Нора Робъртс
Публични тайни (10)

Глава 9

Лу Кесълринг хъркаше като заклан. Ако си позволеше удоволствието да изпие една бира преди лягане, хъркаше още по-силно. Заради това жена му от седемнадесет години насам спеше с тапи на ушите. Лу знаеше, че Мардж го обича безрезервно, а себе си считаше за успял хитрец. За щастие не беше спал с нея преди женитбата. Така си бе спестил тази малка тайна. Когато тя я откри, той вече беше поставил халка на пръста й.

Тази нощ той хъркаше така, сякаш рендосваше дъски. Почти тридесет и шест часа не беше спал в леглото си. Сега, когато случаят Каларми приключи, щеше не само да се наспи, но и да мързелува през целия уикенд.

Сънуваше, че подрязва розите в двора и се боричка със сина си. Няколко хамбургера се печаха на скарата навън и Марджи щеше да приготви картофената си салата.

Преди дванадесет часа трябваше да убие човек. Не беше за пръв път, но слава Богу не му се случваше и често. Когато се налагаше да стреля и да убие някого, след това имаше нужда да се скрие в обикновеното ежедневие: картофи и печени хамбургери, стегнатото тяло на жена си до своето през нощта, смеха на сина си.

Беше ченге. Добро ченге. През шестте години в отдел „Убийства“ за втори път стреляше. Ежедневието на полицая беше твърде еднообразно — много ходене, много бумащина и телефонни обаждания. И само понякога, мигове на ужас.

Знаеше също така, че като ченге му се налага да се сблъсква с неща, за които по-голямата част от света не подозираше — убийствата, войните на гетата, намушкванията в тъмни алеи, кръвта, останките.

Лу познаваше всичко това, но не мислеше за работата си. Беше четиридесетгодишен и откакто на двадесет и четири постави полицейската си значка, никога не се занимаваше с работата си вкъщи.

Понякога обаче тя го следваше и тук.

Обърна се, хъркането му спря, когато телефонът иззвъня. Механично протегна ръка и все още със затворени очи вдигна слушалката.

— Да. Кесълринг.

— Лейтенант. Тук е Бъстър.

— Какво, на майната си, искаш? — Знаеше, че може спокойно да ругае, тъй като Мардж не го чува.

— Съжалявам, че ви събуждам, но имаме инцидент. Нали познавате Макавой, Брайън Макавой, певеца?

— Макавой? — потърка с ръка лицето си, борейки се със съня.

— „Девъстейшън“. Рокгрупата.

— Да, да! Добре. — Не беше много по рока — освен ако беше Пресли или Евърли Брадърс. — Какво се е случило? Някакви хлапета са надули стереоуредбата много високо и мозъците им са се пръснали?

— Някой е убил момченцето му. Изглежда като неуспешен опит за отвличане.

— А, по дяволите! — Напълно събуден, Лу запали осветлението. — Дай ми адреса.

Светлината събуди Мардж. Огледа се и видя Лу гол, седнал на края на леглото да записва нещо в бележника си. Стана, мушна ръцете си в джобовете на памучната роба и без да се оплаква, слезе долу да приготви кафе.

 

 

Лу намери Брайън в болницата. Не знаеше какво да очаква. Виждал го беше няколко пъти по вестниците или по телевизията, когато певецът правеше изявления против войната. Наричаха го „борец срещу войната“. Лу нямаше високо мнение за групичките, които манифестираха, дрогираха се, пускаха дълги коси и раздаваха цветя по ъглите. Но и той беше против войната. Беше загубил брат си в Корея, а момчето на сестра му замина за Виетнам преди три месеца. Но в момента Лу не се интересуваше от политическите възгледи на Макавой, нито от косата му.

Спря, изучавайки Брайън, отпуснат в кресло с дамаска на цветя. На живо изглеждаше по-млад: слаб и изключително красив. Беше замаян след шока. В стаята имаше и други хора, а димът от няколкото пепелници се издигаше нагоре.

