Нора Робъртс
Публични тайни (27)

Глава 26

Ема сложи специален обектив на фотоапарата си и се сви до сцената в зала „Паладиум“ в Лондон. Снимките, които успя да направи досега, я задоволяваха и тя дори промени работния си график, за да си остави време за проявяване.

Но сега снимаше празната сцена, инструментите и кабелите, оставени така, защото групата имаше един час почивка. Електрически пиана, валдхорни, дори роял. Това, което я интересуваше сега, което искаше да обезсмърти по свой начин, бяха предметите, съпровождащи „правенето“ на музика.

Старата, свещена „Мартин“ я накара да се замисли за Стиви — износен и блестящ, също както инструмента, с който не се разделяше почти от двадесет години. Ремъкът беше последният й коледен подарък за него.

Баскитарата на Джоно беше синьозелена. На поставката до стария „Мартин“ тя изглеждаше лекомислена и наивна. Като самия човек — способен, умен инструмент, скрит зад странно лустро.

На ударните на П.М. беше изписано името на състава. Отдалеч изглеждаха съвсем обикновени. Но отблизо се виждаше сложната връзка между барабана, малкото барабанче и цимбала. Три чифта палки. П.М. и досега поддържаше сам хромовия блясък на инструментите.

И накрая обичаната от баща й „Гибсън“. Съвсем обикновена китара с прост, черен ремък. Никакви украшения, никакви шарении. Но дървото проблясваше като злато. А дръпнеше ли струните, звукът й можеше да те разплаче.

Ема свали фотоапарата и погали с ръка грифа на китарата. Ръката й се дръпна моментално назад, когато чу музиката. За миг дори помисли, че от докосването китарата е оживяла. Осъзна, че това е невъзможно и се огледа наоколо. Наистина се чуваше музика и звучеше като магия. Тихо премина по сцената.

Видя го, че седи с кръстосани крака на пода пред гримьорната. Музиката се носеше мистично в коридора. Дълги пръсти галеха струните, плъзгаха се любовно по тях, а той пееше тихо, за себе си.

„Ти спеше, а аз лежах буден,

лунната светлина струеше по лицето ти,

играеше си със светлата ти коса.

Ти въздъхна с моето име и аз си пожелах

да се вмъкна в съня ти и да остана завинаги там.“

Гласът беше топъл и нежен. Както се бе навел над китарата, тъмно русата коса почти закриваше лицето му. Тя клекна и вдигна фотоапарата. Когато чу изщракването, той вдигна глава.

— Извинявайте. Нямах намерение да ви прекъсвам.

Очите му бяха пъстри със златисти точици. Загледаха се в нейните. Лицето подхождаше на гласа му. Гладко, бледо, с дълги ресници. Пълните, красиво оформени устни се разтвориха „Срамежливо“ помисли си тя.

— Никой мъж не би съжалил, че красавица като теб го е прекъснала. — Продължаваше да дърпа струните на китарата и я разглеждаше. Като разсеяна милувка. Беше я срещал и преди това, но за пръв път имаше късмет да я разгледа отблизо. Косата й бе на конска опашка, така фините й черти се открояваха съвсем ясно.

— Здравейте. Аз съм Дру Латимър.

— Здравейте… О, разбира се, трябваше да ви позная. — И вероятно щеше да го познае, ако не беше толкова развълнувана. — Солистът на „Бърдкейдж Уок“. Харесвам музиката ви.

— Благодаря. — Хвана ръката й и я задържа, докато тя коленичи до него. Снимането хоби ли е, или професия?

— И двете. — Той продължаваше да я гледа и пулсът й заби учестено. — Надявам се, че нямате нищо против, че ви снимах? Чух ви да свирите.

— Радвам се. Защо не вечеряте с мен тази вечер и ще направите стотици?

— Дори аз не правя толкова много, когато ям — засмя се тя.

— Тогава оставете фотоапарата.

Страхуваше се да не заекне.

— Имам работа.

— А какво ще кажете за закуска или обед? Или шоколад?

Тя се засмя и се изправи.

— Случайно знам, че времето не би ви стигнало дори за шоколад. Вие ще откриете концерта на „Девъстейшън“ утре вечер.

Той не пускаше ръката й, нямаше намерение да я остави да си отиде.

— А ако ви вкарам на шоуто и след това отидем да пийнем някъде?

— Аз така или иначе ще бъда на шоуто.

