубавецо?

— Ще ви следвам — повтори той.

— Както искате — съгласи се тя и го погали по бузата. Очите му леко се разшириха и железните му пръсти се затвориха около китката й. — Не обичате ли да ви глезят? — измърка Грейс, изненадана, че сърцето й прескочи и се втурна в бяг. — Повечето домашни любимци обичат.

Лицето му бе много близо до нейното, телата им едва се докосваха, а между тях бе увиснала жегата в стаята и нещо още по-знойно. Нещо старо и почти познато.

Сет бавно смъкна ръката й, без да пуска китката.

— Внимавайте какво правите.

Възбуда, осъзна тя с изненада. Това, което свистеше в кръвта й, бе чиста, първична възбуда.

— Хабите си времето за съвети — отвърна Грейс с кадифен глас. — Обичам да правя нови неща. А очевидно във вас има нещо интересно, което просто моли да бъде предизвикано. — Демонстративно плъзна поглед надолу към устните му. — Направо се моли.

Сет си представи как притиска гърба й срещу вратата, как се втурва в тази топлина, как я усеща да се разтопява. И тъй като бе сигурен, че тя знае колко ясно си го представя един мъж, той отстъпи назад, пусна я и отвори вратата.

— Не забравяйте да върнете пропуска си на регистрацията.

Биваше си го, помисли Грейс, докато караше. Привлекателен, преуспял, неженен — бе измъкнала тези данни от нищо неподозиращия детектив Картър — и самостоятелен мъж.

Предизвикателство!

А едно предизвикателство, реши тя, докато караше през притихналия подреден квартал към дома си, бе точно това, което й трябваше, за да преживее емоционалния си катаклизъм.

След няколко часа трябваше да се срещне с леля си, а малко след това и с останалите си роднини. Щеше да има въпроси, разпитване и — бе сигурна — обвинения. Трябваше да ги приеме всичките. Така стояха нещата в семейството и това се очакваше от тях.

Питай Грейс, вземи от Грейс, посочи с пръст към Грейс. Колко ли от това заслужаваше, чудеше се тя, и колко бе просто наследила заедно с парите, които й бяха оставили родителите й?

Едва ли имаше значение, след като и двете бяха нейни, независимо дали й харесваше или не.

Зави по своята алея и обходи с поглед мястото. Тази къща я бе искала. Красивото и неповторимо съчетание на дърво и стъкло, фронтоните, корнизите, терасите и безмилостно опитомената земя. Бе искала простора, елегантността, удобството на близостта до града. Близостта до Бейли и Емджей.

Ала от малката къща в планината бе имала нужда. И тя бе нейна и само нейна. Роднините й дори не подозираха за нейното съществуване. Никой не можеше да я намери там, освен ако Грейс не искаше да бъде намерена.

Но тук, помисли тя, докато вдигаше ръчната спирачка, бе красивият скъп дом на една Грейс Фонтейн. Наследница на голямо състояние, момиче от висшето общество. Бивша манекенка за булевардно списание, възпитаничка на „Радклиф“, домакиня на изискани вашингтонски приеми.

Можеше ли да продължи да живее тук, където смъртта населяваше стаите? Времето щеше да покаже.

Засега щеше да се съсредоточи върху разнищването на загадката на Сет Бюкенън и намирането на път под неговата на пръв поглед непробиваема броня.

Просто заради развлечението.

Чу го да спира зад нея и със съзнателно предизвикателно движение си сложи тъмните очила и го погледна над тях.

О, да, помисли си. Бе много, много хубав. Начинът, по който владееше стройното си мускулесто тяло. Много пестеливо, без никакви излишни движения. Не би ги хабил и в леглото. И се зачуди колко ли време щеше да мине, преди да го подмами там. Имаше чувството — а тя рядко се съмняваше в усещанията си, когато ставаше дума за мъже — че под спокойната му и донякъде неприветлива външност ври вулкан.

Щеше да й достави удоволствие да го разръчка, докато избухне.

Когато се приближи към нея, Грейс му подаде ключовете.