Брайън механично сложи цигарата в устата си, дръпна, постави я долу отново и издиша.

— Мистър Макавой.

Погледна нагоре и видя висок, суховат човек с внимателно сресана назад тъмна коса с продълговато, все още сънено лице. Носеше сив костюм, старомодна вратовръзка с почти същия цвят и снежнобяла риза. Черните му обувки бяха като полирани. На брадичката си имаше лека драскотина от скорошно бръснене.

„Странни неща забелязва човек“ — помисли си Брайън и продължи да пуши.

— Да?

— Аз съм лейтенант Кесълринг. — Извади значката си, но Брайън продължаваше да разглежда лицето му, а не полицейския знак. — Налага се да ви задам няколко въпроса.

— Не можете ли да почакате, лейтенант? — Пит Пейдж хвърли неприязнен поглед към значката. — Мистър Макавой не е в състояние да се занимава с това сега.

— За всички ще е от полза, ако приключим с предварителните процедури. — Лу седна. Прибра значката и постави ръце на коленете си. — Съжалявам, мистър Макавой. Не бих желал да увелича болката ви. Искам да открия кой е виновникът.

Брайън запали цигара от фаса на друга и не отговори.

— Какво бихте ми казали за това, което се е случило тази нощ?

— Убиха Дарън. Малкото ми момченце. Измъкнали са го от креватчето и са го оставили на пода.

С болка в сърцето Джоно стисна пластмасовата си чаша с кафе и се обърна. Лу бръкна в джоба си за бележника и подострения си молив.

— Познавате ли някого, който би искал да причини зло на момчето?

— Не. Всички обичаха Дарън. Беше толкова очарователен и забавен. — Усети, че гърлото му се свива на топка и потърси чашата си кафе.

— Знам, че е мъчително. Можете ли да ми разкажете за вечерта?

— Имахме парти. Всички трябваше да заминем за Ню Йорк и имахме парти.

— Бих желал да видя списъка на гостите.

— Не зная. Бев би могла… — Замлъкна, защото си спомни, че и тя, замаяна от приспивателни, лежи в някоя болнична стая.

— Ние, между нас, ще можем да направим доста точен списък — намеси се Пит. Опита се да отпие от кафето, но се изгори. — Трябва да знаете, че никой от поканените в дома на Брайън не би го извършил.

Лу възнамеряваше сам да се убеди в това.

— Познавахте ли всеки човек от гостите, мистър Макавой.

— Не знам. Вероятно не. — Притисна силно с длани очите си. Болката като че ли го успокояваше. — Приятелите и приятели на приятелите и тъй нататък. Отваряш вратата и хората влизат. Просто така става.

Лу кимна, като че ли разбрал. Припомни си как Мардж планираше своите партита: внимателно изготвения списък на гостите, на приелите поканата, детайлното проучване на менюто. Партито за петнадесет годишнината от сватбата им беше така планирано, сякаш беше правителствен прием.

— Ще поработим над списъка — реши Лу. — Дъщеря ви — Ема се казва, нали?

— Да, Ема.

— Била е горе по време на партито?

— Да. Спеше. — Децата му бяха легнали здрави и живи. — И двете бяха заспали.

— В една и съща стая?

— Не, имат самостоятелни стаи. Алис Уолингфорд, нашата бавачка, беше горе при тях.

— Да. — Вече знаеше от доклада, че бавачката е била намерена вързана, със запушена уста и полумъртва от срах в леглото си. — И малкото момиче е паднало по стълбите?

Ръката на Брайън стисна конвулсивно чашата, пръстите му пробиха крехката пластмаса. Кафето протече през дупките.

— Чух я да ме вика. Излизах от кухнята с Бев. — Спомняше си до болка онази бърза, сладострастна целувка преди писъка. — Ние се затичахме и я видяхме на пода, в подножието на стълбите.

— Видях я да пада. — П.М. присви зачервените си очи. — Погледнах нагоре и тя летеше надолу. Стана толкова бързо.

