Нора Робъртс
Публични тайни (29)

Глава 28

Беше в Лондон и отново бе лято. Изпитваше странно чувство. Обикновено Ема прекарваше тук поне няколко седмици от ваканциите си. Но сега беше различно. Вече не беше дете. Не живееше и в дома на баща си. Беше влюбена.

Дру се обиди, защото не пожела да се премести при него. Не можеше да обясни какво я възпря. Дали й се искаше ухажването му да продължи по-дълго: огромните букети, които й изпращаше, смешните бележки, които получаваше или ги намираше пъхнати под вратата. Да изживее трепета на влюбването. Да преодолее страха от влюбването.

А може би й бе необходимо време, за да се убеди, че се е освободила от сянката на баща си.

Любовта й към него не беше намаляла. Ема не можеше да си представи, че това може да се случи. Но държеше фотографиите й да се ценят заради самата нея. А искаше да бъде и с Бев. През по-голямата част от живота си Ема бе лишена от майка. Седмиците, през които лятото бавно си отиваше, тя направи нещо, за което бе копняла цял живот премести се в стаята за гости на Бев.

Ако Дру е нетърпелив, ще му обясни. Това време й бе необходимо, не за да се почувства отново дете, а да възстанови прекъснатата връзка с Бев. Как би могла да уреди новите си взаимоотношения, ако не е наясно със старите?

Работеше. Градът, в който бе прекарала детството си, я плени. Бродеше с часове по улиците и парковете в търсене на интересни обекти. Една стара жена, която ден след ден идваше да храни гълъбите в Грийн Нарк. Мъж и жена, които разхождаща лабрадори, или жени, които бутаха детски колички по Кингс Роуд.

Това продължи месец, после два… С Дру отпразнуваха дванадесетото място на албума на „Бърдкейдж Уок“ в класациите на „Билборд“. Забавляваше я как лейди Анабел преследвала объркания П.М. Късаше богородични и тагетис от градината на Бев. И накрая направи крачката — представи фотографиите си заедно с предложение за книга на един издател.

— Имам среща с Дру в седем — извика Ема, докато обличаше късото си велурено яке; — Ще вечеряме и ще ходим на кино.

— Забавлявай се. — Бев събираше мострите си. — А сега къде отиваш?

— При Стиви.

— Мислех, че не е добре.

— Изглежда, се е оправил. — Огледа се в огледалото в коридора. Тъмносиньото яке подчертаваше цвета на очите й. — Проявих и последните снимки от турнето. Имам среща с татко при него, за да изберем най-добрите.

— Аз пък имам среща с лейди Анабел. — Бев завъртя ококорено очите си. Погледна се в огледалото и поспря, за да затегне лявата си обеца. — Не съм сигурна дали иска да се заема с обзавеждането на гостната й, или просто се опитва да научи как е П.М. в леглото.

Ема пъхна папката си под мишница.

— А не допускаш ли, че тя вече знае?

Бев се замисли, след това се засмя.

— Скоро ще разбера. — Целуна я по бузата и бързо излезе.

Малко по-късно Ема потегли със своя „Астън Мартин“. Опита се да си представи милия, неуверен П.М. с нахаканата, накичена лейди Анабел. Не можа. Но и никога не си го бе представяла с Енджи Паркс.

Справи се с тежкия трафик като истинска лондончанка. Доволна бе, че „Бърдкейдж Уок“ сключи договор с Пит Пейдж. Той бе човек, който щеше да ги изведе на върха. Благодарение на него Блекпуул постигна огромен успех. Започна да се снима в реклами и натрупа огромно богатство. Спомняше си как Пит побесня, когато Брайън отказа да представя продукти на фирми или да предостави музиката си за телевизионни реклами: да отхвърля световна слава и милиони лири. Но тя се гордееше с баща си. „Типично за Блекпуул“ — помисли си злобно и спря пред имението на Стиви.

