Нора Робъртс
Публични тайни (23)

Глава 22

В Лондон валеше сняг — мокри, гъсти парцали, които падаха по яките, разтопяваха се и потичаха по гърба. Хубав сняг, само да не се налага да се бориш с трафика на Кингс Роуд.

Ема предпочиташе да ходи пеш. Суини сигурно е вбесен, но сега не й се мислеше за него. Адресът беше записан на парче хартия, пъхнато в джоба на дебелото й палто. Едва ли й беше необходим, тъй като го знаеше наизуст.

Завръщаше се след толкова години в Челси. Сега бе голяма и свободна да прави каквото пожелае. Кварталът й се стори непознат. Въпреки че бе родена в Лондон, тя се чувстваше като туристка. Челси — свърталище на пънкари, й се стори чужд, все едно се намираше примерно във Венеция.

Улиците бяха осеяни с бутици и антикварни магазинчета, където закъснели купувачи търсеха подаръци. Срещаше засмени млади момичета, с перли и анцузи, загърнати в якета. Младежи, мъчещи се да изглеждат едновременно груби, отегчени и светски.

Въпреки снега на Слоан скуеър продаваха цветя. Дори през декември пролетта можеше да се купи на разумна цена. За миг се изкуши, но си отмина. Би било доста странно да се изправи с букет пред вратата на майка си.

Майка й. Нито отричаше, нито приемаше Джейн Палмър като майка. Дори името й звучеше непознато. Смътно си спомняше лицето й. То се появяваше случайно в сънищата й, зачервено от ярост, преди да я удари или разтърси. Лицето от статиите в „Пийпъл“, „Енкуайърър“ и „Поуст“.

„Лице от миналото — помисли си Ема. — А какво общо имат миналото и настоящето?“

Тогава защо беше дошла? Непрекъснато си задаваше този въпрос, докато вървеше по тясната, добре поддържана улица. За да разбере нещо, което я измъчваше толкова години.

Ема си каза: „Каква ирония на съдбата, че се бе преместила в този луксозен и богат квартал, където са живели Оскар Уайлд, Уистлър^[1] и Търнър^[2].“ Писатели и художници винаги биваха привлечени от Челси. Както и музикантите. Мик Джагър има къща тук. Или е имал. Но това бе без значение. Беше дошла само заради Джейн.

А може би контрастите бяха привлекли майка й. Челси беше убежище за хората на изкуството, същевременно тук живееха и обикновени хора. В него цареше спокойствие и трескава забързаност. Може би Джейн бе избрала квартала, защото и Бев живееше тук.

Това също едва ли беше от значение.

Тя спря, ръката й нервно мачкаше чантата, а снежинките полепваха по косата и раменете й. Стоеше пред дома на Джейн — претенциозно и претрупано копие на викторианска къща. Някой бе решил да добави кулички и високи, тесни прозорци. Пердетата бяха плътно спуснати и пътечката още не бе почистена от снега. Не си бяха направили труда да окачат гирлянди или наниз крушки.

Това я накара да си спомни с тъга за къщата на Кесълринг. В Калифорния не валеше сняг, но в къщата цареше уют и празнично настроение. Ема отново си помисли, че нямаше дом, в който да празнува Коледа.

Пое дълбоко дъх, бутна вратата и нагази в снега по пътеката. На дървената врата с орнаменти висеше чукче. Стори й се, че лъвската месингова глава ще се превърне в чудовище. Може би причината бе в атмосферата на приближаващия празник или призраците от детството подтикваха въображението й.

С премръзнали ръце въпреки кожените ръкавици тя вдигна лъвската глава и я пусна да се удари върху дървото.

Никой не се показа. Удари втори път, като се надяваше, че няма да й отворят. Така би могла да си каже, че е направила всичко възможно и ще заличи Джейн от главата и сърцето си. Отчаяно й се искаше да избяга от тази къща, която претендираше да е нещо, което не беше, от месинговата лъвска глава, от жената, която сякаш винаги щеше да я преследва. Беше решила да си тръгне, когато вратата се отвори.

