Нора Робъртс
Публични тайни (24)

Глава 23

Двадесет и двама оркестранти — цигулари, челисти, флейтисти, фаготисти и арфисти — се тълпяха в звукозаписното студио. Двама асистент режисьори доста се бяха потрудили за украсата. От тавана висяха блестящи червени топки, елхови клонки украсяваха стените, а коледното дърво се въртеше в ъгъла.

Джоно беше забъркал нещо, което наричаше уосеил^[1]. Едва след като изпи две чаши и все още не беше паднал мъртъв, другите се престрашиха да опитат.

Близо четири часа записваха една песен и Брайън беше почти доволен от резултата. Сега слушаше последния вариант. И до днес се учудваше, че песента, появила се като мъглява мелодия в главата му, накрая заживяваше собствен живот. В такива моменти все още изпитваше трепета, с който композира първата си песен.

Погледна към кабината на звукорежисьора, където беше Пит, изнервен и нетърпелив както винаги от перфекционизма му. После се потопи отново в музиката и забрави за него.

Нахлузил на челото си зелена козирка, Джоно играеше покер с един от флейтистите и с красивата арфистка. Непрекъснато се шегуваше, нахално лъжеше и се обзалагаше.

П.М. четеше някакъв криминален роман. Зловещ, ако се съдеше по корицата. В момента, изглежда, предпочиташе собствената си компания и тази на един двама убийци.

Стиви отново се бе затворил в тоалетната. Последният му престой в клиниката продължи по-малко и от седмица.

„Доволни са — помисли си Брайън, — доволни от добре свършената работа.“

Заслуша се във финала.

— Искам да запишеш отново вокалите.

Джоно събра купчината с пари.

— Кой казва, че не може да се печели и по почтен начин?

Намигна на арфистката. Тя се изкикоти и му подаде банкнота от пет лири.

— Откъде знаеше, че ще иска още един запис?

— Просто знам, момичето ми — отвърна Джоно. Изправи се и се закани с юмрук към кабината на звукорежисьора. Той също забеляза раздразнението на Пит, но не му обърна внимание. — Още веднъж ще сядаме на задниците си.

— Не бива да искаш още един запис, синко. — Стиви влезе залитайки в студиото. Сега се беше надрусал яко — чист кокаин и малко хероин. — Не знаеш ли какъв празник е днес? Шибаната Бъдни вечер!

— Има още няколко часа. — Брайън потисна раздразнението си. За съжаление имаха още двадесет минути, преди Стиви да се е строполил. — Хайде да свършваме, за да си отидете вкъщи и да закачите чорапите си.

— Я, виж кой е тук! — Извика Стиви, когато Ема влезе в студиото. — Нашето малко момиче. — Прегърна я през рамо. — Добре, Ема, сладурче, кой е най-добрият?

Едва се усмихна и целуна измършавялата му буза.

— Татко.

— Само въглища^[2] ще намериш в чорапа си, момиченце.

— Предполагах, че още сте тук. — Ръката му беше още на рамото й и двамата тръгнаха към микрофона. Усещаше го, че трепери като силно опъната струна. — Нали мога да послушам малко?

— Билетите са по два шилинга и пет пенса. — Джоно я освободи от Стиви, защото забеляза, че състоянието му я потиска. — Но тъй като е Коледа, няма да настояваме за шилингите.

— Приключваме — заяви Брайън.

— Същото каза преди два часа. — Джоно я прегърна, за да я успокои. — Човекът е маниак. След записа ще го вкараме в правилния път.

Брайън остави цигарата и направи гаргара с вода.

— Само вокалите на „Загубил слънцето“.

— Двадесето записване на вокалите — обади се и П.М. Стана му приятно, когато Ема го докосна с устни по страната.

— Съжалявам, че попречих на литературните ти занимания — остро изрече Брайън.

Ема веднага застана между тях и съблече палтото си.

— „Загубил слънцето“? Имала съм късмет, тя ми е любимата.

— Чудесно. Можеш да се включиш и ти.

Тя се усмихна Джоно, след това си потърси място.

— Не, почакай. — Усмихнат, Брайън хвана ръката й. — Точно това ни трябваше. — Вече даваше знак за още едни слушалки. — Ще се включиш във втория куплет.

— Татко, не мога.

— Разбира се, че можеш. Знаеш текста, мелодията.

— Да, но…

— Прекрасно! Как не съм се сетил за това по-рано. Тази песен има нужда от женски глас, за да й придаде мекота и тъга.

