Нора Робъртс
Публични тайни (4)

Глава 3

Вече девет дни Ема сядаше в нишата на големия еркерен прозорец и гледаше навън. Взираше се към градината с полюшващи се камбанки и кандилки и към дългата алея. И чакаше.

Синините избледняваха, но тя дори не забелязваше. Все още никой в голямата къща не я биеше. Всеки ден приятелите на баща й, които идваха и си отиваха от къщата, й носеха бонбони и кукли.

Всичко това беше много странно за нея. Къпеха я всеки ден, дори когато не беше изцапана и я обличаха в чисти дрехи. Никой не я наричаше „глупаво бебе“, защото се страхувала от тъмното. Всяка нощ лампата с розовия абажур светеше в стаята й. А стените бяха с тапети на розички. Чудовищата едва ли щяха да идват в новата й стая.

Страхуваше се да обикне новия си дом, защото знаеше, че мама скоро ще дойде, за да я отведе.

Бяха ходили с хубавата кола на Бев да пазаруват в един голям приятно ухаещ магазин, където продаваха красиви дрехи. Бев й купи толкова много неща. Момиченцето хареса най-много розовата рокля от органдин с пола на волани. Когато на сватбата на татко и Бев я облякоха в нея, тя се почувства като принцеса. Беше обута с черни лачени обувки с каишки и бели чорапогащи. И никой не й се скара, когато изцапа коленете си.

Сватбата се стори странна и тържествена на Ема. Всички бяха навън в градината, а слънцето се опитваше да се промъкне през облаците. Един от мъжете, когото всички наричаха Стиви, носеше бяла риза и леко увиснали панталони. Тананикаше си, докато настройваше лъскавата бяла китара. Реши, че е ангел, но когато каза на Джоно, той се засмя.

Бев беше с венец върху главата си и широка шарена рокля. Ема си помисли, че тя е най-красивата жена на света. И за пръв път през краткия си живот почувства истинска завист. Питаше се какво е да си красива, да си голяма и да стоиш до татко. Тогава никога няма да се страхува и да гладува, а също като в любимите приказки на Брайън ще бъде щастлива до края на живота си.

Когато заваля, гостите влязоха вътре, за да опитат тортата и шампанското. Момчетата от състава свиреха на китари, а хората пееха и се смееха. Къщата беше пълна с красиви жени с къси поли или свободни памучни рокли. Някои я заговаряха, други я погалваха, но повечето от тях не й обръщаха внимание.

Никой не забеляза, че е изяла три парчета торта и че яката на новата й рокля е изцапана с глазура. Нямаше други деца, с които да играе, а Ема беше прекалено малка, за да се интересува от знаменитости. Накрая се отегчи и почувства, че й се повдига. Легна си, приспивана от приглушения шум от празненството.

Внезапно се събуди. Неспокойно сграбчи Чарли, излезе от стаята и тръгна по стълбите. Но тежкият мирис на марихуана я спря. Миризмата й беше позната, твърде позната. Както вонята на джина, така и сладникавият мирис на марихуаната беше свързан в нейното съзнание с майка й и с боя, който следваше, когато наркотикът престанеше да действа на Джейн.

Тя се сви уплашено на стъпалата, бърборейки окуражително на Чарли. Ако майка й е тук сега, сигурно ще я отведе. Тогава няма да облече отново розовата рокля, нито да чуе гласа на татко, нито да отиде в големите светли магазини с Бев.

Сви се още повече, когато чу стъпки по стълбището, и зачака най-лошото.

— Хей, Ема, миличко! — Спокоен, замаян от наркотика, Брайън се отпусна до нея. — Какво правиш?

— Нищо. — Опитваше се да се свие на кълбо, като притискаше кучето към гърдите си. Искаше да е невидима, за да не могат да я удрят.

— Страхотно парти! — Облягайки се на лакът, той се усмихна. И в най-смелите си мечти не бе допускал, че един ден ще му гостуват такива звезди като Маккартни, Джагър, Далтри. Не му се вярваше, че е женен и носи златна халка на пръста.

Отмерваше с крак ритъма на музиката и разглеждаше халката. Помисли си, че няма връщане назад. Като католик и идеалист той вярваше в светостта на брака.

Докато ровеше в джоба на ризата си за пакета с цигари, си мислеше, че това е един от най-щастливите дни в живота му. „Един от най-големите“ — помисли си той отново с въздишка. Какво от това, че баща му не дойде на сватбата, въпреки че му изпрати билети. Беше заобиколен от хората, които обичаше.

