Нора Робъртс
Публични тайни (43)

Глава 42

Ема се уплаши, че връзката й с Майкъл става твърде сериозна. Необходимо й бе време да помисли. Книгата й ще излезе всеки момент. Искаше да открие и собствено студио, а може би да подготви други изложби.

Беше ли сигурна в чувствата си? Бе изпитала твърде много разочарования. Лесно е да сбърка любовта с благодарност и приятелство. А тя му е твърде благодарна. И винаги ще бъде. През по-голямата част от живота й той е бил верен приятел.

Хвана здраво чантата с фотографските принадлежности и мина през проверката на документите.

Той беше там. Когато го видя, забрави за всичко, което бе решила. Той се втурна срещу нея, грабна я и я завъртя във въздуха. Дори не забелязваха, че пречат на другите пътници.

Когато успя да си поеме дъх, тя докосна с ръка бузата му.

— Здравей.

— Здравей. — Целуна я отново. — Радвам се, че те виждам.

— Надявам се, че не си чакал много.

— До момента от около единадесет години. — Той тръгна към изхода.

— Няма ли да ме пуснеш на земята?

— Нямам намерение. Как пътува?

— Добре. Засмя се и го целуна по бузата. — Майкъл не можеш да ме носиш през цялото летище.

— Няма забрана за това. Проверил съм. Предполагам, че имаш и багаж.

— Да, имам.

— Държиш ли веднага да го вземеш?

— Не особено.

Два часа по-късно те бяха в леглото й с голяма купа сладолед.

— Преди да те срещна, никога не съм имала навик да ям в леглото. Двете с Мариан се запасявахме с шоколад „Хърши“ в стаята ни в училище. Понякога си хапвахме от него леглото, но това беше като връх на падението.

— Винаги съм си представял, че момичетата вмъкват момчета в стаите си.

— Не, само шоколад. — Тя притвори очи. — Само си мечтаехме за момчета. През цялото време си говорехме за секс, завиждахме на всяко от момичетата, което се хвалеше, че вече го е направила. — Отвори очи и му се усмихна. — По-хубаво е, отколкото съм си го представяла.

— Ако разрешиш да се преместя, бихме могли да се по-упражним още доста.

Той я гледаше изпитателно. „Очаква отговор“ — помисли си Ема. А тя не знаеше какво да му каже.

— Не съм решила дали ще задържа тази къща, или ще потърся друга. — Беше вярно, но и двамата знаеха, че това не е отговор. — Необходимо ми е помещение за студио и лаборатория. Мисля да си намеря жилище, където бих могла да имам всичко това.

— Тук в Лос Анджелис?

— Да. — Сети се за Ню Йорк. Той никога вече няма да е неин дом. — Предпочитам да започна тук.

— Добре.

Сложи купата настрана, сигурна, че той не подозира какво има предвид под започване.

— Необходимо ли е да се концентрирам, за да се подготвя за друга изложба. Имам доста контакти тук и ще се опитам да ги използвам за книгата.

— Каква книга?

Тя погледна завивката и пое дълбоко дъх.

— Моята. Предадох я преди осемнадесет месеца. За „Девъстейшън“. Ранни фотографии — от детството ми до последното турне, на което бях с татко. На два пъти бе отложена, заради… заради онова, което се случи. Но трябва да излезе след около шест месеца. — Погледна към прозореца. От морето се беше надигнал вятър и беше донесъл дъжд. — Имам идеята за друга. Издателят изглежда заинтересован.

— Защо не си ми казала? — Преди да измисли извинение, той обхвана с ръце лицето й и я целуна. — И всичко, което имаме, за да я ознаменуваме, е бутилка минерална вода. Ох!

Почти се беше успокоила и с възклицанието накрая отново се стегна.

— Какво?

— Майка ми ще ме убие, ако първият ти автограф не е за нея.

„Това беше всичко — помисли си тя. — Няма изисквания, няма въпроси, няма критика.“

— Издателят ми иска да направя обиколка. Това означава доста пътуване за няколко седмици.

— Ще успея ли да те видя в шоуто на Фил Донахю?

— Аз… не знам. Те се занимават с всичко. Казах им, че ще бъда на разположение през месеца, след като излезе книгата.

Тонът й го накара да я погледне изненадано.