— Няма смисъл да спориш — каза Джоно, като нахлузваше слушалките на главата й. — Вече го е решил.

Ема въздъхна. После се пошегува:

— Какъв ще бъде процентът ми? Ще изпишат ли името ми на обложката? А авторското право?

Брайън дръпна носа й.

Помисли си, че малко му трябва да бъде щастлив. Всяка нова идея го възпламеняваше: даваше нареждания, като от време на време се съветваше с Джоно, държеше под око Стиви и се стараеше да стои настрана от П.М.

Тя чу в слушалките тъжните цигулки и флейтите. Звучеше почти класически. „Като дъжд — каза си тя, — ромолящ есенен дъжд.“

Дочу гласа на баща си, ясен и оптимистичен, въпреки тъжните думи.

„Търсих лицето ти,

виках името ти.

Ти беше светлината.

Но ме покриха сенки

и аз загубих слънцето.“

Тя слушаше поразена от изключителната хармоничност, която постигаха двамата с Джоно. Гласът на баща й галеше слуха й. Тъжните, безнадеждни стихове я разчувстваха.

„Но това е Бев“ — каза си тя. Той пееше за Бев. На Бев. Тя не откъсваше поглед от Брайън. Как не беше забелязала по-рано? Как не беше разбрала?

Той все още беше влюбен. Нито обиден, нито сърдит, но безнадеждно влюбен.

Забрави за всичко, когато присъедини гласа си към неговия.

Дори не забеляза, когато Джоно престана да пее. Импулсивно хвана ръката на баща си. Не усещаше, че очите й са насълзени. Гласовете и сърцата им се сляха.

„Моят живот е сянка без теб.

Сънувам светлината,

но се събуждам в мрак.

Аз загубих слънцето.“

Когато свършиха, тя допря ръката му до бузата си,

— Обичам те, татко.

Той докосна с устни нейните, опитвайки се да задържи сълзите си и извика:

— Да чуем записа.

След около час оркестрантите си тръгнаха. Изминаха шестдесет минути, преди Брайън да одобри записа. Ема наблюдаваше как баща й пълни голяма чаша с уиски и я пресуши, докато уточнява нещо със звукорежисьора. Не искаше да се разстройва от това, не сега, не когато беше почувствала болката му. Но не можеше спокойно да наблюдава как се налива с уиски.

Тръгна към банята, за да пооправи грима си. Споменаваха, че ще ходят в някакъв клуб. Въпреки умората щеше да отиде с тях, за да държи под око баща си.

Отвори вратата и се вкамени. Белите плочки бяха в кръв. Блъсна я отвратителната воня на кръв и повръщано. Отстъпи назад, спъна се и хукна към студиото.

— Татко!

Брайън държеше с една ръка чашата, а с другата се опитваше да навлече палтото си. Все още възбуден от успеха, той се усмихваше на Джоно, който разказваше нещо, но лицето му помръкна, когато видя Ема.

— Какво се е случило?

— В тоалетната. Бързо. — Повлече го със себе си. — Целите стени. Не… не мога да вляза там.

Тя остана навън, стиснала ръката на Джоно, а баща й отвори вратата и влезе.

— По дяволите! Огледа набързо и затръшна вратата. — Намери някой да почисти — извика на Пит. Опита се да отведе Ема в студиото.

— Да почисти? — Тя се отдръпна от него. — Татко, за Бога, по стените има кръв! Някой е ранен. Трябва…

— Вземи си палтото и да си вървим.

— Да вървим? Трябва да извикаме полиция или доктор, или…

— Успокой се, Ема — измърмори Пит. — Няма нужда от полиция.

— Няма нужда? — Обърна се към него, а след това и към баща си. — Трябва да я повикаме.

— Никого няма да викаме, а ти трябва да забравиш.

— Но…

— Това е Стиви. — Вбесен, Брайън я хвана за раменете и я обърна към ъгъла, където клюмаше Стиви. — Когато си слагаш венозни инжекции, не можеш да не загубиш кръв.

— Господи! — Отново си представи ужасната картина. — Сам ли си ги прави? Но той се самоубива.

— Сигурно.

— Но защо не направиш нещо?

— Какво, по дяволите, мислиш, че мога да направя? — Грабна палтото й и го хвърли върху раменете. — Животът си е негов.

— Как можеш да говориш така! — прошепна тя.

Пит докосна рамото й.

— Не обвинявай Брайън, Ема. Уморен е, казвам ти. Всички сме уморени. Веднага щом привършим албума, ще го убедим да отиде отново в болница.