— Добре, значи ще трябва да убия някого? — С едната ръка държеше китарата си, а с другата — нейната. През разкопчаната му дънкова риза се виждаше светла кожа. Изправи се до нея. — Няма да ме оставите в навечерието на големия ми шанс, нали? Нужна ми е морална подкрепа.

— Ще се справите великолепно.

Стисна ръката й по-силно, когато тя се опита да тръгне.

— Господи, знам, че звучи изтъркано, но е истина. Вие сте най-красивата жена, която някога съм виждал.

Поласкана и развълнувана, тя се опитваше да отдръпне ръката си.

— Трябва по-често да излизате между хора.

Усмихна й се прелъстително.

— Добре. Къде искате да отидете?

Отдръпна се отново, обзета от паника. Чуваше гласове и шумове от сцената, където музикантите заемаха местата си.

— Наистина трябва да се връщам.

— Поне ми кажете името си. — Прокара палец по кокалчетата на пръстите й, от което й се подкосиха краката. — На един мъж е позволено да узнае името на жената, която е пленила сърцето му.

— Аз съм Ема. Ема Макавой.

— О, Господи! — Той потрепера и отпусна ръцете си. — Съжалявам, въобще не съм предполагал. Исусе, чувствам се като нищожество.

— Защо?

Впи пръсти в косата си и след това ги отпусна.

— Дъщерята на Брайън Макавой, а аз левашки се опитва да я свалям.

— Не мисля, че е левашко — измърмори тя, а когато очите им се срещнаха отново, се покашля. — Трябва да си вървя. Беше… приятно да се запознаем.

— Ема. — Замълча, доволен, че тя се поколеба и се обърна. — Може би през следващите десет седмици ще намерите време за шоколада.

— Добре. — Въздъхна дълбоко, докато вървеше обратно към сцената.

Получи огромен шоколад „Млечен път“, вързан с розова панделка, и първото си любовно писмо. Камериерката си беше отишла, а тя стоеше на прага, загледана в бележката.

Ема,

Ще измисля нещо по-добро, когато стигнем в Париж. А това трябва само да напомня за първата ни среща. Когато свиря довечера „В твоите сънища“, ще мисля за теб.

ДРУ

Погледна шоколада. Не би се радвала толкова дори й на кутия, пълна с диаманти. Наоколо нямаше никой, затова направи три пируета в голямото фоайе. После се облече и изхвърча от къщата.

И този път Алис отвори вратата, но не заплака.

— Върнала си се.

— Да. Здравей, Алис. — Едва се сдържаше да сне започне да танцува. Наведе се и целуна старата си бавачка по бузата. — Върнах се. Надявах се да видя Бев. Вкъщи ли е?

— Горе е, в офиса си. Ще й кажа.

— Благодаря. — Искаше да пее и да танцува. Никога през живота си не се беше чувствала така. Замаяна, нервна и невероятно красива. Ако това беше безумното влюбване, твърде дълго бе чакала, за да го изпита. Във ваза до вратата имаше нарциси и зюмбюли. Наведена над тях, тя реши, че никога не е помирисвала нещо по-нежно.

— Ема. — С молив зад ухото и големи очила с черни рамки Бев тичаше по стълбите. — Толкова се радвам, че те виждам. — Притисна я до себе си. — Когато се видяхме в Ню Йорк през зимата, спомена, че ще идваш, но не мислех, че ще имаш време.

— Разполагам с предостатъчно време. — Ема я прегърна, като се смееше щастливо. — О, мамо, нали денят е прекрасен!

— Не съм проверила, но ще го приема на доверие. — Бев се отдръпна малко и очите й се присвиха леко зад очилата. — Изглеждаш адски доволна. Каква е причината?

— Аз ли? — Притисна ръце към страните си. — Наистина ли изглеждам така? — Засмя се отново и хвана Бев под ръка. — Трябва да поговоря с някого. Не мога да издържа. Татко има среща с Пит и с новия мениджър, но и без това той не би могъл да ми помогне.

— Не? — Бев свали очилата си и ги сложи на масичката, когато се отправиха към гостната. — Защо не би могъл да ти помогне?

— Срещнах някого вчера.

— Някого? — Посочи към креслото, след това седна върху облегалката му, тъй като Ема ходеше напред-назад из стаята. — Някой мъж ли да разбирам?

— Страхотен мъж! Ох, държа се като глупачка, но той е толкова красив и нежен, и забавен.

— Този толкова красив и нежен, и забавен мъж има ли име?

— Дру. Дру Латимър.