Опита се да забрави миналото. Отсега нататък ще има само бъдеще. За цял живот.

— Как мислиш, Ема? Дали да слезем и да потанцуваме на сватбата на твоя татко?

Продължаваше да седи свита и едва кимна. Главата я болеше.

— Искаш ли торта? — Пресегна се и леко я погали по главата, но се отдръпна. — Какво става? — Потупа я по рамото объркано.

От страха и от сладкишите й беше лошо. Изхълца и повърна тортата и чая в скута на баща си. Ужасена, притисна към себе си Чарли. Обаче Брайън вместо да я набие, започна да се смее.

— Е, предполагам, че се чувстваш по-добре. — Беше прекалено дрогиран, за да изпита отвращение. Изправи се несигурно на крака и протегна ръка. — Хайде да се измием.

За учудване на Ема нямаше бой, нито жестоки ощипвания. Заведе я в банята и съблече изцапаните й дрехи. Съблече се и той и я замъкна под душа. А докато водата се изливаше върху тях, той дори пееше нещо за пияни моряци, което я накара да забрави, че й е лошо.

Когато се загърнаха в хавлии, той я занесе в нейната стая и я сложи да спи. Косата му беше мокра и прилепнала около лицето, а той се строполи в края на леглото. След няколко секунди вече спеше.

Ема предпазливо се измъкна изпод завивките и седна до него. Събра кураж, наведе се и го целуна по бузата. За пръв път в живота си обичаше някого. Пъхна Чарли под отпуснатата ръка на Брайън и спокойно заспа.

А след това той замина. Само няколко дни след сватбата дойде една голяма кола и двама мъже изнесоха багажа. Брайън я целуна и обеща да й донесе подарък. Ема безмълвно наблюдаваше как колата заминава. Не вярваше, че ще се върне, дори когато чу гласа му по телефона. Бев каза, че е в Америка, че там момичетата крещят, щом ги видят, а хората разграбват плочите им.

Откакто баща й замина, в къщата не звучеше музика, а Бев понякога плачеше.

Спомняше си риданията на Джейн; плесниците и блъскането, които обикновено съпровождаха сълзите. Бев никога не я удари, дори и вечер, когато работниците си отидеха.

Ден след ден, прегърнало Чарли, детето се свиваше до еркерния прозорец и чакаше. Представяше си как дългата черна кола се приближава по алеята, а щом спре и се отвори вратата, от нея излиза баща му.

Но колата не идваше и тя беше сигурна, че той никога няма да се върне, защото не я обича, не я иска. Защото беше досадна и много глупава. Сега очакваше, че и Бев ще замине, и ще я остави сама в голямата къща. Тогава щеше да дойде мама.

„Какво ли мисли момиченцето?“ — се питаше младата жена, докато наблюдаваше как Ема седи в обичайната си поза до прозореца. Детето прекарваше там с часове, търпеливо като старица. Играеше единствено със старото кученце, което си беше донесло. Рядко искаше нещо.

Почти месец, откакто бе влязла в техния живот, а тя все още не можеше да определи какво изпитва към Ема.

Само до преди няколко седмици всичко беше толкова ясно. Желаеше Брайън да успее, но много по-важно за нея бе да създаде с него истински дом и семейство.

Беше възпитана в принципите на англиканската църква, в заможно семейство, в което моралът, отговорностите и доброто има значеха много. Учеха я, че трябва да сключи разумен брак и да отгледа здрави и възпитани деца.

Никога не се възпротиви, главно защото не й бе хрумвало. Но срещна Брайън.

Родителите й бяха дошли на сватбата, но тя знаеше, че никога няма да й простят това, че живя с него преди женитбата. Нито пък щяха да разберат защо се омъжи за този ирландски музикант, който не само че не вярваше в институциите, но в песните си въставаше срещу тях.

Без съмнение са били ужасени от незаконното му дете и от това, че дъщеря им го е приела. Но какво би могла да направи? Детето съществуваше.

Бев обичаше родителите си. И винаги търсеше одобрението им. Но любовта й към Брайън беше толкова силна, че понякога се плашеше. И щом като детето е негово, каквито и планове да е имала, то сега принадлежеше и на нея.

Ема неизменно я разчувстваше. Не можеше да остане незабелязана, независимо колко тихо и дискретно се държеше. Навярно причината бе в лицето й. Когато я погледнеше, сякаш виждаше ангелското лице на баща й. Учудваща бе тази невинност, като имаше предвид живота на момиченцето. Невинност и примирение, размишляваше Бев. Дори ако сега креснеше и я удареше, тя безмълвно щеше да изтърпи всичко. За Бев това бе по-трагично от унизителната бедност, от която я бяха спасили.

