Нора Робъртс
Публични тайни (31)

Глава 30

Преместиха се в луксозен апартамент във висока сграда на Уест Сайд. Живееха на единадесетия етаж и тя изпитваше ужас само като погледнеше надолу. Когато се бе изкачила на върха на Емпайър Стейт Билдинг, се бе почувствала въодушевена, сега, ако застанеше на прозореца на четвъртия етаж, главата й се замайваше и й се повдигаше. Дру е прав, че трябва да се примири.

Иначе Ема харесваше високия таван на спалнята, орнаментираните перила, навитата стълба, вдлъбнатите в стените ниши и шахматно подредените кафяви и бели плочки в преддверието.

Бе помолила Бев да се заеме с обзавеждането, разчитайки на вкуса и на компанията й за известно време. Така преместването от старото жилище щеше да е по-малко болезнено. Трябваше да признае, че апартаментът е приятен. Задоволяваше жаждата си за старинни предмети и се обзаведе със смесица от дреболии в стил „кралица Ан“ и поостарял, простодушен поп арт.

Харесваше високите прозорци, малкия остъклен балкон, където посади декоративни растения. Бе доволна, че се намира близо до апартамента на Джоно. Виждаше го почти всеки ден. Заедно обикаляха за старинни предмети, нещо, което бе досадно за Дру. Обикновено Джоно се отбиваше един-два пъти седмично да вечерят заедно. След като не получи бащиното си одобрение, поне се утешаваше с Джоновото. С Дру си говореха за музика и Ема се зарадва, когато двамата започнаха да пишат заедно песен.

Тя се зае да създаде истински дом за двамата и за децата, които все още не можеше да зачене.

Ема бе изненадана и доволна, че Дру също желае деца. Каквито и да бяха несъгласията им, каквито и различия да бяха открили във вкусовете и гледните си точки, това беше общата им мечта.

Мечтаеше да забременее, да чувства как детето на Дру расте в нея. Понякога си представяше как двамата се разхождат с количка в парка. Дали щяха да се усмихват така самодоволно, както други млади родители?

Повтаряше си да бъде търпелива и че това време ще дойде. Казваше си, че причината е в стреса. Започне ли да изпитва удоволствие от любовния акт, ще стане.

Когато задуха пролетният вятър, тя направи десетки снимки на бременни жени, бебета и едва прохождащи дечица в парка. Гледаше ги как се забавляват. И завиждаше.

Отказа се от студиото и от книгата, но продължи да продава снимките си. Доставяше й удоволствие да се занимава с дома си и същевременно в свободното си време да прави снимки. Започна да колекционира готварски книги, да гледа кулинарни предавания по телевизията. Радваше се, когато Дру оценяваше опитите й да сготви яденето точно по рецептата. Той се отнасяше с пълно безразличие към работата й като фотограф и тя престана да му показва снимките и да споделя плановете си. Много по-доволен бе, когато я виждаше да домакинства. През първата година от съвместния им живот тя с радост му се подчиняваше.

Когато тялото й периодично я информираше, че не е бременна, нарочно се залавяше за работа, за да прикрие разочарованието си. Мъчеше се да не се чувства виновна, макар че Дру всеки пит се мръщеше.

От безличното й ежедневие я изтръгна Ръниън. С бутилка шампанско в едната ръка и букет лалета в другата Ема се втурна в апартамента.

— Дру! Дру, вкъщи ли си?

Постави бутилката на земята и включи радиото.

— Ще изключиш ли това нещо! — Дру се появи горе на стълбището само по долнище на анцуга. Сутрин винаги бе в лошо настроение. — Нали знаеш, че работих до късно снощи. Не искам чак толкова много. Само малко тишина сутрин.

— Извинявай. — Бързо изключи радиото и продължи по-тихо. Няколко месеца брачен живот я бяха научили, че преди закуска Дру е готов да се възпламени като експлозив. — Не знаех, че още си в леглото.

— Някои хора се справят с работата си и без да стават призори.

Притисна цветята по-силно. Точно сега не искаше да започват отново със споровете.

— Да ти приготвя ли кафе?

— Може. Повече няма да мога да заспя.

Ема занесе цветята и виното в кухнята. Стаята беше тясна, но от остъкления ъгъл за закуска изглеждаше просторна. Беше го направила в бяло и синьо: блестяща тъмносиня висока маса, бели уреди и прибори, бледосини и бели плочки за пода. Стар кухненски бюфет, който сама бе боядисала в бяло, стоеше в ъгъла. На него бяха подредени кобалтово сини чаши.

