Нора Робъртс
Тайна звезда (12)

ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА

Грейс много се съмняваше, че ще преживее тази нощ. Имаше толкова много неща, които не бе свършила. Не бе показала на Бейли и Емджей Париж, както отдавна се гласяха. Никога нямаше да види как върбата, която бе посадила край дома си в планината, ще порасне и ще се надвеси грациозно над миниатюрното й езерце. Никога не бе имала дете.

Бе толкова нечестно и толкова се страхуваше. Бе едва на двадесет и шест години и щеше да умре.

Бе видяла присъдата си в очите на Де Вейн. И знаеше, че той има намерение да убие и хората, които тя обича. Не би се задоволил, докато не изтрие живота на всички, които се бяха докоснали до това, което според болния му мозък бе негово.

Единственото, което я крепеше сега, бе надеждата, че Бейли я бе разбрала.

— Ще ти покажа какво можеше да имаш. — Де Вейн, с превързано рамо и нов смокинг, я поведе през една скрита врата и надолу, по добре осветени каменни стълби, излъскани като абанос. Бе взел обезболяващо и от него злите му очи бяха станали безжизнени.

Това бяха очите, които я гледаха в нейните кошмари. И докато се спускаха по блестящите черни стъпала, Грейс усети как в нея се надига някакъв дълбок спомен.

Тогава бяха на светлината на факли, помисли тя замаяно. Вървяха все по-надолу и по-надолу, факлите светеха като Звездите, проблясващи в златната си кутия върху белия камък. А смъртта чакаше.

Тежкото дишане на мъжа до нея. Де Вейн? Или някой друг? Горещ, таен звук, от който кръвта й изстиваше. Една стая, помисли Грейс, докато се мъчеше да задържи изплъзващата се верига на спомените. Тайна стая в бяло и златно. И тя цяла вечност бе заключена в нея.

Спря на последния завой, не толкова от страх, колкото от изненада. Не тук, помисли трескаво, някъде другаде. Не тя, но част от нея. Не той, ала някой като него.

Пръстите на Де Вейн се впиха в рамото й, но Грейс почти не почувства болката. Сет — мъжът с очите на Сет, облечен като воин, покрит с прах и бойни рани. Бе дошъл за нея и за Звездите.

И бе умрял заради това.

— Не. — Стълбите се завъртяха пред очите й и тя се вкопчи в студената стена, за да не падне. — Не отново. Не този път.

— Няма голям избор. — Де Вейн я бутна напред, повлече я по оставащите стълби. Спря пред дебела врата и нетърпеливо направи знак на пазача да се отдръпне. Без да спира да стиска болезнено рамото на Грейс, измъкна тежък ключ и го пъхна в древната ключалка, която, кой знае защо, й напомни за заешката дупка на Алиса. — Искам да видиш какво можеше да бъде твое. И какво щях да споделя с теб.

Бутна я грубо и тя залитна вътре и премигна потресено.

Не, не заешка дупка. Това бе пещерата на Али Баба. Планини от злато и реки от скъпоценни камъни. Картини, явно излезли изпод четките на велики майстори, накачени по стените. Статуи и скулптури, някои малки като пъдпъдъчи яйца, други извисяващи се до тавана.

Във всеки възможен ъгъл бяха натрупани кожи и коприна, перлени огърлици, дърворезби и корони. От невидими високоговорители се носеше съвършено изпълнявана пиеса от Моцарт.

Това изобщо не бе пещерата от приказките, помисли Грейс. Това бе скривалището на един алчен и разглезен човек. Тук той можеше да крие от света това, което притежава, да го държи само за себе си и да му се наслаждава.

Колко от тези играчки бяха откраднати? И заради колко от тях бе убивал?

Тя нямаше да умре тук, обеща си Грейс. Нито пък Сет. Ако наистина историята се примесваше с настоящето, тя нямаше да й позволи да се повтори. Щеше да се бие с всички оръжия, с които разполагаше.

— Голяма колекция имаш, Грегър, ала не е добре подредена. — Първото оръжие бе леко презрение, примесено с присмех. — Дори най-скъпоценните неща губят, когато са натрупани в такъв безпорядък едно върху друго.

— Това е мое. Всичкото. Дело на цял един живот. Тук. — Точно като разглезено момче той грабна една златна чаша и я вдигна пред очите й. — Кралица Гуинивиър е пила от нея, преди да изневери на Артур. Би трябвало да й отреже главата заради това.

Грейс завъртя чашата в ръце и не усети нищо. Бе празна, помисли тя, в нея нямаше не само вино, а и магия.