Занемяла гледаше жената в червен копринен халат, смъкнат от едното й рамо, опънат по широкия й ханш. Невчесаната й руса коса ограждаше широко, безхарактерно лице. Лицето й се стори съвсем чуждо. Позна само очите, присвитите, сърдити очи, сега почервенели от пиене, наркотици или недоспиване.

— Е? — Тъй като й стана студено, Джейн загърна халата си. На пръстите й проблеснаха диаманти. За ужас на Ема вонеше на джин. — Виж какво, хубавице, има и по-интересни неща от стоенето на вратата в събота следобед.,

— Кой, по дяволите, е? — От втория етаж се чу раздразнен мъжки глас.

Джейн хвърли отегчен поглед зад себе си.

— Млъкни, разбра ли! — изкрещя му тя. — Е? — Обърна се към Ема. — Виждате, че съм заета.

„Върви си — помисли си с ужас. — Обърни се и просто си тръгни.“

— Бих искала да поговоря с вас. — Ема чу собствения си глас, но й звучеше като на друг човек. — Аз съм Ема.

Джейн не трепна, само очите й се присвиха още повече. Пред нея стоеше млада, висока и елегантна жена, с бледо и фино лице и дълга руса коса. Видя Брайън — след това дъщеря си. За момент изпита нещо като съжаление. След това устните й се изкривиха.

— Ах, ах, ах! Малката Ема е дошла вкъщи при мама. Искаш да ми говориш? — Смехът й я накара да подскочи. Очакваше майка й да се нахвърли върху нея с плесници, но Джейн само отстъпи от входа. — Заповядай, мила. Да си побъбрим.

Поведе я през мрачния коридор към салона, в който цареше безпорядък. „Мирише — помисли си момичето — на алкохол и дим, но не от цигари.“ Атмосферата не се различаваше много от стария апартамент.

Брайън скоро ще престане да й праща ежегодния чек и никакви заплахи или измами не биха измъкнали от него още някое пени. Но оставаше дъщеря й. Нейната малка Ема. Жената трябва да мисли за бъдещето си, реши тя. Особено когато вкусовете и навиците й са скъпи.

— Ще пийнем ли? За да отпразнуваме срещата.

— Не, благодаря.

Джейн сви рамене и наля на себе си. Когато се обърна, червената коприна се опъна по налетия ханш.

— За семейните връзки — предложи тя и вдигна чашата си. Ема се загледа в ръцете си и Джейн избухна в смях. — Да те намеря пред вратата си след толкова години. — Жадно отпи, след това още веднъж и седна на покритото с пурпурно кадифе канапе. — Седни, Ема, сладурче и ми разкажи всичко за себе си.

— Няма нищо за разказване. — Седна вдървено на крайчеца на стола. — В Лондон съм за ваканцията.

— Ваканцията? А, Коледа. — Усмихна се и почука с изпочупените си нокти по чашата. — Е, донесе ли на мама подарък?

Поклати глава. Чувстваше се отново дете. Уплашено и самотно.

— Най-малкото, което би могла да направиш за майка си след всичките тези години, е да й донесеш малък подарък. — Облегна се назад. — Няма значение. Никога не си била внимателно дете. Вече си пораснала. — Забеляза обиците й с диаманти. — И добре се грижиш за себе си. Модни училища, модни дрехи.

— Сега съм в колеж — отвърна Ема безпомощно. — И работя.

— Работиш? За какво, по дяволите, ти е работа? Дъртият ти баща е пълен с пари.

— Харесва ми. — Ядоса се, че не може да контролира заекването си. — Искам да работя.

