Нора Робъртс
Публични тайни (45)

Глава 44

— Сигурна ли си, че можеш да се справиш? — Джоно внимателно изгледа Ема, която застана в подножието на стълбището.

— Нима не изглеждам така? — Тя се завъртя бавно като манекенка. Тъмносинята рокля с гол гръб очертаваше тялото й. Косата й беше вдигната нагоре и прихваната с два блестящи гребена. На ревера на сребристия жакет бе забоден подареният от него феникс.

— Прекрасна си. — Приближи се към нея и докосна с палец подутината на слепоочието, което тя бе прикрила с гръм. Ти преживя тежки моменти преди два дни.

— Но всичко свърши. — Отиде до масата, за да му налее чаша вино. След известно колебание наля една и на себе си. — Блекпуул е в болница и не може да ми напакости. — Тя подаде чашата на Джоно. — Майкъл смята, че той има участие в убийството на Дарън. Но докато не излезе от кома — ако въобще излезе — няма да сме сигурни. Опитах се да си го представя в стаята на Дарън онази нощ, но просто не можах да си спомня.

— Имало е още някой там — припомни й той.

— Заради това ли ще отида на раздаването на наградите с толкова вълнуващ ескорт.

Той се усмихна.

— Съмнявам се, че мога да заместя Майкъл.

Тя остави чашата и взе вечерната си чантичка.

— Няма нужда да заместваш когото и да е. И той ще дойде там, ако може. Готов ли си?

— Както винаги. — Предложи й с официален поклон ръката си и я поведе навън към чакащата ги лимузина.

— Не на мен тези пенсионерски фасони. Знам, че никой не обича сцената повече от теб.

Това бе истина. Той се облегна назад, вдишвайки с удоволствие аромата на кожа и свежи цветя. Но бе разтревожен.

— Мислех си, че познавам копелето — каза той почти на себе си. — Не ми е харесвал особено, но си въобразявах, че го познавам. Най-голямата свинщина е, че аз му помогнах да напише първия си хит.

— Не е ли глупаво да се тюхкаш сега за това.

— Ако е имал нещо общо с убийството на Дарън… — Поклати глава и извади цигара. — Това ще даде храна на вестниците за години.

— Ще се справим с това. — Тя постави ръка върху неговата. — Във всеки случай всичко ще се изясни. Джейн и Блекпуул са участвали. Ще трябва да го преживеем.

— За Бри е много тежко. Да преживее за втори път всичко.

— Сега е по-силен. — Попита с пръсти иглата на жакета си.. — Смятам, че всички сме по-силни.

Той взе ръката й и я целуна.

— Знаеш ли, ако зарежеш Майкъл, може да си помисля да променя моя… стил.

Тя се засмя, след това вдигна телефона, който беше почнал да звъни.

— Здравей, Майкъл.

Облегна се назад и видя щастливата й усмивка.

— Да, седя и размишлявам над предложение от невероятно привлекателен мъж. Не, Джоно. — Сложи ръка на слушалката. — Майкъл иска да знаеш, че е много близък с пътната полиция и може да направи живота ти ад.

— Ще се возя с автобус — реши Джоно.

— Да. Трябва да сме в театъра в четири. По-ранната церемония по връчването на наградите вече трябва да е започнала.

— Съжалявам, че не мога да съм там — каза Майкъл. Той погледна по коридора към интензивното отделение. — Ако нещата тук се променят, ще се срещнем.

— Не се притеснявай.

— Лесно ти е да кажеш. Пропускам шанса си да се возя в лимузина и да се движа между богати и известни хора. Ако се ожениш за мен, бих могъл да имам това удоволствие поне веднъж седмично.

— Добре.

— Забеляза лекаря, който идваше по коридора.

— Кое добре.

— Ще се омъжа за теб.

Той прокара ръка през косата си и премести слушалката.

— Извинявай? — Усмихна се глупаво на Джоно и стисна ръката му.