— И тук. — Пъхна в лицето й красиви диамантени обици. — Друга кралица, Мария Антоанета, ги е носила, докато народът е замислял смъртта й. Можеше ти да ги носиш.

— Докато ти замисляше моята смърт. — Грейс се намръщи театрално, махна с ръка и се обърна. — Не, благодаря.

— Имам стрелата, с която е ловувала богиня Диана. Огледалото на Юнона.

Сърцето й ехтеше като арфа, но тя само се изсмя:

— Наистина ли вярваш в това?

— Те са мои! — Вбесен от реакцията й, Де Вейн си проправи път през колекцията и сложи ръка върху студения мраморен пиедестал, който бе изградил. — Скоро ще имам Звездите. Те ще бъдат върхът на моята колекция. Ще ги поставя тук, със собствените си ръце. И ще имам всичко.

— Те няма да ти помогнат. Те няма да те променят. — Грейс не знаеше откъде идват думите, нито познанието зад тях, ала видя как очите му светнаха изненадано. — Твоята съдба е вече определена. Те никога няма да бъдат твои. Не е писано, не и този път. Те са предназначени за светлината и за доброто. И ти никога няма да ги видиш тук, в тъмнината.

Сърцето му се сви. В думите й, в очите й имаше сила, а тя трябваше да бъде усмирена и изплашена. Това го стъписваше.

— По изгрев слънце те ще бъдат тук. Ще ти ги покажа. — Задъха се и се приближи до нея. — И ще имам теб. Ще те държа колкото пожелая. Ще правя с теб каквото пожелая.

Ръката, която се допря до бузата й, бе студена като змия, но Грейс не трепна.

— Ти никога няма да имаш Звездите и никога няма да имаш мен. Дори да ни държиш в ръцете си, няма да ни имаш. Това беше вярно преди и е само още по-вярно сега. И то ще те разяжда, ден след ден, докато от теб не остане нищо, освен лудост.

Удари я, толкова силно, че я запрати към стената и й се зави свят от болка.

— Тази нощ твоите приятелки ще умрат. — Усмихна й се, сякаш обсъждаха някакъв дребен въпрос от взаимен интерес. — Ти вече ги изпрати в забвение. Ще те оставя да живееш дълго с тази мисъл. — Хвана я за ръката, отвори вратата и я изблъска от стаята.

 

 

— Сигурно има камери за наблюдение — разсъждаваше на глас Сет, докато се подготвяха да изкатерят стената от задната част на имението на Де Вейн. — Сигурно има пазачи, които обикалят.

— Значи ще внимаваме. — Джек опита острието на ножа и го пъхна в ботуша си, после провери пистолета, който бе затъкнал в колана си. — И няма да вдигаме шум.

— Движим се заедно, докато стигнем до къщата — преповтори Кейд плана. — Аз намирам алармата и я изключвам.

— Ако това не стане, задействаме всичко друго. Може да извадим късмет в объркването. Аз ще докарам полицията. Ако нещата не тръгнат на добре, може да се наложи да се оправяме с нещо много повече от арест за кражба с взлом.

Джек изрази мнението си кратко, ала съдържателно. — Да вървим да я измъкнем. — Той бързо се усмихна на Сет и стана. — Леле, надявам се да няма кучета. Мразя да има кучета.

Приземиха се върху меката трева от другата страна. Бе възможно присъствието им от този момент да бе засечено. Това бе риск, който бяха готови да поемат. Плъзнаха се като сенки през звездната нощ, през тъмата между дърветата.

Преди бе дошъл да търси Звездите и жената сам и може би тази самонадеяност бе причината за поражението му. Слисан от тази мисъл, от внезапно проблесналото видение, Сет се отърси от това чувство.

Виждаше къщата между дърветата, виждаше светлините в прозорците. В коя стая бе тя? Много ли бе изплашена? Дали бе ранена? Дали той я бе докоснал?

Сет се озъби злобно и си заповяда да не мисли за това. Трябваше да се съсредоточи само върху мисълта как да влезе вътре и да я намери. За пръв път от години усещаше тежестта на оръжието си. Знаеше, че има намерение да го използва.

Изобщо не мислеше за правилата, за кариерата си, за живота, който съзнателно бе изградил, стъпка по стъпка.

Видя минаващия пазач, само на метър от края на горичката. Когато Джек го потупа по рамото и му даде сигнал, Сет срещна погледа му и кимна.

Секунда по-късно Джек се хвърли изотзад върху гърба на мъжа, с бързо завъртане блъсна главата му в ствола на един дъб и после издърпа отпуснатото тяло в храстите.

— Един по-малко — прошепна и прибра току-що придобитото си оръжие.

— Сигурно редовно проверяват — измърмори Кейд. — Не знаем колко скоро ще установят, че няма връзка с него.

