Нора Робъртс
Публични тайни (13)

Глава 12

— Не иска да се връща обратно. — Брайън наблюдаваше Ема, която се разхождаше с фотоапарат в ръка из репетиционната зала. Беше й я подарил при мъчителното сбогуване в девическото училище „Сейнт Кетрин“, на север в щата Ню Йорк.

— Едва от месец е там? — напомни му Джоно. Усети съжаление към малкото момиче, което фотографираше китарата на Стиви, поставена на стойка в ъгъла. — Дай й малко време да се приспособи.

— Изглежда, че само това прави — приспособяваме се. — Бяха минали осем седмици от раздялата с Бев. Той тъгуваше непрекъснато за нея. Жените, с които преспиваше, му действаха като наркотик, а наркотиците — като жени. И двете само временно облекчаваха болката.

— Защо не й телефонираш? — Толкова отдавна бяха приятели, че Джоно четеше мислите му.

— Не. — Беше го обмислял неведнъж. Вестниците коментираха раздялата им и новите му връзки. Питаше се какво още биха могли да си кажат с Бев, без да влошат нещата. — Безпокоя се за Ема и турнето.

— Всичко ще е наред. — Джоно се загледа в Енджи. — С някои изключения.

Брайън само сви рамене и започна да натиска безразборно клавишите на пианото.

— Ако получи роля в киното, ще престане да ни се пречка.

— Гадна малка кучка! Не вижда ли, че го прави на маймуна! — Джоно наклони глава и започна да имитира превзетия й говор: — Много, много сладко, миличко!

— Успокой се! Докато П.М. е луд по нея, ние ще трябва да я понасяме. А имаме и по-сериозни грижи от малката Енджи. — Загледа се в Стиви, който се връщаше в залата.

Брайън беше забелязал, че той твърде много се задържа в тоалетната. Причината едва ли бе в бъбреците му. Независимо какво си бе инжектирал или погълнал този път, беше силно дрогиран. Заблъска струните на китарата, но не се чу никакъв звук, тъй като усилвателите бяха изключени.

— Ще трябва да изчакаш, докато премине действието на наркотика, ако искаш да говориш с него — каза Джоно. — Разбира се, ако можеш да го хванеш недрогиран. — Искаше да добави още нещо, но реши, че Брайън има достатъчно грижи. И едва ли Щеше да го зарадва, ако му кажеше какво бе чул, преди да напусне Ню Йорк.

Джейн Палмър пишела книга. Разбира се, някой друг щеше да свърши работата — да свърже думите в изречения. За нея бяха важни парите. А каквото и да е казала, вероятно нямаше да се хареса на Брайън. Реши, че е по-добре Пит да се заеме с това и да не го занимава поне докато свърши турнето.

Ема почти не обръщаше внимание на репетицията, която беше в разгара си. Десетки пъти беше слушала всички песни. Повечето бяха от албума, който нейният Татко и другите записваха предишния път в Калифорния. Тогава ходи в студиото няколко пъти. Веднъж Бев доведе и Дарън.

Не искаше да си спомня за Дарън, твърде много я болеше. След това обаче я обхвана чувство за вина от това, че се опитваше да го зачеркне от мислите си.

Чарли също й липсваше. Беше го оставила в Лондон, в креватчето на Дарън. Надяваше се, че Бев ще се грижи за него. И може би един ден, когато се върнат вкъщи, тя ще й говори отново и ще се смее, така както се смееше преди.

Не разбираше много от покаяние, но си мислеше, че беше справедливо да остави Чарли.

Тревожеше я и училището. Беше уверена, че щом ще бъде разделена от всички, които обичаше, това е мястото за наказание, задето не изпълни обещанието си да се грижи за Дарън.

Спомняше си как я наказваше майка й — виковете и ударите. Но нищо не можеше да се сравни с терзанията, които преживяваше сега.

„Татко не го нарича наказание“ — размишляваше тя. Каза й, че отива в добро училище, където ще получи добро образование. И където ще бъде на сигурно място. Бодигардовете непрекъснато щяха да я наблюдават. Ема ги ненавиждаше: едри, мълчаливи мъже. Не приличаха на Джоно и другите. Искаше да пътува от град на град със състава, дори и със самолет. Харесваше и хотелите: можеше да скача по леглата и да си поръчва чай от хотелските офиси. Но трябваше да се върне отново в училището при сестрите с ласкави очи и решителни ръце, към сутрешните молитви и уроците по граматика.

Погледна баща си, който започваше „Солджър блус“. Още една песен за войната: груби стихове, остър и насечен ритъм. Не разбираше защо песента я привлича. Може би заради чинелите на П.М. или страстната китара на Стиви. Когато започна дуетът на Джоно и Брайън, тя вдигна фотоапарата си. С огромно удоволствие правеше снимки и се справяше с лекота за дете на нейната възраст. Може би за да заглуши угризенията си, че я изпраща в това мрачно училище, Брайън бе избрал твърде скъп и сложен фотоапарат.

