Нора Робъртс
Публични тайни (21)

Глава 20

Не се чувстваше виновна. Всъщност в момента Ема въобще не искаше да чувства нещо. Знаеше, че ако баща й разбере, че е летяла до Калифорния без охрана, ще побеснее. Можеше само да се надява, че няма да научи. Ако има късмет, ще прекара два дни в Калифорния, ще хване самолета в неделя през нощта, ще бъде в Ню Йорк отново за часовете в понеделник сутрин и само Мариан щеше да знае.

„Добрата Мариан — помисли си тя, когато самолетът се приземи. — Не зададе никакви въпроси, щом като разбра, че отговорите ще бъдат мъчителни.“ Стана на разсъмване, сложи си руса перука, тъмни очила и палтото на Ема и взе такси, за да отиде на утринната служба в катедралата „Сейнт Пат“, а охраната я следваше.

В това време Ема отиде на летището и хвана самолета за крайбрежието. А Суини и колегата му си мислеха, че тя ще прекара спокоен уикенд вкъщи. Мариан трябваше да избърбори нещо набързо, ако Брайън или Джоно се обадеха, но тя поначало си говореше бързо.

„Във всеки случай — каза си Ема, когато слезе от самолета — заровете са хвърлени.“ Сега е тук и ще направи онова, за което е дошла.

Трябваше да види отново къщата. Тъй като е продадена отдавна, едва ли ще може да влезе вътре. Но трябваше да я види.

— „Бевърли Уилшаир“ — каза на таксиметровия шофьор. Уморено отпусна глава и затвори очи зад тъмните очила.

Толкова горещо беше за зимното й палто, но нямаше сили да го свали. Необходима й бе кола под наем. Тя се ядоса, че не е помислила за това предварително. Каза си, че ще уреди въпроса с портиера, веднага щом подреди нещата, натъпкани в чантата й.

„Духове“ — помисли си тя. Срещаше ги по булеварда на Холивуд, в Бевърли Хилс, по брега на Малибу и високо на хълмовете над Лос Анджелис. Сенки от миналото — Ема като малко момиченце при първото си пътуване до Америка, младият й баща, носещ я на раменете си в Дисниленд. Бев, усмихната с ръка над утробата, в която носеше детето си, засменият Дарън, който кара трактора си по персийското килимче.

— Мис?

Ема се стресна и погледна униформения портиер, който чакаше до таксито, за да й помогне.

— Тук ли ще отседнете?

— Да, благодаря. — Механично плати на шофьора, влезе във фоайето и отиде на рецепцията. Взе ключа и за момент забрави, че за пръв път отсяда сама в хотела.

В стаята отвори елегантната си малка пътна чанта и по навик грижливо подреди бельото, окачи дрехите и разположи тоалетните си принадлежности. Щом като свърши, вдигна телефона.

— Тук е мис Макавой от 312. Бих искала кола под наем за два дни. Да, колкото е възможно по-бързо. Благодаря. Ще сляза долу.

Трябваше да свърши още нещо, въпреки че се страхуваше. Взе телефонния указател, отвори го и стигна до буква К — Кесълринг, Л.

Ема си записа адреса. Още живееше тук.

 

 

— Цяла сутрин ли ще закусваш, Майкъл, или ще косиш? В отговор той се ухили на баща си и натъпка в устата си още палачинки.

— Поляната е голяма, ще ми трябват много сили. Нали, мамо?

— Откакто живее отделно, момчето не се храни добре. — Доволна, че на масата са и двамата й мъже, Мардж напълни чашите с кафе. — Ти си само кожа и кости, Майкъл. Имам чудесно парче месо.

— Няма да даваш на този мошеник от яденето ми — възпротиви се Лу.

Майкъл повдигна вежди и след това поля със сладко останалите палачинки.

— Кого наричаш мошеник?

— Ти загуби баса, но не виждам и тревата си окосена.

— Ще стигнем и дотам — измърмори Майкъл и продължи да яде. — Мисля, че мачът беше нагласен.

— Ориолите спечелиха честно и почтено, и то преди месец. Плащай!

Майкъл махна с ръка. Този разговор се водеше всеки уикенд от започването на мачовете за участие в Световното първенство и щяха да го продължат до края на годината.