— Да вървим. — Сет посочи на Джек да върви на север, Кейд на юг. Те приведени се втурнаха към блестящите светлини.

Пазачът, който изпрати Грейс до стаята й, не говореше. Поне сто и двадесет килограма мускули, пресметна тя. Но забеляза как очите му опипват тялото й, взират се в разкъсаната коприна, която откриваше кожата й.

Грейс знаеше как да използва външния си вид като оръжие. Вдигна лице към него и го погледна безпомощно.

— Толкова съм уплашена. Толкова сама. — Рискува и го докосна по рамото. — Няма да ме нараниш, нали? Моля те, не ме наранявай. Ще направя всичко, което поискаш. — Той не каза нищо, ала когато тя бавно и предизвикателно облиза устни с върха на езика си, погледът му бе прикован към лицето й. — Всичко — повтори Грейс. Гласът й бе дрезгав, интимен. — Ти си толкова силен, толкова… Стабилен. — Пазачът дали изобщо говореше английски? Какво значение имаше, посланието бе достатъчно ясно. Пред вратата на своя затвор тя се обърна, хвърли му един зноен поглед и въздъхна дълбоко. — Не ме оставяй сама. Толкова ме е страх да съм сама. Имам нужда от някой… — Осмели се, вдигна ръка и потърка с пръст устните му. — Той няма нужда да знае — прошепна. — Никой няма нужда да знае. Това е наша тайна.

Макар да й се повдигаше от погнуса, хвана ръката му и я сложи върху гърдите си. От стискането на пръстите му цялата изстина, но се насили да се усмихне подканващо. Той наведе глава и се нахвърли върху устните й.

Не мисли за това, заповяда си Грейс, докато ръцете му я обхождаха. Това не си ти. Той не докосва теб.

— Вътре. — Надяваше се да е приел потръпването й като страст. — Влез вътре с мен. Ще бъдем сами.

Мъжът отвори вратата, впил гладен поглед в лицето й, в тялото й. Тук щеше или да спечели, помисли Грейс, или да изгуби всичко. В момента, в който заключи вратата зад гърба си, пазачът я сграбчи. Тя се засмя закачливо:

— О, сега няма закъде да бързаме, хубавецо. — Отметна назад косите си и се изплъзна извън досега му. — Няма нужда да припираме такова хубаво приятелство. Искам да се подготвя за теб. — Той продължаваше да не казва нищо, ала очите му се присвиха подозрително и нетърпеливо. Все още усмихната, Грейс посегна към тежкия пулверизатор от кристал на бюрото. Женско оръжие, помисли студено, докато леко пръскаше кожата си, въздуха наоколо. — Предпочитам да използвам всички сетива. — Стисна конвулсивно пулверизатора и се люшна към него.

Вдигна рязко шишенцето и пръсна парфюм право в похотливите му очи. Мъжът ахна потресено и инстинктивно посегна към тях. Тя с всички сили заби кристала в лицето му и коляното си в слабините му.

Той се олюля, но не падна. Лицето му бе обляно в кръв, а под него кожата бе станала пепелява. Мъжът се мъчеше да измъкне пистолета си и Грейс трескаво го изрита, като отново се прицели ниско. Този път той падна на колене, ала ръцете му все още шареха за пистолета.

Хлипайки, тя грабна една табуретка, тапицирана в бяло и златно, блъсна я във вече кървящото му лице, а после я вдигна, замахна и я стовари върху главата му. Опита се да разкопчае кобура на пистолета, но всичко падаше от потните й длани. Когато успя да го хване в двете си треперещи ръце, готова да направи каквото и да трябва, видя, че пазачът бе в безсъзнание.

От нея се изтръгна див смях.

— Сигурно просто не съм такова момиче. — Прекалено уплашена, за да е предпазлива, измъкна връзката с ключовете и започна да ги пъха един след друг в ключалката, докато тя превъртя. И се втурна по коридора като сърна, подплашена от вълци.

До стълбите се раздвижи една сянка и Грейс с тих стон вдигна пистолета.

— Това е вторият път, когато насочваш оръжие към мен. При звука на гласа на Сет погледът й се замъгли. Тя се ощипа силно по бедрото, за да го проясни.

— Ти… Ти дойде.

Той излезе от сянката. Не бе с ризница, помисли Грейс замаяно, бе целият в черно — ризата, панталоните, обувките. И носеше не меч, а пистолет.

Това не беше спомен. Беше реалност.

Роклята й бе разкъсана и окървавена. Лицето и бе изподраскано, очите й като стъклени от шока. И когато я видя такава, Сет помисли, че това не е било достатъчно. Изобщо не е било достатъчно.