Когато си купи старата викторианска къща и земите наоколо, тя се зарадва. Дори беше започнал да се занимава с градинарство, ходеше при Бев с ръководства за отглеждане на рози, за почви, за градини. Вече за никого не беше тайна, че здравето му не е в ред, но Пит бе успял да прикрие истинската причина.

Ема се беше опасявала, че турнето ще бъде твърде изтощително за Стиви, но той се справи. Отново пишеше и дори искаше да се присъедини към някои благотворителни инициативи на Брайън.

Сега баща й бе в стихията си. Рокът беше намерил каузата си. В Европа и Америка музикантите се организираха, за да посветят таланта си на нещо полезно. Подпомагането на пострадалите от сушата в Етиопия или на борещите се фермери в Америка — това беше част от сцената на осемдесетте, както политическите каузи и любовта бяха през шестдесетте. Времето на Уудсток беше безвъзвратно отминало. Рокерите сега поемаха каузата на човечеството и я бяха закачили на потните си гърди. Горда беше, че е част от това и от възможността да запечата промените и нейната гледна точка към тях.

В края на пътечката видя сандъче с клюмнали от слънцето теменужки. Поклати глава и ги премести под сянката на стрехата. Очевидно Стиви не беше чел внимателно градинарските си книги.

Натисна звънеца. Колата на баща й не се виждаше наоколо и тя се надяваше Стиви да я разведе из градините си.

Икономката отвори вратата и изгледа Ема подозрително.

— Добър ден, мисис Фриймънт.

Мисис Фриймънт беше с прошарена кестенява коса, прибрана на кок. Беше някъде между четиридесетте и шестдесетте. Якото й като гюле тяло беше облечено в черна вълна. От пет години работеше при Стиви: бършеше кръвта и повръщаното, изхвърляше празните бутилки и си обръщаше главата, когато в задълженията си на икономка се налагаше да контактува със съмнително изглеждащи малки шишенца.

Хората си мислеха, че е предана на работодателя си. Обаче мисис Фриймънт беше предана само на голямата заплата, която Стиви й плащаше, за да не се бърка в работите му.

Когато й отвори вратата, тя промърмори:

— Някъде тук е. Вероятно — в леглото. Още не съм се качвала горе.

„Стара вещица“ — помисли си Ема, но се усмихна любезно.

— Няма значение. Той ме очаква.

— Това не ме засяга — каза мисис Фриймънт и излезе, за да подхване някоя беззащитна маса с кърпата за прах.

— Не се безпокойте — каза Ема в празния коридор, — сама ще намеря пътя.

Заизкачва се по старите дъбови стъпала, като разкопчаваше якето си.

— Стив! Дръж се прилично. Нямам на разположение цял ден.

Харесваше огромната къща, махагоновата ламперия на втория етаж, блестящите месингови поставки и стъклените глобуси. Това й напомняше за един стар филм с Ингрид Бергман, в който Боайе в нетипична за него роля кроеше планове да вкара в лудницата нищо не подозиращата си жена. Сравнението подхождаше дори заради факта, че Стиви беше окачил между аплиците литографии на Уорхолд и Дали.

Чуваше се музика и Ема почука. Почака и след това почука отново.

— Хайде, Стиви. Ставай!

Когато той не отговори, тя бързо и пламенно се помоли да е сам и отвори вратата.

— Стиви?

Стаята беше празна, пердетата — спуснати и въздухът — тежък. Загледа се в неоправеното легло и в бутилката „Джак Даниел“, поставена върху масичката от осемнадесети век. Изруга и тръгна към нея, за да я премести. Беше твърде късно да се спаси политурата на масичката. Бутилката бе оставила бял кръг. Все пак тя я вдигна и постави под нея смачкан брой на „Билборд“.

„Тъкмо се бе пооправил — мислеше си тя, — а сега се налива с уиски. Защо не може да разбере, че това е убийствено за него.“

Дръпна завесите и отвори прозорците. „Значи снощи се е напил. Довлякъл се е до банята и е заспал на пода“ — Реши тя. Отвори вратата към тоалетната.

