Нора Робъртс
Публични тайни (42)

Глава 41

От прозореца на хола Ема гледаше как новогодишният сняг се топи по живия плет.

— Майкъл иска да се омъжа за него.

Кетрин я погледна.

— Какво чувстваш?

Ема едва не се изсмя. Типичен въпрос на лекар към пациент.

— Чувствам много неща, но изненадата не е между тях. Знаех, че ще ми направи предложение. Когато сме заедно, вярвам, че можем да създадем дом, семейство. Това, което винаги съм искала.

— Обичаш ли го?

— О, да. — В това поне бе сигурна. — Обичам го.

— Но се страхуваш от женитбата?

— След всичко, което преживях.

— Как изглежда Майкъл, сравнен с Дру?

— В какъв смисъл?

Кетрин само разтвори ръце.

— И двамата са мъже. Привлекателни, решителни мъже.

— Нещо друго?

Ема се разходи из стаята. Къщата беше празна. Както бе решено, всеки следобед в три часа тя оставаше сама, за да разговаря с Кетрин. Нямаше намерение да говори за Майкъл днес, а за кошмарите.

— Не, нищо. Не бих могла да ги сравнявам. Дру беше равнодушен, не обичаше хората. Интересуваше се от някого само ако имаше полза. Не бе почтен. Беше хитър. Понякога ми се струваше романтичен.

— А Майкъл?

— Той обича. Хората, работата си, семейството си. Почтеността просто е част от него. Дори не допусках, че ще поискам да съм отново с мъж. Да правя секс. Когато се любихме с Майкъл, за пръв път изпитах удоволствие.

— Когато се отнася за Дру, го наричаш „да правиш секс“, с Майкъл — „да се любиш“.

— Така ли? — Ема спря и отправи към Кетрин една от редките си усмивки. В главата й изплува спомен — Джоно, седнал на леглото в стаята й в Мартиника. „Когато е с някого, когото обичаш, то е почти свещено.“ — Не предполагах, че ще е необходимо степенуване, за да се разреши проблемът.

— Не. — Доволна, Кетрин се облегна върху възглавниците. — Удобно ли се чувстваш физически с Майкъл?

— Не. Но е прекрасен вид неудобство.

— Възбуждащо ли е?

— Да. Но аз не се чувствам способна да… започна първа.

— Искаш ли?

— Не знам. Мисля, че се страхувам да не сбъркам нещо.

— В какъв смисъл?

Ема вдигна безпомощно ръце, после ги отпусна.

— Не съм сигурна, страхувам се да не направя нещо, което да го раздразни, или… — Рязко се обърна към прозореца. — Не мога да се освободя от Дру и от нещата, които ми е казвал — колко съм глупава и неопитна в леглото. — Ненавиждаше се, че все още му позволява да държи под властта си част от живота й.

— Замисляла ли си се, че ако си била неадекватна в леглото, то това се е дължало на партньора и на обстоятелствата?

— Да. Тук горе. — Ема докосна с пръст слепоочието си. — Знам, че не съм студена. Но се страхувам, че ще разваля всичко с Майкъл. — Спря, вдигна една кристална пирамидка и загледа как цветовете се пречупват през нея. — И кошмарите. Сега се страхувам от Дру така, както се страхувах, когато беше жив. Мисля си, че ако по някакъв начин го изхвърля от сънищата си, залича лицето и гласа му от съзнанието си, ще мога да направя и следващата стъпка към Майкъл.

— Това ли искаш?

— Разбира се, че го искам. Да не мислиш, че ми е приятно непрекъснато да очаквам наказание?

— За какво?

— Че не съм направила достатъчно бързо онова, което е искал, или съм го направила погрешно… — Развълнувана, постави долу кристала и скръсти ръце на гърдите си. — Че не нося подходяща дреха, че съм влюбена в Майкъл. — Започна отново да се разхожда. — Той разбра, щом ни видя заедно на изложбата. — Затова ме би. Накара ме да обещая, че никога няма да видя отново Майкъл и след това продължи да ме бие. Знаел е, че няма да удържа на обещанието си.

— Думите, които е изтръгнал насила от теб, не са обещание.

Ема поклати глава, отхвърляйки логиката.

— Важното е, че аз се опитах да го спазя, но не можах и сега той ме наказва.

Седна на стола.

— Излъгах — продължи тя почти на себе си. — Излъгах Дру и себе си.

Кетрин се наведе напред и попита:

— Защо мислиш, че Дру се появява в кошмара за нощта на убийството на Дарън.

— И тогава не удържах обещанието си — прошепна Ема. — Не се погрижих за Дарън. Ние го изгубихме. Татко и Бев се разделиха. Бях се заклела пред тях, че винаги ще се грижа за него. Че ще го пазя. Но не изпълних обещанието си. Никой не ме наказа. Никой дори не ме обвини.