Сега всичко е наред. — Едва сдържа желанието си да се втурне към нея, да я притисне към себе си. Тя изглеждаше така, сякаш от едно докосване би могла да се разпадне. — Ще те изведем оттук. Никой няма да те нарани.

— Той ще ги убие. — Грейс с усилие пое въздух. — Ще ги убие, каквото и да направя аз. Той е ненормален. Те не са в безопасност от него. Никой не е в безопасност от него, Той те уби преди — довърши шепнешком. — Пак ще се опита.

Сет хвана ръката й да я успокои и внимателно издърпа пистолета от пръстите й.

— Къде е той, Грейс?

— Има една стая, минава се през тайна врата в библиотеката, после надолу по стълбите. Също както преди… Преди няколко живота. Помниш ли? — Притисна ръка към главата си, като се мяташе между образите. — Там е, с играчките си, с всичките си лъскави играчки. Намушках го с един нож от сервиз.

— Добро момиче. — Колко от кръвта бе нейна? Сет не виждаше други рани, освен драскотините по лицето и по раменете й. — Хайде сега, ела с мен.

Поведе я надолу по стълбите. Там бе пазачът, когото бе видяла и преди. Само че сега той не стоеше прав. Тя извърна очи и го заобиколи. Вече бе по-спокойна. Миналото не винаги се връщаше към себе си. Грейс знаеше, че хората могат да го променят.

— Там, третата врата отляво. — Трепна, когато улови някакво движение, ала това бе Джек, който се отлепи от една врата.

— Чисто е — каза той на Сет.

— Изведи я. — Сет я предаде в ръцете му и очите му казваха всичко. Грижи се за нея. Доверявам ти се.

Джек я придърпа към себе си, за да остане ръката му с оръжието свободна.

— Всичко е наред, сладурче.

— Не. — Грейс поклати глава. — Той ще ги убие. Има експлозиви, такива работи, и в къщата, и в кръчмата. Трябва да го спрете. Тайната врата… Ще ви я покажа. — Отскубна се от Джек и се запрепъва като пияна към библиотеката. — Тук. — Завъртя една розетка в дърворезбата на облегалката на един фотьойл. — Гледах го. — Плотът на библиотеката плавно се отмести.

— Джек, изведи я. Обади се в полицията. Аз ще се оправя с него.

Тя се носеше някъде под повърхността на гъста, топла вода.

— Ще трябва да го убие — промълви немощно, когато Сет изчезна в отвора. — Този път не може да се провали.

— Той знае какво трябва да направи.

— Да, Сет винаги знае. — Стаята се завъртя бясно. — Извинявай, Джек — успя да прошепне, преди и тя да се завърти с нея.

Не бе заключил вратата, забеляза Сет. Самонадеяно копеле. Толкова бе сигурен, че никой няма да се осмели да пристъпи прага на обетованата му земя.

С вдигнато оръжие той отвори тежката врата и премигна от яркия блясък на златото. Влезе вътре и насочи погледа си към мъжа, който седеше на подобния на трон стол в средата на стаята.

— Всичко свърши, Де Вейн.

Де Вейн не бе изненадан. Очакваше го.

— Много рискуваш. — Усмивката му бе студена като на змия, очите му луди като на душевноболен. — Идвал си и преди. Помниш, нали? Сънувал си го, нали? Преди беше дошъл да откраднеш от мен Звездите и жената. Тогава носеше меч, тежък и без украса.

Нещо смътно и бързо прелетя през ума на Сет. Каменен замък, буреносно небе, стая, пълна с огромни богатства. Любима жена. На един олтар триъгълник, изтръгнат от ръцете на бога, украсен с диаманти, сини като звезди.

— Аз те убих. — Де Вейн се засмя тихо. — Оставих тялото ти на гарваните.

— Онова беше тогава. — Сет пристъпи напред. — А това е сега.

Де Вейн се усмихна по-широко.

— Аз не съм от този свят. — Вдигна ръката си и пистолета, който държеше в нея.

Прогърмяха два изстрела, толкова скоро един след друг, че прозвучаха като един. Стаята се разтърси, отекна, успокои се и отново засия. Сет бавно пристъпи напред и погледна към мъжа, който лежеше по очи върху планина от злато.

— Сега наистина не си — прошепна той. — Сега не си от този свят.

Грейс чу изстрелите. За един неизразим миг всичко в нея спря. Сърце, съзнание, дъх, кръв. После се раздвижи отново, една приливна вълна от чувства, която я накара да скочи от пейката, където я бе настанил Джек.