Кръв. Повръщано. Урина. Зловонието я задуши и тя отстъпи назад. Усети, че й се повдига. Пред очите й причерня. Падна върху стереото, иглата задра плочата и го изключи. Внезапната тишина я удари като плесница. Извика, втурна се напред и се наведе над простряното на пода тяло.

Беше гол и леден. Ужасена, с последни сили го обърна по гръб. Видя спринцовката и револвера.

— Господи, не! — Трескаво го огледа и заопипва пулса му. Нямаше рана, а само белези от иглата. Разрида се от облекчение, когато откри слабия и неравен пулс.

— Стиви, Стиви, какво си направил!

Изтича до вратата, след това на площадката и закрещя:

— Извикайте линейка! Бързо извикайте проклетата линейка!

Когато изтича обратно, тя дръпна юргана от кревата, за да го покрие. Лицето му беше посивяло. То я ужаси повече от неподвижността на тялото. На челото, точно над веждата, имаше рана. Взе кърпата за лице и се зае да я почиства.

След това започна да го удря по лицето.

— Събуди се, проклетнико, Стиви! Събуди се. Няма да те оставя да умреш така. — Разтърсваше го, удряше го, след това се отпусна и заплака на гърдите му.

— Моля те, моля те, моля те… — повтаряше го като заклинание. Спомни си как бяха намерили Дарън на земята и до него спринцовката. — Не. Не. Няма да позволя да умреш! — Погали косата му, след това отново напипа пулса му. Този път не усети нищо. — Мръсник! — извика тя, след това отхвърли юргана и започна да прави сърдечен масаж върху крехкия му гръден кош. — Няма да сториш това — на мен, на татко, на всички нас. — Опита с изкуствено дишане, след това продължи с масажа. — Чуваш ли ме, Стиви! — задъхваше се тя.

Издишваше въздух от дробовете си в неговите, натискаше тясното и крехко пространство между гърдите му. Заплашваше, молеше, проклинаше, бореше се да го върне. Коленете й се ожулиха от плочките, но тя не забеляза. Не откъсваше поглед от лицето му — търсеше някаква искрица живот. В главата й се заредиха спомени. Стиви в бяло пее в градината. Осветен от цветни прожектори на сцената, изтръгва страстна музика от китарата си. Двамата с него играят шах пред камината. Сложил ръка на рамото й, той се шегува: „Кой е най-добрият, Еми, миличка?“

Казваше си, че не трябва да загуби още някого, когото обича по този ужасен начин.

Бе обляна в пот, когато чу, че някой се изкачва по стълбището.

— Тук, насам. Бързо! О, Господи, татко!

— Исусе! — Веднага клекна до нея.

— Аз го намерих — беше жив. След това спря да диша. — Ръцете я боляха, но тя продължи да прави изкуствено дишане. — Линейка. Извикала ли е линейка?

— Извика Пит. Намери ни чрез неговия радиотелефон.

— По дяволите! Казах й да извика линейка. Нуждае се от помощ. — Рязко вдигна глава, очите й си впиха в Пит. — Да те вземат дяволите, не виждаш ли, че ще умре, ако не получи помощ?

Той кимна. Нямаше намерение да вика линейка. По-точно — не обществена линейка. Бързо потърси по телефона една дискретна частна клиника.

— Спри, Ема. Спри! Той диша.

Тя се загледа учудено в слабото, но равномерно повдигане и спускане на гръдния кош на Стиви.

 

 

Понякога крещеше. Понякога плачеше. Тялото му се разтърсваше от болка, докато се освобождаваше от отровата. Сякаш дяволчета разкъсваха раните от спринцовката. Побиваха го ту горещи, ту студени тръпки. Понякога му се струваше, че ги вижда: мънички кръвожадни същества, които танцуваха по тялото, преди да забият зъби в плътта му.