— Казахте, че е викала. — Лу погледна отново към П.М. — Преди да падне ли викаше, или след това?

— Аз… преди това. Да, заради виковете погледнах нагоре. Тя викаше, а след това, изглежда, е загубила равновесие.

Лу си записа. Ще трябва да поговори с малкото момиче.

— Надявам се, че не се е ударила лошо?

— Лекарите. — Цигарата на Брайън беше изгоряла до филтъра. Остави я в пепелника и посегна към горчивото, студено кафе, останало в разкъсаната чаша. — Не са излезли оттам. Не са ми казали. Не мога да загубя и нея. — Кафето се разплиска в треперещата му ръка. Джоно приседна до него.

— Ема е издръжлива. Децата падат непрекъснато. — Хвърли злобен поглед към Лу. — Не можете ли да го оставите на мира?

— Само още няколко въпроса. — Свикнал беше на такива погледи. — Вашата жена ли, мистър Макавой, намери сина ви?

— Да. Тя се качи горе, след като чухме линейката. Искаше да погледне… Разбирате ли, искаше да се увери, че той не се е събудил. Чух я да крещи, да крещи, да крещи… Затичах се. Когато стигнах в стаята на Дарън, тя седеше с него на пода. И виеше. Трябваше да й дадат нещо, за да я отведат.

— Мистър Макавой, имало ли е заплахи срещу вас, жена ви или децата?

— Не.

— Никакви?

— Не. Е, имаше писма от време на време. Главно политически. Пит ги държи отделно.

— Бихме искали да видим всичко, което се е получило през последните шест месеца.

— Голяма купчина писма са, лейтенант — обясни Пит.

— Ще се справим.

Брайън се надигна, защото влезе докторът.

— Ема! — Беше единственото, което можа да каже.

— Тя спи. Има мозъчно сътресение, счупена ръка и няколко натъртени ребра, но няма вътрешни наранявания.

— Ще се оправи ли?

— През следващите няколко дни ще трябва внимателно да се наблюдава, но, разбира се, изгледите са добри.

 

 

Едва сега заплака. Не беше в състояние, когато видя безжизненото тяло на сина си, не можа, когато взеха цялото му семейство и той остана в чакалнята. Закри лицето си с ръце и през пръстите му се процеждаха горещи сълзи.

Лу внимателно затвори бележника си и отиде в коридора при доктора.

— Аз съм лейтенант Кесълринг от отдел „Убийства“. — Отново извади значката си. — Кога ще мога да говоря с момиченцето?

— Може би след ден или два.

— Трябва да я разпитам колкото е възможно по-скоро. — Извади визитна картичка и я подаде на доктора. — Бихте ли ми позвънили, щом бъде в състояние да говори. Жената, Бевърли Макавой?

— С приспивателни е. Ще се събуди след десет или дванадесет часа. Но и тогава не мога да ви гарантирам, че ще е в състояние да говори или пък че аз ще й разреша.

— Просто позвънете. — Погледна към чакалнята. — И аз имам син, докторе.

Сънищата на Ема бяха кошмарни. Искаше да извика татко, мама, но като че ли ръка притискаше устата и очите й. Някаква огромна тежест лежеше върху нея.

Бебето викаше. Викът отекваше в стаята, в главата й. Сякаш Дарън беше вътре в главата й и пищеше, за да излезе. Искаше и трябваше да отиде при него, но около леглото й имаше двуглави змии и ръмжащи озъбени чудовища. Всеки път, когато се опитваше да стане, те се хвърляха към нея, като съскаха и се хилеха злобно.

Ако останеше в леглото, щяха да си отидат, но Дарън я викаше.

Трябваше да събере смелост и да изтича до вратата. Когато я достигна, змиите изчезнаха. Под краката й подът като че ли оживяваше, движеше се, пулсираше. Погледна назад. Беше в своята стая, с играчките и куклите, подредени на рафтовете, със светещия засмян Мики Маус. Докато го гледаше, усмивката му стана злобна.