Детето на Брайън. Инстинктивно жената постави ръка върху живото същество, което носеше. Толкова искаше да роди първото му дете, но не й бе съдено. Щом изпиташе ненавист, един поглед към Ема й стигаше, за да се успокои. Как би могла да ненавижда толкова уязвимо същество. Въпреки всичко обаче не можеше да я приема така сляпо и безрезервно като него.

Бев признаваше, че не иска да я обикне. Детето беше от друга жена и винаги щеше да й напомня за интимните отношения на Брайън преди брака. Няма значение, че е било преди пет или десет години. Докато Ема съществува, Джейн ще бъде част от техния живот.

Той беше единственият мъж, с когото беше спала. И макар да знаеше, че е имало и други в живота му, не беше трудно да ги отстрани от мислите си, като си каже, че връзката им е начало и за двамата.

По дяволите, защо го няма сега, когато всичко е толкова объркано? Детето като сянка се движи из къщата. Работниците непрекъснато вдигат шум. А пресата! Брайън я беше предупредил колко отвратително ще бъде — крещящи заглавия с името му, с нейното и на Джейн. Да вижда във вестниците снимката си редом с тази на Джейн! Ненавиждаше противните вестникарски сплетни за новите съпруги и старите любовници.

Не престанаха толкова бързо, колкото очакваше. Правеха се предположения за най-интимните сфери от живота й. Сега тя беше мисис Брайън Макавой и хората се интересуваха от нея. Непрекъснато си повтаряше, че щом се бе изпълнило съкровеното й желание да се омъжи за него, ще трябва да приеме да се ровят в живота й, липсата на свобода и ехидните заглавия.

Трябваше да се примири по някакъв начин. Но сега, когато той беше далеч, тя се питаше дали би прекарала целия си живот постоянно преследвана от фоторепортери, бягаща от микрофони с перука и тъмни очила, за да успее на спокойствие да си купи едни обувки. Дали Брайън въобще би могъл да разбере колко е унизително да прочете заглавия, коментиращи бременността й, и да си представя хилядите непознати, които поглъщат тази новина със закуската си.

Без него не можеше да отминава с безразличие вестникарските истории. Затова сега рядко излизаше от къщи. За по-малко от две седмици мечтаният дом с уютни стаи и слънчеви прозорци се превърна в затвор. Затвор, който споделяше с детето му.

Но тя знаеше задълженията си и ги изпълняваше.

— Ема. — Бев се постара да се усмихна весело, когато детето се обърна. — Хайде да закусим.

Момиченцето се бе научило бързо да разпознава и да не се доверява на фалшивите усмивки.

— Не съм гладна — отвърна тя и прегърна по-здраво Чарли.

— И аз не съм. — Щом и двете бяха затворени в този дом, биха могли поне да си говорят. — Неприятно е да пием чай при този непрекъснат шум. — Приседна до Ема. — Чудесно място. Не мислиш ли, че трябва да засадя повече рози?

Детето сви рамене.

— Когато бях малка, имахме чудесна градина — продължи Бев отчаяно. — През лятото излизах навън с книга и слушах жуженето на пчелите. Понякога въобще не четях, просто мечтаех. Чудно, но когато за пръв път чух гласа на Брайън, бях в градината.

— Той у вас ли живееше?

„Най-после ми обърна внимание — помисли си тя. — Само защото споменах името на Брайън.“

— Не. Чух го по радиото. Беше първата му малка плоча „Земя на сенките“. Той пееше: „В полунощ, когато сенките обгърнат луната…“ — Бев затананика песента и спря, когато Ема я подхвана с ясен, изненадващо силен глас.

„А земята е топла и спокойна, аз те чакам с притаен дъх.“

— Да, точно тази. — Импулсивно протегна ръка и разроши косата й. — Струваше ми се, че пее само за мен. Сигурно всяко момиче си мисли така.

За момент Ема замълча. Спомни си как майка й непрекъснато слушаше същата плоча, пиеше и ридаеше, докато песента отекваше в стаята.

— Заради песента ли го хареса?

— Да. Но след като се запознахме, се влюбих в него.

— Защо замина?

— Заради музиката, работата… — Погледна надолу и видя как големите очи на момиченцето се напълниха със сълзи. Ето нещо, по което си приличаха. — О, Ема и на мен ми липсва, но след няколко седмици ще си бъде вкъщи!

— Ами, ако не се върне?