И знаеше, защото го чувстваше, защото сърцето й още можеше да бие, че не Сет се бе срещнал с куршума. Ако той бе умрял, тя щеше да разбере. Някаква част от сърцето й щеше да се отчупи от цялото и да се разбие.

И въпреки това Грейс чакаше, приковала очи към къщата, защото трябваше да види.

Звездите отгоре се движеха, луната проблясваше между дърветата. Някъде надалеч се разнесе викът на нощна птица, изпълнен с надежда и радост.

И после Сет излезе от къщата. Цял. Тя преглътна сълзите, които я задушаваха и пареха в очите й. Трябваше да го види ясно — мъжа, когото бе приела, че обича и не може да има.

Той се приближи към нея. Очите му бяха тъмни и студени, походката му сигурна.

Вече се бе овладял, помисли Грейс. Вече бе скрил всичко, от което трябваше да се освободи, в едно ъгълче на съзнанието си, откъдето то не можеше да пречи на бъдещите му действия.

Тя обви здраво ръце около себе си. Никога нямаше да разбере, че този жест, това обръщане към самата нея, а не към него, го спря да не посегне към нея.

И Сет стоеше, стоеше на една ръка разстояние и гледаше към жената, която бе приел, че обича, и бе отхвърлил. Грейс беше бледа и сега я виждаше как потреперва. Но не би казал, че бе крехка и безпомощна. Дори в момента, когато между тях проблясваше смъртта, тя не беше крехка. Гласът й бе силен и уверен.

— Свърши ли всичко?

— Да, свърши.

— Той щеше да ги убие.

— Това също свърши. — Желанието му да я докосне, да я прегърне бе неудържимо. Чувстваше, че коленете отказват да го държат. Ала Грейс се отвърна и се загледа в тъмнината.

— Трябва да ги видя. Бейли и Емджей.

— Знам.

— Трябва да дам показания.

Господи. Самообладанието го напусна достатъчно за дълго, за да му позволи да притисне пръсти към горящите си очи.

— Това може да почака.

— Защо? Искам всичко да свърши. Искам да го оставя зад гърба си. — Тя отново се овладя и бавно се обърна. И когато го погледна, ръцете му бяха отпуснати и очите му бистри. — Искам да оставя всичко това зад гърба си.

Бе съвсем ясно какво има предвид, помисли Сет. И част от всичко това бе той.

— Грейс, ти си ранена и си в шок. Линейката ще дойде всеки момент.

— Не ми трябва линейка.

— Не ми казвай какво ти трябва, по дяволите. — В него се надигна гняв, забуча в главата му като ято побеснели оси. — Казах, че проклетите показания могат да почакат. Ти трепериш. Седни, за Бога.

Когато посегна да я хване за ръката, тя отскочи назад.

— Не ме докосвай. Просто… Недей. — Ако я докоснеше, тя можеше да се срине. Ако се сринеше, щеше да заплаче. А докато плачеше, щеше да се моли.

Думите й бяха като нож, забит в сърцето му, отчаяните й тъмносини очи като удар в лицето му. Сет усети, че ръцете му треперят, затова ги пъхна в джобовете и отстъпи крачка назад.

— Добре. Седни. Моля те.

Бе ли си помислил, че не е крехка? Грейс изглеждаше така, сякаш би се разпаднала, ако я духнеш. Беше пребледняла като платно, очите й бяха огромни, лицето й изподраскано и обляно в кръв.

И нямаше нищо, което би могъл да направи. Нищо, което би му позволила да направи.

Чу далечния вой на сирените и стъпките зад себе си. Кейд се приближи с мрачно лице и наметна на раменете й едно одеяло, което бе взел от къщата.

Сет видя как тя се обърна към него, как тялото й сякаш омекна в прегръдките му, чу приглушеното й хлипаме в рамото му.

— Отведи я оттук. — Пръстите му горяха от желание да я погалят по главата, да вземат нещо със себе си. — Отведи я, по дяволите.

Обърна се и тръгна към къщата, за да направи това, което трябваше да се направи.

 

 

Когато Грейс излезе в градината, птиците пееха утринната си песен. Гората бе притихнала и зелена. И безопасна. Тя бе имала нужда да дойде тук, в своето провинциално скривалище. Да дойде сама. Да бъде сама.

Бейли и Емджей я бяха разбрали. След няколко дни, помисли Грейс, щеше да слезе в града, да им позвъни, да види дали биха искали да дойдат, да доведат Джек и Кейд. Скоро щеше да има нуждата да ги види. Но още не можеше да понесе да се върне. Още не.

И досега чуваше изстрелите, които я разтърсиха, когато Джек я изведе. Бе разбрала, че не Сет, а Де Вейн бе посрещнал куршума. Просто бе разбрала.