— Щом свършите албума! О, да, разбира се, албума! — Възмутена, тя изкрещя на баща си: — Та той ти е приятел!

— Да, приятел ми е. — Трябваше ли да й обяснява колко пъти бе молил Стиви да потърси помощ, колко пъти го бе прикривал, като унищожаваше инжекциите и избърсваше кръвта. — Не можеш да разбереш, Ема.

— Не, не разбирам. Отивам си вкъщи — заяви тя.

— Ема… — Обърна се и загледа безпомощно Стиви.

— Хайде, върви — обади се П.М. и поизправи Стиви на крака. — Ще го закарам до леглото.

— Добре. — Брайън настигна Ема. Снегът беше спрял и луната хвърляше синкава светлина. Вдигна яката на палтото си, за да се предпази от острия вятър.

— Ема. — Сложи ръка на рамото й, но тя не се обърна. — Знам, че се разстрои, че е истински шок да видиш Стиви в такова състояние.

— Да. — Пое дълбоко дъх, преди да се обърне с лице към него. Очите й бяха съвсем светли. — Да, така е.

— Аз не се боцкам, Ема. Никога не съм го правил. За миг почувства облекчение.

— И всичко останало е наред?

Объркан, прокара ръка през косата си.

— Не казвам, че е наред. Това е действителността.

— Но не и моята действителност.

— Знам и се радвам. — Взе лицето й в ръце. — Ема, искам да те предпазя от всичко, което те наранява или огорчава.

— Не желая да ме предпазваш. Нямам нужда от това. — Двамата се обърнаха, когато П.М. и Джоно изнесоха Стиви към колата. — Това ли е животът, към който си се стремил? За това ли си работил, за това ли си мечтал?

Засрами се и едновременно се разгневи, тъй като не бе сигурен в отговора.

— Не мога да ти го обясня, Ема. Единственото, което знам, е, че не получаваш всичко, което искаш и за което си мечтаеш.

Тя извърна глава и баща й нежно я целуна по косата.

Сетне се отправиха безмълвно към колата. Суини ги последва като сянка.

 

 

Като всеки друг младеж и Майкъл се захласваше по кинозвездите. Затова бе доволен, че е на снимачната площадка на „Девъстейтет“. Разочарован беше, че Енджи Паркс не участва в първите снимки. Но с удоволствие наблюдаваше близначките, избрани за ролята на Ема.

Снимачният екип доста се беше потрудил, докато открие две деца, които да приличат на нея. „Разбира се, Ема беше по-хубава — си каза той. — Очите й бяха по-сини и по-големи. А устните й…“ Но не бива да мисли за устните й.

По-добре да се концентрира върху работата си, която „ветераните“ подигравателно наричаха „женска работа“. Почитателите на „Девъстейшън“ непрекъснато прииждаха. А най-заклетите от тях не харесваха нито книгата на Джейн Палмър, нито факта, че ще послужи като сценарий за филм. Някои носеха знамена и плакати, други просто освиркваха. Неколцина с кожени якета и колани с шипове като че ли изгаряха от желание да се противопоставят на ченгетата.

Около тях се въртяха млади момичета, които пищяха и се кикотеха всеки път, щом видеха Мат Холдън. Младият актьор, който играеше ролята на Брайън Макавой, бе обект на техните мечти.

Майкъл непрекъснато получаваше ритници и удари. Развълнувани момичета лееха сълзи върху униформата му. „И ако това е славата“ — помисли той, застанал на снимачната площадка.

Обедното слънце нетърпимо припичаше. Смогът бе надвиснал над Лос Анджелис. Продуцентите бяха решили, че ще подпомогнат рекламата на филма, ако поканят част от почитателите на групата да наблюдават снимките. Можеха да ги използват и за масовите сцени. Охраната и без това си имаше неприятности с развилнялата се тълпа, а сега трябваше да се справя и с непознатите участници в първите епизоди на филма.

И тогава се появи тя. Енджи Паркс — истинска секс богиня. В пресата бяха съобщили, че по ирония на съдбата бившата жена на П.М. Фергюсън играе ролята на бившата любовница на Брайън Макавой.

Мъжете се изпотяваха, когато минаваше покрай тях с впитата си тясна пола и прилепналата тениска. Косата й беше тупирана, каквато беше модата в началото на шестдесетте. Тя се усмихваше на почитателите си и приятелски им помаха с ръка.

Снимаха епизод, в който Джейн и Брайън вървят по мръсна уличка, прегърнати през кръста. Цяла сутрин повтаряха разходката за различните ъгли на камерата или за близките планове, когато лицето на Джейн се вдигаше нагоре към любовника й.