Странно, но и Бев се будеше понякога посред нощ със същия страх.

— Разбира се, че ще се върне. Баща ти е музикант и има нужда от публика, която да го слуша и да го вдъхновява. Често ще отсъства, но винаги ще се връща при нас, защото ни обича. — Взе ръката на Ема, но повече за собствено успокоение. — И има още нещо. Знаеш ли откъде идват бебетата?

— Мъжете ги напъхват в жените, но след това не ги искат.

Бев изруга тихо. В този момент с удоволствие би удушила Джейн. За разлика от майка си тя смяташе, че по тези въпроси на децата трябва да се казва истината.

— Когато мъж и жена се обичат, правят бебетата и в повечето случаи, и двамата ги желаят силно. Моето бебе е тук. — Тя притисна ръката на Ема към корема си. — Бебето на баща ти. Когато се роди, то ще бъде твое братче или сестриче.

След известно колебание момиченцето плъзна ръката си по корема на Бев. Не можеше да разбере как може да има бебе в него. Мисис Пъркинс, която живееше срещу тях, имаше огромен подут корем, преди да дойде малкият Доналд.

— Къде е то?

— Вътре. Сега е съвсем мъничко. Още шест месеца ще трябва да расте, преди да се роди.

— Дали ще ме хареса?

— Сигурно. Брайън ще бъде негов татко, както е и твой.

Очарована, Ема започна да гали корема й, точно както галеше Чарли.

— Ще се грижа много за бебето. Няма да позволя да го удрят.

— Не. Няма. — С въздишка прегърна раменете й и погледна към живия плет. Този път детето не се отдръпна, а стоеше като хипнотизирано, с ръка върху корема й.

— Малко ме е страх да стана мама, Ема. Може би ще трябва да се упражня с теб. — С дълбока въздишка тя се изправи и протегна ръка на момиченцето.

— Ще започнем още сега. Хайде да се качим горе. Ще ти облека хубавата розова рокля и ще пием чай навън. По дяволите, репортерите, по дяволите, любопитните глупаци! Ще бъдем най-красивите дами в Лондон и ще пием чай в „Риц“!

Детето за пръв път усети майчинска ласка. През следващите дни те пазаруваха в „Хародс“, разхождаха се в Грийн Парк и обядваха в „Савой“. Бев не обръщаше внимание на фотографите, които ги снимаха. Когато откри слабостта на Ема към красивите рокли и ярките цветове, тя започна да й купува с удоволствие. За две седмици гардеробът на момиченцето, дошло само с роклята на гърба си, пращеше от дрехи.

Самотата се завръщаше нощем, когато всяка от тях лежеше и жадуваше за един и същи човек.

Желанията на Ема бяха по-простички. Искаше Брайън да е се върне, защото с него й беше добре. Още не знаеше, че любовта може да носи и страдания.

Но младата жена агонизираше. Опасяваше се, че му е омръзнала, че си е намерил момиче от неговата среда. Липсваше й в леглото. В миговете, след като са се любили, беше толкова лесно да повярва, че винаги ще я обича и винаги ще бъде до нея. Но сега, сама в голямото легло, тя се питаше дали той не запълва нощите си не само с музика, а и с жени. На разсъмване телефонът иззвъня. Тя грабна слушалката на третото иззвъняване.

— Ало.

— Бев. — Гласът на Брайън беше напрегнат.

Седна в леглото стресната.

— Бри! Какво има? Какво се е случило?

— Нищо. Всичко. Страхотни сме, Бев! — В смеха му се чувстваше опиянение. — Успехът ни е изключителен. Удвоиха охраната, за да удържат момичетата да не се хвърлят на сцената. Дива работа, Бев! Лудост! Тази вечер, когато хукнахме към колите, една от тях разкъса сакото на Стиви. Във вестниците пишат, че сме достойни наследници на „Бийтълс“. Предостави си, сравняват ни с „Бийтълс“!

Отново се отпусна в леглото. Постара се гласът й да прозвучи ентусиазирано.

— Чудесно, Брайън. Видях няколко репортажа по телевизията, но по тях не може да се съди.

— На сцената се чувствам като гладиатор, заслушан в рева на тълпата. — Дори на нея не можеше да обясни възбудата и страха си. — Мисля, че дори Пит е впечатлен.

Бев се усмихна, представяйки си прагматичния му мениджър, бизнесмен до мозъка на костите си.

— Значи успяхте?

— Да. — Дръпна дълбоко от цигарата с марихуана. — Бих искал да си тук.

Чуваха се шумове, музика, мъжки и женски смехове.

