Нора Робъртс
Тайна звезда (1)

ПЪРВА ГЛАВА

Жената на портрета бе създадена да отнеме дъха на мъжа и да го преследва в сънищата му. Това бе може би най-близкото подобие на съвършенството, което природата би позволила. Яркосините очи нашепваха за секс и се усмихваха многозначително изпод гъсти черни ресници. Веждите бяха идеално извити, със закачлива малка бенка под лявата. Кожата й бе гладка като порцелан с лек намек за руменина отдолу — точно толкова топла, че мъжът да може да си фантазира, че тази топлина се разпалва само за него. Носът бе прав и изящен.

Устните… О, устните не можеха да останат незабелязани — трепнали в подканваща усмивка, меки и в същото време силни. Яркочервено изкушение, недвусмислено като песента на сирените.

Това умопомрачително лице бе обрамчено от буйни черни коси, спускащи се върху млечнобели голи рамене. Блестящи, невероятни, щедри. Коси, в които дори един силен мъж би се изгубил, би вплел юмруци в тази черна коприна, докато устните му потъват все по-дълбоко и по-дълбоко в меките, усмихващи се устни.

Грейс Фонтейн, помисли Сет, пример за съвършенството на женската красота.

Колко жалко, че бе мъртва.

Отвърна се от портрета, раздразнен, че погледът му и мислите му продължаваха да се връщат към него. Бе поискал да остане за малко насаме на местопрестъплението, след като екипът по съдебна медицина си бе свършил работата, след като бяха отнесли трупа. Бе останал грозният силует с формата на човешко тяло, очертан върху блестящия кестенов паркет.

Доста лесно можеше да се установи как бе умряла. Едно гадно падане от горния етаж, през извития парапет, сега разбит и зейнал, и направо върху красивото лице на огромната стъклена маса.

Бе загубила красотата си в смъртта, помисли той, което също бе жалко.

Бе също така лесно да се установи, че за този й последен скок някой й бе помогнал.

Къщата бе умопомрачителна, помисли си Сет, докато се оглеждаше. Високите тавани създаваха простор, а от прозорците на покрива се лееше светлина, розови обещаващи лъчи от залязващото слънце. Всичко бе извито — стълбищата, вратите, прозорците. Дървото блестеше, стъклата светеха, всички мебели бяха очевидно внимателно подбрани антики.

Някои щеше доста да се помъчи, докато изчисти петната от кръв от гълъбовосивата тапицерия на дивана.

Опита се да си представи как бе изглеждало, преди тук да бе вилнял онзи, който бе помогнал на Грейс Фонтейн да скочи от балкона.

Не е имало счупени статуи и разкъсани възглавници. Цветята са били педантично подредени във вазите, а не изпотъпкани върху сложните Шарки на персийските килими.

Определено не е имало кръв, изпочупени стъкла и дебел слой прах за вземане на отпечатъци.

Добре е живяла, помисли той. Но пък е можела да си позволи да живее добре. Получила е богатството си на двадесет и една годишна възраст — привилегирована, разглезена наследница и непокорното дете на фамилия Фонтейн. Отлично образование, редовна посетителка на клубовете и сигурно голямата грижа на консервативното си семейство, собственици на веригата универсални магазини „Фонтейн“.

Почти не минаваше седмица, без името й да се появи на клюкарската страница на „Вашингтон Пост“ или папараци да я снимат за някое булевардно издание. И обикновено поводът не бе доброто й поведение.

Сет знаеше, че в момента, в който изтечеше информация, пресата щеше да вдигне шум до небесата около това най-ново и последно приключение в живота на Грейс Фонтейн. И със сигурност щяха да споменат всичките й лудории — позирането гола на деветнадесетгодишна възраст за популярно мъжко списание, бурната и много публична връзка с един много женен английски лорд, флирта с известен холивудски любовник.

На ловния й колан висяха и други завоевания, спомни си Сет. Американски сенатор, прочут писател, художникът, нарисувал портрета й, рокзвезда, който, ако се вярваше на слуховете, се опитал да посегне на живота си, когато тя го зарязала.

През краткия си живот бе прегазила доста мъже.

Грейс Фонтейн бе умряла на двадесет и шестгодишна възраст.

Неговата работа бе да открие не само „как“, а и „кой“. И „защо“.

Вече имаше представа защо. Трите Звезди на Митра — цяло състояние във вид на сини диаманти, импулсивна и отчаяна постъпка на приятелка, алчност.

