Нора Робъртс
Публични тайни (9)

Глава 8

В Калифорния останаха още две седмици: през дългите, мързеливи сутрини лежаха на плажа, следобедите се любеха, а нощем посрещаха тълпи от гости. Добре дегизирани ходеха до Дисниленд. Фотографите, които Пит беше наел да запечатат разходките, бяха толкова дискретни, че Бев въобще не ги забелязваше.

Тя реши да изхвърли противозачатъчните средства, а Брайън пишеше любовни песни.

Когато наближи времето да се връщат в Англия, групата се помири помежду си и разположи главната си квартира в дома на Брайън.

— Всички трябва да отидем. — Джоно прокара леко ръка по бонгото^[1]. — „Коса“ е първият значителен мюзикъл на нашето поколение. Рок мюзикъл. — Думата го впечатляваше. Имаше идеи за нещо подобно. Надяваше се, когато се върнат в Лондон, заедно с Брайън да създадат мюзикъл, който да надмине „Коса“ и модния в момента „Томи“ на Ху.

— Можем да останем в Ню Йорк още два-три дни — продължи той, — да видим пиесата, да организираме голямо парти и след това се връщаме в Лондон.

— Наистина ли се събличат голи? — Стиви поиска да разбере.

— Съвсем голи, синко. Струва си цената на билета.

— Ще отидем. — Приятно отпуснат от компанията и наркотика, Брайън сложи глава върху коляното на Бев. Беше се застоял на едно място повече, отколкото му харесваше, а и идеята за Ню Йорк го привличаше. — За музиката и за изявлението.

— Ти върви за изявлението си. — Стиви се засмя. — Аз отивам заради голите мацки.

— Ще възложим на Пит да уреди всичко. Какво ще кажеш, Бев?

Не обичаше Ню Йорк, но Брайън вече беше решил, а тя не искаше да разваля приятното, мирно настроение на последните седмици.

— Ще бъде чудесно. Можем да заведем Дарън и Ема в зоологическата градина и в Сентръл Парк, преди да отлетим за Лондон.

 

 

Ема се вълнуваше. Добре си спомняше първото пътуване до Ню Йорк, голямото легло в хотелската стая, трепета да стоиш на върха на света, дървените кончета в Сентръл Парк. Искаше й се да сподели всичко това с Дарън.

Опитваше се да му обясни безбройните чудеса, докато възрастните се готвеха за пътуването. Алис Уолингсфорд прибираше багажа от детската стая, а тя трябваше да се занимава с Дарън, забавлявайки го с любимата му ферма.

— Му-у, крава — каза и вдигна червена на бели петна играчка от кутията. — Искам да видя му-у крава.

— Мисля, че няма да видим му-у крава, а лъвове в зоологическата градина. — Тя нададе рев, от който той запищя.

— Много го възбуждаш, Ема — веднага реагира Алис, — а е време за лягане.

Ема следеше с поглед танцуващия около нея Дарън. В шареното си гащеризонче и малките червени кецове той тромаво се опита да се преметне, за да чуе одобрителния й смях.

— Каква енергия! — възкликна Алис, очарована от детето. — Не знам как ще го накараме да заспи тази вечер.

— Не прибирай Чарли — извика Ема, точно преди Алис да го сложи в багажа. — Той трябва да е с мен в самолета.

Бавачката остави с въздишка мръсното куче.

— Трябва добре да се изпере. И не го муши повече в креватчето на Дарън, Ема.

— Аз обичам Чарли — заяви Дарън и опита още един път да се преметне. Приземи се тежко върху работилницата с детски инструменти, но вместо за заплаче, грабна дървения чук и заудря по нея. — Аз обичам Чарли — изпя той.

— Обичай го, сладкото ми, но започва да мирише. Не искам микроби в леглото на моето бебе.

— Обичам микроби. — Дарън отвърна със слънчевата си усмивка.