— О, но вие си имате свой комплект, нали? — Намести очилата си. — Е, използвайте моя… Този път.

— Кой друг има ключове?

Тя плъзна език по горната си устна и изпита мрачното удоволствие да види как погледът му подскочи надолу. Само за миг, ала и това бе напредък.

— Бейли и Емджей. Аз не давам ключовете си на мъже. Предпочитам сама да им отварям вратата. Или да им я затварям.

— Добре. — Той пусна ключовете обратно в ръката й и сякаш се изненада, когато Грейс вдигна вежди. — Отворете вратата.

Крачка напред, две назад, помисли тя, после пристъпи напред и отключи.

Бе се подготвила, ала въпреки това бе тежко. Фоайето си беше същото, каквото го бе оставила, до голяма степен непокътнато. Но въпреки желанието й погледът й се вдигна към изпочупения парапет.

Високо е — промълви Грейс. — Чудя се дали имаш време да помислиш, да разбереш, докато падаш.

— Тя сигурно не е имала.

— Да. — И това по някакъв начин бе по-добре. — Сигурно не е имала. — Влезе в хола и се насили да погледне към тебеширения силует. — Е, откъде да започнем?

— Той е стигнал до вашия сейф тук долу, изпразнил го е. Ще ви помоля да направите списък какво е взето.

— Сейфът в библиотеката. — Грейс мина под широкия свод и влезе в голяма стая, пълна със светлина и книги. Сега много от книгите бяха разпилени по пода, а декоративната лампа във формата на издължено женско тяло — дреболия, която толкова бе обичала — беше строшена на две. — Не се е старал да не оставя следи, а?

— Бих казал, че е бързал. И е бил нервиран.

— Вие най-добре знаете. — Приближи се към сейфа и забеляза отворената вратичка и празната вътрешност. — Имах малко бижута… Всъщност, не толкова малко. И няколко хиляди в налични.

— Облигации, акции?

— Не, те са в банката. Човек няма нужда да си вади акциите от сейфа и да ги гледа как блестят. Миналия месец си бях купила страхотни диамантени обици. — Тя въздъхна и сви рамене: — Вече ги няма. Имам пълен списък на бижутата си и снимки на всяко от тях, заедно със застрахователните полици. Да ги възстановя е просто въпрос на… — Замълча, ахна уплашено и се втурна през стаята.

Тази жена можеше да се движи, когато пожелаеше, помисли Сет, докато вървеше по стълбите след нея. И не губеше в скоростта нищо от женствената си грация. Влезе след нея в спалнята й, после в гардеробната към нея.

— Не го е намерил. Не може да го е намерил — повтаряше Грейс като молитва, докато въртеше дръжката на вграденото чекмедже. То се отвори и разкри в стената отзад един сейф.

Бързо и с леко треперещи пръсти набра комбинацията и рязко отвори вратичката. Издиша треперливо, коленичи и заизважда кадифени кутийки и торбички.

Още бижута, помисли Сет и поклати глава. Колко обици можеше да носи една жена? Но тя отваряше внимателно всяка кутийка и проверяваше съдържанието й.

— Били са на майка ми — прошепна Грейс и в гласа й прозвучаха нескрити емоции. — Те имат значение. Сапфирената карфица, която баща ми й дал за петата им годишнина, огърлицата, която й подарил, когато аз съм се родила. Перлите… Носила ги е на сватбата. — Отърка бузата си в тях, сякаш това бе дланта на любим. — Направих този сейф специално за тях, не ги държах при другите. За всеки случай. — Седна на пети и събра в скута си бижутата, които значеха толкова повече от златото и прекрасните скъпоценни камъни. Гърлото й се сви. — Е — успя да произнесе, — тук са. Още са тук.

— Госпожице Фонтейн…

— О, наричай ме Грейс — сопна му се тя. — Старомоден си като чичо ми Найлс. — Притисна ръка към челото си в опит да се пребори с надигащото се главоболие. — Не очаквам, че можеш да правиш кафе.

— Мога да правя кафе.