— Но ти се обвиняваш?

— Ако не бях избягала… Той ме викаше. — За миг в съзнанието й блесна нещо. Чуваше как гласът му я следва по коридора. — Толкова е бил изплашен, но аз не се върнах при него. Знаех, че го мъчат, но избягах. И той умря. Трябваше да остана. Мислех, че ще остана.

— Би ли могла да му помогнеш?

— Избягах, защото се страхувах за себе си.

— Била си дете, Ема.

— Каква е разликата? Аз обещах. Човек не нарушава обещания, дадени на хората, които обича. Без значение колко трудно могат да бъдат изпълнени. Дадох обещание на Дру и стоях, защото…

— Защото?

— Защото заслужавах да бъда наказана. — Тя затвори очи. — О, Господи! Дали не стоях при него през всичките тези ужасни месеци, защото съм искала да бъда наказана за смъртта на Дарън?

Кетрин бе очаквала точно това.

— Да, ти си се обвинявала за смъртта на Дарън, а в детското съзнание вината се свързва с наказание. Но мисля, че има и друга причина. Казала си ми, че Дру ти е напомнял на Брайън.

— Когато се омъжих, не знаех, че може да бъде толкова жесток.

— Не. Била си привлечена от онова, което се е виждало на повърхността. Обаятелен млад мъж с красив глас. Романтичен, очарователен. Избрала си го, защото си мислела, че е нежен и любящ.

— Сбъркала съм.

— Да. Сбъркала си за Дру. Той те е заблудил, както и много други. Заради външността му и престорената влюбеност ти си се убедила, че заслужаваш всичко, което прави с теб. Използвал е уязвимостта ти, използвал я е и те е карал за плащаш. Ти не си искала да те бие, Ема. И не си виновна за болестта му. Точно както не трябва да се упрекваш за смъртта на брат си. — Тя взе ръката й. — Вярвам, че когато приемеш напълно това обяснение, ще си спомниш и останалото. А щом си спомниш, кошмарите ще престанат.

— Ще си спомня — прошепва Ема. — И този път няма да избягам.

 

 

Почти нищо не се бе променило в студиото. Цареше все същият хаос. На стената висеше огромен плакат, в ъгъла имаше висока пластмасова палма, все още украсена с коледни играчки, въпреки че януарските разпродажби бяха в разгара си, препариран азиатски скворец се люлееше на пръчка през прозореца. Картините на Мариан бяха накачени навсякъде по стените — пейзажи, портрети и натюрморти. Студиото миришеше на бои и терпентин.

Ема седеше на стол в сноп слънчева светлина, облечена в блуза, смъкната на едното рамо и с обици от сапфир и диаманти, подарени от баща й за Коледа.

— Много си напрегната — оплака се Мариан, докато остреше молива си над блока.

— Винаги казваш така, когато скицираш.

— Не, наистина си напрегната. — Мариан забоде молива косата си. После седна и заразглежда Ема. — Защото си Ню Йорк ли?

— Не знам. — Не можеше да се освободи от чувството, че я следят.

— Глупаво! — Въздъхна дълбоко. Когато разказа на Кетрин всичко за Дарън и Дру, за пръв път почувства облекчение.

— Искаш да го довършиш ли? — Докато задаваше въпроса, Мариан взе молива и започна отново да скицира. Винаги е искала да хване онзи спокоен, замечтан поглед в очите на Ема. — Можем да отидем до центъра, до „Блуми“ или при „Елизабет Ардън“ за козметика. От седмици не съм си правила масаж.

— Тъкмо исках да ти кажа колко „изнемощяла“ изглеждаш. — Тя се усмихна и трапчинката й се появи. — От какво — витамини, Дзен-храни, секс? Изглеждаш чудесно.

— Мисля, че е любов.

— Зъболекаря?

— Кой? А, не. Това е приключено. Името му е Рос. Срещнах го преди около шест месеца.

— Шест месеца. — Учуди се Ема. — Дори не си ми споменавала.

— Бях решила да го пазя в тайна. — Обърна блока и започна нова скица. — Премести се малко, ако обичаш. Обърни главата си. Така.

— Сериозно. — Ема погледна през прозореца. Стомахът я беше присвил малко, трябваше да диша бавно. Долу хората бързаха, гонени от ледения вятър. Видя човек да седи на прага на деликатесния магазин и да пуши. Би могла да се закълне, че гледа право нея. — Какво? — попита, когато чу гласа на Мариан.

— Казах, че би могло да е сериозно. Искам да бъде сериозно. Проблемът е, че е сенатор.