— Аз… По дяволите, не прекъсвай. Трябва да вървя, Ема. Той се връща в съзнание. Слушай, не забравяй къде спряхме. Нали?

— Не, няма. — Тя затвори телефона точно в момента, в който Джоно отвори шампанското.

— Този път ще бъда ли поканен?

— Хмм? О, да. Да. — Замаяна, тя се загледа в чашата, която й подаваше. — Толкова беше лесно.

— Така е, когато любовта е истинска. — усети, че очите му се насълзяват и докосна чашата й със своята. — Той е най-щастливият мъж, когото познавам.

— Ще се опитаме да сме щастливи. — Тя отпи. — Ще се опитаме. — Отпусна се назад и дори не помисли за Блекпуул.

 

 

Но Майкъл мислеше за него. Стоеше до леглото и изучаваше човека, опитал се да убие Ема. Все още не беше дошъл в съзнание. Лицето му бе обезобразено. Ако се оправи, ще му трябва серия пластични операции, за да го възстанови. Но оживяването съвсем не изглеждаше сигурно с вътрешните кръвоизливи, получени при удара.

Майкъл не даваше пукната пара, дали ще оживее, или не. Трябваха му само пет минути.

Разполагаше с доклада за миналото на Блекпуул. Все още непълен, но достатъчен за него. Човекът, който се опитваше да се върне в съзнание в интензивното отделение, се е родил като Терънс Питърс. Бяха събрали сведения, че като юноша е извършвал дребни кражби. Постепенно стигнал до насилия — обикновено над жени, незаконни сделки и обири, преди да промени името си и да опита късмета си да пее по кръчми. След това Лондон го поглъща и въпреки че са го подозирали за доста кражби, винаги е успявал да се изплъзне.

Късметът му проработил, когато се свързал с Джейн Палмър.

„Но за по-лошо, както ще излезе по-късно — помисли си Майкъл. — Двадесет години ни отне, кучи сине, но те пипнахме!“

— Не е в състояние да говори — обясни докторът.

— Ще бъда много кратък.

— Не мога да ви оставя сам с него.

— Чудесно. Винаги може да ни дотрябва свидетел. — Той пристъпи към леглото. — Блекпуул. — Видя, че очите му потрепват. — Блекпуул, искам да говоря с вас за Дарън Макавой.

Помъчи се да отвори отново очите си. Погледът му се колебаеше и силна болка цепеше главата му.

— Ченге ли си?

— Точно така.

— Изчезвай. Боли ме.

— Ще ти донеса картичка с пожелания за скорошно оздравяване. Лоша разходка си направил, приятел. Много бързо е станало.

— Искам доктор.

— Аз съм доктор Уест, мистър Блекпуул. Вие сте…

— Изхвърли оттук това копеле.

Без да му обръща внимание, Майкъл се наведе към него.

— Сега е време да си облекчиш съвестта.

— Аз нямам съвест.

Опита се да се изсмее, но се задави.

— Тогава може би ще поискаш да накиснеш друг. Ние знаем как си провалил отвличането на момчето.

— Тя си е спомнила. — Когато Майкъл не отговори, той затвори очи. Въпреки силната болка чувстваше ярост и омраза. — Изглежда, че кучката си е спомнила мен, а не него. Очаквахме да е приятна, спокойна работа, така ми казаха. Отвличаш момчето и след това вземаш откупа. Той дори не искаше парите. Когато всичко отиде по дяволите, той просто си тръгна. Каза ми да уредя нещата. Както и оня човек в кухнята, който поръчваше пици. Всичко което трябваше да направя, бе да го очистя, да си трая и ще имам всичко, което искам.

— Кой? — Майкъл попита, — Кой беше с теб?

— Все пак ми даде десет хиляди лири. Далеч от милиона, който щяхме да искаме за детето, но твърде прилична сума. Само трябваше да си трая и да го оставя той да се оправя. Детето умря, а момичето не си спомняше. Травматизирана била — така каза. Никой нямаше да узнае, че той щеше да ми помогне да успея. С помощта на Макавой, разбира се.