— „Бърдкейд Уок“.

Засмя се, притисна Бев и започна отново нервно да се разхожда.

— Не си престанала да се интересуваш от съставите.

— Разбира се. — Понамръщи се. После си каза, че е глупаво да се тревожи от това, че момичето се е влюбило в музикант. „Я по-добре си замълчи“ — напомни си тя и се усмихна. — Толкова ли е красив, колкото на снимките?

— Още по-красив. — Спомни си как й се усмихна, как се присвиха очите му. — Ние просто налетяхме един на друг зад сцената. Той седеше на пода, свиреше на китара и си пееше, както татко прави понякога. След това поговорихме. Той направо флиртуваше. Сигурно много говоря. — Сви рамене. Искаше да си спомни всяка дума от срещата. — Най-хубавото беше, че той не ме позна. — Тя се завъртя и хвана ръцете на Бев. — Представяш ли си, той не предполагаше коя съм.

— Това има ли някакво значение?

— За мен има. Разбираш ли, той се интересува от мен, а не от дъщерята на Брайън Макавой. — Седна и веднага скочи. — Струваше ми се, че всеки, с когото съм излизала, се интересуваше от татко или как се чувствам като дъщеря на Брайън Макавой. Но той ме покани на вечеря, преди да разбере. Когато му казах, той… е, вярно, смути се. Реакцията му беше толкова очарователна.

— Излезе ли с него?

— Не. Много бях развълнувана и може би малко изплашена, за да приема поканата. Но днес той ми изпрати бележка. И… ох, мамо, умирам да го видя отново. Много ми се иска да дойдеш тази вечер, просто да си там.

— Знаеш, че не мога, Ема.

— Знам, знам. — Въздъхна дълбоко. — Виждаш ли, никога не съм се чувствала по този начин. Един вид…

— Сякаш са ти поникнали крила.

— Да. — Разсмя се Ема. — Да, точно така.

Някога и тя се бе чувствала по този начин. Само веднъж.

— Имаш достатъчно време, за да го опознаеш. Не бързай!

— Никога не съм бързала — измърмори тя. — А ти не бързаше ли с татко?

Заболя я. Повече от петнадесет години бяха изминали и все още болеше.

— Да. Не исках да слушам никого.

— Слушала си себе си. Мамо…

— Нека да не говорим за Брайън.

— Добре. Само исках да знаеш… Татко ходи в Ирландия — при Дарън — два пъти годишно. Веднъж на рождения му ден и веднъж на… преди декември.

— Благодаря ти. — Стисна ръката на Ема. — Но не си дошла тук да говорим за тъжни неща.

— Не. Не, не съм. — Коленичи и обгърна с ръце краката на Бев. — Дойдох да те помоля за нещо, което е много важно за мен. Искам да ми помогнеш да си купя най-страхотната рокля.

Бев скочи доволна.

— Да вървим.

Бе глупаво да се притеснява за външния си вид. Тя е там, за да фотографира, а не за да флиртува със солиста на групата, откриваща концерта. Толкова много неща трябва да свърши. Да провери инсталацията и осветлението; сценичните работници и машините за дим да не се подават. Скоро забрави, че обличането й бе отнело почти час.

Публиката вече влизаше, въпреки че до началото имаше повече от тридесет минути. Количките със стоки бяха готови: блузи, тениски, плакати, ключодържатели. През осемдесетте рокендролът вече не беше музика само за младите, а голям бизнес.

Облечена в черен панталон и блузон, тя обикаляше щандовете, за да снима тълпите почитатели на „Девъстейшън“. Подочу различни мнения за баща си — и критични, и ласкави. Това й припомни онзи толкова далечен ден, когато стояха с Бев на опашка пред Емпайър Стейт Билдинг. Нямала е дори три години, но и сега — деветнадесет години по-късно — Брайън Макавой все още покоряваше сърцата на момичетата.

Включи камерите. Сега трябваше цветно, за да покаже крещящите червени, сини и зелени фланелки с надписи

Девъстейшън — 1986

Феновете изглеждаха като цветовете на небесната дъга. Разчорлени коси, бръснати глави, буйни гриви. Стилът беше безстилие: някои бяха със скъсани джинси, други дори с официални вечерни тоалети. Много от блъскащите се хора бяха на възрастта на баща й и дори по-възрастни. Лекари, зъболекари, чиновници, израснали с рокендрола, искаха да се насладят заедно с децата си на любимата музика. Имаше ученици и съвсем малки, качени на раменете деца, жени с перли с дъщерите си, които стискаха тениските с надписи. И като ехо от шестдесетте се разнасяше слабият мирис на марихуана, смесен с уханието на „Шанел“ или „Брют“.