— Сенатор в Щатите?

— Господинът е сенатор от Вирджиния. Виждаш ли ме, като една от онези съвършени вашингтонски жени?

— Да — каза Ема и се усмихна. — Защо не.

— Чайове и протокол. — Мариан се намръщи. — Не мога да си представя, че трябва да слушам речи върху бюджета на отбраната. Какво гледаш?

— О! Нищо. — Поклати глава и отмести погледа си. — Просто един човек, който седи на улицата.

— Представи си! В търговската част на Ню Йорк. Отново се напрягаш.

— Съжалявам. — Нарочно загледа в друга посока и се опита да се отпусне. — Параноя — каза тя, като се опита гласът й да прозвучи спокойно. — И така ще се срещна ли със сенатора?

— Той е в района на Колумбия. — Нарисува веждата на Ема. — Ако не бързаше да се върнеш в Лос Анджелис, можехме да отидем там следващия уикенд.

— Значи е сериозно.

— Донякъде. Ема, какво толкова те привлича навън?

— Този човек. Като че ли гледа право в мен.

— Прилича ми повече на суеверие, отколкото параноя. — Мариан се изправи и отиде до прозореца. — Вероятно ще купува наркотици — реши тя. Върна се обратно и вдигна чашата си с изстиналото кафе. — Да говорим сериозно, какво ще правиш с Майкъл? Смяташ ли да дадеш шанс на човека и кучето му?

— Трябва ми време.

— От тринадесетгодишна, щом се отнася до Майкъл, винаги ти е било необходимо време — изтъкна Мариан.

— Не е точно така.

— Точно така е. Много съм изненадана, че е решил да остане в Лос Анджелис, когато си му казала, че ще се отбиеш тук за два дни.

— Той иска да се оженим.

— Никога не бих допуснала! — пошегува се Мариан.

— Предполагам, че не ми се мисли какво ще става по-нататък?

— Само защото си изхвърлила думата, започваща с „М“ от речника си за известно време. И какво ще правиш с това?

— С кое?

— С „М“-то — Майкъл и женитбата.

— Не знам. — Погледна през прозореца отново. Той беше още там, застанал спокойно. — Ще изчакам, докато го видя отново. Сега, когато нещата се установиха и животът ни се нормализира, чувствата ни може да са се променили. По дяволите!

— Какво?

— Не знам как не се сетих по-рано. Татко е наел бодигард отново. — Тя се обърна бързо към нея с присвити очи. — Знаеш ли нещо за това?

— Не. — Мариан застана зад гърба й и погледна навън. — Брайън никога не ми е споменавал. Виж, човекът просто си седи. Защо веднага решаваш, че е там заради теб?

— Когато си прекарал така по-голямата част от живота си, можеш да почувстваш, ако те наблюдават. — Ядосана, Ема извика. — Ей! — бе изненадана от реакцията си не по-малко от човека на улицата. — Върви се обади на шефа си и му кажи, че мога да се грижа сама за себе си. Ако те видя долу след пет минути, ще позвъня на полицията.

— По-добре ли се чувстваш? — измърмори Мариан зад гърба й.

— Много.

— Не съм сигурна, че те е чул от такава височина.

— Чу ме — каза Ема. — Отива си. — Тя се прибра вътре. — Хайде да отидем на масаж.

 

 

Майкъл задълбочено четеше компютърната разпечатка. Необходими му бяха дни, за да провери всичко. През изминалите седмици той упорито се залови с убийството на Дарън Макавой, както баща му преди двадесет години. Прочете всеки ред от всяко досие, изучи всяка снимка, провери и препровери всеки разпит, който е бил проведен по време на някогашното разследване. Спомни си посещението в къщата на хълма заедно с Ема.

От добросъвестното разследване на баща си и от спомените на Ема той бе в състояние да си представи нощта на убийството: музика, наркотици, професионални разговори, клюки, смях и остри политически дискусии — Виетнам, Никсън, правата на жените.

Хората идват и си отиват. Никой не обръща внимание на непознати лица. Официалните покани са само за знаменитостите. Мир, любов и живот в комуна са на мода. Звучеше привлекателно, но за полицай през първата година на деветдесетте, беше направо сразяващо.

Разполагаше със списък на гостите, съставен от баща му. Наистина ужасяващо неточен, но все пак отправна точка. Дни наред проверява къде се е намирал всеки един от списъка в нощта, когато е умряла Джейн Палмър, Установи, че шестнадесет души са били в Лондон, включително и четиримата от „Девъстейшън“, мениджъра им и Бев Макавой. Майкъл се отказа от намерението си да ги зачеркне и отдели още няколко дни, за да провери алибитата им.