— Това проверка ли е, Ема? Да не би да очакваш от мен скандали, защото имаш собствен живот?

— Може би.

— Съжалявам, че ще те разочаровам. — Понечи да стане, но тя сложи ръка на рамото му.

— Недей. Съжалявам, че се държа така с теб. Не е почтено. Разбирам, че не трябва да правя сравнения, но не мога.

— Опитай се — отвърна й той и посегна към цигарите си.

— По дяволите, Майкъл, той е всичко, с което мога да сравнявам. Никога не съм живяла с друг мъж, никога не съм спала с друг мъж. Искаш от мен да се правя, че тази част от живота ми не съществува. Че никога не съм се оставила да бъда използвана или наранявана. Предполага се, че съм забравила, че съм се възстановила и че ще продължа, така че ти можеш да поемеш грижата за мен. Всеки мъж, който е имал значение за мен, е искал да ме командва, защото съм много слаба или глупава, или беззащитна, за да мога сама да решавам.

— Престани.

Но тя стана и започна да кръстосва стаята.

— През целия си живот са ме тикала в ъгъла, все за мое добро. Баща ми искаше да забравя за Дарън, да не мисля за него, да не си спомням за него. Не трябваше да се тревожа за неговия собствен живот. След това Дру пое грижата за всичко. Много съм била наивна, за да се оправям сама с парите си, с приятелите си, с работата си. И толкова свикнах да ми се показва посоката, че просто си вървях. Сега пък се предполага, че съм забравила всичко, просто съм забравила и ти попадаш точно навреме, за да съм отново под протекция.

— Заради това ли мислиш, че съм тук?

— А не си ли? — Обърна се тя.

— Може би отчасти. — Той издуха дима, след това нарочно загаси цигарата си. — Трудно е да си влюбен в някого и да не искаш да го покровителстваш. Да го наречем подкрепа. Не искам да забравяш случилото се между теб и Латимър. Искам да можеш да живееш с този спомен, но знам, че никога няма да забравиш.

— Няма.

— Нито аз. — Изправи се и отиде до нея. Навън дъждът бе спрял и духаше силен вятър. — Ще си спомням всичко, което ти причини. Ще има моменти, когато ще искам да е още жив, за да го убия със собствените си ръце. Но ще си спомням също, че ти сама се измъкна от това. Ти се възпротиви и оживя. Слаба? — С върха на пръста си проследи едва забележимия белег на скулата й. — Наистина ли вярваш, че те мисля за слаба? Видях какво направи с тебе тогава. Винаги ще го виждам. Ти не го остави да те унищожи, Ема.

— Не и не искам никой да направлява живота ми отново.

— Аз не съм баща ти. — Той направо изкрещя думите и я хвана за раменете. — И не съм Латимър. Не искам да направлявам живота ти, просто искам да съм част от него.

— Толкова съм объркана. — Сложи ръце върху неговите. — Продължавам да се връщам при теб, но се страхувам. Не искам да се нуждая от теб по този начин.

— По дяволите, Ема… — Когато телефонът иззвъня, той изруга отново.

— За теб е. — Тя му подаде слушалката.

— Да? — Взе цигарите си, след това се спря. — Къде? Двадесет минути — каза и затвори телефона. — Трябва да вървя.

Тя само кимна. Някой бе мъртъв. Виждаше го по лицето му.

— Не сме приключили още, Ема.

— Не.

— Ще се върна, веднага щом мога.

— Майкъл. — Не знаеше какво иска да му каже. Вместо това отиде до него и го прегърна. — На добър час.

След като тръгна, тя не можа да си намери място. Дъждът сега валеше като из ведро. Океанът едва се виждаше, но прибоят се чуваше ясно. Сивата светлина и шумът на вълните й действаха успокояващо. Стана й хладно и тя реши да запали огън от струпаните до камината дъбови дърва. Щом пламна огънят, тя се обади за багажа си.

Осъзна, че за пръв път е съвсем сама в къщата, къщата, която мислеше да направи своя. Реши да я огледа. Ако я купи и преустрои, стаята до кухнята би могла да стане на студио. Светлината е добра. Или поне когато има слънце.

Горе имаше три спални — големи, с високи тавани. Излишни може би, но й беше приятно. Погледна замислено часовника си. Струваше си да позвъни на посредника за продажба на недвижими имоти. Но преди да вдигне слушалката, телефонът иззвъня.