— Като капитан от полицията трябва да знаеш, че залаганията са незаконни.

— Като сержант в моя район би трябвало да имаш повече мозък и да не приемаш такъв глупав бас. Косачката е в бараката.

— Знам къде е. — Стана, прегърна майка си през раменете. — Как живееш с това момче?

— Не е лесно. — Мардж се усмихна и потупа Майкъл по бузата. — Внимавай с розовите храсти, мили.

Проследи го с поглед, докато затръшваше вратата както обикновено. За момент й се прииска да бъде отново десетгодишно дете.

— Добра работа свършихме, Лу.

— Да. — Занесе на мивката чиниите. Остаряваше прилично, през последните двадесет години почти не бе напълнял. Косата му бе посивяла, но не беше оредяла много. От време на време с нежелание си признаваше, че гони шестдесетте. Чувстваше се много добре благодарение на грижите на жена си.

Мардж здраво бе заседнала в средната възраст. Фигурата й беше елегантна както в деня на сватбата им. Не пропускаше часовете по аеробика. Косата си боядисваше в светло кестеняв цвят.

Преди пет години й беше влязла „муха в главата“, както беше се изразил Лу, да започне собствен бизнес. Той снизходително разреши на „малката си женичка“ да отвори книжарница. Държеше се мило и внимателно като възрастен, потупващ насърчително дете. След това тя просто го удиви, защото се оказа, че се справя чудесно с търговията. Малкият й магазин се разшири. А сега притежаваше три — в Холивуд, Бел Еър и Бевърли Хилс, които процъфтяваха.

„Животът е пълен с изненади“ — помисли си той, когато чу шума на косачката. Жена му, която с години се бе задоволявала да бъде само домакиня, стана бизнесдама. Синът му, който едва изкара колежа, след това почти осемнадесет месеца бездейства, накрая сам реши и се записа в полицейската академия. А колкото до себе си, Лу сериозно обмисляше нещо, за което винаги му се е струвало, че има много време — пенсионирането.

„Хубав е животът“ — помисли Лу и вдиша миризмата на наденички и рози. Поддал се на чувствата си, той завъртя жена си и я целуна силно.

— Момчето ще е заето най-малко един час — измърмори той и погали гърдите й. — Хайде да се качим горе.

Мардж отметна назад глава и се засмя.

Майкъл косеше. Физическото усилие му доставяше удоволствие и леката пот, която избиваше по кожата му беше приятна. Не че обичаше да губи басове. Мразеше да губи каквото и да е.

Апартаментът му го устройваше — басейнът бе с размери на пощенска марка, а съседите — шумни. Липсваше му обаче поляната. Тук, в предградията, с големи, гъсти дървета и спретнати дворове с барбекю отзад и фургончета той се чувстваше у дома. Тук винаги си оставаше дете. Спомни си разходките с велосипед в събота сутрин, Рики Джоуинс и скейтборда му надолу по улицата. Минават хубави момичета в тънки памучни рокли, а ти си приказваш на бордюра и се правиш, че не ги забелязваш.

Кварталът не се бе променил много от детските му години. Той все още беше място, където вестникарчетата караха велосипеди. Съседите продължаваха да се съревновават за най-добре поддържана поляна, за най-хубава градина. Вземаха назаем инструменти и забравяха да ги върнат.

Той бе част от този квартал. Разбра, че му липсва едва когато се премести.

Нещо привлече вниманието му и той погледна нагоре навреме, за да види как се спускат транспарантите на спалнята. От изненада спря да коси, а косачката вибрираше в ръцете му. Все още не беше получил служебната си значка, но не беше необходимо да е детектив, за да си представи какво ставаше зад транспарантите. В девет часа сутринта. Продължи още известно време да гледа, като не знаеше как трябва да се чувства: развеселен, смутен или възхитен. Накрая реши, че ще е най-добре въобще да не мисли за това. Има нещо нечестиво да си представяш, че родителите ти се любят.

Като направляваше косачката с една ръка, разкопча ризата си. Коледни осветителни тела можеше и да са нанизани по стрехите на къщите, но още преди обяд температурата ще стигне осемдесет градуса^[1]. Майкъл махна с ръка на мисис Бакстър, която беше излязла да полее гладиолите си. В отговор тя само се понамръщи, така че той продължи да си пее заедно с Брус Спрингстийн. Преди повече от десет години беше ритнал топка в прозореца на мисис Бакстър, но тя още не му прощаваше.