Неговата разпечатка сега съдържаше дванадесет имена. Искаше да вярва, че ако наистина има някаква връзка между двете убийства, разделени от двадесет години, то тя бе в този списък.

— Все пак е нещо, от което да започнем — каза Майкъл. — Той се наведе над рамото на баща си, за да могат и двамата да гледат разпечатката. — Искам да продължа и да открия всички възможно връзки между тези дванадесет души и Джейн Палмър.

— В списъка са дори и Макавой. Нали не мислиш, че са убили собствения си син?

— Не. Това е връзката. — Той издърпа едно досие и го отвори. Съдържаше списък от имена, свързани с пунктирана линия. Приличаше на родословно дърво, започващо с Бев, Брайън и Джейн. Под тях бяха имената на Ема и Дарън. — Свързал съм всички, като използвах разпитите и информациите от досиетата. Да вземем Джоно. — Пръстът на Майкъл се плъзна надолу. — Той е най-старият приятел на Брайън. Заедно са сформирали групата. Останал е приятел на Бев след раздялата й с Брайън. Той познава и Джейн от най-дълго време.

— Мотив?

— Пари или отмъщение е всичко, с което разполагаме — Майкъл продължи. — Лесно можем да припишем и двете на Джейн Палмър. Но не и на останалите от списъка. — Блекпуул. — Придвижи надолу пръста си. — По времето на смъртта на Дарън е бил един от хилядите неизвестни, навъртащи се около звездите. Големият му шанс идва няколко месеца по-късно, когато записва една песен на Брайън и Джоно. Тогава Пит Пейдж става негов мениджър. — Пръстът му премина по линиите, свързващи Блекпуул с Брайън, Джоно, Пит и Ема.

— Никаква връзка с Палмър? — попита Лу.

— Засега не съм открил нищо.

Баща му се облегна назад и кимна.

— Има няколко имена от списъка ти, които дори аз познавам.

— Цялата плеяда рокзвезди. — Седнал на бюрото, Майкъл запали цигара. — Когато се предполага, че мотивът за отвличането са парите, повечето от тези имена трябва да се изключат. Но не и Джейн. Ако тя е дала идеята, би използвала шантаж, секс, наркотици или всеки друг вид уловка, за да принуди някого да се добере до Брайън чрез Дарън. Веднъж е опитала чрез Ема и всичко, което е постигнала, са пари. Искала е повече. Какъв по-добър начин освен чрез сина му?

Изправи се и се заразхожда из стаята. Опита се да си го представи.

— Ако би могла да се добере до къщата, тя би го извършила сама. Но едва ли някой би се зарадвал на присъствието й. Така че е намерила друг човек, убедила го е и е постигнала каквото иска.

— Говориш така, като че ли я разбираш съвсем добре.

Майкъл си помисли за кратката изпепеляваща връзка с Енджи Паркс.

— Мисля, че я разбирам. Ако повярваме на думите й, че отвличането е нейна идея, то би трябвало да открием връзката. Тя е използвала някого от този списък.

— През онази нощ детската стая е имало двама души.

— И единият от тях е познавал добре разположението на стаите, както и децата, и установения ред. Така че ние търсим някого, който е свързан и с двамата — с Джейн и с Брайън.

— Забравяш нещо, Майкъл — каза Лу. — Ако напишеш името си на тази страница, колко линии щяха да те свържат? Едно разследване се затруднява най-много от личната ангажираност.

— Но и нищо не може да го мотивира повече. — Майкъл измъкна цигара. — Не съм сигурен дали бих бил полицай днес, ако не беше Ема. Тя дойде вкъщи тогава. Помниш ли, беше около Коледа. Дойде да те види.

— Спомням си.

— Търсеше помощ. Никой не би могъл много да й помогне, но тя дойде при теб. Тогава се замислих. Казах си, че работата на полицая не се състои само в попълване на формуляри, престрелки и залавяне на престъпници. Важни са хората, които те търсят, защото вярват, че знаеш какво да се прави. Ние отидохме до къщата на хълмовете и обиколихме всички стаи. Разбрах, че трябва да има някой, който да продължи разследването.

Развълнуван, Лу погледна към книжата на бюрото си.

— Минаха двадесет години, а аз така и не знам какво трябва да се направи за този случай.

— Какъв цвят бяха очите на Дарън Макавой?

— Зелен — отвърна Лу. — Като на майка му.

Майкъл се усмихна и се изправи.

— Но и никога не си преставал да мислиш за него. Отивам да взема Ема от летището. Мога ли да оставя материалите при теб? Не искам тя да ги вижда.

— Да. — Възнамеряваше съвсем сериозно да прегледа всяка дума в доклада на сина си. — Майкъл, станал си добър полицай.

— Като теб.