Започваше да буйства, което принуждаваше персонала да го завързва към леглото. След това с часове гледаше в една точка на стената. Тогава нахлуваха спомените. Чуваше гласа на Ема, който го връщаше към живота. И той се бе върнал. След това отново го обземаше болка, която не му даваше покой.

Молеше сестрите да му бият инжекция. Обещаваше огромни подкупи и ги ругаеше, когато му отказваха. Не искаше да се връща сред живите. Когато престана да яде, включиха го на системи.

Ужасяваше се да остане сам с бръмчащата животоподдържаща апаратура.

След две седмици се укроти. Хрумна му нещо. Ще измами тези злобари, които го държаха тук. Ще си изяжда плодовете и зеленчуците, ще се усмихва и ще отговаря на въпросите им. Ще излъже хубавата, но с леден поглед психиатърка. След това ще се измъкне.

Мечтаеше си отново да почувства във вените си божествения наркотик. Този разкошен бял прах. Фантазията му се развихряше огромни купчини от прекрасния прах, насипани върху сребърен поднос. Ще загребва с ръце и ще се натъпче с него.

Представяше си как убива докторите и сестрите, а после се самоубива. След това отново се разридаваше.

Никой не го наричаше наркоман. Казваха, че бил „пристрастен“.

Ама че майтап! Пристрастен! Еврика, Шерлок! Искаше единствено да го оставят на мира. Беше най-добрият китарист в света и е такъв от двадесет години. Беше на четиридесет и пет години, а двадесетгодишни момичета го молеха да прекарат няколко часа в леглото му. Беше богат, неприлично богат. Имаше ламборджини, ролс. Сменяше мотоциклетите като носни кърпички. Притежаваше огромно имение край Лондон, вила в Париж и къща, скрита между хълмовете в Сан Франциско. Дали многознайните сестри или светците доктори биха могли да се похвалят с нещо подобно.

Дали някога са се изправяли на сцената пред ревяща десет хилядна тълпа? Не. Но той — да. Завиждаха, всички му завиждаха. Само затова го държаха тук, далеч от публиката, далеч от музиката, далеч от наркотиците.

Той се огледа. Стените бяха облепени с тапети на сини и сиви цветчета. Дебел, сив килим покриваше пода, прозорците гледаха на юг. Подходящи по цвят пердета се опитваха да прикрият решетките на прозорците. Част от стаята беше обзаведена като гостна с два дивана с възглавници и едно кресло с висока облегалка. Весел цветен водопад се изливаше от плетена кошница на масичката за кафе. Върху стилно копие на бюфет от деветнадесети век имаше телевизор, видеокасетофон и стереоуредба. „Ъгъл на развлечения“ — горчиво помисли Стиви. Не му беше до забавления.

Защо са го оставили толкова време сам? Защо е сам? Струваше му се, че се задушава. Вратата се отвори и той почувства облекчение.

При всяко посещение Брайън с усилие прикриваше отвращението си от вида на приятеля си. Не спираше погледа си върху оредялата му, посивяла коса, дълбоките бръчки около очите и устата на Стиви. Не поглеждаше и слабото крехко тяло — тяло, смалило се от злоупотреба, както би се смалило след години от възрастта.

Но най-вече не обичаше да гледа Стиви, за да не вижда собственото си бъдеще. Богат, разглезен и безпомощен старец.

— Как е?

Усмивката на Стиви беше искрена, защото беше благодарен за компанията.

— О, страшно се забавлявам! Можеш да се включиш и ти.

От предложението тръпки полазиха по гърба на Брайън.

— Ще си съперничим пред дългокраките сестри. — Отвори кутия „Годива“ от пет лири, съвсем подходяща за известната слабост на наркоманите към сладкото. — Заприличал си почти на човек, синко.

— Да. Мисля, че истинското име на д-р Метиус е Франкенщайн. И какво става навън?

Разговаряха трудно и прекалено учтиво, а Стиви лакомо ядеше покритите със сметана и ядки шоколадови бонбони от кутията.

— Пит отдавна не се е отбивал — каза Стиви накрая.