— Ама и ти си един! — Алис го вдигна и той се опита да подскочи върху хълбока й. — Сега Алис ще те изкъпе хубаво преди лягане, ще има мехурчета — добави тя и се спря на вратата. — Щом свърша с Дарън ще се изкъпеш и ти. След това мажеш да слезеш долу и да кажеш лека нощ на родителите си.

— Да, мадам. — Тя изчака, докато стъпките на Алис вече не се чуваха, за да стане и вземе Чарли. „Не мирише“ — помисли си тя, заравяйки лице в козината му. И ще го сложи в креватчето на Дарън, защото Чарли бдеше над него, когато тя спеше.

 

 

— Наистина ми се иска да не беше канил всички тези хора тази вечер. — Бев подреди възглавниците на кушетката, макар да знаеше, че такива подробности са просто губене на време.

— Нали трябва да се сбогуваме? — Той пусна албума на Джими Хендрикс, защото доказваше, че макар и мъртъв, музиката му е жива. — Освен това, щом се върнем в Лондон, ще се захванем здраво с работа. Искам да си почина, докато мога.

— Как би могъл да почиваш с това стълпотворение в къщата?

— Бев, това е последната ни вечер.

Тя не успя да му отговори, защото Алис влезе с децата.

— Ето го моето момче. — Тя взе и подхвърли Дарън, преди да намигне на Ема. — Готов ли е Чарли за пътуването? — Знаеше и съчувстваше на неразположението й при пътуванията със самолет. Погали я по косата.

— Малко е нервен. Ще се оправи.

— Разбира се. — Бев целуна Дарън по любимото си място — между ухото и врата. — Изкъпани ли сте вече? — Искаше й се тя да е извършила този вечерен ритуал. Нищо не бе по-привлекателно за нея от игрите с Дарън във ваната, от триенето на сапунената изтривалка по лъщящата му кожа.

— Всички са изкъпани и готови за лягане — обади се Алис. — Дошли са само да кажат „Лека нощ“, преди да ги заведа да си легнат.

— Аз ще ги заведа, Алис. От днешната бъркотия едва съм видяла децата.

— Добре, мадам. Ще довърша приготвянето на багажа.

— Татко. — Ема се обърна към Брайън със срамежлива усмивка. — Ще ни разкажеш ли приказка? Моля те!

Имаше намерение да запали цигара с марихуана и да послуша музика, но му беше трудно да се съпротивлява на тази усмивка и на радостния, искрящ смях на сина си. И той се качи горе със семейството си, оставяйки Хендрикс да ридае.

Докато им разказваше приказка, клепачите на Дарън започнаха да се затварят. Той се бореше със съня, както се бореше с всички неизискващи движение дейности. Обичаше да действа, да тича, да се смее, да подскача. А най-много искаше да е храбрият рицар, за когото баща му разказваше. Искаше да изтегли блестящия омагьосан меч и да убие дракона.

Прозя се и уютно настанен между гърдите на майка си, започна да заспива. Усещаше и присъствието на Ема. Заспа щастлив, защото я чувстваше наблизо.

Не се събуди, когато майка му го пренеса в креватчето. И спането на Дарън беше както всичко останало. Предаваше му се с цялото си сърце. Тя подпъхна обточеното със сатен синьо одеялце около раменете му и се постара да не мисли, че скоро ще бъде твърде голям за това креватче.

— Толкова е хубав — не се стърпя Бев и го погали по горещата бузка.

С Ема, опряла глава на рамото му, Брайън погледна към сина си.

— Като го гледаш, трудно би повярвал, че може само с една ръка да обърне стаята наопаки.

— А използва и двете си ръце — отвърна с тих смях Бев и прегърна Брайън през кръста.

— И краката си.

— Никога не съм мислила, че живота може да се обича толкова много. Като го гледам, разбирам, че имам всичко, което някога съм искала. Мога да си го представя след година, след пет години. И това ме кара да не се страхувам, че остарявам.

— Рокзвездите не остаряват. — Той се понамръщи и Бев за пръв път усети нотка на сарказъм или може би обезверяване в гласа му. — Самоубиват се със свръх дози наркотици или обличат бели смокинги и свирят в Лае Вегас.

