Нора Робъртс
Публични тайни (46)

Глава 45

Когато Майкъл се втурна зад кулисите, всичко беше в хаос. В залата гърмяха аплодисменти при обявяването на новите награди.

— Къде е тя?

— Той я отвлече.. — Бев беше увиснала на рамото на Брайън. Още не можеше да си поеме дъх. — Имаше пистолет. Задържа го, докато се измъкна с бебето и потърся помощ. Пит — каза тя, все още замаяна. — Пит беше.

— Няма и две минути — каза му Брайън. — Охраната е вече след него.

— Отцепи сградата — изкрещя Майкъл към Маккарти. — Позвъни за повече подкрепления! Ще трябва да търсим етаж по етаж.

Измъкна оръжието си и хукна по коридора. Значката му само блесна в очите на униформената охрана.

— Този етаж е охраняван. Не е излизал от сцената нито сам, нито с нея. Предполагам, че я е повел някъде нагоре. Трябват ми двама души. — Върна се обратно и започна да се изкачва. Чуваше музиката зад себе си. Дланите му бяха мокри. Когато направи първия завой по стълбището, той се огледа. При звука на стъпките след себе си се обърна и изруга. Видя четиримата мъже. — Веднага слезте долу.

— Тя е и наша — заяви Брайън.

— Нямам време за спорове. — Майкъл се наведе и откри карфицата-феникс заедно с парченце сребриста материя, останала в закопчалката. — На Ема ли е това?

— Носеше го тази вечер — отговори му Джоно. — Аз й го бях подарил.

Погледна към асансьора, след това пъхна карфицата в джоба си.

— Запазила е самообладание — измърмори той. — Затворете този участък — Извика към охраната. — И продължете нагоре етаж по етаж. — Натисна копчето на асансьора и се втренчи в светещите цифри над вратата. — Кажете на Маккарти, че я е качил на покрива. — Заслушан в шума на асансьора, започна да се моли.

— Идваме с теб — заяви баща й.

— Това е работа на полицията.

— Това е лично — поправи го Брайън. — Винаги е било лична работа. Ако той й стори нещо, аз ще го убия.

Майкъл хвърли мрачен поглед към четиримата мъже над него.

— Ще трябва да се наредите на опашка.

Питър блъсна назад Ема и тя падна. Той се опитваше да си поеме дъх.

— Съпротивата ти е излишна. Не искам да ти причинявам болка повече от необходимото, Ема.

— Той беше бебе. — Помъчи се да се изправи. — Помниш ли, беше купил за раждането му сребърна купичка, на която бе изписано името му. За първия му рожден ден нае пони за партито.

— Аз го обичах.

— Ти го уби.

— Никога не съм посягал на него. Блекпуул беше груб и се паникьоса. Никога не съм искал да сторя зло на момчето.

Тя рязко отхвърли от лицето си разрошената от вятъра коса.

— Искал си просто да използваш — него и страха, и болката на баща ми за някаква проклета реклама. Ох, сега разбирам — добави тя. — „Синът на Брайън Макавой задигнат от люлката. Рокзвезда плаща кралски откуп, за да спаси любимото си дете.“ Нали това си имал предвид? Много шум в пресата и по телевизията. Репортери се тълпят пред входа, за да чуят изявленията на ужасените родители. А после, когато детето се върне, всичко се повтаря отново. Но той не се върна никога, нали?

— Случилото се е трагично…

— Не ми говори за трагедия. — Забравила за страха си, тя се обърна. Знаеше, че пистолетът е насочен към нея, но това бе без значение. След толкова години най-после си спомни, но почувства само някаква празнина. По-лошото, много по-лошото беше, че разбра безсмислеността на всичко. — Ти беше там, на погребението, с всички нас, със сведени очи, с тържествена физиономия. А през цялото време си гонил целта си. За нещастие момчето умря, но това привлече пресата, нали? — Тя се обърна. — А ти продаде още от проклетите си плочи.

— Посветил съм им почти половината от живота си. — Пит пое дъх. — Аз ги формирах и моделирах, аз сключих договорите, изслушвах проблемите им. Разрешавах ги. Кой мислиш, че им осигури всичко, до което стигнаха? Кой им помагаше да не бъдат изиграни от звукозаписните компании с процентите за авторски права? Кой се бори, за да достигнат върха?

Когато направи стъпка към него, той размаха пистолета и тя спря — наистина й се искаше да живее.

— Мислиш ли, че си им бил необходим? — изсъска му тя. — Наистина ли мислиш, че си бил от някакво значение?

— Аз ги създадох.

— Не. Те, те създадоха.

Не отговори и бръкна в джоба си.

— Да става каквото ще. Дори това, което се случи тази вечер, не ще заличи легендата. Брайън и Джоно са най-вероятните победители за песен на годината. С малко повече късмет групата ще спечели още няколко — за най-добро изпълнение, за рок и за най-добър албум. Сетих се и за още нещо — ти да връчваш наградите. Дъщерята на Брайън и вдовицата на Дру Латимър. Трагедиите се купуват — каза той. — Тази вечер ще има още една. — Подаде й двете таблетки. — Вземи ги. Много са силни. Ще стане по-лесно.