Сет намръщено закрачи из празната къща и запрехвърля наум събитията, които го бяха довели до това място, до тази точка. От дете се интересуваше от митология и знаеше нещо за Трите Звезди. Според легендите някога трите диаманта са били инкрустирани в златен триъгълник в ръцете на статуята на бог Митра. Единият за любов, спомни си той, докато се изкачваше по извитите стълби към втория етаж. Другият за познание, а последният за щедрост. Според митологията, който притежаваше Звездите, получаваше божествена сила. И безсмъртие.

Което, логично погледнато, бе, разбира се, глупост. Ала не беше ли странно, че напоследък сънуваше искрящи сини скъпоценни камъни, мрачен, обвит в мъгла замък, стая, пълна с блестящо злато? И един мъж с очи, бледи като смъртта, помисли Сет, докато се опитваше да проясни мъглявите подробности. И една жена с лице на богиня.

И собствената си насилствена смърт.

Той се отърси от неприятното чувство, свързано с откъслечните спомени от сънищата. Това, което му трябваше сега, бяха факти — основни, логични факти. А фактът бе, че трите сини диаманта, по над сто карата всеки, струваха колкото шест царства. И някой ги искаше и нямаше нищо против да убива, за да ги получи.

Труповете се множаха, помисли Сет и прокара ръка през тъмната си коса. Пръв бе намерил смъртта си Томас Салвини, съпритежател на фирма „Салвини“, експерти по скъпоценните камъни, към които Смитсъновият институт се бе обърнал за удостоверяване на автентичността и оценка на трите диаманта. Данните навеждаха на мисълта, че удостоверяването и оценката не са били съвсем достатъчни за Томас Салвини и за неговия брат близнак Тимъти.

Над един милион в налични показваха, че те са имали други планове… Както и клиент, който е искал Звездите за себе си.

Към това се добавяха и показанията на някоя си Бейли Джеймс, доведена сестра на братя Салвини и очевидец на братоубийството. Специалист по скъпоценните камъни с безупречна репутация, тя твърдеше, че е разкрила плановете на доведените си братя да направят копия на диамантите, да продадат оригиналите и да напуснат страната с печалбата.

Бе отишла при братята си сама, спомни си той и поклати глава. Без да се обади в полицията. И бе решила да се изправи пред тях, след като изпратила два от диамантите на най-близките си приятелки, разделяйки ги за по-голяма сигурност. Сет въздъхна, удивен от загадъчния начин на мислене на цивилните.

Е, бе си платила за лекомислието Бе станала свидетел на зверско убийство и едва бе спасила собствения си живот, а споменът за преживяното и за всичко преди това дни наред бе блокирал паметта й.

Той влезе в спалнята на Грейс и огледа брутално преровената стая.

И отиде ли Бейли Джеймс в полицията дори и тогава? Не, тя реши да се обърне към частен детектив, намерен буквално в телефонния указател. Сет сви устни. Изобщо не уважаваше частните детективи. Благодарение на чист късмет бе попаднала на доста свестен, трябваше да го признае. Кейд Парис не бе толкова лош, колкото повечето, и бе успял — отново благодарение на чист късмет — да надуши следата.

И междувременно едва не го убиха. Което водеше Сет към труп номер две. Сега Тимъти Салвини бе не по-малко мъртъв от брат си. Не можеше да обвинява прекалено много Парис, задето се бе защитавал срещу човек с нож, но отстраняването на втория Салвини бе довело нещата до задънена улица.

През изпълнените със събития почивни дни около Четвърти юли другата приятелка на Бейли Джеймс бе избягала с някакъв ловец на глави. В един от редките си изблици на гняв Сет потърка очите си и се облегна на касата на вратата.

Емджей О’Лиъри. Скоро щеше да я разпита, лично. И той щеше да е човекът, който да каже на нея и на Бейли Джеймс, че тяхната приятелка Грейс бе мъртва. И двете задачи чувстваше като свое задължение.

Втората Звезда бе у О’Лиъри, която от неделя следобед бе изчезнала заедно с преследвача на нередовни длъжници Джек Дакота. Макар сега да бе едва понеделник вечер, Емджей и нейният спътник бяха успели да придвижат събитията по няколко пункта — включително още три трупа.

Сет си спомни глупавия и противен поръчител на заеми, който не само бе изпратил Дакота с фалшивото поръчение да доведе Емджей, а и се бе забъркал в изнудване. Наемните биячи, които следяха Емджей, вероятно бяха свързани с някаква друга негова далавера и го бяха убили. След това бяха извадили много лош късмет на един мокър хлъзгав път.