След тази нощ не бе виждала Сет. Лесно успяваше да го избягва в последвалата суматоха. Отговори на всички въпроси, които й зададе местната полиция, даде показания пред представители на държавните служби. Издържа, докато всичко приключи, после тихо помоли Кейд и Джек да я заведат в „Салвини“ при Бейли и Емджей. И при Трите Звезди.

Сега, докато вървеше по разцъфналите тераси, всичко това отново преминаваше през ума й. И през сърцето й. Те трите в полутъмната и полупразна стая, тя с разкъсана и окървавена рокля.

Всяка от тях бе взела по една точка от триъгълника, бе почувствала песента на силата, бе видяла проблясването на невъзможната светлина. И бе разбрала, че всичко е изпълнено.

— Сякаш сме го правили и преди — промълви Бейли. — Ала тогава не беше достатъчно. Беше загубено, ние също.

— Сега е достатъчно. — Емджей вдигна поглед и срещна очите им. — Като един завършен цикъл. Една верига с изковани брънки. Това е лудост, но е вярно.

— Този път не в храма, а в музея. — Когато оставиха Звездите, по лицето на Грейс се изписаха и съжаление, и облекчение. — Изпълнено обещание и, предполагам, изпълнено предопределение. — Обърна се към тях двете и ги прегърна. Още един триъгълник. — Винаги съм ви обичала, и двете, имала съм нужда и от двете. Можем ли да отидем някъде, ние трите? — Сълзите започнаха да се леят. — Искам да поговорим.

Каза им всичко, изля сърцето и душата си, болката и ужаса, докато се почувства празна. И сигурно, защото това бяха те, малко излекувана.

Сега щеше да се лекува сама.

Можеше да го стори тук, тя знаеше. Затвори очи и просто въздъхна. После, понеже това винаги я успокояваше, остави градинарската кошница и започна да се занимава с цветята.

Чу приближаващата се кола и се намръщи. Съседите й бяха малко, доста надалеч и рядко я безпокояха. Не искаше друга компания освен цветята си, затова се изправи с намерението любезно, ала твърдо да отпрати посетителя.

Когато видя, че колата бе на Сет, сърцето й прескочи. Мълчаливо го гледаше как спря насред ливадата, излезе и се запъти към нея.

Тя самата изглеждаше като излязла от мъглива легенда, помисли Сет. С развени коси, с разлюляна от вятъра дълга пола, сред море от цветя. Нервите му се опънаха.

А когато видя драскотината на бузата й, сърцето му се сви.

— Отдалечил си се много от дома си, Сет — отбеляза Грейс безизразно, когато той спря на две крачки от нея.

— Ти си жена, която трудно може да се открие, Грейс.

— Така предпочитам. Не искам компания тук.

— Очевидно. — И за да си даде време да се овладее и защото бе любопитен, огледа земята, кацналата на хълма ’къща, загадъчните сенки на гората. — Красиво място.

— Да.

— Усамотено. — Очите му се върнаха към нейните толкова бързо, толкова настойчиво, че тя едва не подскочи. — Спокойно. Заслужила си известно спокойствие.

— Затова съм тук. — Грейс вдигна вежди. — А ти защо си тук?

— Трябваше да поговоря с теб. Грейс…

— Смятах да ти се обадя, когато се върна — прекъсна го тя бързо. — Онази нощ не говорихме много. Предполагам, че съм била по-разстроена, отколкото осъзнавах. Дори не ти благодарих.

Това бе по-лошо, помисли Сет, този студен, любезен тон бе по-лош от изкрещяното проклятие.

— Няма за какво да ми благодариш.

— Ти спаси живота ми и, предполагам, живота на хората, които обичам. Знам, че си нарушил правилата, дори закона, за да ме намериш и да ме измъкнеш от него. Благодарна съм ти.

Дланите му се изпотиха. Грейс го караше да го види отново, да го почувства отново. Цялата ярост, целия ужас.

— Бих направил всичко, за да те измъкна от него.

— Да, мисля, че го знам. — Тя трябваше да погледне настрани. Прекалено много я болеше да гледа в очите му. Бе си обещала, бе се заклела пред себе си, че няма да позволи отново да бъде наранена. — И се чудя дали някой от нас имаше избор за нещата, които се случиха през онзи кратък и наситен период от време. Или — добави с лека усмивка, — ако искаш да вярваш, за това, което се е случило през вековете. Надявам се, че не си… Че кариерата ти не е пострадала заради това, което направи за мен.

Очите му потъмняха и станаха безизразни.

— Нямам проблеми с работата си.