Изтича в коридора, беше тъмно.

Отнякъде долиташе музика. Сенките като че ли танцуваха. Чуваха се звуци, тежко, влажно дишане, ръмжене и движение на нещо сухо и плъзгащо се по дървото. Когато се, затича при виковете на Дарън, почувства горещ дъх по ръцете си и захапвания по глезените.

Беше заключено. Тя дърпаше и удряше по вратата, а писъците на брат й се издигаха все по-високо, но музиката ги поглъщаше. Под натиска на юмручетата й вратата се отвори. Видя мъжа, но той нямаше лице. Забеляза само блясъка на очите и зъбите му.

Той тръгна към нея и тя се уплаши много повече от него, отколкото от змиите и чудовищата, зъбите и ноктите. Ослепяла от срах, побягна. В ушите й отекваха писъците на Дарън.

След това падаше, падаше… в тъмна яма. Дочу някакъв звук като от чупене на клони и се опита да извика. Но можеше само да пада — безшумно, безкрайно, безпомощно. Останаха само музиката и писъците на брат й.

Когато се събуди, беше светло. Нямаше кукли по рафтовете. Нямаше никакви рафтове, а само голи стени. Запита се дали не е в хотел. Опита се да си припомни, но веднага почувства болката — горещата, тъпа болка, която като че ли пулсираше навсякъде по тялото й. Стенейки, обърна главата си.

Баща й спеше на един сол. Главата му беше клюмнала малко настрана. Лицето му бе бледо под наболата брада. Ръцете му, свити в юмруци, лежаха в скута му.

— Татко.

Току-що беше заспал, но веднага се събуди. Сред белите болнични завивки видя отворените й и малко уплашени очи. Сълзи отново стегнаха гърлото му и изгаряха очите му. С последни сили успя да се овладее.

— Ема. — Тръгна към нея, седна на ръба на леглото и зарови измъченото си лице в рамото й.

Искаше да го прегърне, но ръката й лежеше гипсирана. Страхът я сграбчи отново. Отново чуваше звука от онова сухо изпращяване и страшната болка, която го последва.

Не е било сън — а ако е било истина, тогава и останалото…

— Къде е Дарън?

„Най-напред попита за него“ — помисли си Брайън и стисна затворените си очи. Как би могъл да й каже? Как би могъл да й обясни нещо, което самият той не беше проумял или повярвал? Тя беше само дете. Единственото му дете.

— Ема. — Целуна я по бузата, слепоочието, челото, като че ли по такъв начин щеше да намали болката и за двамата. Взе ръката й. — Спомняш ли си приказката, която ти разказах за ангелите — как живеят на небето.

— Летят и пеят и никога не си причиняват болка един на друг.

„О, добре, че измислих тази хубава приказка“ — помисли Брайън горчиво.

— Да, точно така. Понякога избрани хора стават ангели. — Трябваше да се върне много назад, за да си припомни католическата си вяра и да разбере, че не беше успял да се освободи от нейното влияние. — Понякога Господ обича толкова много тези хора, че ги взема при себе си на небето. Дарън е сега там. Той е ангел на небето.

— Не! — За пръв път, откакто се беше измъкнала изпод мръсната мивка преди около три години, тя отблъсна баща си. — Не искам да е ангел!

— И аз не искам.

— Кажи на Господ да го върне! — каза тя гневно. — Веднага!

— Не мога. — Сълзите му потекоха; не можеше да ги спре. — Отишъл си е, Ема.

— Тогава и аз ще отида на небето и ще се грижа за него.

— Не! — Страх прониза сърцето му и пресуши очите му. Пръстите му се забиха в раменете й, оставяйки й за пръв път белези. — Не можеш. Нужна си ми, Ема. Не мога да върна Дарън, но не бих искал да загубя и теб!

— Мразя Господ! — извика тя яростно.