Разхили се отново, но се задави.

— Сега трябва да напуснете, детектив.

Майкъл поклати отрицателно глава към лекаря.

— Име, по дяволите. Дай ми име. Кой го измисли?

Блекпуул отвори отново очи. Те бяха зачервени, но все още изпълнени със злоба.

— Върви по дяволите.

— Ти ще умреш — каза Майкъл през зъби. — Или тук в леглото, или в газовата камера — чисто и законно. Но ще умреш. Можеш да заминеш сам или да го вземеш със себе си.

— Ще го арестуваш ли?

— Лично.

Усмихнат, Блекпуул затвори отново очи.

— Пейдж. Пит Пейдж. Кажи му, че го чакам в ада.

 

 

Ема наблюдаваше как общите работници подготвят сцената. Осъзна, че след няколко часа ще се изправи пред микрофона.

— Нервна съм — каза тя на Бев. — Глупаво е. Цялата работа е да се изправя там, да прочета текста и да връча наградите.

— Да стискаме палци за баща ти и Джоно. Хайде да влезем в гримьорната. Много са заети и няма да я използват.

— Не искаш ли да минеш отпред? — Ема погледна часовника си. — Започват след десет минути.

— Не още… Ох, извинявай, Анабел.

Ема съжаляваше, че не е взела фотоапарата. Такава гледка представляваше лейди Анабел — с ярко розова копринена рокля на бастички и цялата с пайети — да сменя пелените.

— Не се притеснявай. — Тя вдигна и гушна младия Самюъл Фергюсън. — Отбихме се, за да се нахраним и преоблечем набързо. Не можех да го оставя с бавачката. Не е честно да пропусне голямата вечер на своя татко.

Ема погледна затварящите се очи на бебето.

— Мисля, че няма да издържи.

— Само малко да подремне. — Отново го гушна, а след това го остави на дивана. — Бихте ли го пазили за малко? Трябва да намеря П.М.

— Добре. Все гледаш да използваш — измърмори Бев и се наведе да погали главичката на бебето.

— Няма да се забавя повече от десет минути. — Анабел се поколеба на вратата. — Ще можете ли? Ако се събуди…

— Ще го забавляваме — обеща Бев.

Анабел погледна още веднъж и затвори тихо вратата след себе си.

— Кой би могъл да си представи непукистката лейди Анабел като предана майка? — размишляваше Ема.

— Бебетата променят жената. — Бев седна на дивана, гледайки спящия Самюъл. — Исках да поговорим насаме.

Ема механично вдигна ръка към нараненото си слепоочие.

— За това няма защо да се безпокоиш.

Забелязала жеста Бев кимна.

— И за това исках да поговорим, но има нещо друго. Не съм сигурна как ще го възприемеш. — Въздъхна дълбоко и бързо изрече. — С Брайън ще имаме друго бебе.

Ема я загледа недоумяващо.

— Бебе?

— Знам. И нас ни изненада, въпреки че го желаехме. — Тя вдигна ръка към косата си. — След всичките тези години… предполагам, че е лудост. Аз съм почти на четиридесет и две.

— Бебе — повтори Ема.

— Не за да замести Дарън — бързо допълни Бев. — Нищо не би могло. И не защото не те обичаме колкото е възможно да се обича една дъщеря, но…

— Бебе! — Засмя се и прегърна Бев. — О, толкова се радвам. Толкова съм щастлива за вас. За мен. За всички нас. Кога?

— Към края на лятото. — Тя се отдръпна, за да се вгледа в лицето на Ема. От онова, което вида, сълзи напълниха очите й. — Страхувахме се, че може да се разстроиш.

— Да се разстроя? Защо да се разстроя?

— Ще събуди спомените. Ние с Брайън трябваше да се справим с нашите. Не съм мислила, че ще имам друго дете, Ема, но това го искам толкова много. Толкова много — за мен, за Бри, — но… знам колко много обичаше Дарън.