— Ема.

Обърна се и видя висок мургав мъж. Не беше от охраната, но й се стори познат. И тогава си спомни. Усмихна се, защото в болницата той беше толкова внимателен с нея.

— Помниш ли ме? — попита Лу.

— Да. Вие сте полицаят.

— Правилно. — Хвана момчето до него, стараейки се да отвлече вниманието му от репетиращата група. — Това е Майкъл. Говорихме за него.

Погледна го с интерес, но беше прекалено срамежлива, за да го попита за летните кънки и падането от покрива.

— Здравей.

— Здрасти. — Погледна я, усмихна се, а очите му отново се приковаха в четиримата мъже в центъра на залата.

— Трябва да включим и валдхорни — започна Брайън след сигнала за почивка. — Не мога да получа пълна звучност без тях.

Когато забеляза човека до Ема, сърцето му сякаш спря да бие.

— Лейтенант?

— Мистър Макавой. — Лу погледна предупредително сина си й прекоси залата. — Съжалявам, че прекъсвам репетицията ви, но исках да поговоря отново с вас и с вашата дъщеря, ако е възможно.

— Дали…

— Не. За съжаление мога да добавя съвсем малко към това, което вече знаете. Но бих ли могъл да разполагам с няколко минути от времето ви?

— Разбира се. Момчета, не желаете ли да отидете на обяд?

— Да те изчакам — предложи Джоно.

— Не. — Брайън го потупа по рамото. — Благодаря.

Ема улови израза в очите на Майкъл. Беше го виждала толкова пъти в очите на момичетата от училището, когато узнаеха кой е баща й. Сви леко устни. Харесваше лицето му, леко гърбавия му нос и светлите сиви очи.

— Искаш ли да се запознаеш с тях? — попита го тя.

Момчето изтри потните си длани в джинсите.

— Да. Би било върхът.

— Надявам се, че няма да имате нищо против — каза Лу на Брайън, като разбра, че Ема му е спестила молбата. — Доведох и сина си. Не е съвсем по правилата, но…

— Разбирам. — Погледна със завист момчето, докато Майкъл възторжено изучаваше Джоно. Дали и Дарън щеше да е такъв жив и як на единадесет? — Ще му изпратя новия албум. Започват да го продават едва след две седмици. Ще стане героят на училището.

— Много любезно от ваша страна.

— Няма нищо. Убеден съм, че вие отделихте повече време за Дарън, отколкото се изисква от вас.

— Службата и на мен, и на вас не е от девет до пет, мистър Макавой.

— Вярно е. Но винаги съм мразил ченгетата. — Усмихна се леко. — Предполагам, че с всеки е така, докато не му потрябва полиция. Наел съм местна детективска фирма, лейтенант.

— Да, знам,

Брайън за пръв път от дълго време се засмя непринудено.

— Да, предполагам, че знаете. Те ми докладваха, че сам сте свършили много повече, отколкото петте ченгета през последните месеци. А това е единственото нещо, което те успяха да ми кажат, че не знаете. Човек би помислил, че имате личен интерес да ги откриете.

— Такова хубаво момченце беше, мистър Макавой.

— Да, за Бога, беше хубав! — Погледна китарата, която все още държеше. Изпита огромно желание да я захвърли и вероятно заради това я остави с подчертано внимание на стойката. — За какво бихте желали да говорите с мен?

— Само няколко детайла, които искам да обсъдим отново. Знам, че се повтарям.

— Няма значение.

— Бих желал да поговоря отново и с Ема.

— Нищо не може да ви каже.

— Може би все още не съм задал точните въпроси.

Брайън прокара пръсти през косата си. Беше я намалил доста.

— Дарън е мъртъв, а не искам да рискувам душевното състояние на Ема. В момента то е деликатно. Тя е само на шест години и за втори път през живота си се разделя с близки хора. Сигурно сте прочели, че с жена ми се разделихме.

— Съжалявам.

— За Ема е по-тежко. Не искам отново да я разстройвам.

— Няма да настоявам. — Трябваше да отложи предложението за хипноза.

Доволна от ролята си на домакиня, Ема заведе Майкъл при баща си.

— Татко, това е Майкъл.

— Здравей, Майкъл.

— Здравейте. — Момчето се смути и само се усмихна.

— Обичаш ли музиката?

— О, да. Имам много ваши плочи. — Искаше да помоли за автограф, но се страхуваше, да не изглежда смешен. — Страхотно беше да ви чуя да свирите! Няма по-велики от вас!

— Благодаря.

Ема им направи снимка.

— Татко ще ти изпрати снимката — обеща тя, загледана в нащърбения му преден зъб.