И отново стигаше до задънена улица.

Грейс Фонтейн вероятно водеше до третата задънена улица. Той не бе сигурен какво ще му дадат празната й къща и разхвърляните й вещи, ала щеше да ги прегледа, стъпка по стъпка и сантиметър по сантиметър. Това бе неговият стил.

Щеше да бъде акуратен, щеше да бъде внимателен и щеше да намери отговорите. Сет вярваше в реда и в законите. Безрезервно вярваше в правосъдието.

Сет Бюкенън бе трето поколение полицай и бе стигнал до званието лейтенант благодарение на вродения си усет към полицейската работа, почти ужасяващото си търпение и непоклатимата си обективност. Подчинените му го уважаваха, а някои тайничко се страхуваха от него. Той знаеше, че понякога го наричат „Машината“ и не се обиждаше. Емоциите, нервите, скръбта и чувството за вина, които цивилните можеха да си позволят, нямаха място в неговата работа.

Ако го смятаха за сдържан, дори студен, Сет приемаше това като комплимент.

Остана още за миг на прага, отразен в огледалото в махагонова рамка на отсрещната стена на голямата стая. Бе висок, добре сложен мъж, с твърди като стомана мускули под тъмното сако. Бе разхлабил вратовръзката си, защото бе сам, а гъстата му, вълниста гарвановочерна коса бе леко разрошена. Лицето му бе сериозно, с ъгловата челюст и матова кожа. Носът му бе чупен преди години, когато бе униформен полицай, и му придаваше малко груб вид. Устните му бяха твърди, плътни и рядко се усмихваха. Очите му, с цвета на тъмното злато от старите картини, гледаха студено изпод прави черни вежди.

На една от широките си ръце носеше пръстен, останал от баща му. От двете страни на тежкото злато бяха изписани думите „Служи“ и „Защитавай“.

Той приемаше и двете си задължения сериозно. Наведе се и вдигна червената коприна, хвърлена върху разпилените по килима дрехи. Мазолестите му пръсти се плъзнаха по тъканта. Нощницата бе от същия плат като късия халат, с който бе облечена жертвата.

Искаше да мисли за нея само като за жертва, не като за жената от портрета, определено не като за жената от новите и смущаващи сънища, които го будеха нощем. И се дразнеше, че мислите му продължаваха да се връщат към това потресаващо лице, към жената зад него. Това бе — е било, поправи се Сет — част от нейната сила. Това умение да се загнезди в съзнанието на мъжа, докато той се окаже обсебен от нея.

Трябва да е била неустоима, реши той, все още хванал коприната в ръка. Незабравима. Опасна.

Дали бе облякла коприната заради някой мъж? Дали бе очаквала гост, едва интимна нощ на страсти?

И къде бе третата Звезда? Дали нейният неочакван посетител я бе намерил и взел? Сейфът в библиотеката на долния етаж бе разбит и празен. Изглеждаше логично да не бе държала нещо толкова ценно в дома си. И въпреки това бе полетяла от балкона.

Дали бе бягала? Дали той я бе преследвал? Защо го бе пуснала в къщата? Здравите ключалки на вратите не бяха разбити. Дали бе била толкова непредпазлива, толкова лекомислена, че да отвори вратата на непознат, облечена само с тънкия копринен халат?

Или го бе познавала?

Може да се бе похвалила с диаманта, дори да го бе показала. Дали алчността бе изместила страстта? Скандал, после сбиване. Боричкане и падане. После разбиването на къщата като прикритие.

Това бе една възможност, реши Сет. Долу бе дебелият й бележник с телефони и той щеше да го провери, име по име. Както и екипът, който водеше, щеше да провери сантиметър по сантиметър празната къща в Потомак, Мериленд.

Но първо трябваше да се срещне с някои хора. Да съобщи за трагедията и да навърже подробностите. Трябваше да помоли някой от приятелите или роднините на Грейс Фонтейн да дойде и официално да идентифицира трупа.

Съжаляваше, повече, отколкото би искал, че който и да бе този човек, който бе държал на нея, трябваше да погледне обезобразеното й лице.

Пусна копринената нощница, хвърли един последен поглед на стаята с голямото легло и стъпканите цветя, с прекрасните старинни бутилки, които грееха като скъпо ценни камъни. Вече знаеше, че ароматът на тази стая ще го преследва, както и съвършеното лице от портрета с маслени бои на долния етаж.