„И аз го мразя — помисли Брайън и я притисна по-силно. — И аз го мразя!“

 

 

— Над сто души са влезли и излезли от къщата на Макавой в нощта на убийството. Бележникът на Лу беше изпълнен с имена, бележки и впечатления. Но не беше напреднал в разрешаването на загадката. И прозорецът, и вратата на стаята на момченцето бяха намерени отворени въпреки твърдението на бавачката, че е затворила прозореца, след като е сложила детето да спи. Тя твърдеше още, че прозорецът е бил затворен. Но следи от насилствено влизане нямаше.

Намериха следи от стъпки под прозореца — номер 41. Но липсваха отпечатъци, каквито би оставила стълба, или следи от въже върху перваза на прозореца.

Бавачката не беше от голяма полза. Беше се събудила от ръка, която запушвала устата й, с превръзка на очите, със запушена уста и завързана. В двете срещи, които Лу имаше с нея, тя промени твърдението си за времето, през което е била вързана, от тридесет минути на два часа. Не беше сред заподозрените, но изчакваше поръчаната проверка на близките й.

Сега Лу трябваше да се срещне с Бевърли Макавой. Беше отлагал разпита, колкото е възможно по-дълго. Отлагаше и след като получи полицейските снимки на малкия Макавой.

— Колкото можете по-кратко — каза докторът на Лу пред вратата. — Дадено й е слабо успокоително, но мисълта й е ясна. За съжаление прекалено ясна.

— Не бих го направил по-трудно, отколкото е. — Нима имаше нещо по-страшно от това, питаше се той и в съзнанието му се появи образът на малкото момче. — Трябва да разпитам и момиченцето. В състояние ли е?

— В съзнание е. Но не говори с никого освен с баща си.

Лу кимна и влезе в стаята. Жената седеше в леглото. Очите й бяха отворени, но не го погледна. Изглеждаше много малка и толкова млада, че едва ли би могла да има син, а още повече да го загуби. Носеше бледосин халат, а ръцете й безжизнено лежаха на белите чаршафи.

На стол до нея седеше Брайън: небръснат, кожата на лицето му сивееше. Очите му бяха уморени, зачервени и подути от сълзи и безсъние, замъглени от мъка. Когато срещна погледа му, Лу видя още нещо в очите му — ярост.

— Съжалявам за безпокойството.

— Докторът ни предупреди, че ще дойдете. — Брайън нито се надигна, нито го покани да седне. Просто продължи да го гледа. — Разбрахте ли кой го е направил?

— Все още не. Бих искал да говоря със съпругата ви.

— Бев. — Постави ръка върху нейната, но отговор нямаше. — Това е полицаят, който се опитва да открие… да открие какво се е случило. Извинете — обърна се отново към Лу, — не си спомням името ви.

— Кесълринг. Лейтенант Кесълринг.

— Лейтенантът трябва да ти зададе някои въпроси. — Тя не се помръдна. Дори дишането й едва се забелязваше. — Бев, моля те!

Може би отчаянието в гласа му достигна някъде дълбоко в нея, някъде, където самата тя се опитваше да се скрие. Ръката й се раздвижи неспокойно в неговата. Затвори очи и си пожела да е мъртва. След това ги отвори и погледна право към Лу.

Какво бихте желали да знаете?

— Всичко, което можете да ми кажете за онази нощ.

— Синът ми е мъртъв — каза тя безизразно. — Всичко останало няма значение.

— Може би нещо от онова, което кажете, ще ми помогне да открия кой е убил сина ви, мисис Макавой.

— Ще ми върне ли това Дарън?

— Не.

— Вече нищо не чувствам. — Тя го погледна с огромни, уморени очи. — Не чувствам нито краката си, нито ръцете си, нито главата си. Когато се опитам да се раздвижа, ме боли. По-добре е да не опитвам, нали?

— Може би за известно време. — Той придърпа стол до леглото. — Бихте ли ми разказали какво си спомняте от онази нощ?