— Никога не си била умно дете. — Джейн се намръщи и си наля още джин. — Като си помисля за всичките онези години, когато икономисвах, спестявах, лишавах се, за да те облека и нахраня. И ни най-малка благодарност от твоя страна. — Взе бутилката и допълни чашата си. — Само рев и сополи, а след това тръгна с баща си, без дори да се обърнеш. Нависоко хвърчиш, нали, момиченцето ми? Малката принцеса на татко. Въобще не си се сетила за мен.

— Мислила съм за теб — прошепна Ема.

Отново забарабани с пръсти по чашата. Трябваше й една доза, за да се ободри, но се страхуваше, че ако излезе от стаята, дъщеря й ще изчезне и тя ще изгуби всякакъв шанс.

— Настроил те е срещу мен. — Сълзи на самосъжаление протекоха. — Иска те само за себе си, докато аз преживях мъките на раждането, отглеждането ти. Можех да се отърва от теб, знаеш ли? Дори тогава беше лесно, ако познаваш подходящи хора.

Тогава Ема вдигна очи. Потъмнели от мъка, те се впиха в лицето на майка й.

— Защо не го направи?

Джейн стисна чашата с ръка. Те започваха да треперят. Не бе взимала наркотик от часове, а джинът беше слаб заместител. Никога не би си признала, че криминалният аборт я плашеше много повече, отколкото раждането.

— Обичах го. — И защото си вярваше, звучеше като истина. — Винаги съм го обичала. Нали знаеш, израснахме заедно. И ме обичаше, беше ми предан. Ако не беше музиката му, смрадливата му кариера, щяхме да сме заедно. Но той ме изостави. Интересуваше го само музиката му. Мислиш, че го е грижа за теб? — Малко затруднена от джина, тя се изправи. — Не дава и пукната пара. Всичко беше заради кариерата му. Не искаше шибаната му публика да мисли, че Брайън Макавой е човек, който би изоставил дъщеря си.

Старите съмнения и страхове така бързо я обзеха, че тя с усилие произнесе думите.

— Той ме обича. Направил е всичко за мен.

— Той обича само себе си. — Подпря се върху облегалките на креслото на Ема и се надвеси над нея. Нещо светна в очите й. След толкова години трудно би наранила Брайън, а Господ знаеше, че беше използвала всичко, за което се беше сетила, за да му причини болка. Но можеше да нарани Ема, а то е почти същото.

— Той би изоставил и теб, ако не се страхуваше от скандал. Добре, че го заплаших с вестниците.

Не спомена за заплахите да я убие и да се самоубие. Беше толкова маловажно, че не го помнеше.

— Той знаеше, знаеше го и неговият негодник мениджър какво би станало, ако пресата разтръбеше, че най-известната рокзвезда изоставя незаконното си копеле в мизерия. Знаеше го и затова те взе и ми плати доста прилична сума, за да изчезна от живота ти.

Доповръща й се — от думите, от лошия дъх, който усещаше, когато Джейн й говореше.

— Платил ти е?

— Аз си ги спечелих. — Джейн хвана с пръсти брадичката на Ема и я стисна. — Спечелих си всяка лира и дори повече. Той те купи, искаше да си купи душевно спокойствие. Цената беше твърде ниска за него, но и не можа да го получи, нали? Не можа да си купи душевното спокойствие.

— Остави ме. — Хвана ръката й и я отмести настрана. — Не ме докосвай!

— Ти си точно толкова негова, колкото и моя.

— Не. — Скочи от стола, молейки се краката да я удържат. — Не, продала си ме и нямаш никакви права. Може да ме е купил, Джейн, но той също не ме притежава. — Бореше се със сълзите. Няма да се разплаче тук, не пред тази жена. — Дойдох тук, за да те помоля да спреш филма по твоята книга. Надявах се, че у теб е останало някакво майчинско чувство и ще уважиш единственото ми желание. Но съм си губила времето.

От горния етаж се чуха псувни.

— Аз все още съм ти майка! — изкрещя Джейн. — Не можеш да ме смениш.