Едва по време на обедната почивка Майкъл забеляза погледите на Енджи. Внезапно яката му се стори твърде тясна, а на челото му избиха капчици пот.

Тя говореше тихо на един от асистентите, а след това тръгна нанякъде под ръка с директора на продукцията.

Едва късно следобед озвучаваха епизода. Повтаряха същата разходка, същите движения. И с цената на живота си Майкъл не би могъл да си спомни какво си казваха: сигурно нещо за безсмъртна любов, обещания за вярност, планове за бъдещето. Между всеки дубъл Енджи го поглеждаше и всеки път стомахът му се свиваше от напрежение.

„Тя се приближава към мен“ — помисли Майкъл с туптящо сърце и с чувство, граничещо със страх. Енджи дори не се опита да го прикрие. Майкъл забеляза завистливите погледи и чу грубите забележки на момчетата от охраната.

— Моят бодигард, тук — повика го с пръст тя, когато приключиха работата за деня.

— Моля?

— Ти ще ми бъдеш охрана. — На устните й се появи предизвикателна усмивка, толкова позната от екрана. Червилото й бе розово заради снимките. Докато го гледаше, навлажни устните си. — Трябва да се преоблека и да махна грима. Почакай ме отвън.

— Но…

— Ще ме придружиш до вкъщи — каза тя и тръгна.

— Мис Паркс, аз съм на служба.

— Разбира се. Сега си на служба при мен. — Усмихна се отново. — Получих няколко заплашителни писма заради ролята. Ще се чувствам много по-сигурна, ако един силен мъж е край мен. — Тя спря и раздаде същата усмивка и няколко автографа. — Продуцентите ще уредят въпроса с началниците ти. — Изгледа го с премрежен поглед, след това тръгна към фургона си, заобиколена от група асистенти.

Майкъл остана на мястото си.

— Кесълринг.

Примигна и видя широкото зачервено лице на сержант Коен.

— Сержант?

— Ще придружите мис Паркс. Задачата ти е да я охраняваш. — Това явно не се харесваше на Коен, ако се съдеше по начина, по който отсичаше думите. Майкъл си помисли, че ако човекът не беше в униформа би го ударил насред улицата.

— Да, сър.

— Надявам се, че ще се държиш прилично.

— Да, сър. — Майкъл внимаваше да не се разхили.

Тя излезе от фургона след половин час, облечена в червен джемпър, пристегнат в кръста с кожен колан. Тежкият й парфюм се носеше наоколо. Косата й бе леко разрошена, очите й — скрити зад огромни слънчеви очила. Изгледа отново Майкъл, а след това изчака, докато той отвори вратата на патрулната кола.

Тя му даде адреса, след това затвори очи и потъна в ледено мълчание. Преди да стигнат вратите на имението, Майкъл реши, че е изтълкувал погрешно намеренията й. Това го успокои, но същевременно го накара да се почувства като глупак. Нима не знаеше за скандалната връзка с последния й партньор? Разбира се, част от историята е била измислица и реклама, но много по-логично би било да се насочи към звездата Мат Холдън, отколкото към някакво ченге.

Когато стигнаха пред вратите от ковано желязо, те се отвориха величествено. Майкъл си спомни, че бе идвал тук със старата кола, с Ема и сърфовете на багажника. Усмихна се тъжно: тя никога нямаше да стане част от живота му.

Той излезе, заобиколи колата и отвори вратата.

— Заповядай вътре, сержант — покани го Енджи.

— Госпожо, аз…

— Влез — каза тя и се заизкачва по стълбите.

Енджи остави вратата отворена и тръгна през фоайето, без да се обръща. Не се съмняваше, че той ще я последва. Мъжете винаги й се подчиняваха. Свали тъмните си очила и влезе в стаята, която наричаше всекидневна. Отвори един бюфет Луи XV и извади две чаши.

— Скоч или бърбън? — Знаеше, че стои на прага нерешително.

— На служба съм — отвърна той. Загледа се в портрета й в цял ръст над камината. Беше го виждал преди, застанал на същото място, но тогава бе заедно с Ема.

— Разбира се. Радвам се, че се отнасяш сериозно към служебните си задължения… — Тя се обърна към бара, взе кока-кола и сипа в чаша. — Гледаш сериозно на службата си, нали?

— Да.

Усмихната, вдигна чашата.