— Ти няма да направиш това, Бри. — Прегърна го по-силно през кръста. — И след десет години ще бъдеш на върха.

— Да. Ако все пак някой ден си купя бал смокинг, ритни ме по задника.

— С най-голямо удоволствие. — Тя го целуна и го погали по бузата, както би направила с някое от децата. — Пусни Ема на земята.

— Именно заради тях се страхувам да не греша, Бев. — Понесе Ема към нейната стая. — Заради тях и заради теб.

— Но ти не грешиш.

— Светът е толкова объркан. Мислех си, че ако успеем, ако наистина сме успели, хората ще се вслушат в това, което им се казва. И това би имало значение. Сега — не знам.

— Какво те тревожи, Бри?

— Не знам. — Остави Ема на пода, опитвайки се да си изясни причината за своята неудовлетвореност, която го измъчваше напоследък. — Преди няколко години, когато започнахме да си пробиваме път, беше чудесно: тълпите ревящи момичета, снимките ни във всички списания, песните ни по всички радиостанции.

— Точно това искахте.

— Така беше. Но сега не съм сигурен. Как мога да чуя онова, което се опитваме да им кажем, какво значение има колко сме добри, щом крещят на всеки проклет концерт? Ние сме просто стока или образ, лакиран от Пит, за да се продават плочите. Ненавиждам ги! — Пъхна стиснатите си юмруци в джобовете. — Понякога си мисля, че би трябвало да се върнем там, откъдето започнахме — кръчмите, където хората слушаха или танцуваха нашата музика. Не знам. — Той прокара пръсти през косата си. — Струва ми се, че никога не съм осъзнавал колко щастливи сме били тогава. Но назад не можеш да се върнеш.

— Не знаех, че се чувстваш така. Защо не си ми казал?

— Много съм объркан. Просто не се чувствам повече като Брайън Макавой. — Как можеше да обясни, че чувството, което възкръсна в Уудсток, избледняваше все повече през изтеклата година. — Не съм знаел, че толкова ще се разстроя, защото не мога да изляза с приятели да пийна по чашка или да лежа на пясъка, без хората да се тълпят наоколо ми. Искам да ме оставят на спокойствие.

— Можеш да спреш. Можеш да се оттеглиш и само да пишеш.

— Не мога да спра. — Погледна надолу към кротко спящата Ема. — Трябва да правя записи, трябва да изнасям концерти. Всеки път, когато съм на сцената или в студиото, знам дълбоко в себе си, че точно това искам да върша. Но останалото… Останалото ме изтощава. Не подозирах, че ще стане така. Може би и начинът, по който умряха Хендрикс и Джоплин. Такава загуба! След това — разпадането на „Бийтълс“. Като че ли нещо приключва, но аз не съм приключил още.

— Не край. — Тя постави ръка на рамото му, масажирайки напрегнатите мускули. — Просто промяна.

— Но ако не продължаваме напред, ние се връщаме назад, не разбираш ли? — Знаеше, че тя не може да разбере и се опита да изрази чувствата си с по-разбираеми думи. — Може би е в натиска на Пит да започнем ново турне или в приказките на Стиви да се присъединим към други състави за студийни записи и да пишем музика за филми. Единственото, което знам, е, че вече не можем просто да се съберем четиримата и да свирим с цялото си сърце: по-важни са имиджът и търговският успех.

Ема се размърда.

— Сигурно се тревожа за това, че Ема тръгва на училище и че Дарън ще тръгне някой ден. Как ще се почувстват, ако хората започнат да се ровят в живота им заради мен? Не бих искал да имат отвратителното детство, което имах аз, но дали биха искали да живея така, както им предлагаме.

— Твърде много мислиш. — Тя погали нежно лицето му. — Това най-много ми харесва. Децата са щастливи. От пръв поглед е ясно. Може би детството им не е нормално, но все пак са щастливи. И ние ще се погрижим никога да не страдат. Какъвто и да си, който и да си — ти си техният татко. Останалото ще се нареди.