— Не, не мога. Просто ще трябва да се примиря с това. — Обърна се и тръгна към вратата.

— Искаш да спра филма? — Посегна към ръката й. — Много ли искаш да го спра?

С ледено спокойствие Ема й обърна гръб.

— Да не мислиш, че ще ти платя? Този път си, си направила лошо сметката, Джейн. От мен никога няма да измъкнеш и пени.

— Кучка! — Ръката на Джейн се стовари върху бузата й. Ема дори не се опита да избегне удара. Отвори вратата и си тръгна.

Дълго се разхожда, като избягваше купувачите и хората, извели на разходка кучетата си. Не обръщаше внимание на смеховете, на рева на моторите и коледното настроение около себе си. Сълзите така и не потекоха: може би заради студа или пък от шума.

Не разбра как се намери пред вратата на Бев. Почука бързо, преди да е размислила. Каза си, че е време да приключи с миналото и да продължи живота си.

Вратата се отвори. Почувства домашния уют: беше топло, чуваха се коледни песни, миришеше на елхови клонки. Видя пред себе си Алис. Снегът и студът останаха зад гърба й. „Колко странно — помисли си тя, — че виждам старата си бавачка.“ През изминалите години Ема бе пораснала, а Алис — остаряла. Бавачката я позна и се усмихна.

— Здравей, Алис. — Устните й бяха посинели от студ. — Хубаво е, че се виждаме отново.

Жената не помръдна, а сълзите потекоха по бузите й.

— Алис, не забравяй да дадеш този пакет на Тери, ако мине от тук. — Бев се втурна по коридора с преметната върху ръката си норка. — Ще се върна около… — Спря се и малката черна чанта се изплъзна от ръцете й. — Ема! — прошепна тя.

Стояха неподвижно една срещу друга, а Алис хълцаше между тях. Бев се зарадва. Искаше й се да притисне момичето към гърдите си, но не посмя.

— Трябваше да телефонирам — започна Ема. — В града съм и си помислих, че…

— Толкова се радвам. — Бев се съвзе, усмихна се и пристъпи. — Алис. — Гласът й звучеше толкова нежно. — Би ли приготвила чай.

— Но ти излизаше — бързо се намеси Ема. — Не искам да обърквам плановете ти.

— Няма значение. Алис? — повтори тя. Жената кимна и забърза по коридора. — Колко си пораснала — измърмори Бев. С усилие се въздържа да не я докосне. — Не мога да повярвам… Но ти сигурно си измръзнала. — Хвана ръката й. — Влизай по-скоро вътре.

— Но нали излизаше?

— Не е важно. Парти на един клиент. Ще ми е приятно, ако останеш. — Пръстите й стискаха ръката й, докато очите й не се окъсваха от ли нето на момичето. — Моля те.

— Добре, но само за няколко минути.

— Съблечи палтото си.

Те седнаха в просторния светъл салон. И двете бяха твърде напрегнати.

— Колко е приятно! — усмихна се Ема. — Чух, че си станала много търсен дизайнер. Сега виждам защо.

— Благодаря ти. „О, Господи, какво би трябвало да кажа? Какво да премълча?“ — питаше се Бев.

— С една моя съученичка купихме студио в Ню Йорк. — Покашля се и погледна към огъня в камината. — Нямах представа, че обзавеждането е толкова сложно нещо. При теб винаги е изглеждало съвсем лесно.

— Ню Йорк — изрече Бев, като неспокойно скръстваше и отпускаше ръцете си. — Значи сега живееш там?

— Да. Записах се в университета. Фотография.

— О! Харесва ли ти?

— Много.

— Дълго ли ще останеш в Лондон?

— До първи януари.

Последва дълга и неловка пауза.

Погледнаха с облекчение към Алис, когато влезе да поднесе чая.

— Благодаря, Алис. Аз ще налея. — Бев хвана ръката на бавачката и леко я стисна.