— Разрешават ви кола, нали? Бих искала да поговорим. — Тя отпи с очи, приковани в ръба на чашата. — Нали ще се грижиш за мен известно време, трябва да те опозная. — Прокара език по горната си устна. Обмисляше всяка дума, всяка бримка от паяжината, която плетеше. Едва ли имаше нещо по-вълнуващо за нея от залавянето на мъж в меката, лепкава паяжина на секса. — Хайде, няма да те ухапя.

Подаде му чашата и се отпусна на дивана. Излегна се в ъгъла върху възглавниците, коприната леко прошумоля, когато кръстоса краката си.

— Седни. — Отпи от питието си. Възбудата й нарастваше. Той ще е ненаситен. Веднъж да се освободи от смущението — самото то я привличаше — той ще бъде прекрасен. Реши, че е най-много на двадесет и пет години и ще може да се люби с часове. Енджи погали с пръсти възглавницата.

— Разкажи ми за себе си.

Той седна, защото се чувстваше твърде глупаво така, изправил се в средата на стаята с чаша кола в ръка. Явно не се бе излъгал, но не беше сигурен в собствените си намерения.

— Второ поколение ченге — започна той. — Роден в Калифорния. — Отпи, като си казваше, че се отпуска. За Бога, на двадесет и четири е. Ако изумителната мис Паркс иска да флиртува, услугата ще й бъде извършена. — И ваш голям почитател. — Той се усмихна.

— Наистина ли? — Енджи почти измърка.

— Гледал съм всичките ви филми. — Погледът му още веднъж се отправи към портрета.

— Харесва ли ти?

— Да. Поразителен е.

Лениво се пресегна, взе цигара от кутията и го загледа, докато той се сети да посегне към запалката.

— Вземи си — предложи му тя.

Вече си представяше как ще се хвали пред момчетата в службата. Ще им изтекат слюнките при мисълта, че е седял на дивана на Енджи.

— Виждал съм го и друг път.

— Какво?

— Портрета. Бях тук преди седем или осем години. С Ема.

— Очите й заблестяха остро.

— Макавой?

— Да. Срещнахме се на брега едно лято. А се запознахме няколко години по-рано. Аз я докарах дотук. Мисля, че вие бяхте в Европа за някакъв филм.

— Ммм. — Замисли се върху казаното и се усмихна. Ставаше все по-интересно. Значи съблазнява един от приятелите на малката Ема Макавой и в същото време играе майката на Ема във филма, който вероятно ще е сред най-скандалните за годината. А още по-интересно ще бъде да се мисли за Джейн, когато се любят.

— Светът е малък. — Остави чашата, приведе се напред и започна да си играе с копчетата на ризата му. — Често ли се виждаш с Ема?

— Не. Всъщност я видях миналия месец, когато беше в града.

— Колко интересно. — Тя разкопча първото копче. — Вие… гаджета ли сте?

— Не. Това е… Не. Мис Паркс.

— Енджи. — Духна леко дима в лицето му и загаси цигарата. — А твоето име, скъпи?

— Майкъл. Майкъл Кесълринг. Аз се… — Рязко се отдръпна.

— Кесълринг? Полицаят, който разследва убийството на Дарън, не се ли казваше така?

— Той ми е баща. Мис…

Тя започна да се смее.

— Става все по-интересно. Нека го наречем съдба, Майкъл. — Ръката й се плъзна по бедрото му. — Отпусни се.

Той не беше от желязо. Когато го обгърна с ръце, удоволствието го прониза като нагорещено острие на сабя. Не разбираше защо изпита вина. „Смешно е — каза си. — Тя е красива, опасна — мечтата на всеки мъж.“ Беше имал и други жени, като се започне от Карълайн Фицджералд, с която в нощта преди седемнадесетия му рожден ден заедно изгубиха девствеността си — нежно и непохватно. Много неща беше научил след добрата стара Карълайн…

Ейнджи измъкна цигарата от пръстите му и я остави да дими в пепелника. Усети твърдостта му под дланта си. „Ще бъде нежен — помисли си тя. — Много нежен. Каква ирония — да се любя с приятелчето на Ема.“

Едва успя да си поеме дъх. Разтърси глава и за миг видя себе и Ема, застанали на брега. Енджи се изправи, разкопча колана си и бързо свали дрехите си. Тялото й беше бяло, сочно и голо. Тя се погали с ръце с наслаждението на любовник. Хвърли се върху Майкъл и със сладострастно стенание притисна устата му към изваяната си гръд.

— Хайде — прошепна тя. — Прави каквото поискаш.