— Обичам те, Бев. Може би е глупаво, че се притеснявам за всичко това. Имаме всичко. — Притисна я до себе си. Искаше му се да разбере защо всичко беше станало толкова сложно.

Той забрави угризенията си след две цигари с марихуана. Къщата беше пълна с хора, които Брайън мислеше, че разбират какво прави и до къде иска да стигне. Музиката беше силна, наркотиците — много и разнообразни: марихуана, хероин, хашиш, амфетамини. Разтърсващата балада на Джанис Джоплин се лееше, докато гостите му се забавляваха. Искаше му се да я слуша отново и отново, да чуе нейната „Бол енд Чейн“. По някакъв начин тя му помагаше да осъзнае факта, че все още е жив и че все още това има значение.

Гледаше към Стиви, който танцуваше с червенокосо момиче с къса поличка. Стиви не се притесняваше, че е просто лице или плакат на стената в стаята на кое да е момиче, размишляваше Брайън, докато отпиваше от ирландското уиски. Стиви весело прескачаше от жена на жена, без да се замисля. Разбира се, повечето време беше дрогиран. Взе още една цигара и реши, че е време и той да се натъпче достатъчно.

Джоно го видя да сяда отново и да си избира една „Галоаз“ с марихуана. Помисли си, че това се случва все по-често напоследък. Може би като най-близък на Брайън той единствен го забелязваше. Всъщност Брайън имаше настроение само когато двамата сядаха да пишат: мелодия, контра мелодия, фрази, връзки.

Знаеше, че е разстроен от смъртта на Хендрикс и Джоплин. Той — също. Беше по-различно, но също толкова ужасно, колкото и убийството на Кенеди: обикновено хората остаряват, грохват и тогава умират. Макар и потресен, не мислеше толкова често за това, колкото Брайън. Но пък приятелят му винаги се вълнуваше повече, винаги изискваше повече.

Джоно погледна и към Стиви. Не му пукаше дали той се люби с всяка срещната жена, въпреки че според него беше липса на вкус. Тревожеха го наркотиците и фактът, че Стиви бързо губеше контрол върху себе си. Безпокоеше се от имиджа, който започваха да си създават: вкаменени дрогирани рок музиканти.

Помисли си и за П.М. Тук също имаше малък проблем. О, не с наркотици! Бедното момче едва ли би могло да се движи нормално само от една доза. Тревожеше го едро гърдата блондинка, която се беше залепила за барабаниста преди два месеца. П.М. не правеше никакъв опит да се отърве от нея.

Джоно я разгледа: блондинка с продълговато лице и очи като маслини, само крака и гърди, в опъната червена рокля. „Не е толкова глупава, колкото се представя“ — отбеляза той. Достатъчно хитра бе, за да знае как да каже онова, което П.М. иска да чуе. Ако не го наблюдаваха, щеше да го накара да се ожени за нея. А тя нямаше да се държи настрана както Бев. Не, тази не!

Тримата, всеки по свой начин, бяха на път да разрушат групата. А за Джоно нищо друго нямаше голямо значение.

Когато Ема се събуди, подът вибрираше от ударните. Лежеше и се опитваше да познае долавящата се от време на време мелодия.

Беше свикнала с партитата. Татко обичаше да има гости около себе си: много музика, много смях. Когато порасне и тя ще ходи на партита.

Бев държеше къщата да е добре почистена, преди да пристигнат гостите. Ема си помисли, че това е глупаво, защото на сутринта къщата беше ужасно мръсна, с купища вонящи чаши и препълнени пепелници. Понякога двама-трима от гостите осъмваха проснати на кушетки и кресла насред бъркотията.

Момиченцето си помисли, че сигурно е много приятно да прекараш нощта в разговори, смях, да слушаш музика. Когато порасне, никой няма да й казва кога трябва да си ляга и кога да се изкъпе.