Ема поля трите кактуса и след това започна да приготвя закуската. Три пъти седмично идваше прислуга, но тя обичаше да готви почти толкова, колкото и да проявява хубава снимка. Преди да смели кафето, сложи любимата наденица на Дру на грила.

Когато той влезе малко по-късно, все още гол до кръста и небръснат, приятната миризма все пак подобри настроените му. Обичаше да я вижда около печката. Всеки път си казваше, че не е важно коя е, нито колко е тлъста банковата й сметка — тя му принадлежеше.

Той се приближи и я целуна по врата.

— Добро утро. — Усмивката, с която му отвърна, угасна, когато пусна ръцете си надолу и застиска гърдите й.

— Ще бъде готово след минута.

— Добре, умирам от глад. — Бързо и грубо я ощипа по зърната.

Мразеше това, но премълча и започна да налива кафето му. Когато веднъж му каза, че не обича да я щипят, той нарочно зачести.

„Много си чувствителна, Ема. Нямаш никакво чувство за хумор“ — казваше й той.

— Имам новина. — Тя му подаде чашата. — О, Дру, чудесна новина!

Очите му я загледаха с внимание. Дали е бременна? Ужасно му се искаше да зарадва Брайън с внук.

— Била си на доктор?

— Не, не съм бременна. Дру, съжалявам. — Отново я обзе чувство за вина. Лицето му потъмня от разочарование, когато тръгна към масата. — Трябва ми още малко време — измърмори тя и счупи две яйца в тигана. — Следя внимателно температурната схема.

— Сигурно. — Извади цигара, запали я и я изгледа през дима. — Правиш всичко, на което си способна.

Тя понечи да отвърне, но се отказа. Не беше време да му напомня, че за да се направи бебе, са необходими двама души. Последния път, когато се спречкаха по този въпрос, той строши една лампа, след това излетя навън и я остави съкрушена и с чувство за вина до сутринта.

— Ходих да се видя с Ръниън.

— Хммм? О, да. Гадният дъртак с вечно отворена бленда.

— Не е гаден. — Нищо добро не я чакаше, ако вземе да се разправя… — Раздразнителен е — отвърна с усмивка. — Много често е неприятен, но не е гаден. — Занесе чинията му на масата. Забрави да сипе кафе на себе си, но седна, почти готова да избухне. — Каза, че иска да ми уреди изложба. Моя изложба.

— Изложба? — повтори Дру с пълна уста. — За какво, по дяволите, говориш?

— За работата ми, Дру. Казах ти. Мислех, че ще ми предложи отново работа, но съвсем не ме е търсил за това.

— Във всеки случай ти нямаш нужда да работиш. Казвал съм ти какво мисля за работата ти с оня стар пръдлю.

— Не, но… добре, сега няма значение. Той мисли, че съм добра. Трудно му беше да го признае, но наистина мисли, че съм добра. Той ще спонсорира изложбата.

— Искаш да кажеш онези превзети малки сбирки, на които хората се разхождат насам-натам, разглеждат и си говорят неща като „каква дълбочина“, „каква проницателност“?

Тя настръхна. Бавно се изправи и се зае с лалетата, за да поохлади гнева си.

— Това е важна стъпка в кариерата ми. Мечтала съм за изложба от дете. Мислех, че ще ме разбереш.

Направи подигравателна гримаса зад гърба й. Сега ще трябва да я погали и успокои.

— Естествено, че те разбирам. Радвам се за теб, сладурче. Кога ще бъде великият ден?

— През септември. Иска да имам достатъчно време, за да събера най-добрите си работи.

— Надявам се, че ще включиш и няколко мои снимки. Усмихна се насила, докато поставяше лалетата върху огряната от слънцето маса

— Разбира се. Ти си любимият ми обект.

 

 

Сигурна беше, че не се опитва да й пречи, но изискванията му почти не й оставяха време да се подготви. Казваше й, че е крайно време да опознаят Ню Йорк и настояваше да посещават клубовете. Необходима му е почивка — отлетяха за Вирджинските острови. Създаде си приятели между младите и богати нюйоркчани. Апартаментът постоянно бе пълен. Ако не приемаха гости — ходеха те. Като една от известните млади двойки постоянно ги преследваха фоторепортери. Премиера на Бродуей, вечер в ново нощно заведение, концерт в Сентръл Парк. Всичко, което вършеха, бе изложена на показ. Имената и снимките им непрекъснато бяха в клюкарските хроники на вестниците. Бяха по кориците на „Ролинг Стоун“, на „Пийпъл“ и на „Нюзуик“.