Когато се върна, бе пълен мрак. За него не бе необичайно да работи до късно върху някой случай. Никога не бе имал друг живот извън работата си, никога не се бе стремил да има. Жените, с които се срещаше, бяха внимателно, дори пресметливо подбирани. Повечето не приемаха изискванията на професията му и рядко се стигаше до продължителна връзка. Тъй като знаеше колко е трудно за този, който чака, да приеме изискванията за време, сили и себеотдаване, Сет очакваше оплаквания, мусене и дори обвинения от жените, които се чувстваха пренебрегнати. Затова никога не даваше обещания. И живееше сам. Знаеше, че не може да направи кой знае какво тук, на местопрестъплението. Би трябвало да е на бюрото си или поне да си отиде у дома, за да си проясни ума. Ала тази къща го привличаше. Не, тази жена, призна си той. Това, което го привличаше, не бяха двата етажа дърво и стъкло, колкото и да бяха прекрасни. Бе лицето от портрета.

Остави колата си в началото на алеята и стигна пеша до къщата, скрита между големи стари дървета и добре поддържани храсти, раззеленили се от лятото. Влезе вътре и натисна ключа, който палеше полилея в коридора.

Неговите хора вече бяха започнали досадната обиколка от врата на врата в квартала с надеждата, че някой в някоя от другите големи и скъпи къщи може да е видял нещо, да е чул нещо.

Медицинската експертиза щеше да отнеме доста време — разбираемо, напомни си Сет. Бе почивен ден и персоналът бе сведен до минимум. Официалните доклади щяха да отнемат още малко по-дълго.

Но не докладите или тяхната липса се въртяха в главата му, докато се връщаше към портрета над облицованата с плочки камина.

Грейс Фонтейн е била обичана. Той бе подценил дълбочината, до която може да достигне едно приятелство.

Ала бе видял дълбоката и разкъсваща скръб по лицата на двете жени, с които току-що се бе разделил.

Между Бейли Джеймс, Емджей О’Лиъри и Грейс бе съществувала много силна връзка. Съжаляваше — а Сет рядко бе съжалявал за нещо — че трябваше да им го каже така направо.

„Съжалявам за вашата загуба.“

Думите, с които полицаите смекчават смъртта, с която живеят — често насилствена, често неочаквана. Бе изрекъл думите, както ги бе изричал толкова често в миналото, и бе видял как крехката блондинка и лукавата на вид червенокоса просто бяха рухнали. Бяха се вкопчили една в друга и просто се бяха срутили.

Нямаше нужда двамата мъже, изживяващи се като защитници на жените, да му казват да ги остави насаме със скръбта им. Тази нощ нямаше да има въпроси, заявления, отговори. Нищо, което той можеше да каже или да направи, нямаше да проникне през плътната завеса на скръбта.

Грейс Фонтейн е била обичана, помисли отново, загледан в невероятните сини очи. Не просто желана от мъжете, а обичана от две жени. Какво имаше зад тези очи, какво имаше зад това лице, което заслужаваше такава безусловна любов?

— Коя, по дяволите, си ти? — измърмори Сет. Отговори му дръзката, подканваща усмивка. — Прекалено си красива, за да бъдеш истинска. Прекалено си наясно с красотата си, за да бъдеш добра. — Дълбокият му глас, дрезгав от умора, изкънтя в празната къща. Той пъхна ръце в джобовете си и се заклати на пети. — Прекалено си мъртва, за да ми пука.

И макар да се отвърна от портрета, имаше неприятното чувство, че той го наблюдава. Че го преценява.

Още не се бе обадил на най-близките й роднини, на лелята и чичото във Вирджиния, които я бяха отгледали след смъртта на родителите й. Лелята бе на почивка в някаква вила в Италия и тази вечер не можеше да се свърже с нея.

Вили в Италия, помисли Сет, сини диаманти, портрети с маслени бои над камини със сапфиреносини плочки.

Този свят бе много далеч от света на средната класа, в който бе израснал, и от живота, в който бе навлязъл, откак започна работа.

Но знаеше, че насилието няма любимци. След време щеше да си отиде у дома, в своята миниатюрна къщичка с двор с размер на носна кърпичка, наблъскана сред десетки други миниатюрни къщички. Тя щеше да е празна, защото досега не бе намерил жена, която да го подтикне да сподели дори това малко собствено пространство. Ала неговият дом щеше да го чака.