— Останала е при теб — отбеляза Ема.

— Да. Или по-точно, останахме двете заедно. — Докато сервираше чая, тя се успокои. — Все още ли слагаш много сметана и захар в чая?

— Не, американизирах се! — В синята ваза имаше лалета. Питаше се дали Бев си ги беше купила от цветарницата на площада, или сама ги беше отгледала. — Сега вече не слагам толкова много.

— Двамата с Брайън много се страхувахме, че ще надебелееш и че ще останеш без зъби. — Бев трепна и се помъчи да намери по-приемлива тема за разговор. — Кажи ми нещо за твоята фотография. Какви снимки обичаш да правиш?

— Предпочитам да снимам хора — портретна фотография. Надявам се да направя кариера в тази област.

— Чудесно. Много бих се радвала да видя нещо от работите ти. — Тя отново замълча. — Може би, когато дойда в Ню Йорк.

Ема се загледа в красивото коледно дърво. Не беше купила подарък на Бев, който да сложи под дървото. Но може би все пак имаше нещо, което да й подари.

— Защо не ме попиташ как е той, Бев? Би било по-лесно и за двете ни.

Бев погледна Ема в очите — красивите, тъмносини очи, същите като на Брайън.

— Как е той?

— И аз бих искала да знам. Кариерата му върви по-добре от всякога. Последното турне… вероятно ти знаеш всичко.

— Да.

— Композира музика за филм и готви албум с най-добрите си песни. Ще направи и видеоклип. — Тя замълча, после бързо изрече: — Много пие.

— И това знам — промълви Бев. — П.М. много се тревожи. Но те… през последните няколко години отношенията ни се пообтегнаха.

— Ако можех да го убедя да се лекува… — Нервно сви рамене. — Видя какво се случи със Стиви… но толкова е трудно да се говори с татко за това. Пиенето не се е отразило на работата, на композирането, дори и на здравето му. Но…

— Ти се тревожиш.

— Да. Да, тревожа се.

Усмивката на Бев вече не бе така пресилена. Като че ли се появи призракът на онази, която Ема си спомняше.

— Заради това ли дойде?

— Не знам. Може би. Изглежда, че причините са доста.

— Ема. Кълна ти се, че ако знаех как бих могла да помогна, ако съм сигурна, че мога да направя нещо, щях да го направя.

— Защо?

Тя взе чашата си, за да спечели време и да подбере думите.

— С Брайън сме споделяли много неща. Няма значение колко е продължило, колко бях наранена — тези чувства не се забравят.

— Мразиш ли го?

— Не. Разбира се, че не го мразя.

— А мен?

— Ох, Ема!

Момичето рязко разтърси глава и се изправи.

— Нямах намерение да те питам за това. Не исках да говорим за миналото. Просто изведнъж почувствах, че… нещо не е довършено. Не знам какво съм си мислила, че трябва да изпълня днес. Погледна към огъня в камината. — Ходих да видя Джейн.

Чашата на Бев издрънча върху чинийката.

— Ох!

Ема се засмя нервно и зарови пръсти в косата си.

— Да. „Ох!“ Чувствах, че трябва да отида, че ако я видя, ще успея да изясня чувствата си. Толкова беше глупаво да се надявам, че като я помоля, ще спре филма, който правят по нейната книга. — Наведе глава. — Не можеш да разбереш какво означава да я видиш и да осъзнаеш какво представлява майка ти.

— Не знам какво да ти кажа, Ема, освен истината. — Загледа я внимателно. Може би имаше нещо, което би могла да направи, нещо много малко, за да поправи грешката. Когато заговори, гласът й беше спокоен и сигурен. — Ти си толкова различна от нея. Не й приличаше, когато дойде при нас, не й приличаш и сега.

— Тя ме е продала на татко.

— Ох, Господи! — Притисна ръце към лицето си, след това ги отпусна. — Не е вярно, Ема.