— Претоварен е. — Нямаше смисъл да му обяснява, че Пит е зает до гуша да се оправя с пресата и спонсорите. Американската лига „Девъстейшън“ за турнето бе анулирана.

— Искаш да кажеш, че е бесен.

— Донякъде. — Брайън отчаяно се нуждаеше от цигара. И му се пиеше. — Откога започна да се притесняваш за тези неща?

— Не ми пука. — Но всъщност му пукаше. Всяко напомняне болеше като незараснала рана. — Не знам какво толкова го стяга чепикът за това. Той се измъкна с обяснение за пресата. Вирусна пневмония, нали?

— Изглеждаше най-приемливото — започна Брайън.

— Сигурно, сигурно, за да нямате проблеми. За да нямате шибаните си проблеми. Не искате публиката да знае, че старият Стиви е попрекалил доста и е решил да си пръсне черепа.

— Хайде, Стиви.

— Студено ми е. — Едва сдържа сълзите на самосъжаление. — Само че ме боли, Бри, наистина ме боли. Не иска да дойде да види наркомана. Подхвърляше ми но някоя доза, когато се страхуваше, че няма да мога да свиря без нея, но сега не иска да ме види.

— Никога не си ми казвал, че ти е давал наркотици.

Стиви наведе очи. Беше малка тайна. Човек винаги има по някоя малка тайна.

— От време на време, когато нещата се затягаха и източниците ми пресъхваха. „The show must go on“^[1], нали? Шибаното шоу винаги продължава. Така че той ми пробутваше хероин, силно негодуваше и след приключване на шоуто ме връщаше обратно на места като това.

 

 

— Никой от нас не е знаел, че е било толкова лошо.

— Не, никой от нас не е знаел. — Забарабани с пръсти върху капака на кутията бонбони. — Спомняш ли си Уудсток, Бри? Господи, какво време! Двамата с теб, упоени от наркотика, седим в гората и слушаме музика. Господи, каква музика! Как стигнахме дотук?

— Бих искал да знам. — Брайън измъкна ръце от джобовете си, след това отново ги напъха. — Слушай, Стиви, ще се измъкнеш от тук. По дяволите, та ти сега си на мода. Всичко е пресъхнало, замряло. Отново се усмихна с усилие. — Трябва да приключим с осемдесетте.

— Работа само за мен, винаги на ръба между два периода. — Грабна ръката на Брайън. — Слушай, трудно е, разбираш ли? Човече, наистина е трудно!

— Знам.

— Не знаеш, защото не си тук. — Нямаше сили дори да се ядоса. — Може би ще се справя този път, Бри, но ми трябва помощ.

— Нали затова си тук.

— Добре де, добре, затова съм тук. — По дяволите, повръщаше му се от баналности и добри пожелания. — Но не е достатъчно. Трябва ми нещо, Бри! Би могъл да ми бутнеш два грама кокаин. Колкото да се справя.

Не го молеше за пръв път. Брайън си помисли с болка, че няма да е за последен.

— Не мога да го направя, Стиви.

— За Бога, Бри, само два грама! Нищо повече. Тук ми дават само тинкъртой. Все едно да се друсаш с аспирин.

Брайън обърна глава. Не можеше да издържи погледа на тъмните умоляващи го очи.

— Няма да ти търся кокаин, Стиви. Докторът каза, че е все едно да допра пистолет до главата ти.

— Вече пробвах. — Борейки се със сълзите, Стиви закри лицето си с ръце. — Добре, да не е кокаин. Може да ми намериш нещо друго. Малко долфин. Добър е, Бри. Щом е бил добър за нацистите, ще бъде добър и за мен. — Започна да хленчи, загледан в гърба на Брайън. — Само прост заместител. Правил си го преди, така че къде е шибаният проблем? Само за да издържа.