Тя въздъхна и се обърна по гръб. Сега музиката беше побърза, чувстваше се пулсацията на ритъма в стените. Но имаше и още нещо. Усети, че някой ходи по коридора. Мис Уолингсфорд? Готвеше се да затвори очи и да се престори на заспала, но си помисли, че може да минава татко или мама, за да провери как са с Дарън. Ако беше така, можеше да каже че току-що се е събудила и ще ги помоли да й разкажат за партито.

Но стъпките отминаха. Тя седна в леглото, здраво стиснала Чарли. Искаше да има хора около нея поне за минута две: да поговорят за партито или за пътуването до Ню Йорк; да разбере коя е песента. Постоя така за момент — малко полузаспало дете в розова нощничка, окъпано от светлината на нощната лампа във вид на Мики Маус.

Стори й се, че чува Дарън да вика. Изправи се и се ослуша напрегнато. Беше сигурна, че през шума чува плача му. Веднага се измъкна от леглото с Чарли под мишницата. Ще поседи с братчето си, докато се успокои и ще остави Чарли да го пази до сутринта.

Изненада се, когато видя, че цареше тъмнина. Там винаги светеше, в случай че Ема ходи през нощта до тоалетната. Застанала на вратата, тя се разтрепери, представяйки си скритите по тъмните ъгли същества. Може би трябва да се върне в стаята с усмихнатия Мики.

И тогава Дарън изпищя.

„Няма нищо в ъглите — каза си Ема и тръгна през тъмния коридор. — Няма нищо. Нито чудовища, нито призраци, нито лепкави и хлъзгави същества.“

Сега бяха пуснали песен на „Бийтълс“.

Ема облиза устни. „Просто е тъмно, просто е тъмно“ — успокояваше се тя. Докато стигне вратата на Дарън, очите й, привикнаха с тъмнината. Беше затворена. В това също имаше нещо необичайно. Вратата му стоеше винаги отворена, за да го чуят, ако се събуди. Протегна ръка, но след това подскочи, защото й се стори, че нещо се раздвижи зад нея. Сърцето й биеше уплашено. Тя се обърна и погледна тъмния коридор. Неясните сенки се превръщаха в чудовища, а по челото и гърба й започна да се стича пот.

„Няма нищо, няма нищо“ — повтаряше си тя, а Дарън пищеше.

Завъртя топката на вратата и я отвори.

„Съберете се — пееше Ленън. — Над мен.“

В стаята имаше двама мъже. Единият стискаше Дарън, който пищеше от срах и ярост. Другият държеше нещо в ръка, нещо, което проблясваше на светлината на нощната лампа с форма на жираф.

— Какво правите?

Човекът рязко се обърна. „Не е доктор“ — помисли си Ема, когато видя, че държи спринцовка в ръка. Позна го и беше сигурна, че не е доктор. А и Дарън не беше болен.

Другия мъж изруга с грозни и мръсни думи, борейки се да задържи Дарън в ръцете си.

— Ема — обърна се към нея познатият със спокоен, приятелски глас. Усмихна й се. Сърдита усмивка, гневна усмивка. Пристъпи към нея със спринцовката в ръка. Тя се обърна и побягна.

Зад гърба й Дарън викаше:

— Ма-ма!

Втурна се по коридора с писък. „Чудовищата“ — нашепваха страхливите й мисли. Чудовищата и озъбените същества от тъмните кюшета. Сега те вървяха след нея.

Някой си опита да хване края на нощницата й, но не успя. Изруга и отново се пресегна. Ръката му се плъзна по глезена й и го изпусна. Тя пищеше. Когато се добра до стълбището, завика баща си. След това се спъна и се претърколи по стълбите надолу.

В кухнята някой поръчваше петдесет пици. Бев поклати глава и потърси в хладилника лед. Никой не употребяваше повече лед от американците. След известно колебание пусна едно кубче в позатопленото си вино. Когато си в Рим, прави като римляните, реши тя и тръгна към вратата.

На прага се сблъска с Брайън.

Ухилен, той я прегърна през кръста и започна да я целува.

— Ей!

— Ей. — С чашата вино в ръка тя го прегърна през врата. — Бри!

— Мм?