— Ема?

— Татко? — Седна на дивана.

— Исках само да разбера дали си пристигнала.

— Всичко е наред. Как си ти?

— Под напрежение. Правим записи. Ще прекъснем, за да прелетим до калифорнийския бряг.

— Татко, казах ти, че се чувствам отлично. Наистина не е необходимо да изминаваш това разстояние.

— Предпочитам да се уверя лично и освен това тръгваме за три „Грами“.

Тя спря с протестите си.

— Разбира се, това е чудесно.

— Пристигаме всички. Ще дойдеш с нас, нали?

— Много бих се радвала.

— Мислех, че би могла да поканиш Майкъл. Пит урежда билетите.

— Ще го поканя. — Спомни си израза на лицето му, когато прибираше пистолета си. — Но може да е зает.

— Да се освободи. Ние пристигаме в края на седмицата за репетиции. Пит има молба към теб — да бъдеш един от водещите.

— Не знам.

— Ема, за мен ще значи много, ако точно ти обявиш, че Джоно и аз сме пипнали песента на годината.

— И дори да не успеете, пак ще мога да прочета имената ви — усмихна се тя.

— Точно така. Нали ще се грижиш за себе си?

— Да и има нещо, за което трябва да поговорим. — Премести телефона на другото си ухо. — Татко, не искам бодигард. Възнамерявам да се грижа сама за себе, така че го освободи.

— Какъв бодигард?

— Онзи, който си наел, преди да напусна Лондон.

— Не съм наемал никого, Ема.

— Виж, аз… — Тя замълча. Той често криеше неща от нея, но никога не лъжеше. — Не си наемал човек да ме следи, да ме наглежда?

— Не. Дори не ми е минавало през ум. Някой ти създава неприятности ли? Мога да прекъсна по-рано и да дойда…

— Не. Никой не ме притеснява. Мариан беше права — Просто параноя. Предполагам, че съм отвикнала да влизам и излизам както ми скимне, но имам намерение да възстановя навиците си. — За да го докаже, тя бързо реши. — Кажи на Пит, че съм възхитена да съм водещ за „Грами“. От утре започвам да си търся дрехи.

— Ще ти се обадим за репетициите. Освободи си и някоя вечер. С Бев бихме искали да ви поканим на вечеря — теб и Майкъл.

— Ще му предам. Той е… — Внезапно тя попита: — Татко, какво те накара така бързо да приемеш Майкъл?

— Сигурен е като скала. И те обича толкова, колкото и аз. Ще те направи щастлива. Това е всичко, което въобще съм искал.

— Знам. Обича ме, татко. До скоро виждане. — Изглежда, всичко е много по-просто, помисли си тя, когато поставяше слушалката. Ето има човек, който я обича и може да я направи щастлива. Никога не се бе съмнявала в чувствата на Майкъл или в своите. Боеше се само дали ще успее да го направи щастлив.

Грабна мушамата си и изтича под дъжда. Поне топло ядене може да предложи на Майкъл.

Дълго пазарува в супермаркета: взе едно, остави друго. Когато най-накрая плати и излезе, бе напълнила три торби. Седна в колата вир вода. Беше само три часът, но бе притъмняло и трябваше да включи светлините, за да вижда.

Пътят беше съвсем пуст. Останалите купувачи или бяха по-предпазливи, или чакаха бурята да отмине. Може би заради това забеляза колата след себе си, следваше я навсякъде, винаги на определено разстояние. Включи радиото и се опита да не обръща внимание.

Каза си, че е обзета от мания за преследване.

Но когато поглеждаше в огледалото за обратно виждане, виждаше, че двата фара светят постоянно зад нея. Ема увеличи скоростта. Светлините отзад я следваха упорито. Тя отпусна газта. Преследващата я кола също намали. Прехапала устни, тя рязко свърна вляво. Колата й се завъртя и забуксува. Зад нея колата се поднесе наляво, след това се изпързаля напряко на шосето.

Борейки се със страха, Ема натисна силно газта и успя да преодолее буксуването. Със светкавична бързина се насочи към дома си, като се молеше да запази необходимите й няколко секунди преднина.

Изскочи бързо от колата. Искаше да влезе вътре вкъщи, на сигурно. Въображение или не, ако другата кола е продължила да я следва, не искаше да я хванат отвън, беззащитна. Една ръка стисна нейната и тя изкрещя.