Брайън въздъхна. Когато се обърна, за да откаже още веднъж, видя на прага Ема. Стоеше изправена като статуя, гъстата й коса бе сплетена на плитка, бе облечена със сини шалвари и кървавочервена риза. Големи златни халки висяха на ушите й, в ръка държеше някаква кутия за игра. Брайън помисли, че изглежда шестнадесетгодишна. Тогава видя очите й: бяха студени; студени, обвиняващи, женски очи.

— Преча ли?

— Не. Той пъхна ръце в джобовете си. Вече си тръгвах.

— Бих искала да разговарям с теб. — Без да го погледне в очите, се приближи до леглото на Стиви. — Може би ще ме изчакаш навън. Няма да се забавя. Докторът каза, че Стиви има нужда от почивка.

— Добре. — „Смешно — помисли си Брайън, — да се чувстваш пред дъщеря си като ученик, на когото ще се карат.“ Ще намина след ден-два, Стиви.

— Добре. — Не каза нищо повече, но очите му се молеха, когато Брайън си тръгна.

— Купих ти това. — Ема сложи играта върху костеливите му колене. — Можеш да се поупражняваш, за да се опиташ да ме победиш.

— Винаги съм те побеждавал.

— Когато бях малка и защото ме лъжеше. — Тя смъкна предпазната странична преграда на леглото, за да седне до него. — Вече не съм дете.

Започна нервно да барабани с пръсти по кутията.

— Предполагам, че не си.

— Значи искаш малко наркотик. — Каза го така спокойно, че му потрябва време, за да възприеме думите й. Пръстите му отново заиграха по кутията, когато погледна към нея.

— Как му беше името? Ще си го запиша. Предполагам, че ще мога да направя нещо до няколко часа.

— Не.

— Каза, че искаш. Как му беше названието? — Извади бележник и молив.

Погледът му светна от надежда и глад, след това се изчерви от срам. В този момент той изглеждаше почти здрав.

— Не искам да те намесвам.

При тези думи тя се изсмя; тих, подигравателен смях, от който го побиха тръпки.

— Не се размеквай, Стиви! Аз съм в играта от тригодишна. Наистина ли вярваш, че не съм имала представа какво става на събиранията, на турнетата? Не ме смятай за толкова глупава!

Самозалъгваше се, защото му се е искало тя да е вън от това. Винаги е била невинната, чиста душа в тази огромна, шумна лудница.

— Уморен съм, Ема.

— Уморен? Нуждаеш се от помощ? Малко стимулатор, за да усетиш вкуса на живота? Кажи ми названието, Стиви. В края на краищата аз спасих живота ти. Справедливо е аз да ти помогна и да се разделиш с него.

— Не съм те молил да ми спасяваш живота, дявол да те вземе! — Вдигна ръка, като че ли да я отблъсне, след това я отпусна уморено на чаршафа. — Защо не ме остави тогава, Ема? Защо не ме остави?

— Моя е грешката — каза тя. — Но можем да се опитаме да я поправим. — Приближи се към него, лъхна го приятен аромат. Гласът и погледът й станаха студени. — Ще намеря шибания ти наркотик, Стиви. Ще го намеря. Ще те натъпча с него. Ще забия иглата в някоя от все още намиращите ти се вени. А може и аз самата да опитам.

— Не!

— Защо не? — Повдигна вежди, като че ли развеселена. — Нали каза, че е добър наркотик. Нали така каза на татко? Добър наркотик. Щом е добър за теб, ще бъде добър и за мен.

— Не. По дяволите! Виж докъде стигнах. — Протегна ръцете си, целите в рани.

— Виждам какво си направил. — Хвърли настрана бележника и молива. — Много добре виждам какво си направил. Ти си слаб, хленчещ и тъжен.

— Мис! — Влезе една сестра. — Вие ще трябва…

— Излезте от тук! — Ема рязко се завъртя към нея със стиснати юмруци и горящи очи. — Вървете по дяволите! Още не съм свършила.

Сестрата излезе. Чуха как бързо се отдалечава по коридора.