 

 

Когато Лу си тръгна от репетицията заедно с Майкъл, той почувства първите признаци на главоболие, придружено от болезнено чувство за безсилие. Удържа обещанието си да не настоява. Нямаше и такава възможност. Още в момента, в който спомена нощта, през която беше убит брат й, погледът на Ема стана празен и тялото й се вкамени. Беше убеден, че тя е видяла или чула нещо, но споменът за това вече беше изличен. Помнеше само чудовища и ръмжащи сенки.

Не искаше да признае, че делото зависи от уплашеното до смърт шестгодишно момиченце. Психиатрите, с които се консултира, не му даваха големи надежди. Те смятаха, че е възможно детето никога да не си спомни какво се е случило в онази нощ.

„Остава ни само човекът с пиците“ — помисли си Лу мрачно. Два дни им бяха необходими, за да открият магазина и продавача. Той веднага си спомни поръчката, защото я бе сметнал за шега. За щастие си спомни и името на клиента.

Човекът, поръчал толкова пици през онази нощ — Том Флетчър, свиреше на алт и тенор саксофон с различни групи. Изминаха седмици, докато успеят да го открият, след това още седмици, за да изготвят необходими документи и върнат музиканта от турнето му в Джамайка.

Лу предпочете да заложи на тази карта. Който и да е бил в стаята на Дарън, не беше слязъл по главното стълбище, нито бе скочил от прозореца. Тогава оставаше стълбището към кухнята, където Том Флетчър се е опитвал да убеди продавача да изпрати петдесет пици.

— Ей, татко, това беше върхът! — Майкъл повлече бавно крака по тротоара, за да продължи удоволствието още малко. Отвори вратата на бащиния си Чевъл–68 и се загледа в горните прозорци на сградата зад гърба си. — Всички момчета ще ми завиждат, като разберат. Нали мога да им кажа? Вече знаят, че ти се занимаваш със случая.

— Да. — Лу замислено притисна основата на носа си. Не беше сигурен дали главоболието се дължи на напрежението, или на оглушителната музика в залата. — Всички знаят. — Нали беше успял да се пребори с три пресконференции.

— Защо имат охрана? — Пожела да узнае Майкъл.

— Каква охрана?

— Тази. — Докато баща му сядаше на шофьорското място, Майкъл посочи към четирима мъже с тъмни костюми и широки рамене, близо до входа на сградата,

— По какво разбра, че са охрана?

— Хайде, де! Можеш да ги наречеш и ченгета. Дори ченгета под наем.

Лу не знаеше дали да се намръщи, или да се засмее. Как ли би се почувствал капитанът, ако научи, че единадесет годишни хлапета разпознават цивилните ченгета.

— За да не допускат хората да правят скандали и за да не ги нападат. А и малкото момиче — добави Лу. — Някой може да го отвлече.

— Искаш да кажеш, че ги охраняват през цялото време?

— Да.

— Кошмар — промърмори Майкъл. Вече не беше сигурен, че желае да стане рокзвезда. — Мразя да ме наблюдават хора през цялото време. Как би могъл да имаш някакви тайни?

— Трудно е.

Докато баща му се отдалечаваше от тротоара, Майкъл хвърли последен поглед назад.

— Ще отидем ли в закусвалните Макдоналд?

— Да. Разбира се.

— Предполагам, че тя не би могла да отиде там.

— Коя?

— Малкото момиче. Ема. Предполагам, че тя не би могла да отиде в Макдоналд.

— Не. — Лу разроши косата му. — Предполагам, че не може.

Само след няколко минути Майкъл седеше с хамбургер със сирене, пържени картофи и шейк. Лу отиде до телефонната кабина. През прозореца на кабината виждаше Майкъл да добавя кетчуп на хамбургера си.

— Кесълринг — каза той. — Връщам се след час.

— Лоша новина те кача, Лу.

— Какво се е случило?

— Флетчър — твоят човек с пиците.

— Не се ли е върнал в Лос Анджелис?

— Пристигнал е. Изпратих двама униформени полицаи тази сутрин. Изглежда, са закъснели с шест часа. От толкова време е бил мъртъв.

— Мамка му!

— Изглежда като от свръх доза наркотици. Намерихме у него висококачествен хероин. Очакваме доклада на следователя.

— По дяволите! — Удари силно с ръка по стената на кабината, така че минаващата отвън майка накара трите си деца да се разбързат. — Момчетата от лабораторията прегледаха ли хотелската му стая?

— Огледаха всичко.

— Дай ми адреса. — Порови за бележника си. — Ще оставя момчето си вкъщи и после ще се отбия там.

Лу си записа, изруга отново и окачи слушалката. Отвори вратата и за да се успокои поне малко, се облегна на нея. През прозореца виждаше как синът му се справя с хамбургера.