— Грабни един сак и хващай самолета!

— Какво?

— Точно това. Толкова ми липсваш. — В дъното на стаята висока брюнетка бавно правеше стриптийз. Стиви, соло китаристът, лапаше метаквалон като бонбонки. — Слушай, знам, че решихме да останеш вкъщи, но мисля, че сгрешихме. Трябва да си тук, до мен.

Почувства, че сълзи изпълват очите й, макар че избухна в смях.

— Искаш да дойда в Америка?

— Да, и то по-скоро. Можем да се срещнем в Ню Йорк след… Шшт, тихо! Джоно, кога ще бъдем в Ню Йорк?

Проснат върху кушетката, той си наливаше последните капки от „Джим Бийм“.

— А къде на майната си сме сега?

— Няма значение. — Брайън разтърка уморените си очи и се опита да се съсредоточи. Главата му беше замаяна от алкохола и дима. — Ще накарам Пит да уреди пътуването. Само си стегни багажа.

Вече беше скочила от леглото.

— А какво да правя с Ема?

— Вземи и нея. — Доволен от решението си, той се усмихна на блондинката. — Пит ще се заеме с всичко. Ще ти се обади днес следобед и ще ти обясни какво да правиш. Исусе, липсваш ми, Бев!

— И ти ми липсваш. Ще дойдем колкото може по-скоро. Обичам те, Бри, повече от всичко!

— Обичам те. Скоро ще се чуем.

Неспокоен, Брайън посегна към бутилката с бренди в момента, в който затвори телефона. Толкова искаше тя да е тук сега. Гласът й го накара да я пожелае. Бе прозвучал точно както през нощта, когато се запознаха — срамежливо колеблив. В задимената кръчма, където съставът им свиреше, тя изглеждаше толкова невинна и не на място. Въпреки срамежливостта имаше нещо солидно в нея. След тази нощ не можа да я забрави.

Вдигна бутилката с бренди и жадно отпи. По всичко личеше, че брюнетката и Стиви нямаше да си направят труда да се уединят в някоя от спалните, за да се любят. Блондинката се беше отказала от Джоно и притискаше гъвкавото си тяло към П.М. — ударните инструменти.

Като ги наблюдаваше малко развеселен, малко със завист, той отпи отново. П.М. беше едва двадесет и една годишен, лицето му бе още кръгло и младежко, с акне по брадичката. Когато блондинката се наведе и зарови глава в коленето му, лицето му изразяваше едновременно ужас и възторг.

Брайън затвори очи и след малко заспа.

Сънува Бев и първата нощ, която прекараха заедно. Седнали с кръстосани крака на пода в неговия апартамент, те говориха сериозно за музика и поезия — Йейтс^[1], Байрон, Броунинг. Лениво си разменяха цигарата с марихуана. И през ум не му минаваше, че тя за пръв път опитва наркотик. Също както не подозираше, че е девствена, докато не я облада.

Тя поплака малко. Но вместо чувство за вина от сълзите й изпита желание да я закриля. Беше влюбен. Това стана преди повече от година, но оттогава никога не беше спал с друга жена. Когато изкушението се засилваше, си представяше лицето на Бев.

Женитбата беше заради нея и детето, неговото дете. Не вярваше в брака. Обещанията за вечна любов смяташе за глупост. За пръв път в живота си имаше освен музиката и още нещо, което да го подкрепя и вълнува.

„Обичам те повече от всичко.“ — Не, не можеше да го каже така, с лекотата и прямотата, с които тя го каза. Но я обичаше, а когато обичаше, беше верен.

— Хайде, моето момче. — Джоно едва успя да го събуди и да го изправи на крака. — Време е да си в леглото.

— Бев идва, Джоно.

Повдигайки вежди, той погледна през рамото си към кълбото тела.

— И всички останали също.

— Ще се срещнем в Ню Йорк. — Усмихнат, Брайън обгърна с отпуснатата си ръка врата му. — Отиваме в Ню Йорк, Джоно. Защото сме най-добрите.

— Превъзходни, нали? — С известни усилия Джоно го тръшна на леглото. — Наспи се, Бри. Утре ще мислим за проклетата работа.

— Трябва да събудим Пит — измърмори той, докато Джоно му сваляше обувките. — Паспорт за Ема. Билети. Не искам да объркам нещо.

— Няма. — Като се олюляваше леко от изпитото уиски, Джоно погледна наскоро купения си швейцарски часовник. Знаеше, че Пит няма да е очарован от събуждането, но се запъти да изпълни обещанието си.