— Остави ме на мира — прошепна Стиви. Закри лицето си с ръце, а сълзите се процеждаха през пръстите му.

— Не съм свършила още. Намерих те на пода със спринцовката и пистолета. Не можеш ли да решиш по какъв начин искаш да се самоубиеш, Стиви? Дяволски лошо беше, нали, че не исках да умреш? Върнах живота в теб още там, на пода. Плачех, защото не бях сигурна дали ще успея да те спася. Но ти дишаше, когато те отнесоха и си мислех, че това е важното.

— Какво искаш? — извика той. — Какво, по дяволите, искаш?

— Искам да помислиш и за другите, просто за разнообразие. Представяш ли си как щях да се почувствам, ако те бях намерила мъртъв? Или татко — какво би било това за него? Имаш всичко, защо трябва да се самоубиваш?

— Нищо не мога да направя.

— Това не е извинение. Не разбираш ли до какво състояние си се докарал! — Бе готова да се разплаче, но се овладя и продължи да излива яростта си. — Обичам те, откакто се помня. Непрекъснато съм се учудвала на това, което успя да постигнеш като музикант. Сега казваш, че нищо не можеш да направиш, за да се възстановиш. Прави каквото искаш, но не се надявай, че хората, които те обичат, ще стоят и ще наблюдават спектакъла!

Тя си тръгна, но на вратата я спря дребна брюнетка.

— Мис Макавой? Аз съм д-р Хейнис, психиатър на мистър Нимънс.

Тялото й се напрегна като на боксьор, подготвящ се за нов рунд.

— Тъкмо си тръгвам, докторе.

— Да, виждам. — Жената се усмихна и подаде ръка. — Хубаво шоу, мила. — Мина покрай Ема и отиде до леглото на Стиви. А, „Скрабъл^[2]“ — една от любимите ми игри. Ще изиграем ли една игра, мистър Нимънс?

Ема бързо излезе навън.

Брайън я чакаше, облегнат на капака на новия си ягуар. Когато я забеляза, дръпна за последен път от цигарата и захвърли фаса надалеч.

— Мислех, че ще останеш по-дълго.

— Не, казах всичко, което имах да казвам. — Закопча долното копче на синьото си яке, след това дръпна ципа. — Исках да те попитам дали съм те чула добре. Купуваш ли наркотици на Стиви?

— Не в смисъла, който влагаш. Аз не съм посредник, Ема.

— Да си поиграем на думи тогава — каза тя. — Ти ли го снабдяваш с наркотици?

— Снабдявам го със заместители на опиати, за да му помогна да изкара турнето, да не ходи по тъмните улички и да се пазари за хероин.

— За да изкара турнето — повтори тя. — Мислех, че лошият е Пит — лъже пресата и помага на Стиви да се самозалъгва.

— Пит няма вина тук.

— Има. Всички имате вина.

— Вероятно би трябвало да поръчаме рекламно каре в „Билборд“ и да обявим, че Стиви е наркоман?

— Би било по-добре от това, което вършите. Как ще се справи той, ако сам не си признае, че е наркоман? И как би могъл да престане да бъде, щом най-близките му приятели продължават да му дават наркотици, за да може да изкара още едно шоу.

— Не е точно така.

— Дали? Мислите, че го правите от приятелство?

Твърде изтощен, за да се ядосва, той се облегна отново на колата. Лекият вятър, който рошеше косата му, носеше есенна свежест и мирис на дъжд. Загледан в яростното лице на дъщеря си, си каза, че жадува за малко покой.

— Ти нищо не разбираш от това, Ема. И не желая дъщеря ми да ме поучава.

— Не те поучавам. — Обърна се и отиде към колата си. С ръка на дръжката тя погледна към него. — Знаеш ли, никога не съм ти казвала, но преди две години ходих да видя Джейн. Напълно е погълната от собствената си личност и проблеми. Не съм си давала сметка колко много си приличате.

Тръшна вратата и шумно потегли. Дори не се обърна да види дали думите й са го засегнали.