— Госпожо! — Младият шофьор отскочи назад и едва не падна в локвата. — Исусе, изплаших се.

— Какво искате?

Дъждът капеше от каскета върху гърбавия, покрит с лунички нос. Не виждаше очите му.

— Ваша ли е къщата?

В ръката си стискаше само ключовете. Питаше се дали би могла да ги употреби като оръжие.

— Защо?

— Докарах багаж, полет номер 457 на „Американ“ от Ню Йорк, за Ема Макавой.

Багажът й! Ема едва не се разсмя.

— Съжалявам. Уплашихте ме. Бяхте зад мен, когато тръгнах от супермаркета и предположих, че някой ме следи.

— Аз чакам тук от десет минути — поправи я той и побутна тефтера си към нея. — Искате ли да подпишете, моля?

— Но… — Тя погледна назад навреме, за да види как една кола бавно се приближава към къщата. Проливният дъжд и мрачното време й пречеха да види лицето на шофьора. Колата зави и продължи надолу по улицата. — Съжалявам — започна тя отново. — Бихте ли почакали, докато внеса покупките си вътре.

— Вижте, госпожо, имам и други посещения.

Измъкна двадесет долара от чантата си.

— Моля ви. — Без да дочака отговора му, тя се върна обратно към колата.

В къщата провери два пъти всички ключалки. Огънят, светлината, топлината успяха да я убедят, че се е заблудила. Когато и през следващите двадесет минути не видя да се появява отново колата, тя бе почти сигурна. Готвенето я успокои. С напредването на времето сивото като че ли само потъмня. Нямаше залез, само безспирен дъжд. Тя се качи горе да разопакова багажа си.

Дочу шум от кола. Почувства, че страхът я сграбчва отново. Застана като вцепенена в подножието на стълбището, втренчена в широкия прозорец. До този момент не й бе минавало през ума, че ярко осветените прозорци я излагат на опасност. Изскърцаха спирачки, затръшна се врата.

Беше тръгнала към телефона, когато чу стъпки пред вратата. Без да се колебае, изтича до камината и грабна бронзовия ръжен.

Беше сама. Той знае, че е сама, помисли си Ема почти обезумяла, толкова бе глупава да се разхожда из къщата при запалени светлини и дръпнати пердета. Тя бавно продължи към телефона. Ще се обади за помощ. Ако не успеят да дойдат навреме, ще си помогне сама.

Сърцето й щеше да изскочи, когато вдигна слушалката.

— Ема! Ще се удавя навън.

— Майкъл!? — Слушалката се изплъзна от ръцете й и падна на пода. Изпусна и ръжена и се втурна към вратата. Ръцете й трепереха, когато завъртя ключа. Чуваше го, че ругае. Когато накрая отвори вратата и обви с ръце врата му, тя се смееше.

— Съжалявам, не схванах шегата.

— Не, аз съжалявам. То е, защото аз… — Но когато се отдръпна назад, видя в очите му нещо, което не бе виждала досега. Отчаяние… — Чакай, нека да ти помогна. Целият си прогизнал. Има чай. Да бях се сетила да купя бренди, но тук някъде вероятно има бутилка уиски. — Побутна го към огъня, след това отиде в кухнята. Малко по-късно се върна с чаша. Стоеше изправен, загледан в огъня.

— Чуден ирландски чай, със силен ирландски аромат. — Тя му го подаде.

— Благодаря. — Отпи малко, направи гримаса и го изпи до дъно.

— Трябва да свалиш мокрите си дрехи.

Опита се да каже още нещо, след това промени намерението си и тихо се качи горе. Когато се върна, просто го хвана за ръка.

— Хайде, приготвила съм ти ваната.

Той не възрази.

— Ще има ли сапунени мехурчета?

— Всичко, което поискаш. Тръгвай. — Тя посочи към вратата. — Отпусни се. Ще ти приготвя още чай.

Той хвърли ризата си на пода.

— Направи го тогава „точно“ по ирландски този път. Само два пръста, без лед.

Тя се поколеба. И трябва да спре да се страхува. Не всеки, който пие, иска да се напие.

— Добре.