— Всички го обичахме. — Както преди повече от двадесет години тя сложи ръка върху корема на Бев. — Аз вече го обичам. То ще бъде красиво, силно и здраво.

В този момент осветлението угасна. Обхвана я страх и тя потърси пипнешком ръката на Бев.

— Всичко е наред — каза й тя. — Ще го оправят веднага. Аз съм до теб.

— Добре съм. — Помисли си, че и с това ще трябва да се справи. С този отвратителен, гаден страх от тъмното. — Може би е само осветлението зад кулисите. Отивам да видя какво става.

— Ще дойда с теб.

— Не. — Тя пристъпи към вратата, която едва се очертаваше в мрака. Тихи, неясни звучи я накараха да подскочи. Каза си, че бебето се е събудило, но въпреки това устата й пресъхна. Няма чудовища и не се страхува от тъмното.

Намери дръжката, но вместо да се успокои, усети, че я обзема ужас. Видя се как отваря вратата. Отваря я и поглежда. Бебето плаче. Замаяна, се опита да разбере дали е бебето зад нея, или онова от спомените й.

Инстинктивно отдръпна ръката си. Няма да я отвори.

Не иска да види. В главата й като музикален ритъм отекваше биенето на сърцето й. Като старата песен — онази, която не можеше да забрави.

Не е сън, напомни си тя. Напълно е будна. Цял живот бе чакала да види какво има зад вратата.

С ледени пръсти отвори вратата — реалната и въображаемата. И разбра.

— О, Господи!

— Ема. — Бев успокояваше бебето. Протегна ръка към нея. — Какво има?

— Пит беше.

— Какво? Пит ли е в коридора?

— Той беше в стаята на Дарън.

Пръстите на Бев стиснаха ръката й.

— Какво казваш?

— Той беше в стаята на Дарън онази нощ. Когато отвори вратата, той се обърна и ме погледна. Някой друг държеше Дарън, заради това той викаше. Не го познавах. Пит ми се усмихна, но беше ядосан. Аз избягах. Бебето продължаваше да вика.

— Самюъл плаче — прошепна жената. — Не е Дарън, Ема. Ела да седнеш.

— Пит беше. — Изстена и притисна ръце към лицето си. — Видях го.

— Надявах се да не си спомниш.

Тя отпусна ръце и го видя на вратата. В едната си ръка държеше фенер, а в другата — пистолет.

Здраво стиснала детето, Бев погледна към сянката на мъжа на вратата.

— Нищо не разбирам. Какво става?

— Ема е превъзбудена — обади се спокойно Пит, втренчен в Ема. — По-добре е да дойдеш с мен.

Не отново, си каза Ема. Не може да стане отново. Преди да помисли, тя се хвърли към него. Фенерът изхвърча от ръката му, като описа дъги по тавана и стените.

— Бягай! — Изкрещя тя на Бев, докато се бореше да го задържи и след това да бяга. — Вземи детето и бягай! Изпрати някого. Той ще го убие. — Крещеше и риташе, когато Пит я сграбчи. — Не му позволявай да убие още едно бебе. Кажи на татко!

Бев хукна към сцената.

— Много е късно — каза Ема, когато Пит я задърпа, за да я изправи. — Ще те хванат. Всеки момент ще дойдат.

Прожекторите на стената бяха вече включени. Разнесоха се викове и трополене на тичащи хора. Отчаян, Пит я повлече нататък. Ема спря да се бори, защото усети дулото на пистолета под брадичката си.

— Те знаят, че си ти.

— Тя не ме видя — изръмжа той. — Беше тъмно. Няма да е сигурна. — Трябва да си повярва. Трябва! Или всичко е свършено.

— Тя знае. — Трепна, когато я повлече по стъпалата нагоре. — Сега всички знаят. Те идват, Пит. Свършено е.

Не, не би могло да е така. Толкова добре го бе разработил, толкова внимателно бе планирал.

— Аз ще реша кога е свършено. Знам какво да правя. Мога да се измъкна.