Тя се разхождаше бавно сред тълпата. Пропускът, закачен на второто копче на блузона й, беше достатъчен за охраната да я пусне зад сцената.

Ако отвън беше лудница, то тук зад сцената бе ад. Организаторите задъхано тичаха напред и назад: сбъркан ампераж, нова макара с кабел. Тя направи снимките си, остави техниците и сценичните работници да си вършат работата и се насочи към гримьорните.

Очакваше да види нещо, което й бе твърде познато. Седят в гримьорните с неизменните цигари, шегуват се и по-хапват дражета или захаросани бадеми. Дори мисълта за това я накара да се усмихне и в същия миг направо се сблъска с Дру. Като че ли я чакаше.

— Здравей отново.

— Здрасти. — Усмихна се и нервно оправи каишката на фотоапарата си. — Благодаря за подаръка.

— Исках да изпратя рози, но беше много късно. — Отдръпна се малко. — Изглеждате страхотно.

— Благодаря. — Мъчейки се да успокои дишането си, тя също го разгледа. Беше в плътно прилепнали бели кожени панталони, осеяни със сребро. Ботушите в същия стил и цвят стигаха до средата на прасеца му. Усмихнат, с разрошена коса, той заприлича на Ема на елегантен каубой.

— И вие — промърмори смутено. — Изглеждате страхотно.

— Искаме да направим сензация. — Изтри дланите си в панталоните. — На половината ни се повръща от нерви.

— Дон — бас китаристът — повръща. Не може да излезе от тоалетната.

— Татко казва, че свири по-добре, когато е нервен.

— Тогава ще бъдем страхотни. — Неуверено хвана ръката й. — Дали не бихме могли да отидем някъде след това, да пийнем нещо?

Надявала се бе да я покани.

— В действителност…

— Притеснявам ви. — Дру пое дъх. — Но не мога. Щом ви видя, нещо ме тегли към вас. — Прокара ръка през внимателно разбърканата и лакирана коса. — Не излиза много добре.

— Така ли? — Питаше се дали не чува туптенето на сърцето й в гръдния кош.

— Не. — Отново хвана ръката й. — Ще го кажа така. Ема, спасете живота ми! Прекарайте един час с мен.

Тя се усмихна и трапчинките се появиха.

— Много ще ми е приятно.

Тя едва докача да свършат аплодисментите. Когато баща й, мокър от пот, излезе от сцената за последен път, тя си помисли, че ако поне малка част от снимките струват нещо, би било истинско чудо.

— Исусе, умирам от глад. — Избърса лицето и косата си и тръгна към гримьорната, а в ушите му още звучаха аплодисментите и виковете. — Какво ще кажеш, Ема? Да заведем на вечеря тези рок реликви.

— О, добре, бих искала, но… — Тя се поколеба, като не разбираше защо се чувства гузна. — Трябва да свърша нещо. — Скочи и го целуна. — Беше чудесен.

— А ти какво очакваше? — попита Джоно, проправяйки си път в претъпкания коридор. И допълни със скърцащ шепот: — Ние сме легенди.

Облян в пот, П.М. се спря при тях.

— Тази лейди Анабел, с косата. — Вдигна нагоре ръце, за да покаже.

— Онази с червеното кадифе и диамантите? — подхвърли Ема.

— Предполагам. Набутала се е зад кулисите. — П.М. се удари по челото. И макар че в гласа му се чувстваше огорчение, очите му искряха весело. — Когато минах покрай нея, тя… тя… — Изкашля се и поклати глава, като че ли се затрудняваше да продължи. — Опита се да ме закачи.

— Велики Боже, викай полиция! — Джоно сложи ръка на рамото му. — Такива жени трябва да ги държат под ключ.

— Знам, че се чувстваш изхабен и омърсен, миличък, но не се притеснявай. Хайде, разкажи всичко на чичко Джоно. — И поведе П.М. навън. — Къде точно пипна и как те пипна? Не спестявай подробностите.

Брайън се изхили и се загледа след тях.

— П.М. привлича винаги прости и нахални жени. Не мога да си го обясня.