Тя отпусна главата си назад и се загледа в тавана. Монотонното описание на партито приличаше на това на съпруга й и на другите, които Лу беше разпитал. Познати лица, непознати лица, идващи и отиващи си хора. Някой беше телефонирал от кухнята за пици.

Това беше нещо ново и Лу си го записа.

Разговор с Брайън, след това писъците на Ема, Ема в подножието на стълбите.

— Хората се трупаха наоколо — прошепна тя. — Някой, не зная кой, повика линейка. Не я местихме, страхувахме се да я местим. Чухме воя на линейката. Исках да отида в болницата с нея, с нея и с Брайън, но преди това трябваше да погледна Дарън, да събудя Алис и да й обясня какво се е случило. Спрях, за да взема халата на Ема. Не знам всъщност защо, просто си помислих, че ще й трябва. Продължих по коридора. Тъмнината ме обезпокои. Коридорът е винаги осветен заради Ема, защото се страхува. Дарън — не — изрече почти усмихната. — Той никога не се е страхувал от нищо. Оставяме само нощната лампа в неговата стая, в случай че се събуди през нощта. Все още често го прави. Обича компания. — Вдигна ръка към лицето си. Гласът й започна да трепери. — Не обича да е сам.

— Знам, че е много тежко, мисис Макавой. — „Била е първа на местопроизшествието — казваше си Лу, — открила е и е преместила тялото.“ — Трябва да знам какво намерихте, когато влязохте в неговата стая.

— Намерих моето бебе. — Издърпа ръката си от ръката на Брайън. Не можеше да понася дори да я докосват. — Лежеше на пода, до креватчето. Помислих си, помислих си, о, Боже, че се е изкатерил и е паднал. Лежеше толкова кротко на малкото синьо килимче. Не можех да видя лицето му. Вдигнах го. Но той не искаше да се събуди. Разтърсих го и извиках, но той не се събуди!

— Видяхте ли някого горе, мисис Макавой?

— Не. Горе нямаше никого. Само бебето, бебето ми! Те го отнесоха и не ме оставиха с него. Брайън, за Бога, защо не ми го оставихте?

— Мисис Макавой. — Лу се изправи. — Ще направя всичко, за да открия кой го е направил. Обещавам ви.

— Какъв е смисълът? — От очите й потекоха сълзи. — Какво ще промени това?

„Има смисъл — помисли си Лу, когато излезе отново в коридора. — Трябва да има.“

Ема напрегнато изучаваше Лу и това го караше да се чувства неловко. За пръв път му се случваше заради едно дете да се притеснява дали няма петна по ризата си.

— Виждала съм полицаи по телевизията — каза тя, когато той й се представи. — Те стрелят по хората.

— Понякога. — Опита се да каже нещо. — Обичаш ли да гледаш телевизия?

— Да. С Дарън най-много харесваме „Улица «Сезам»“.

— Кой ти е любимец — Биг Бърд или Кермит?

— Оскар, защото е много силен — засмя се тя.

Спусна преградата на леглото. Ема не се възпротиви, когато седна на края му.

— Напоследък не съм гледал „Улица «Сезам»“. Оскар още ли живее в кофата за боклук?

— Да. И крещи на всички.

— Предполагам, че крещенето понякога помага да се почувстваш по-добре. Знаеш ли защо съм тук, Ема?

Тя не отговори, но притисна до гърдите си овехтяло черно куче.

— Трябва Да поговоря с теб за Дарън.

— Татко казва, че сега той е ангел на небето.

— Сигурен съм, че е ангел.

— Не е честно, че си отиде. Дори не се сбогува.

— Не е можел.

Знаеше го, защото дълбоко в сърцето си разбираше какво трябва да се случи с теб, за да станеш ангел.

— Татко казва, че Господ го е повикал, но аз мисля, че е сбъркал и трябва да го върне.

Лу я погали по косата, затрогнат от детската логика, както преди малко бе потресен от мъката на майката.

— Било е грешка, Ема, ужасна грешка, но Господ не може да го върне.

