Нора Робъртс
Публични тайни (6)

Глава 5

Ню Йорк порази Ема. Брайън я поглези с ягодово сладко и пасти на късната закуска, а след това я остави в ръцете на Бев. Този път никак не се разтревожи. Нейният татко щеше да бъде на телевизията тази вечер; беше обещал да я заведе на мястото, където се правеха снимки, за да го гледа.

През деня се разхождаха с Бев из града в голяма, бяла кола. Ема се смееше на русата перука и големите й тъмни очила. Въпреки че в началото младата жена не се усмихваше много, възбудата на момиченцето обхвана и нея. Ема с удоволствие наблюдаваше бързащите по тротоара хора, блъскащи се един друг, изливащи се на потоци на пресечките, докато клаксоните пищяха. Някои жени бяха с къси поли, обувки с високи токове и с тупирани, непомръдващи прически, като издялани от камък. Други бяха в дънки и сандали и с коси, падащи свободно по раменете им. По ъглите стояха продавачи на хот-дог, безалкохолни напитки и сладолед. Навън беше ужасна горещина, докато в колата беше хладно.

Шофьорът, невъзмутим, с бежова униформа и фуражка, се доближи до тротоара. Той се интересуваше само от Франк Синатра или Розмари Клуни, но двамата му тийнейджъри вкъщи щяха да полудеят, ако им занесеше автографа след двудневния му ангажимент със състава.

— Пристигнахме, мадам.

— О! — Бев погледна навън леко замаяна.

— Емпайър Стейт Билдинг — обясни той и посочи към вратите. — Бихте ли искали да ви взема след един час?

— Да, след час. — Когато шофьорът отвори вратата, тя здраво хвана момиченцето за ръка. — Хайде, Ема. — На дългата виеща се опашка плачеха бебета и крещяха деца. Застанаха отзад с неотстъпно следващи ги бодигардове. Група френски студенти се наредиха след тях. Всички носеха пликове на известна верига магазини и говореха на бързия си леещ се език. Сред смесицата от парфюм, пот и намокрени пелени Ема различи и сладникавия мирис на марихуана. Никой друг не обръщаше внимание на това. Придвижваха се бавно към асансьора.

Чакаха дълго, но Ема стоеше търпеливо. Бев здраво я държеше за ръка и тя спокойно оглеждаше всички хора — плешиви глави, широкополи шапки, редки брадички. Когато вратът я заболя, тя се загледа в обувките, сандалите, белоснежни кецове и черни лачени обувки. Някои от чакащите влачеха краката си, други потропваха, трети пристъпяха от крак на крак, но почти никой не стоеше спокойно.

Когато и това й омръзна, Ема просто се заслуша в гласовете. Група момичета наблизо спореха. Прииска й се да е голяма като тях.

— Стиви Нимънс е върховен — настояваше едно от момичетата, — с големите си кафяви очи и тънките мустаци.

— Брайън Макавой — възрази й друга. — Той наистина е невероятен. — Като доказателство тя измъкна снимка, изрязана от списание. Момичетата я разглеждаха и въздишаха. — Щом го погледна, направо умирам.

Шумните им коментари предизвикаха гневни погледи. Очарована и объркана, Ема погледна към Бев.

— Момичетата говорят за татко.

— Шшт. — На Бев също й беше забавно и си помисли, че ще разкаже историята на Брайън. Същевременно не забравяше защо носи перука и тъмни очила. — Разбрах, но не трябва да ни разпознаят.

— Защо?

— После ще ти обясня — отвърна тя успокоена, когато дойде техният ред за асансьора.

Ема отвори широко очи, ушите й заглъхнаха, както ставаше в самолета. Ужаси се, че отново ще повръща. Прехапа устни, затвори очи и отчаяно поиска да е с баща си.

Да не беше идвала. Поне Чарли да беше с нея. Започна горещо да се моли, толкова, колкото можеше едно тригодишно дете, да опази поне блестящите нови обувки.

Вратите на асансьора се отвориха и неприятното чувство за люлеене спря. Всички се смееха, говореха и бързаха да излязат. Ема се притискаше плътно до Бев и продължаваше да се бори с гаденето.

Пред тях имаше щанд за сувенири и големи, големи прозорци, откъдето се виждаха небето и група сгради — Манхатън. Смаяна, тя замръзна на място, докато хората се тълпяха около тях. Неразположението й мина като по чудо.

— Ето нещо, което трябва да се види, нали, Ема?

— Това светът ли е?

Въпреки че беше впечатлена не по-малко от нея, тя се засмя.

— Не. Само частица от него. Хайде да излезем.