В тона му усети искрено съчувствие. Ема се запита дали баща й осъзнава, че вече е простил на стария си приятел. След това усмивката му изчезна. Стиви се бе опрял на стената. Лицето му беше бледо и от него и от косата му се стичаше пот. Ема си помисли, че изглежда десет години по-стар от останалите.

— Хайде, синко. — Брайън го прихвана през кръста, за да го подкрепи. — Сега се нуждаем от душ и силна храна.

— Татко, мога ли да помогна?

Той рязко поклати глава и поведе Стиви към гримьорната.

— Не, аз ще се погрижа за това.

— Ще се видим вкъщи — измърмори тя, но той вече бе затворил вратата. Почувствала се малко изоставена, тя тръгна да търси Дру.

 

 

Очакваше да избере шумен, претъпкан клуб. Вместо това седяха в полутъмния ъгъл на задимен джаз клуб в Сохо. На сцената свиреше трио, осветено в синьо — пианист, бас китаристи и вокал. Музиката беше тиха и меланхолична като осветлението.

— Надявам се, че нямате нищо против това място.

— Не. — Ема бе благодарна на слабото осветление, което му попречи да забележи напрегнатия израз на лицето й… или Суини, който лениво пушеше няколко маси по-нататък. — Досега не съм идвала тук. Харесва ми.

— Е, не е това, на което сте свикнала, но на другите места трябва да се надвикваш, а има и много хора.

— Нямах възможност да ви кажа колко добър бяхте тази вечер. Скоро ще се наложи да търсите кой да открива вашите концерти.

— Благодаря. Това значи много. — Сложи ръка върху нейните, нежно галейки с палец кокалчетата й. — Е, бяхме малко неуверени.

— Отдавна ли се занимавате с музика?

— От десетгодишен и то благодарение на баща ви.

— О?

— Имам братовчед, който беше шофьор на „Девъстейшън“. Той ме заведе на концерт на Брайън Макавой. Бях зашеметен. Щом успях да събера пари, си купих китара. — Той се усмихна.

— Никога не съм слушала тази история.

— Защото на никого не съм я разказвал. Притеснявам се малко.

— Защо? — Очарована, тя се приближи към него. — Вълнуващо е. Точно с такава история ще спечелите почитатели.

— Той я погледна — очите му светеха в полумрака.

— Не мисля за почитателите сега, Ема.

— Желаете ли нещо за пиене?

Тя откъсна поглед от Дру и се обърна към келнерката.

— Минерална пода. Дру се изненада, но не каза нищо.

— Бира. Продължаваше да я гледа и да си играе с пръстите й. Сигурно сте се наслушали на истории за музиканти каза й тихо. — По-добре да чуя вашата.

— Няма много за разказване.

— Грешите. Искам да знам всичко за Ема Макавой. — Вдигна ръката й до устните си. — Всичко.

Прекара цялата вечер като в мъгла. Дру не откъсваше поглед от нея и нежно я докосваше.

Излязоха от клуба и тръгнаха по брега на Темза, обляна от лунна светлина. Беше много късно, но това нямаше никакво значение. Тя усещаше мириса на реката и на пролетни цветя. Ема си представи галантните рицари, когато Дру съблече якето си и го наметна върху раменете й.

— Студено ли ви е?

— Не. — Въздъхна дълбоко и поклати глава. — Чудесно е. Само когато се върна, осъзнавам колко много обичам Лондон.

— Винаги съм живял тук. — Вървеше бавно и гледаше отражението на звездите върху тъмната повърхност на реката. Мечтаеше да види други реки, други градове неговото време настъпваше. — Не ви ли се иска да живеете отново в Лондон?

— Не съм мислила.

— Може би ще размислите. — Той хвана нежно раменете й и я обърна към себе си. — Всеки път, когато ви погледна, ми се струва, че сънувам. — Пръстите му я стиснаха по-силно. Притегли я към себе си. Устата й пресъхна. — Не искам да изчезнете.

Сърцето й заби лудо, когато той сведе главата си към нейната. Почувства топлината на устата му. Целуна я толкова нежно. Отдръпна се за миг, като я гледаше в очите и след това бавно притисна устните си отново към нейните.

„Толкова е нежен и мил“ — помисли си тя, Прегърна го и се отпусна. Опитните му устни обсипаха с целувки лицето й и след това се впиха в нейните.

— По-добре да те изпратя до вас — прошепна той. — Ема. — Не можеше да се въздържи да не я докосва и поглади ръцете й. — Искаш ли да се срещнем отново?

Сложи ръка на рамото му.

— Да.