— Радвам се. — Той трябваше да си тръгне, помисли Грейс. Трябваше да си тръгне веднага, преди да се бе сринала. — Смятам да напиша писмо до началниците ти. Освен това може би знаеш, че имам един чичо в Сената. Не бих се изненадала, ако, когато димът се разсее, получиш повишение.

Гърлото му се бе свило и не можеше да се прокашля.

— Погледни ме, по дяволите. — Когато очите и се насочиха към него, Сет сви ръце в юмруци, за да не посегне да я докосне. — Мислиш ли, че това има значение?.

— Да, мисля. Има значение, Сет, за мен определено има значение. Но в момента съм решила да си почина няколко дни, така че ако ме извиниш, бих искала да се заема с цветята, преди да е станало горещо.

— Мислиш ли, че нещата приключват дотук?

Тя се наведе, взе ножиците и отряза оклюмалите цветове. Увяхваха толкова бързо, помисли си. А от това сърцето я болеше.

— Мисля, че ти вече ги приключи.

— Не се отвръщай от мен. — Той я хвана за ръката и я дръпна към себе си. В него се надигаше паника. — Не можеш просто да се отвърнеш. Аз не мога… — Замълча и вдигна ръка към белега на бузата й. — О, Господи, Грейс, той те е наранил.

— Това не е нищо. — Тя бързо отстъпи назад и едва не трепна, когато ръката му тежко падна. — Белезите минават. А него го няма. Ти се погрижи за това. Него го няма и всичко свърши. Трите Звезди са където им е мястото и всичко се върна на мястото си. Всичко е както трябва да бъде.

— Всичко ли? — Сет не се приближи към нея, не може ще да понесе да види как Грейс отново се отдръпва. — Аз те нараних и ти не искаш да ми простиш.

— Не съвсем — съгласи се тя, като се мъчеше да поддържа лек тон. — Ала това, че ми спаси живота, много помага да…

— Престани — прекъсна я той с тих и задавен глас. — Просто престани. — Объркано се завъртя и закрачи, като едва не стъпка засадените цветя. Не бе предполагал, че може да страда така — лед в стомаха, огън в мозъка. Заговоря, вгледан в гората, в прохладните зелени сенки: — Знаеш ли какво ми беше, когато разбрах, че те е хванал? Като го знаех? Като чух гласа ти по телефона, страха в гласа ти…

— Не искам да мисля за това. Не искам да мисля за нищо от това.

— Аз не мога да правя нищо друго, освен да мисля за това. И да те виждам, всеки път, когато затворя очи. Да те виждам как стоиш в онзи коридор, по роклята ти кръв, по лицето ти белези. И да не знам какво е направил с теб. И да си спомням… Почти да си спомням един друг път, когато не съм можел да го спра.

— Всичко свърши — каза Грейс отново, защото коленете й започваха да омекват. — Забрави го.

— Ти можеше да се справиш и без мен — продължи Сет. — Ти се справи с един пазач, два пъти по-голям от теб. Можеше да се измъкнеш и без моята помощ. Можеше изобщо да нямаш нужда от мен. И аз осъзнах, че това беше част от проблема ми. Аз вярвах, бях сигурен, че имам нужда от теб много повече, отколкото ти би могла да имаш нужда от мен. Страхувах се от това. Беше глупаво да се страхувам от това — каза той и отново се изкачи по стълбите. — След като разбереш истинския страх, страха да знаеш, че за един миг можеш да загубиш най-важното нещо в твоя живот, нищо друго не може да те засегне. — Привлече я към себе си, прекалено отчаяно, за да обръща внимание на съпротивата й. Пое задъхано въздух и зарови лице в косите й. — Не ме отблъсквай, не ме отпращай.

— Няма полза от това. — Болеше я така да я прегръща, но й се искаше да продължи да я прегръща, да остане просто така, да усеща топлите лъчи на слънцето върху кожата си и лицето му, притиснато в косите й.

— Аз имам нужда от теб. Имам нужда от теб — повтори Сет и протегна нетърпеливите си устни към нейните.

Заля я вълна от емоции, която прескочи от единия към другия, разтърси сърцето й и тя се предаде. Затвори очи и обви ръце около него. Желанието щеше да бъде достатъчно, обеща си Грейс. Щеше да направи така, че да бъде достатъчно и за двама им. В нея имаше прекалено много, което я болеше да даде, за да го отхвърли.

— Няма да те отпратя. — Погали го по гърба, успокои напрежението. — Радвам се, че си тук. Искам да си тук. — Отдръпна се и поднесе ръката му към бузата си. — Влез вътре, Сет. Ела в леглото.

Пръстите му се стегнаха около нейните. После нежно повдигнаха брадичката й. Болеше го да осъзнае, че според нея това бе единственото, което той иска. Че я бе накарал да мисли така.