— Кои са всички тези хора?

Той се засмя и потърка носа във врата й.

— Желая те. — Парфюмът й го възбуждаше. Движейки се в бързия ритъм на парчето на Ленън и Макартни, той я притегли към себе си.

— Какво ще кажеш да се качим горе и да зарежем гостите.

— Невъзпитано е. — Но се притисна по-силно към него. — Порочно, невъзпитано и най-смисленото нещо, което съм чула от часове насам.

— Добре тогава… — Опита се да я вдигне, но и двамата политнаха. Виното се разля по гърба му, а Бев се кискаше. — Може би ти ще ме носиш — предложи той и тогава чу писъците на Ема.

Обърна се и се удари силно в малка масичка. Зашеметен от наркотиците и алкохола, той се спъна, изправи се и изхвръкна във фоайето. Там вече се бяха насъбрали хора. Разбутвайки ги, той я видя като малка купчина в подножието на сълбището.

— Ема! Господи! — Страхуваше се да я докосне. В ъгълчето на устата й имаше кръв. Обърса я с треперещия си пръст. Погледна към стената от лица, към неясно очертаните цветове, всичко беше неузнаваемо. Стомахът му се сви, а след това усети, че се качва в гърлото му.

— Повикайте линейка — едва успя да изговори и се наведе отново над нея.

— Не я мести. — Лицето на Бев, коленичила до него, беше бяло като платно. — Не бива да я местиш. Трябва ни одеяло.

Някой вече пъхаше в ръцете й разкошно плетено одеяло.

— Ще се оправи, Бри. — Тя внимателно покри детето с одеялото. — Ще се оправи.

Той затвори очи и поклати глава, за да прогони кошмара. Но когато ги отвори отново, Ема все още лежеше смъртнобледа на пода. Имаше твърде много шум. Музиката отекваше в тавана, гласове се чуваха наоколо. Почувства нечия ръка на рамото си: бързо успокояващо стисване.

— Линейката е на път — каза му П.М. — Дръж се, Бри.

— Изхвърли ги — пошушна му той. Погледна нагоре и видя ужасеното, пребледняло лице на Джоно. — Изхвърли ги оттук.

Джоно кимна и започна да подтиква хората. Вратата беше отворена, нощта — светла от прожектори и автомобилни фарове и тогава се чу воят на сирените.

— Ще се кача горе — тихо каза Бев. — Ще предупредя Алис да наглежда Дарън. Ще дойда с вас в болницата. Ще се оправи, Брайън. Сигурна съм.

Можа само да кимне и се загледа в неподвижното бледо лице. Не можеше да я остави. Ако посмееше, щеше да отиде в банята, да бръкне с пръст в гърлото си и да се опита да освободи тялото си поне от някои химикали, с които се беше натъпкал тази нощ.

„Всичко изглежда като сън“ — мислеше си той. Но когато погледна лицето на Ема, разбра, че беше реалност, твърде страшна реалност.

Песента от албума „Аби Роуд“ продължаваше; по ирония на съдбата в нея също се говореше за убийство.

— Бри. — Джоно постави ръка на рамото му. — Отдръпни се сега, за да могат да се погрижат за нея.

— Какво?

— Отдръпни се. — Внимателно го изправи на крака. — Трябва да я видят.

Замаян, наблюдаваше придружаващите линейката да влизат и да се навеждат над дъщеря му.

— Трябва да е паднала от горе до долу по стълбите.

— Ще се оправи. — Джоно хвърли безпомощен поглед към П.М., докато подкрепяха Брайън. — Малките деца са по-издръжливи, отколкото изглеждат.

— Така е. — Малко несигурен на краката си, Стиви стоеше зад Брайън, поставил и двете си ръце на раменете му. — Нашата Ема няма да позволи едно падане по стълбите да я задържи дълго.

— Ще дойдем в болницата с теб — присъедини се към тях Пит. Всички гледаха как внимателно поставят Ема на носилка.

В този миг Бев изпищя… и пищя, и пищя, докато писъкът й не изпълни цялата къща.