Тя се загледа в очите му.

— Няма да те улесня.

— Много добре. — Пусна ги обратно в джоба. — Падането ще е много дълго, Ема. — Сграбчи я и я задържа до себе си на парапета. — Когато пльоснеш там долу, аз спокойно ще си слизам. Вече съм измислил какво ще кажа. Дошъл съм да те видя как си. В това време е угаснало осветлението и ти си се изплашила до смърт и си хукнала нагоре. Опитал съм се да те спася, но ти си изпаднала в истерия. Винаги си се обвинявала за смъртта на брат си. И накрая не си издържала. — Сграбчи я и я надвеси от парапета. Един от гребените й падна надолу. — Ти единствена знаеш кой е виновен за смъртта на брат ти и ще отнесеш тайната в гроба. — Ема заби ноктите си в него. За миг той загуби равновесие и я пусна. Сетне я сграбчи през кръста и понечи да я хвърли.

Загуби опора, олюля се, след това успя да го отблъсне. Зави й се свят и тя изкрещя.

Майкъл разби вратата. Викаше, но двамата, вкопчили се в борба на живот и смърт, не го чуха. Видя, че Пит посяга към пистолета си и побърза да стреля.

Притисната до парапета, Ема не можеше да диша. Усети, че всеки момент ще полети надолу. Замаяна, видя лицето на Пит под себе си с широко отворени от ужас очи. Пръстите му изпуснаха китката й. След това той падаше, падаше… От набраната инерция тя продължи бавно да се плъзга след него.

Някакви ръце я теглеха назад, издърпваха я от парапета. Отново усети пода под краката си, нечии ръце я държаха здраво. Дочу, че някой много пъти повтори името й.

— Майкъл. — Спокойно отпусна глава на рамото му. — Майкъл, не си отивай.

— Няма.

— Спомних си. — И тогава започна да плаче. — Татко. Аз си спомних. — Протегна ръцете си към него.

 

 

Ема гледаше пламъците на огъня, който Стиви беше запалил в камината. Той стоеше пред нея с ръце в джобовете, без да говори. Всички се бяха върнали с нея вкъщи — баща й, П.М. и семейството му, Джоно.

Мълчаха. Имаше въпроси, които завинаги ще останат без отговор, грешки, които никога няма да бъдат поправени. Съжаления, които никога няма напълно да изчезнат.

Но те оцеляха, помисли си Ема. Шансовете не бяха на тяхна страна — и поотделно, и като група — но оцеляха. Дори излязоха победители.

Стана и излезе на терасата, където стоеше Брайън, Ще страда, помисли си Ема. В природата му е да разтвори сърцето си за мъките — своите и на света, и да ги оплаква. И след това те се превръщат в музика. Приближи се към него и сложи глава на рамото му.

— Той беше един от нас — каза баща й след малко. — Беше с нас от самото начало.

— Знам.

— Когато го видях с ръце върху теб, аз самият исках да го убия. А сега… — Загледа се в отражението на луната върху водата. — Трудно ми е да повярвам, че всичко това се случи. Защо? — Той се обърна и я прегърна. — За Бога, защо го е направил?

Притисна се силно към него, заслушана в прибоя. Как да му обясни? Ако узнае истината, никога няма дори да помисли за музика.

— Не знам. Може цял живот да се питаме, но от това нищо няма да се промени. — Тя се отдръпна. — Татко. Трябва да продължим въпреки всичко. Не да забравим.

— Ново начало?

— Господи, не. — Усмихна се. — Не бих искала да започвам отново. Не, за нищо на света. Най-после знам къде съм и накъде искам да вървя. Няма от какво да се страхувам. Няма да се питам. Мога да спра да се самообвинявам, защото този път не избягах.

— Никога не сме те обвинявали, Ема.

— Никой от нас не е виновен. Влез вътре. — Поведе го към светлината и топлината. Приближи се към телевизора в настъпилата тишина и го включи. — Искам да чуя как съобщават името ти.

Докато гледаше към екрана, П.М. докосна ръката й.

— Ема. — Не можа да каже нищо повече, само вдигна ръката й и я притисна до бузата си.

— Ето ни и нас, момчета. — Джоно постави ръка на рамото на Брайън, когато започнаха да обявяват номинациите за песен на годината.

Ема задържа дъха си, след това издиша дълбоко и избухна в смях, когато чу: „Брайън Макавой и Джоно Донован“.

— Толкова се радвам. — Прегърна и двамата. — Колко бих искала аз да ви ги връча.

— Следващата година — каза Джоно, като я целуна бързо и звучно.

— Това е обещание. Важно обещание — каза тя, стискайки ръката на баща си. — Нека това, което се случи, да не развали вашите отношения, нито моите.

— Не. — Брайън се отпусна и когато се усмихна, Ема видя, че в очите му има радост. Той прегърна Джоно. — Не е лошо за двама застаряващи рок музиканти.