— Грейс, не съм дошъл тук да те заведа в леглото. Не съм дошъл тук, за да продължим оттам, докъдето сме стигнали. — Защо толкова не искаше да види това, което бе изписано в очите й? Защо отказваше да повярва в това, което бе толкова очевидно истинско, което толкова щедро му се предлагаше? — Дошъл съм тук да се моля. Третата Звезда е щедрост — промълви Сет почти на себе си. — Ти не ме накара да се моля. Аз не съм дошъл за секс, Грейс. Нито за благодарност.

Тя объркано поклати глава.

— Какво искаш, Сет? За какво си дошъл?

— За да ми кажеш какво искаш ти. От какво имаш нужда.

— Спокойствие. — Грейс посочи с ръка. — Имам го тук. Приятелство. Това също имам.

— Това ли е всичко? Достатъчно ли ти е?

— Цял живот ми е било достатъчно.

Той улови лицето й в ръце, преди да бе успяла да отстъпи назад.

— А ако можеш да имаш повече? Какво ще искаш тогава, Грейс?

— Ако искаш това, което не можеш да имаш, то само те прави нещастен.

— Кажи ми. — Очите му оставаха приковани към нейните. — Този път ми го кажи направо. Просто ми кажи какво искаш.

— Семейство. Деца. Искам деца и мъж, който ме обича… Който иска да създаде семейство с мен. — Устните й трепнаха леко, ала усмивката не достигна до очите й. — Изненадан си, че съм готова да разваля фигурата си? Да прекарам няколко години от живота си, като сменям пелени?

— Не. — Сет плъзна ръце по раменете й и я стисна по-здраво. Бе усетил, че й се иска да се отдръпне, да избяга. — Не, не съм изненадан.

— Наистина ли? Е… — Тя размърда рамене, сякаш да се отърси от тежестта на докосването му. — Ако ще останеш, да влезем вътре. Жадна съм.

— Грейс, аз те обичам. — Той видя как усмивката се оттече от лицето й, почувства как тялото й замръзна.

— Какво? Какво ми каза?

— Обичам те. — Да го каже означаваше сила, осъзна Сет. Истинска сила. — Влюбих се в теб, преди да съм те видял. Влюбих се в един образ, в един спомен, в едно желание. Не съм сигурен какво е това, какво са всичките тези неща. Не знам дали е било съдба, личен избор или късмет. Но беше толкова бързо, толкова силно, толкова дълбоко, че не исках да си позволя да повярвам и не исках да си позволя да ти се доверя. И те отхвърлих, защото ти си позволяваше и двете. Дойдох, за да ти го кажа. — Хвана ръцете й. — Грейс, аз те моля отново да повярваш в нас, отново да се довериш на нас. И да се омъжиш за мен.

— Ти… — Трябваше да направи крачка назад, трябваше да притисне ръка към сърцето си. — Ти искаш да се ожениш за мен?

— Моля те днес да се върнеш с мен. Знам, че е старомодно, ала искам да се запознаеш с моето семейство.

Сърцето й едва не се взриви от напрежението в гърдите.

— Искаш да се запозная със семейството ти…

— Искам те да се запознаят с жената, която обичам, с жената, с която искам да живея живота си. Живота, който чаках да започна… Чаках нея, за да започна.

— О… — Напрежението в гърдите й се оттече, изля се от нея, докато сърцето й заблестя в очите.

— Не плачи. — Изглежда, все пак щеше да се моли. — Грейс, моля те, недей. Не ми казвай, че много съм закъснял. — Той непохватно изтри сълзите й. — Не ми казвай, че съм разрушил всичко.

— Толкова те обичам. — Тя затвори пръсти около китките му и видя как чувствата преливат в очите му. — Бях толкова нещастна, докато те чаках. Бях толкова сигурна, че съм те изгубила. Отново. По някакъв начин.

— Не, никога вече. — Сет я целуна нежно, без да пуска лицето й. — Никога вече.

— Не, никога вече — прошепна Грейс в устните му.

— Кажи да — помоли я той. — Искам да те чуя да казваш да.

— Да. На всичко. — Прегърна го силно в уханната утрин, където звездите спяха зад небето. И почувства как последната брънка от веригата ляга на мястото си. — Сет…

Той затвори очи и опря буза на косите й. И усмивката му разцъфна, бавно и свободно.

— Грейс…

— Ние сме там, където трябва да бъдем. Чувстваш ли го? — Пое дълбоко въздух. — Всички ние сме там, където ни е мястото. — Вдигна лице и посрещна устните му, които я очакваха. — И сега — каза тихо — всичко започва.