Щом усетеше, че обезумява от напрежението, Ема си напомняше, че си беше мечтала точно за такъв живот в „Сейнт Кетрин“. Но в действителност всичко се оказа съвсем различно — тя се чувстваше твърде изтощена и отегчена.

Непрекъснато си повтаряше, че първата година от женитбата е най-трудна. Изисква усилия, търпение. Тя наистина се опитваше да се справи, макар че семейният живот и животът изобщо се оказаха много по-трудни и не толкова забавни.

— Хайде, сладурче, това е парти. — Дру я завъртя. Дръпна я да танцуват и минералната вода се разплиска от чашата й. — Отпусни се, Ема.

— Уморена съм, Дру.

— Винаги си уморена.

Когато се опита да се отскубне, пръстите му се впиха в гърба й. Не бе спала три нощи, за да работи в лабораторията. Изложбата бе само след шест седмици и от това просто не я сдържаше на едно място. И е ядосана — призна си. Ядосана, защото мъжът й въобще не проявяваше интерес към нейната работа, защото преди два часа й бе съобщил, че е поканил няколко приятели.

Около сто и петдесет души се тълпяха по стаите. През последния месец това се случваше все по-често. Сметката й за алкохол хвръкна на петстотин долара седмично. Не я интересуваха парите. Не е дори и времето, особено когато е за приятели. Но към приятелите се бяха присъединили паразити и съвсем непознати почитатели. Последния път, когато всички си отидоха, апартаментът изглеждаше като след погром. Диванът бе целият в петна. Някой бе гасил цигари на персийския килим. Но по-лошото, по-лошото и от счупената стилна ваза и от изчезналата лиможка бонбониера бяха наркотиците.

Групичка съвсем непознати хора весело смъркаха кокаин в гостната — стаята, която се надяваше скоро да превърне в детска.

Дру обеща, че това няма да се повтори.

— Вкисната си, защото Мариан не дойде.

„Не е поканена“ — коригира го наум Ема.

— Не е заради нея.

— Откакто се е върнала, ти прекарваш повече време с нея в онова студио, отколкото с мен.

— Дру, не съм я виждала почти две седмици. Толкова съм заета, не ми остава време.

— Винаги обаче ти остава време да ми развалиш настроението.

Тя рязко се отдръпна. Вбесена, отхвърли настрана ръцете му, преди да успее да я сграбчи отново.

— Качвам се горе да си легна.

Без да обръща внимание на виковете и смеховете около нея, си проправи път през тълпата. Той я настигна на стълбите. Зверското ощипване й показа, че и той е вбесен колкото нея.

— Остави ме — каза тя шепнешком. — Предполагам, че не искаш да се бием тук, пред приятелите ти.

— Тогава — горе. — Пръстите му се впиха и извиха ръката й толкова силно, че тя извика. След това той я повлече нататък.

Беше готова да се карат. Дори се надяваше на скандал. Но когато влезе в спалнята, застина.

Пред старинното й огледало разпределяха порции кокаин. Четирима, наведени над тоалетната й масичка, вдишваха белия прах и се кикотеха. Старите шишенца парфюм, които колекционираше, бяха разпилени. Едно от тях лежеше счупено на земята.

— Вън!

Четири пъти усмихнати лица я изгледаха.

— Казах, вън! Вън от стаята ми, по дяволите! Вън от къщата ми, по дяволите!

Преди Дру да успее да я спре, тя сграбчи най-близко стоящия, два пъти по-едър от нея човек и го задърпа.

— Ей, виж, ще делим.

— Вън — повтори тя и го заблъска към вратата.

Те бързо се изнизаха навън. Една от жените се позадържа и потупа приятелски Дру по бузата. Ема затръшна вратата след тях и се обърна към съпруга си.

— Аз съм дотук. Това е всичко, което съм в състояние да понеса, Дру. Искам тези хора да се махнат и никога да не се връщат.

— Така ли? — попита той тихо.

— За теб няма ли значение? Въобще ли не ти прави впечатление? Исусе, та това е нашата спалня, Дру! Погледни нещата ми. Бяха в гардероба. — Започна да прибира яростно купчина копринени дрехи и бельо. — Един Господ знае какво са откраднали или счупили този път, но това не е най-страшното. Изобщо не познавам тези хора, а те се дрогират в моята спалня. Не искам наркотици в моята къща.