— Защо тогава не слезеш долу и не направиш тази дреболия, хубавецо, и да ме оставиш за минутка сама?

За нейна и за своя изненада той се приближи към нея.

Приклекна и обви ръка около раменете си.

— Можеше да изгубиш перлите, да изгубиш всичко това. Ала нямаше да изгубиш спомените си. — Смутен, че се бе почувствал задължен да го каже, се изправи и я остави сама. Насочи се направо към кухнята и разбута хаоса наоколо, за да зареди кафеварката. Сложи я на котлона, включи го и пъхна ръце в джобовете си. После ги извади.

Какво, по дяволите, ставаше? Би трябвало да се съсредоточи върху случая и само върху случая, а се чувстваше оплетен, привлечен от жената на горния етаж, от многото й лица. Дръзка, крехка, сексапилна, чувствителна.

Кое от тях бе Грейс? И защо през по-голямата част от нощта образът й се бе загнездил в съзнанието му?

Каква точно бе тя? И защо повечето от нощите му бяха населени с нейния образ?

Дори не би трябвало да бъде тук, призна си Сет. Нямаше никакви официални причини да прекарва времето си с нея. Вярно, чувстваше, че случаят заслужава лично да се занимае с него. Бе достатъчно сериозен. Но Грейс бе само една малка част от цялото.

И щеше да е нечестен към себе си, ако кажеше, че бе тук само заради разследването.

Намери две здрави чашки. Наоколо се търкаляха няколко счупени. Хубав майсенски порцелан, майка му имаше един такъв сервиз, който много си пазеше. Точно наливаше кафето, когато я усети зад себе си.

— Черно?

— Да, благодаря. — Тя влезе в кухнята, огледа я и трепна. — Не е оставил много здрави неща, а? Сигурно е предполагал, че може да съм скрила голям син диамант в кутията за кафе или в буркана с бисквити.

— Хората крият най-ценните си вещи на най-странни места. Веднъж се занимавах с едно дело за обир, в което жертвата беше спасила парите си, защото ги беше скрила в найлоново пликче на дъното на кофата с мръсните пелени. Кой уважаващ себе си крадец ще се рови из бебешки пелени?

Грейс се засмя и отпи от кафето. Независимо дали това му бе целта, тази история я накара да се чувства по-добре.

— Така излиза глупаво да пазиш разни неща в сейф. Този крадец не е взел златото, нито електрониката. Предполагам, както казваш, че много е бързал и е взел само това, което е можел да напъха в джобовете си. — Приближи се до прозореца и погледна навън. — Дрехите на Мелиса са горе. Не видях чантата й. Може да е взел и нея, или пък е заровена някъде под този безпорядък.

— Ако беше тук, щяхме да я намерим.

Тя кимна:

— Бях забравила. Вие вече сте претърсили вещите ми. — Обърна се, облегна се на масата и го погледна над ръба на чашката. — Лично ли ги прегледа, лейтенант?

Той си помисли за червената копринена нощница.

— Някои от тях. Имаш достатъчно да откриеш универсален магазин.

— Идва ми отвътре. Имам слабост към нещата. Към всякакви неща. Правиш превъзходно кафе, лейтенант. Няма ли кой да ти го вари сутрин?

— Не. В момента не. — Сет остави чашата си. — Това изобщо не беше тънък намек.

— Не съм имала и намерение да бъде. Не че имам нещо против конкуренцията, просто искам да знам дали я имам. Още си мисля, че не те харесвам, ала това би могло да се промени. — Вдигна ръка и докосна края на плитката си. — Защо човек да не е подготвен?

— В момента най-вече ме интересува да приключа този случай, а не да си играя игрички с теб… Грейс.

Бе толкова студено и безстрастно изказване, че разпали състезателния й дух.

— Предполагам, че не харесваш агресивни жени.

— Не особено.

— Е, в такъв случай… — Усмихна се и пристъпи към него. — Това никак няма да ти хареса.

С плавно и отработено движение плъзна ръка в косата му и привлече устните му към своите.