Когато се върна, водата не се чуваше да тече. Тя спря пред вратата, след това постави чашата на масичката до леглото. Въпреки че бяха любовници, тя не можеше да влезе в банята, докато той се къпе. Не искаше да прекрачва линията. Седна на перваза, загледа се в дъжда и зачака.

Той излезе с кърпа, увита около бедрата му. Светлината падаше отзад и тя видя напрегнатия израз на лицето му.

— Вечерята е сложена.

Той кимна, но само вдигна чашата. Помисли си, че би могъл да продължи само с уиски. Храната е друго нещо.

— Защо не започнеш?

— Мога да те почакам. — Искаше й се да се приближи до него, да вземе ръката му, да премахне бръчките от челото му. Но той беше потънал в мисли, като че ли нея въобще я нямаше. Стана и отиде в банята, за да подреди мокрите дрехи и хавлии.

— Няма защо да се въртиш около мен. — Беше се изправил на прага. Очите му блеснаха яростно. — Нямам нужда от майка.

— Аз също…

— Латимър е искал да му се сервира, Ема. Това не е мой стил.

— Прекрасно. — Гневът й вече можеше да се мери с неговия. Пусна ризата му да падне отново на пода. — Сам си я вдигни тогава, не всеки обича да живее в кочина.

Той грабна ризата и я запрати в банята. Ема неволно отстъпи назад.

— Не ме гледай така. — Той се втурна към нея, ядосан на нея, на себе си, на всичко. — Никога не ме гледай така. Може да ми писне от теб и без да те удрям с юмруци.

Тя се опита да възпре острите думи, но не успя.

— Не се страхувам, че ще ме удариш. Никой вече не може да ме удари и да си тръгне. Вече няма да бъда ничия жертва. Това се отнася и за теб. Ако смяташ да се сърдиш — сърди се. Ако искаш да се биеш, чудесно. Ще се бия, но трябва да разбера за какво ще се бия. Ако реагираш така, защото не правя което искаш, не съм онова, което искаш и не казвам това, което искаш, тогава жалко. Виковете няма да променят начина ми на мислене.

Той протегна ръка, за да я задържи, да я помоли да почака. Почти незабележимата промяна беше достатъчна, за да я накара да се въздържи от следващо избухване.

— Ти нямаш нищо общо с това — каза той тихо. — Съвсем нищо. Съжалявам. Не трябваше да се връщам тук тази вечер. — Погледна мокрите си дрехи. — Слушай, не можем ли да ги изсушим бързо. Да се облека и да вървя по дяволите.

Ядът му бе преминал в дълбоко, мрачно отчаяние.

— Какво има, Майкъл?

— Казах ти — няма нищо общо с теб.

— Нека да седнем.

— Дръпни се, Ема.

Той се обърна и влезе отново в спалнята. Направи грешка, реши той и остави настрана уискито. А и не можа да се сдържи.

— О, разбирам. Искаш да си част от моя живот, но аз не бих могла да съм част от твоя.

— Не тази част.

— Не можеш да отрежеш парчета от себе си и да ги скриеш. — Тя се доближи до него и го докосна с ръка. До този момент не знаеше колко много го обича. С учудване осъзна, че не само тя се нуждае от любов в края на краищата. — Кажи ми, Майкъл! Моля те!

— Бяха деца — промърмори той. — Господи, дечица! Той просто отишъл на детската площадка в междучасието и е започнал. — Майкъл трябваше да седне. Тръгна пипнешком към леглото, седна на ръба и притисна с длани очите си. Още виждаше картината. Винаги щеше да я вижда.

Учудена, Ема седна до него, галейки рамото му, като се опитваше да намали напрежението на мускулите му.

— Не разбирам.

— И аз не разбирам. Открихме кой. е. Някакъв психопат. По-голямата част от живота си е прекарал в психиатрични заведения. Оказа се, че е ходил в това училище в отделенията и прогимназията, преди да го изолират за пръв път. Ще открием и още, но каква полза.

— Кой? За кого говориш?

— За някакъв болен, жалък, пропаднал, тип, който се е докопал до автоматичен револвер.

И тя започна да разбира. До повръща й се.

— О, Господи!

— Отишъл с кола до училището. Качил се направо на площадката. Децата си играели на топка и скачали на въже. И той започнал. Убил шест деца на място. Още двадесет са в болница. Не всички ще оживеят.