Беше окосил задния двор и половината от предния и взе да се пита защо баща му не е купил по-удобна косачка. Елегантен мерцедес спря до бордюра. Майкъл хвърли само един поглед, но забеляза, че зад кормилото седи блондинка. Тя поседя в продължение пет минути. Тъмни очила криеха очите й.

После бавно излезе от колата. Беше елегантна и фина като мерцедеса, с дълги крака. Направиха му впечатление деликатните и нежни ръце, които стиснаха кожена чанта.

Майкъл си помисли, че е красива, но твърде напрегната. И богата. Чантата и обувките бяха от много скъпа кожа. А пръстенът и обиците й бяха златни. Начинът, по който се движеше, говореше за богатство и привилегии. Ръцете издаваха нервността й, но движенията й бяха плавни като на балерина.

Решително тръгна по пътеката право към него. През аромата на прясно окосена трева той усети парфюма й.

Когато му се усмихна, сърцето му почти спря. С едната ръка изключи мотора, а с другата измъкна слушалките и я погледна. В настъпилата тишина се чуха импровизациите на Спрингстийн.

— Здравейте. Съжалявам, че прекъсвам работата ви.

Устата му пресъхна. Глупаво беше. Смешно беше. Но той не можеше да го преодолее. Този глас го преследваше от години. Дочуваше го в сънищата, пред телевизора, при разговори с други жени. Свали тъмните си очила и й се усмихна.

— Е, Ема! Има ли подходящи вълни напоследък?

Изненадано го изгледа. Когато го позна, радостно се усмихна.

— Майкъл? — Прииска й се да се хвърли на врата му. Мисълта за това я накара да се изчерви и тя само протегна ръка. — Колко е хубаво да се видим отново.

Ръката, която пое нейната, беше здрава и потна.

— Ти… не дойде нито веднъж на брега.

— Не. — Продължаваше да се усмихва, но трапчинката изчезна. — Не можах да се науча да карам сърф. Не знаех дали още живееш тук.

— Вече не живея тук. Обзаложих се с баща ми и загубих. Затова сега работя в градината. — Бе смутен и не знаеше как да продължи разговора. Бе толкова красива и крехка, с развени от слабия бриз светли коси. — Иначе как си? — успя най-после да попита.

— Чудесно. А ти?

— Добре съм. Виждам те на снимки в някои списания. Веднъж беше на едно от местата за ски.

— Сейнт Мориц.

— Предполагам. — „Очите й са същите — помисли си. — Големи, сини и дружелюбни.“ Само като ги видеше, усещаше тръпки. — На посещение ли си тук някъде?

— Не. Да. Всъщност.

— Майкъл. — Чу гласа на майка си и се обърна. Изправена на вратата, спретната и елегантна. — Няма ли да поканиш приятелката си вътре за нещо разхладително?

— Разбира се. Имаш ли малко време? — обърна се към Ема.

— Да. Надявах се да поговоря с баща ти.

Надеждите му отлетяха като въздуха от спукан балон. Откъде накъде беше решил, че е дошла да го види?

— Татко е вътре. — Успя да се усмихне. — Злорадства.

Ема го последва до вратата, която Мардж остави отворена.

Пръстите й стискаха здраво чантата и нищо не беше в състояние да ги отпусне.

Коледното им дърво беше украсено. Ема го зърна, обсипано с гирлянди и блестящи топки, близо до прозореца. Под него бяха подредени подаръци. Пръснатите тук-там елхови клончета изпълваха с аромата си къщата.

Мебелите бяха стари, но солидни. Тя си помисли: „Семейството ги е ползвало толкова дълго, че сега едва ли ги забелязваха, но ден след ден, вечер след вечер са свикнали с удобството на дивана или на стола.“ Пердетата бяха дръпнати, за да влиза светлина. Три африкански виолетки цъфтяха на източния прозорец.

Беше свалила очилата и си играеше с тях, докато разглеждаше стаята.

— Ще седнеш ли?

— Да, благодаря. Няма да стоя дълго, не искам да ви преча.

— Цяла седмица мечтаех да окося тревата. — Той се засмя и посочи към креслото. — Ще повикам баща ми.