А тази къща, при всичката си лъскава дървения и километри блестящо стъкло, хълмиста ливада, прохладно езерце и подстригани храсти, не бе защитила своята господарка.

Заобиколи очертания на пода силует и отново пое по стълбите. Бе нервен, можеше да си го признае. А най-добрият начин да си оправи настроението бе работата.

Помисли, че може би една жена с изпълнен със събития живот като Грейс Фонтейн би отбелязвала тези събития и свързаните с тях чувства в дневник.

Работеше мълчаливо и внимателно в спалнята й, като много добре знаеше, че бе като уловен в капана на знойния аромат, който тя бе оставила след себе си.

Бе свалил вратовръзката си и я бе пъхнал в джоба. Дотолкова бе свикнал с тежестта на пистолета в кобура под мишницата си, че не го забелязваше.

Прегледа чекмеджетата й, без да бърза, макар че сега те бяха почти празни и съдържанието им бе разпръснато по пода. Претърси под тях, зад тях и под дюшека.

Изведнъж му мина глупавата мисъл, че бе притежавала достатъчно дрехи, за да облече цяла трупа фотомодели, и че бе предпочитала меките материи. Коприна, кашмир, сатен, тънка вълна. Ярки цветове, предимно в синята гама.

Защо не, с тези очи, каза си той, като си ги представи.

Улови се, че се чуди как е звучал гласът й. Дали е подхождал на знойното лице, дали е бил нисък и дрезгав, още едно мъркащо изкушение за мъжа? Така си го представяше, тъмен и чувствен като аромата, увиснал във въздуха.

Тялото й бе подхождало на лицето, бе подхождало на аромата, помисли Сет и влезе в голямата гардеробна. Разбира се, тя бе подпомогнала природата. Чудеше се защо една жена би искала да добави силикон към тялото си, за да прелъсти мъжа. И какъв плиткоумен мъж би го предпочел пред честната форма.

Той предпочиташе в жената честността. Настояваше за нея. Което вероятно бе една от причините да живее сам.

Огледа все още висящите дрехи и поклати глава. Тук дори убиецът бе загубил търпение. Той бе избутал закачалките в единия ъгъл, но не си бе направил труда да смъкне всичко от тях.

Според Сет обувките бяха доста над двеста чифта, а една от лавиците очевидно бе предназначена за ръчни чанти. Чантите, във всички възможни форми и цветове, бяха измъкнати от местата си, разкъсани и претърсени.

В шкафа имаше още пуловери, шалове, бижута. Сигурно бе имала и доста истински бижута. Някои от тях трябва да са били в сега празния сейф долу, бе сигурен в това. А може да бе имала и сейф в банката.

Това щеше да е първото нещо, което да провери сутринта.

Обичала е музика, реши той, докато оглеждаше безжичните колонки. Бе видял колонки във всички стаи, а в хола долу имаше разпилени компакт-дискове, касети, дори стари грамофонни плочи. Доста разностранен вкус, всичко от Бах до поп.

Дали бе прекарвала много вечери сама, с музика, лееща се из цялата къща? Дали някога се бе сгушвала пред тази изискана камина с една от стотиците книги в нейната библиотека?

Сгушена на дивана, помисли Сет, облечена в късия червен халат, подвила под себе си хилядадоларовите си крака. Чаша бренди, тиха музика, светлината на звездите, струяща през прозорците на покрива.

Виждаше го пред очите си. Виждаше я как вдига поглед, как отмята водопада от черни коси от зашеметяващото си лице, как изкусителните устни трепват, като го види, че я наблюдава. Оставя книгата настрани, протяга подканващо ръка, засмива се с тихия си гърлен смях и го привлича до себе си.

Почти можеше да го вкуси.

Затова изруга под носа си и си даде един миг да овладее внезапно забързалия се пулс.

Мъртва или жива, реши той, тази жена бе вещица. И проклетите камъни, глупави или не, изглежда само й даваха допълнителна сила.

А Сет си губеше времето. Направо го губеше, каза си той и стана. За тези неща си имаше правила и установен ред. Трябваше да се върне и да вдигне пара, така че медицинската експертиза по-скоро да му даде предполагаемия час на смъртта. Трябваше да започне да се обажда на телефоните в бележника на жертвата.

Трябваше да излезе от къщата, която ухаеше на тази жена. Само дето не дишаше с нейния дъх. И да стои извън нея, реши той, докато бе сигурен, че може да обуздае непривичните си фантазии.