— Той й е дал пари. Тя ги е взела. Като някаква стока, която са си разменили и са я пробутали на теб.

— Не! — Тя скочи. — Това е жестоко. Да, той й плати. Щеше да й плати, колкото и да бе поискала, за да си в безопасност.

— Тя каза, че е заради кариерата.

— Лъжа. — Приближи се и хвана ръцете на Ема. — Изслушай ме. Когато баща ти те доведе вкъщи, беше нервен, дори изплашен, но решен да направи това, което според него е правилно. Не заради проклетата кариера, а защото си негова дъщеря.

— И всеки път, когато сте ме поглеждали, сте виждали нея?

— Брайън — не. Брайън — никога. — Тя въздъхна, седна на дивана и прегърна Ема. — Може би в началото да е било така за мен. Но аз бях млада. Исусе, на същата възраст, на която си ти сега. Бяхме лудо влюбени, готвехме се за сватба. Бях бременна с Дарън. И изведнъж се появяваш ти — част от Брайън, с която нямах нищо общо. Бях уплашена. Може би дори съм била обидена. Истината е, че не исках да чувствам нищо към теб, освен известно съжаление. — Отдръпна се, но Бев я задържа за раменете. — Неочаквано и за самата мен аз разбрах, че те обичам като своя дъщеря.

Тогава Ема не издържа, отпусна глава върху рамото й и се разрида. Огъня пращеше в камината, а Бев галеше косата й.

— Съжалявам, детето ми. Толкова съжалявам, че през всичките тези години не бях с теб. Сега ти си голяма и аз пропуснах тази възможност завинаги.

— Мислех, че ме мразиш… заради Дарън.

— Не! О, не!

— Обвинявала си ме…

— Не! — Отдръпна се назад ужасена. — Господи, Ема! Ти беше дете. Аз обвинявах Брайън, но съм грешила. Обвинявах себе си и се моля да съм сгрешила. Но каквито и непростими неща да съм направила или мислила, теб никога не съм обвинявала.

— Аз го чух, че вика…

— Шшт! — Хвана ръцете й и ги вдигна до страните си. Ако знаеше, че Ема е страдала толкова. Само ако знаеше… Може би щеше да намери сили да преодолее болката си и да се посвети на другото дете. — Изслушай ме. Това беше най-ужасното, най-трагичното нещо в живота ми. Нахвърлих се върху хората, на които държах. След смъртта на Дарън, аз бях… Почти не знаех какво и къде съм. Непрекъснато мислех за самоубийство. О, Ема, имаше нещо в него… Понякога не вярвах, че аз съм го родила. И когато си отиде така внезапно, като че ли някой изтръгна сърцето ми. Отдала се на скръбта си, аз измених на другото си дете. И те загубих.

— Аз също го обичах. Толкова много!

— Знам. — Усмихна й се нежно. — О, знам.

— И теб. Ти ми липсваше, Бев!

— Мислех си, че няма да ми простиш и че няма да те видя отново.

Това я учуди. Да й прости! А Ема мислеше, че именно на нея няма да простят никога. След този разговор болката, която бе изпитвала през целия ден, изчезна и тя се усмихна.

— Когато бях малка, си мислех, че си най-красивата жена света. — Притисна бузата си до нейната. — И все още мисля така. Мога ли отново да те наричам „мама“?

Ема усети леката въздишка, когато Бев я прегърна силно.

— Почакай, имам нещо за теб!

Останала сама, бръкна в чантата си за кърпичка. Облегната на възглавниците, тя избърса очите си. Нейната майка винаги е била и ще бъде Бев. Може би това бе отговорът на въпроса, който толкова години я измъчваше.

— Запазих го заради теб — каза Бев, като се върна в стаята. — А може би съм го запазила заради себе си. Помагаше ми през много самотни нощи.

Извика радостно и скочи.

— Чарли!