Вятърът се нахвърли върху тях. Полата на Ема се вдигна високо, а тя се олюля назад. Беше по-скоро възбудена, отколкото уплашена. Бев я повлече, като се смееше.

— Ние сме на върха на света.

Когато погледна през високата стена, тя почувства, че стомахът й се свива. Под тях кръстовищата образуваха каньони между сградите, а миниатюрните коли и автобуси изглеждаха като играчки. Всичко се виждаше ясно и точно.

Бев пусна монета в автомата и Ема погледна през телескопа, но бързо разбра, че предпочита собствените си очи.

— Можем ли да живеем тук?

Бев повъртя телескопа, докато го фокусира върху Статуята на свободата.

— Тук, в Ню Йорк?

— Тук на върха.

— Никой не живее тук.

— Защо?

— Защото е туристическа забележителност — отвърна тя разсеяно. — И едно от чудесата на света. Човек не може да живее в чудо.

Но детето погледна навън през високата стена и си помисли, че би могло.

Телевизионното студио не впечатли Ема. Не беше нито толкова хубаво, нито толкова голямо, колкото изглеждаше на екрана. Хората бяха съвсем обикновени. Все пак камерите й харесаха. Бяха големи, а и хората зад тях бяха важни. Запита се дали гледането през камерата прилича на онова през телескопа на Емпайър Стейт Билдинг.

Преди да успее да попита Бев, един мъж заговори високо с най-странния американски акцент, който беше слушала. Тя не разбираше половината от това, което той казваше, но различи „Девъстейшън“. Изведнъж се разнесоха неистови викове.

Ема престана да се крие зад полата на Бев и се наведе напред. Въпреки че не можеше да разбере крясъците, схвана, че шумът е одобрителен. Тя се засмя, въпреки че и ръката на Бев леко трепереше в нейната.

Хареса как баща й се движи по сцената, бързо и уверено. Силният му и ясен глас се сля най-напред с гласа на Джоно, а след това пя и със Стиви. Под ярките светлини косата му сияеше като златна. Всичко беше като във вълшебна приказка.

Тази картина щеше да остане завинаги запечатана в паметта и сърцето й — музиката и четиримата млади мъже, изправени на сцената, облени от светлина.

 

 

На три хиляди мили от тях Джейн седеше в новия си апартамент. Пред нея на масата имаше половинлитрова бутилка „Джилби“^[1] и доза метедрин^[2]. Горяха десетина свещи. Използваше ги, както и наркотиците, за да повиши настроението си. Звънкият тенор на Брайън се лееше от стерео грамофона.

Благодарение на парите, които получи от него, се беше преместила в Челси^[3]. Тук срещаше млади хора: музиканти, поети, художници и техни последователи. Надяваше се, че в Челси ще открие друг Брайън: идеалист с красиво лице и талантливи ръце.

Прескачаше, когато си поиска до кръчмите, да послуша музика, да си избере приятен компаньон за нощта.

Всяка стая от шест стайния й апартамент беше обзаведена с лъскави нови мебели. Гардеробите й вече бяха пълни с дрехи от модни бутици. Носеше пръстен с огромен диамант, купен миналата седмица, когато беше потисната. Но и той й беше омръзнал.

Някога си мислеше, че сто хиляди лири са най-голямото богатство на света. Но бързо разбра, че многото пари се харчат толкова лесно, колкото и малкото. Имаше достатъчно, за да изкара още известно време, но вече чувстваше, че е продала Ема евтино.

Той трябваше да й заплати много повече, убеждаваше се тя. Много важно, че копелето Пит ще се мръщи и мърмори. Брайън обичаше Ема. Имаше слабост към децата, а тя не успя , да се възползва от това.

Някакви въшливи двадесет и пет хиляди за година. Питаше се как ще живее с тази сума.

Изпи джина и натъпка марихуана в цигарата си.

От време на време продължаваше да проституира по-скоро за компания, но получаваше и допълнителни доходи. Не вярваше, че Ема ще й липсва, но през изминалите седмици тя започна да тъгува за нея.

Дала е живот. Сменяла е пелени. Харчила е трудно спечелените си пари за храна и дрехи. А сега малката пикла вероятно дори не си спомня за нея.

Ще наеме адвокат. Най-добрият — с парите на Брайън. Справедливо е. Никой съд в страната не би оспорил, че детето принадлежи на майката. Ще си върне Ема. Или по-добре, ще получи още пари.

Брайън и противната му жена няма да я забравят, след като им измъкне толкова пари. Никой няма да я забрави: нито миризливата преса, нито тъпата публика, нито нейната малка пикла.

С тези мисли в главата си тя разгъна дозата метедрин и се подготви да се отдаде на опиянението от наркотика.