— Внимавай с епитетите, Бри. — Джоно смигна на Ема. — Джагър е по-стар. — На вратата се почука. — Ах, посещението на сивоокия безумно влюбен полицай.

— Млъкни, Джоно — каза Ема весело и изтича да отвори, а Конрой я следваше по петите. — Майкъл.

— Съжалявам, че се забавих толкова. — Хвана кучето за нашийника. — Добре ли си?

— Разбира се. — Тя се наведе и поглади Конрой между ушите. — Тъкмо ги поздравявахме. Татко и Джоно спечелиха наградата „Песен на годината“.

— Ние тъкмо си тръгвахме. — Бев вече вземаше мантото си. Ако въобще бе виждала мъж, който иска да остане насаме с жена — това беше Майкъл. — Има чай в кухнята — добави тя и хвърли предупредителен поглед на останалите. Преди Ема да успее да каже каквото и да било, тя я притисна силно към себе си. — Времето е твърде кратко, за да се пропилява — прошепна й тя. — Майкъл — прегърна и него. — Благодаря ти — каза му тихо. И отдръпвайки се, се засмя. — Добре дошъл при нас.

Те си тръгнаха един по един, а Конрой с безразличие подуши наоколо и накрая заспа в ъгъла.

— Страхотна група са — заяви Майкъл, когато накрая вратата се затвори. — Не се шегувам.

— Да. Така е. Нали нямаш нищо против да вечеряме утре всички заедно?

— Не. — Тази вечер мислеше само за нея: как изглежда, как ухае, как се усмихва! Не го интересуваше какво ще стане утре. — Ема, ела тук. — Той разтвори ръцете си. Когато тя се хвърли в прегръдката му, той разбра, че повече няма да я изпусне. Мислеше си, че се е успокоил през изминалите часове. Но сега отново го обземаше ярост. Та почти я бе загубил.

— Недей — прошепна тя. — Свърши се. Този път наистина свърши.

— Мълчи. — Повдигна лицето й към своето, като че ли да се убеди, че е невредима и негова. — Ако той беше…

— Не можа. Ти спаси живота ми.

— Да. — Той се дръпна и пъхна ръце в джобовете си. — Ако ще трябва да ми благодариш, ще можеш ли по-набързо?

— Нямахме много голям шанс да говорим.

— Съжалявам, че не можах да се върна с теб.

— Разбрах. Може би така стана по-добре — и двамата да се успокоим.

— Не съм в състояние да се отпусна. — Все още я виждаше как се люлее върху парапета. Закрачи нервно из стаята. — И така, как мина денят ти?

Тя се засмя. Всичко ще е наред. Всичко ще е идеално.

— Превъзходно. А твоят?

Сви рамене и продължи да се разхожда, като вдигаше и оставяше разни дреболии.

— Ема, знам, че си уморена.

— Не, не съм.

— А и моментът не е подходящ.

— Защо не? — Засмя се отново.

Той се обърна. Толкова е красива в дългата блестяща рокля. Огънят в камината хвърляше леки отблясъци в косата й, осветяваше лицето й.

— Обичам те. Винаги съм те обичал. Никога не сме имали достатъчно време за себе си. Иска ми се да ти обещая, че сега ще бъде различно. — Вдигна една кристална пеперуда, след това я остави. — Но не мога.

— Майкъл, единственото, което искам, си ти.

Младият мъж въздъхна дълбоко и извади кутийка от джоба си.

— Купих го преди месеци. Исках да ти го подаря за Коледа, но не бях сигурен, че тогава би го приела. Представях си, че ще стане по традиционния начин — с вечеря на свещи, музика и всичко останало. — Усмихна се и обърна кутийката в ръката си. — Предполагам, че е малко късно да се придържам към традицията.

— Ще ми го подариш ли?

Той й го подаде и кимна.

— Бих искала да кажа нещо, преди да го отворя. — Вгледа се внимателно в лицето му. — Ако това се беше случило преди пет-шест години, нямаше да оценя нито него, нито теб.

Ръцете й бяха неспокойни. Въздъхна развълнувано, докато се опитваше да отвори капака.

— О, Майкъл! — Вдигна поглед от пръстена, — Прекрасен е.

— Трябва да си абсолютно сигурна — каза й той. — Вземеш ли го — край.

Щеше да се задуши от смях.

— Това е най-романтичното предложение, за което може да си мечтае една жена.

— Толкова пъти вече съм ти предлагал. — Целуна я нежно. — Никой няма да те обича повече от мен. Ще ти го доказвам през целия си живот.

— Хубав е. — Стисна очи, за да спре напиращите сълзи. — Много е хубав. — Извади пръстена от кутийката и го разгледа. — Защо три кръга? — попита тя, като прокара пръст по диамантите, образуващи три преплетени окръжности.

— Един за твоя живот, един за моя. — Майкъл го взе и го сложи на пръста й. — И един за живота, който ще създадем заедно.

Ема кимна, след това протегна ръце към него.

— Да започнем от третия кръг, Майкъл.