Устната й увисна по-скоро предизвикателно, отколкото нацупено,

— Господ може да направи всичко, което поиска.

Лу пристъпваше трудно по несигурния терен.

— Не винаги. Понякога хората правят неща, които Господ не е нареждал. Мисля, че ти би могла да ми помогнеш да разкрием как е станала тази грешка. Би ли ми разказала за онази нощ, когато падна по стълбите.

Тя погледна Чарли и подръпна козината му.

— Счупих си ръката.

— Знам. И много съжалявам. Имам син. По-голям е от теб. Почти на единадесет. Счупи си ръката, когато се опитваше да кара летни кънки на терасата на покрива.

Впечатлена, тя погледна към него с широко отворени очи.

— Наистина ли?

— Да. И носа си счупи. Скочи от покрива направо в азалиите.

— Как се казва?

— Майкъл.

На Ема й се прииска да се срещне с него и да го попита как се пада от покрив, Звучеше много смело. Нещо, което и Дарън би опитал… След това отново започна да скубе козината на Чарли.

— Дарън щеше да стане на три години през февруари.

— Знам. — Взе ръката й, след малко пръстите й се вплетоха в неговите.

— Обичах го най-много от всички — каза тя простичко. — Умрял ли е?

— Да, Ема.

— И няма да се върне, дори ако е станала грешка?

— Не. Много съжалявам.

Трябваше да го попита, да го попита това, за което не смееше да пита баща си. Той щеше да плаче и може би нямаше да й каже истината. Този човек със свели очи и спокоен глас не би заплакал.

— Моя ли е грешката? — В очите й се четеше отчаяние.

— Защо мислиш така?

— Аз избягах. Не се погрижих за него. Бях обещала, че винаги ще се грижа, но не го направих.

— От какво избяга?

— Змии — отговори без колебание, спомняйки си кошмара. — Имаше змии и чудовища с големи зъби.

— Къде?

— Около леглото. Те се крият в тъмното и обичат да ядат лошите момичета.

— Разбирам. — Извади бележника си. — Кой ти го каза?

— Майка ми — майка ми преди Бев. Бев казва, че въобще няма змии, но тя просо не ги вижда.

— А ти видя ли змии през нощта, когато падна?

— Те се опитваха да ме спрат, за да не отида при Дарън, когато той извика.

— Дарън е викал?

Доволна, че не я коригираха за змиите, Ема кимна.

— Аз го чух. Понякога той се събужда нощем, но след като си поговорим и му занеса Чарли, бързо заспива.

— Кой е Чарли?

— Кучето ми. — Тя го протегна към него, за да го разгледа.

— Много е хубаво — каза Лу и потупа мръсната глава на Чарли. — През онази нощ занесе ли Чарли на Дарън?

— Отивах да му го занеса. — Лицето й помръкна, докато се опитваше да си спомни. — Носех го с мен, за да прогони змиите и другите същества. В коридора беше тъмно. Там никога не е било тъмно. Те бяха там.

Пръстите му стиснаха молива.

— Кой беше там?

— Чудовищата. Чувах ги как вият и съскат. Дарън плачеше толкова високо. Нуждаеше се от мен.

— Влезе ли в стаята му, Ема?

Тя поклати глава. Виждаше се ясно, изправена пред вратата в тъмния коридор и чуваше съскането и плющенето навсякъде около нея.

— Стигнах до стаята му, имаше светлина под вратата. Чудовищата го държаха.

— Видя ли ги?

— В стаята на Дарън имаше две чудовища.

— Видя ли лицата им?

— Те нямаха лица. Едното го държеше много здраво и го караше да пищи. Той ме извика, но аз избягах. Избягах и оставих Дарън при чудовищата! И те го убиха. Убиха го, защото аз избягах!

— Не. — Привлече я към себе си, за да поплаче на гърдите му, и я погали по главата. — Не, Ема, ти си търсела помощ.

— Исках моят татко да дойде.