— Ах, Майкъл! — Прегърна го и опря бузата си до неговата.

— След това просто си тръгнал. Докато полицейските коли стигнат, той си тръгнал. Когато пристигнахме с Маккарти… — Не можеше да й го опише, не на нея. Не дори на себе си. — Почнахме да търсим колата и я намерихме два блока по-нататък. Той беше наблизо, ядеше обяда си в парка. Седеше си на пейката в проклетия парк и си ядеше сандвича на дъжда. Дори не се обезпокои, когато се приближихме. Вдигна револвера и пъхна цевта в устата си. Така че никога няма да разберем защо го е направил.

— Съжалявам. — Не можеше да измисли нищо друго. — Толкова съжалявам.

— От нас се очаква помощ, по дяволите! Шест умрели деца и нищо не може да се направи. Нито да го спреш, нито да го уличиш. Можеш само да си тръгнеш и да се опиташ да се убедиш, че нищо не би могъл да направиш.

— Но ти не си, си отишъл — прошепна тя. — Ето защо ти си помогнал, Майкъл. — Тя се отдръпна и се вгледа в лицето му. — Ти не си могъл да попречиш на това. Не искам да кажа, че не бива да скърбиш за нещо, което не си могъл да предотвратиш, защото тогава не би бил ти.

— С това не се свиква. — Опря челото си в нейното. — Чудех се защо баща ми понякога след работа се заключваше в стаята. В такива случаи чувах как с часове разговарят с майка ми.

— Говори с мен.

Той я привлече по-близко. Беше толкова топла, толкова крехка.

— Нуждая се от теб, Ема. Не трябваше да се връщам тук след този инцидент, но не можех да остана сам.

— Този път ти се държиш за мен. — Тя вдигна устни към неговите. Отговори й с такава страстна, почти отчаяна целувка. Ако се нуждаеше да изпепели отчаянието в страстта, тя бе готова.

Пое инициативата. Привлече го към себе си, ръцете й го възбуждаха, а устата й настояваше. По-рано той винаги я любеше нежно, спокойно. Но сега не беше необходимо. Ако страстта му е мрачна и нейната ще е такава. Ако желанието му е настойчиво — нейното ще му отговори.

Този път тя ще прогони демоните му.

Притисна се към него. Дръпна хавлиената кърпа настрана. Изпита удоволствие, почувствала как тялото му потръпва и се напряга от ласките й. Без колебание, без страх, без съмнения. За да достави удоволствие на него, както и на себе си, тя бавно заописва окръжност с върха на пръстите си.

Кожата му блестеше под светлината на лампата и тя изпита силно желание да я докосва с устни.

Усети непозната досега мощ, която разтърси цялото й тяло.

Майкъл имаше чувството, че се разтапя от допира й. Опита се да отвърне на ласките й, но тя се отдръпна. „Почакай, сякаш му казваше, остави ме да те любя.“ Сплела пръсти с неговите, тя зацелува цялото му тяло. Струваше му се, че жарките й устни изгарят плътта му.

Чуваше барабаненето на дъжда по прозорците. В полумрака виждаше дългите руси коси, разпилени върху раменете. Сините й бездънни очи се впериха в неговите.

Привлече я към себе си. Обзет от безумно желание, напразно се опита да разкопчее блузата й. Искаше да я види, да я почувства.

Тя впи зъби в рамото му, когато тънката материя се разкъса. Това беше насилие без бруталност. Поривът в него предизвикваше буря в нея. За пръв път в живота си откри, че мъжът и жената са равни в любовта.

Докато продължи да я съблича, тя изстена от удоволствие. Цял живот е очаквала да бъде желана така.

Този път той не беше нежен и тя се отдаде на страстта си. Когато впи пръсти в бедрата й, тя разбра, че той не я мисли за деликатна, крехка, нуждаеща се от закрила. Когато името й се изтръгна от устните му, я обзе безкрайно щастие.

Застана над него, изви се назад и го прие в себе си. Тялото й се разтърси от удоволствие. Отново преплете пръсти с неговите и му се отдаде.

Обезумял, той жадно впи устни в нейните.

Дълги и гъвкави, краката й се увиха около него. Очите й бяха отворени, впити в неговите. Устните й потръпваха и тя нежно се усмихна.

Това беше последното, което видя, преди да потъне в бездната на страстта.