В това време влезе Мардж с поднос с леден чай, чаши и чиния с домашни бисквити.

— Моля, заповядайте. Майкъл закопчей копчето на ризата си — подхвърли тя и постави подноса на масичката за кафе. — Много ми е приятно, когато приятелите на Майкъл се отбиват.

— Ема, това е майка ми. Мамо — Ема Макавой.

Мардж веднага си спомни и едва успя да прикрие съчувствието си.

— О, да, разбира се. — Разля чая. — Все още пазя вестника… от срещата ви с Майкъл на брега.

— Мамо…

— На майките е позволено — каза тя невинно. — Много ми е приятно, че най-накрая се запознахме, Ема.

— Благодаря ви. Извинете ме, че не се обадих предварително.

— Глупости. Приятелите на Майкъл са винаги добре дошли тук.

— Ема е дошла да се види с татко.

— О! — Нещо бързо се появи и изчезна в погледа й. — Е, той е в задния двор, за да провери дали Майкъл не е унищожил някой от розовите му храсти. Ще го повикам.

— Една роза и то, когато съм бил на дванадесет… и от тогава все се страхувам — каза Майкъл и си взе бисквита. — Опитай от бисквитите. Мама прави най-хубавите в квартала.

Взе една от учтивост.

— Къщата ви е много хубава.

Той си спомни огромното имение в Бевърли Хилс, където беше прекарала онова лято.

— Винаги ми е харесвала. — Наклони се към нея и постави ръка върху нейните. — Случило ли се е нещо, Ема?

Не би могла да каже защо този въпрос, зададен така внимателно и тази нежна ръка премахнаха и последните остатъци от самоконтрола й. Бе толкова лесно да сподели с него тревогите и мъката си и да й олекне. Но това не решаваше нищо.

— Не съм сигурна.

Тя се изправи, когато Лу влезе. Смутената й усмивка трогна Майкъл.

— Здравейте, капитане.

— Ема. — Доволен, че я вижда, той прекоси стаята и взе двете й ръце. — Толкова си пораснала.

Едва се сдържа да не зарови глава в гърдите му и да не заплаче както някога в болницата. Вместо това се взря внимателно в лицето му.

— Въобще не сте се променили.

— На един мъж му е необходим точно такъв комплимент от една красавица.

Тя се засмя.

— Не, наистина. Тъй като се занимавам с фотография, се стремя да наблюдавам и да запомням лица. Много сте любезен, че ме приемате.

— Не ставай глупава. Седни, седни. — Забеляза студения чай и си взе чаша, като й даваше време да се успокои. — Баща ти в града ли е?

— Не. — Държеше чашата в ръка, но не пиеше. — В Лондон е — или някъде на път. Аз живея в Ню Йорк, посещавам Нюйоркския университет.

— От години не съм бил в Ню Йорк. — Той се отпусна в креслото с висок, удобен гръб, което толкова му подхождаше. Ема реши, че той рядко сяда на друго място в тази стая. — Каза фотография. Спомням си, че последния път, когато те видях, ти имаше фотоапарат.

— Все още имам. Татко често казва, че е създал чудовище в момента, в който ми е подарил този „Никон“.

— Как е Брайън?

— Добре е. — Въпреки че съвсем не беше сигурна. — Зает е. — Поне в това беше сигурна. След това пое дълбоко дъх и започна с истинската причина за посещението си. — Той не знае, че съм тук. И не искам да знае.

— Защо?

Повдигна ръка, след това безпомощно я отпусна надолу.

— Ако разбере, че съм дошла да ви видя заради Дарън, ще се разтревожи и ще се почувства ужасно нещастен.

— Майкъл, би ли ми помогнал? — Мардж се надигна, но Ема поклати глава.

— Не, моля. Няма нужда да излизате. Това наистина не е нещо лично. Предполагам, че никога не е и било. — Развълнувана, тя остави чашата си. — Само се питам дали е имало нещо, което вие знаете, до което пресата не е успяла да се добере. Нещо, което са премълчали пред мен. За дълги години от време успявах да не мисля за това. Но то никога не ме е напускало напълно. И тази нощ си спомних.

— Какво? — Лу се наведе напред.