— Точно така е трябвало да постъпиш. Те не са били чудовища, Ема. Били са мъже, лоши мъже. И ти не би могла да ги възпреш.

— Аз обещах, че ще се грижа за Дарън и че никога няма да позволя нещо да му се случи.

— Опитала си се да удържиш на обещанието. Никой не те вини, детенце.

 

 

Ема си помисли, че той не разбира. Тя самата се обвиняваше. И винаги щеше да се обвинява.

Лу се прибра вкъщи почти в полунощ. Прекарал бе часове над бюрото си, прехвърляйки всяка бележка, всяко късче информация. Като полицай знаеше, че най-доброто му оръжие е обективността. Убийството на Дарън Макавой обаче се бе превърнало в личен проблем. Не можеше да забрави черно-бялата снимка на момченцето — почти бебе. Образът се беше запечатал в съзнанието му.

Спомняше си добре и детската стая: стените в бяло и синьо, разхвърляните играчки, някои още неразопаковани, малкото гащеризонче, внимателно сгънато на люлеещия се стол, подпетените гуменки под тях.

И спринцовката, все още пълна с фенобарбитал, захвърлена на няколко крачки от креватчето.

„Дори не са я употребили — помисли Лу мрачно. — Не са успели да я вкарат във вените и да го приспят дълбоко. Дали са мислили да го изнесат през прозореца? Дали няколко часа по-късно щяха да позвънят на Брайън Макавой и да поискат откуп за момчето?“

Сега нямаше позвъняване, никой не искаше откуп.

Лу се заизкачва, като разтъркваше възпалените си очи. „Аматьори — си помисли. — Некадърници! Убийци! Къде, по дяволите, бяха? И кои, по дяволите, бяха?“

„Какво значение би имало това?“

„Има значение — каза си той и ръката му се сви в юмрук. — Справедливостта винаги има значение.“

Вратата на детската стая беше отворена и Лу се загледа в спящия Майкъл. На слабата лунна светлина се виждаха изпочупените играчки и дрехи, разхвърляни на пода, струпани върху леглото или на масичката. Обикновено това го караше да въздъхне. Двамата с жена си обичаха реда и той се дразнеше от небрежността на сина си. Майкъл беше като ураган; оставяше след себе си опустошение и хаос.

Да, обикновено щеше да въздъхне и да се подготви да му поговори на сутринта. Но тази нощ страшният безпорядък предизвика сълзи на благодарност в очите му. Момчето му е здраво и читаво.

Проправяйки си път сред препятствията, той отиде към леглото. Трябваше да отстрани струпаните автомобилчета „Мач-бокс“, за да си намери място за сядане. Майкъл спеше по корем: дясната страна на лицето му бе притисната във възглавницата, ръцете му — разперени, а чаршафите — изритани в краката.

Известно време Лу просто стоя, загледан в детето, което той и Мардж бяха създали. Наследената от майка му гъста черна коса беше разрошена. Кожата му беше потъмняла, но все още пазеше детската си мекота. Гърбавият нос придаваше характер на лицето, което иначе би било твърде красиво за момче. Тялото му беше стегнато и набито и вече започваше да се развива. Целият беше в синини и драскотини.

Мислите на Лу се насочиха към миналото — за шест години два аборта. И накрая с Мардж бяха успели да създадат това силно и жизнено дете: най-доброто и най-светлото от двама им.

Лу си припомни лицето на Макавой. На него бяха изписани мъка, ярост и безпомощност. Да, разбираше го. Майкъл се размърда, когато го погали по бузата.

— Татко?

— Да. Само исках да ти кажа „Лека нощ“. Заспивай.

Майкъл се обърна и изрита количките, които шумно паднаха на пода.

— Нямах намерение да ги чупя — измърмори той.

С лека усмивка Лу притисна с ръце очите си: Не знаеше какво е това, но и не се интересуваше.

— Окей. Обичам те, Майкъл.

Но синът му отново беше заспал дълбоко.