Видя го, че рязко се обръща. Ръката му се стовари с така сила върху лицето й, че тя полетя и се строполи. От разцепената й устна потече кръв.

— Твоята къща? — Издърпа я грубо и я изправи. Блузата й се разкъса. После отново я блъсна. Този път тя падна върху нощната масичка. Любимата й лампа „Тифани“ се счупи с трясък на земята. — Разглезена малка кучка! Твоя ли е къщата?

Вцепенена от уплаха, за да се отбранява, тя само се сви, когато я доближи. Вдигна я отново и я хвърли на леглото. Оглушителната музика заглуши вика й.

— Нашата къща! Натъпчи си в мозъка, че тя е толкова твоя, колкото и моя. Всичко е колкото твое, толкова и мое. Въобще си избий от главата, че можеш да ми нареждаш какво да правя. Да не мислиш, че можеш да ме унижиш така и да се измъкнеш безнаказано?

— Не съм… — Гласът й пресекна, а раменете й се свиха, защото той отново вдигна ръка.

— Така е по-добре. Ще ти съобщя кога бих желал отново да чуя хленченето ти. Винаги си постигала своето, нали, Ема? Добре — и тази нощ няма да е изключение. — Вдигна телефона и го изскубна от кабела. — Ще си останеш тук. — Запокити в стената телефона, излезе с трясък и заключи вратата след себе си.

Остана свита в леглото. Дишаше тежко и във вцепенението си не усещаше болките от ударите и синините. „Кошмар“ — помисли си тя. Имала е и други кошмари. Спомни си виковете и ударите, с които бе живяла през първите три години от живота си.

„Разглезена, малка кучка.“ — Чий беше гласът — на Джейн, или на Дру?

Разтреперана, протегна ръка към малкото черно кученце от детинството си, което лежеше на възглавницата. Обгърна го с ръце и плака, докато заспи.

 

 

Тя спеше, когато той отключи вратата на другия ден сутринта. Застанал на прага, Дру я наблюдаваше с безразличие. Едната страна на лицето й бе подута. Ще се наложи да не излиза навън два-три дни.

Каза си, че бе твърде глупаво от негова страна да избухне така. За урок — да, но иначе — глупаво. Но и тя непрекъснато го дразнеше. А той беше с най-добри намерения, нали? Беше ли му лесно на него? Вместо нея би могъл да сложи в леглото си умряла риба. И проклетата й изложба. Вместо да се грижи за него, с часове виси в лабораторията.

Неговите потребности и неговата работа трябва да са на първо място. Време е да го разбере.

Жената е предопределена да се грижи за съпруга си. Затова се е оженил за нея. Да се грижи за него, да му помогне да стигне до там, докъдето си е набелязал. Боят може да свърши добра работа. Сега сигурно ще си помисли добре, преди да го предизвика отново.

Но след като й показа кой диктува парада, би могъл да си позволи да е великодушен. „Сладката, малка Ема — си помисли — лесно може да бъде укротена.“

— Ема. — Внимателно прескачайки парчетата от счупена лампа, Дру се приближи към леглото. Видя, че очите й се отварят. Видя страха. — О, бебче. Толкова съжалявам. — Тя трепна, когато погали косата й. — Не знам какво се случи. Заслужавам да ме затворят.

Тя не отговори. Като че ли чуваше гласа на майка си.

— Трябва да ми простиш, Ема. Толкова много те обичам. Но начина, по който ми викаше, обвиняваше. Не е моя вината. — Хвана ръцете й и ги притисна към устните си. — Знам, че тези отрепки нямат право да влизат тук, в нашата стая. Но грешката не е моя. Аз сам ги изхвърлих. Просто побеснях. Но вместо това ти се нахвърли върху мен.

Тя заплака, сълзите се стичаха по лицето й.

— Никога няма да те нараня отново, Ема. Заклевам се. Ще си отида, ако искаш. Можеш да се разведеш. Господ знае какво ще правя без теб, но няма да ти се моля да не ме гониш. Просто всичко се струпа наведнъж. Албумът не се продава добре. Подмина ни наградата „Грами“. И през цялото време мисля за нас… за бебето.

Заплака, притиснал главата си с ръце. Тя нерешително го докосна по ръката. Едва не се изсмя, но след това взе ръката й и падна на колене до леглото.

— Моля те, Ема. Знам, че съм виновен. Прости ми. Дай ми още веднъж шанс.

— Ще се оправим — прошепна тя.

Притиснал лице в одеялото, той се усмихваше.