— Просто една песен — прошепна тя. — Песен, която чух онази нощ. Спомням си, че звучеше, когато тръгнах към стаята на Дарън. Толкова ясно чух песента, думите, виковете на Дарън. Но не можах да стигна до вратата, разбирате ли. Когато се опитам да си спомня, виждам само себе си в коридора.

— Може би това е всичко. — Лу се загледа в чашата си. — Както Ема и той успяваше за известно време да не мисли за случая. Но в края на краищата винаги се връщаше. Лицето на момченцето щеше да го преследва цял живот. — Ема, ние никога не разбрахме със сигурност дали си влязла в стаята и дали си видяла нещо. По онова време мислехме, че си видяла нещо, но ти беше много объркана. Като че ли беше чула нещо, което те беше изплашило, изтичала си да извикаш баща си и си паднала. Била си само на шест години и си се страхувала от тъмнината.

„И сега се страхувам“ — помисли си тя.

— И за не успях да разбера. Измъчва ме това, че не можах да предотвратя нещастието. Да го спася.

— В това отношение мога да те успокоя. — Остави чашата си настрана. Искаше да го възприеме като ченге, като длъжностно лице. — Онази нощ в стаята на брат ти е имало двама мъже. Бавачката твърдеше, че е чула двама души да шепнат, докато са я завързвали. Намерената на пода спринцовка съдържаше приспивателно, дозата бе за дете. Успяхме да установим, че времето от връзването на бавачката до падането ти по стълбите е било най-малко двадесет минути. Било неуспешен опит за отвличане, Ема, с трагични резултати, но добре обмислен. Случило се е нещо, което е объркало плановете им, объркало е и тях. Може би никога няма да узнаем какво е било. Но ако беше влязла в онази стая и се бе опитала да спасиш Дарън, по всяка вероятност щеше да бъдеш убита и ти.

Надяваше се да е прав. Молеше се да е прав. Но това едва ли би могло да я успокои. Когато си тръгна, тя си обеща да се опита да му повярва.

— Имаш чудесни родители — каза на Майкъл, докато я изпращаше до колата.

— Да. Почти съм ги опитомил. — Сложи ръка на дръжката. Този път нямаше да я остави да си отиде така бързо. Припомни си я на брега. Дали беше преди пет години? Изглеждаше тъжна и прекрасна. Тогава тя бе докоснала някаква струна в сърцето му. И сега отново се развълнува.

— Дълго ли ще останеш в града?

Тя погледна към улицата. Беше приятен квартал. Деца играеха и се чуваше бръмченето на друга косачка. Помисли си с тъга колко добре ще се чувства, ако живее на такова място.

— Утре си заминавам.

Искаше му се да изругае.

— Много кратко посещение.

— Имам часове в понеделник. — Погледна го и също се почувства неловко. Изглеждаше й по-хубав, отколкото си го спомняше — Нащърбения зъб, леко гърбавия нос. — Бих искала да имам повече време.

— Какво ще правиш сега.

— Аз… смятам да се разходя с колата.

Разбра за какво става дума и не беше съвсем сигурен дали идеята му харесва.

— Искаш ли компания?

Мислеше да му откаже любезно, както я бяха учили, но вместо това изрече:

— Да, много.

— Почакай само момент. — Той изхвърча, преди да се е отказала от намерението си. Входната врата на къщата се затръшна зад него и на влизане, и на излизане. Когато се настани на седалката до нея, той й се усмихна. — Спести ми един час косене. Татко няма да издържи и ще окоси тревата, докато се върна.

— Радвам се, че съм ти помогнала.

Известно време шофираше безцелно, доволна, че вятърът развява косата й, че слуша музика от радиото и че води приятен разговор. Когато чу гласа на баща си, чист и силен, леко се усмихна.

— Все още ли те вълнува? — попита той.

— Когато го слушам? Не, вече не. Познавах гласа му, преди да познавам него. Не мога да мисля непрекъснато за песните му. Може би и с теб е същото. Искам да кажа — той ти е баща, но е и полицай. И сигурно за теб е съвсем естествено, че носи пистолет и полицейска значка.

— Така е. И все пак за мен бе много странно, когато започнах да работя при него.

— Работиш при него!

— Да. Предадох се. — Усмихна й се. — Както някога се изрази Джоно, тръгнах по стъпките на баща си.