Бяха се изкачили високо зад сцената. Хвана косата й и здраво я уви около китката си.

— Ако викаш, ще те застрелям.

Объркан, продължаваше да я дърпа със себе си. Налага се да помисли. Тя се спъна и докато той я изправяше, успя да измъкне карфицата от жакета си и да я пусне. Пит съзря товарния асансьор и я заблъска към него. Време, трябваше му време.

А толкова лесно би могло да стане. В тъмното, докато траеше объркването, щеше да успее да стигне до нея. Таблетките, които смяташе да я накара да вземе насила, все още бяха в джоба му. Лесно, чисто, тихо.

Но не стана лесно. Както и първия път.

— Защо? — Ема се отпусна на пода, прилошаваше й. — Защо постъпи така с Дарън?

Пот се стичаше от него.

— Изобщо нищо нямаше да му се случи. Никой нямаше да пострада. Необходимо бе за рекламата на групата.

Тя поклати глава неразбиращо.

— Какво?

— Майка ти ми даде идеята. — Гледаше я. Въобще няма да му създаде трудности. Пребледняла е до смърт. Винаги е страдала от височината — самолети, асансьори. Погледна към копчетата на таблото. Защо не се бе сетил досега?

Долу започваше откриването. „Шоуто трябва да продължи“ — помисли си той. Илюзията е първостепенен закон на нашето време. Докато милиони хора в цялата страна гледат как записната индустрия се самовъзхвалява, няколко объркани пазители на реда търсят Ема зад кулисите. Там горе ще има време да мисли, и да планира действията си.

Тя почувства, че асансьорът потрепери, подскочи и спря.

— За какво говориш?

— За Джейн — тя постоянно ме притискаше за повече пари. Заплашваше ме, че ще разкаже една или друга история на пресата. В началото се тревожех, докато почнах да разбирам, че вдигането на шум около теб предизвиква бум в продажбата на плочи, — Той се опита да я изправи — отпусната от гаденето и лепкава от ледената пот. Повлече я нагоре по друго стълбище.

Трябва да го накара да продължи да говори. Ема потисна гаденето и страха. Бев успя да избяга с бебето. Някой ще тръгне да я търси.

Сега виковете й не го тревожеха. Може да си крещи с всичка сила — никой няма да я чуе. Отвори една врата и я избута на покрива. Вятърът я блъсна в лицето, развя косата й и проясни съзнанието й.

— Говорихме за Дарън. — Гледаше го в очите и се отдръпна назад. Слънцето още светеше. Питаше се как е възможно да е ден, когато прекара толкова време на тъмно. — Искам да разбера защо… Тя се опря на ниския парапет, след това се олюля, зашеметена от височината. Стисна зъби и погледна отново към него. — Кажи ми защо беше в стаята на Дарън?

Можеше да си позволи да й даде отсрочка. На себе си — също. За миг почти бе изгубил контрол, но сега си го възвръщаше. Ще намери изход.

— Всичко вървеше идеално известно време. След това започна да става скучно. Имахме и някои вътрешни проблеми в групата. Нуждаеха се от нещо, което да ги разтърси. При мен дойде Джейн с Блекпуул. Искаше да го направя звезда, по-голяма звезда от Брайън. Искаше ми наркотик. Накрая се напи. — Махна неопределено с ръка. — Във всеки случай тя предложи решение. Обмислихме как да отвлечем Дарън. Пресата щеше да го глътне като топъл хляб. Много съчувствие — много продажби. Групата щеше да се обедини. Блекпуул и Джейн щяха да задържат парите и всички щяха да останат доволни.

Височината вече въобще не я плашеше, нито пистолетът. С развяна от вятъра коса на фона на залязващото слънце тя го загледа.

— Искаш да кажеш, че брат ми е бил убит, за да се продадат повече плочи?

— Беше случайност. Блекпуул се оказа несръчен. Ти влезе. Нещастно стечение на обстоятелствата.

— Нещастно стечение… — Тогава тя закрещя — високо и продължително — и се нахвърли върху него.