Раздразнен от себе си, ядосан от начина, по който самият той се отклоняваше от установения ред, се върна през спалнята. Едва пое по извитите стълби, и някакво движение привлече погледа му. Ръката му посегна към пистолета, ала вече бе твърде късно.

Много бавно отпусна ръката си, остана където беше и погледна надолу. Това, което го потресе и го накара да се закове на място, не бе пистолетът, насочен към сърцето му, а фактът, че ръката, която държеше този пистолет, непоклатимо като скала, бе ръката на една мъртва жена.

— Е — каза мъртвата жена и пристъпи напред в ореола светлина под полилея в коридора, — вие определено сте мърляв и глупав крадец. — Потресаващо сините очи гледаха към него. — Ще ми предложите ли една причина да не пробия дупка в главата ви, преди да извикам полицията?

Като за дух тя прекрасно съответстваше на фантазиите му. Гласът й бе мъркащ, зноен и гърлен, и съвършено жив. А като за наскоро починала, бузите й бяха доста пламнали от гняв. Не се случваше често съзнанието на Сет да изключи. Но сега се бе случило. Той виждаше една жена, свежа и облечена в бяла коприна. В ушите й проблясваха обици, а в ръката й имаше лъскав сребърен пистолет.

Дръпна се рязко назад, макар че нищо от потреса му не си пролича.

— Аз съм полицията — заяви Сет сериозно.

Устните й трепнаха подигравателно.

— Разбира се, хубавецо. Кой друг би се промъквал в заключена празна къща, в която няма никой, освен някой преуморен патрулен полицай?

— Отдавна не съм бил патрулен полицай. Аз съм Бюкенън. Лейтенант Сет Бюкенън. Ако насочите пистолета си малко по-наляво от сърцето ми, ще ви покажа удостоверението си.

— Просто горя от желание да го видя. — Без да откъсва поглед от него, тя бавно отмести дулото на пистолета. Сърцето й се блъскаше в гърдите от страх и гняв, ала направи още една крачка напред, когато мъжът бръкна с два пръста в джоба си. Доколкото можеше да види, удостоверението, със златен ръб по ръба, изглеждаше съвсем истинско. И в нея започна да се надига едно много лошо чувство, едно по-гадно свиване на стомаха, отколкото когато спря в началото на алеята и видя непознатата кола и светещите в къщата лампи.

Вдигна очи отново към неговите. Наистина, той приличаше повече на полицай, отколкото на крадец. Много хубав, по един строг и старомоден начин. Стегнатото му тяло с широки рамене и тесни бедра изглеждаше безмилостно тренирано.

Такива очи, студени, ясни и златистокафяви, очи, които сякаш виждаха всичко едновременно, можеха да са очи или на полицай, или на престъпник. Във всички случаи, реши тя, това бяха очи на опасен мъж.

Опасните мъже обикновено я привличаха. Но в момента ситуацията бе толкова странна, че не й бе до това.

— Добре, Бюкенън, лейтенант Сет, ще ми кажете ли какво правите в моята къща? — Тя помисли за това, което носеше в чантата си, затова, което Бейли й бе изпратила само преди няколко дни, и гадното чувство в стомаха й стана още по-силно. Доколко бе за газил а? И как щеше да се измъкне от тази каша, както полицаят се бе вторачил в нея? — Имате ли и разрешително за обиск, освен удостоверението?

— Не, нямам. — Би се почувствал по-добре, значително по-добре, ако тя прибереше пистолета. Ала тя изглежда нямаше намерение да го прибира, държеше го все така здраво, макар и насочен малко по-надолу. Въпреки това самообладанието му себе върнало. Без да откъсва очи от нейните, Сет се спусна по оставащите стъпала и се изправи срещу нея. — Вие сте Грейс Фонтейн.

Тя го видя как прибра удостоверението обратно в джоба си, докато неразгадаемите му очи оглеждаха лицето й. Запомняха чертите й, помисли с раздразнение. Отбелязваха си наум всякакви отличителни черти. Какво, по дяволите, ставаше?

— Да, аз съм Грейс Фонтейн. Това е моя собственост, моя къща. И след като сте тук без необходимото разрешително, вие сте в нарушение. Тъй като изглежда безсмислено да се обадя на полицията, може би трябва да се обадя на моя адвокат.

Той наклони глава и неволно улови аромата й. Може би този подмамващ аромат и мигновеното му и нежелано въздействие го накараха да каже, без да се замисли:

— Е, госпожице Фонтейн, изглеждате дяволски добре като за мъртвец.