Нора Робъртс
Публични тайни (7)

Глава 6

Ема изгаряше от нетърпение. Навън валеше отвратителен мокър сняг, но тя продължаваше да притиска нослето си към прозореца.

Скоро щяха да дойдат. Така каза Джоно. Но кога? Знаеше, че не трябва непрекъснато да пита, но на нея й омръзна да чака. Носът й измръзна и тя се отдръпна, като запристъпя от крак на крак. Нейният татко ще се върне вкъщи с Бев и новото бебе братче Дарън. Името на братчето беше Дарън. Опита се шепнешком да го произнесе и се засмя.

Нищо от досегашния й живот не е било толкова важно, колкото да си има братче. Ще бъде нейно и ще се нуждае от грижите й. Седмици наред се упражняваше върху куклите.

Знаеше, че главичката на бебето трябва да се държи много внимателно. То ще се събужда нощем и ще плаче за мляко. Потърка плоските си гърди и се попита дали Дарън би намерил мляко в тях.

Не я пуснаха да го види в болницата. Това толкова я разстрои, че за пръв път, откакто бе дошла в новия си дом, се скри в един шкаф. Още беше сърдита, но знаеше, че възрастните не обръщат внимание на сърдити деца.

Изморена от стоене, седна на перваза на прозореца, погали Чарли и зачака.

Опита се да мисли за нещо друго. За времето, което прекараха в Америка. Ема тихо си повтаряше всичко, което беше видяла. Голямата сребърна арка в Сент Луис. Езерото в Чикаго, голямо като море. И Холивуд. Опита се да си припомни всички букви на големия бял надпис.

Баща й пя на огромен стадион. Наричаха го „Боул“. За нея беше странно, но и забавно да слуша аплодисментите и виковете, разнасящи се на открито.

В Холивуд отпразнуваха рождения й ден, нейния трети рожден ден. Всички опитаха бялата торта, украсена със сребърни топчета.

Почти всеки ден пътуваха със самолет. Още се плашеше, но беше успяла да се справи с гаденето. С тях имаше винаги много хора. Спътници ги наричаше баща й. Глупаво беше, защото не вървяха по пътищата, а летяха.

Най-много й харесваха хотелите с обслужването по стаите и новите легла почти всяка вечер. Сутрин гледаше през прозореца непознати места и хора.

Когато отидат отново в хотел, Дарън ще бъде с тях. Всички ще го обичат.

Като се прозя, седна с кучето, сгушено в ръката й.

Падащият сняг я приспиваше. И тя си спомни за Коледа. Първата, на която и за нея бе имало закачен чорап^[1] на камината. Над украсеното дърво бяха наредени купища подаръци: играчки и кукли с красиви дрехи. Следобед всички играеха на апаши и стражари. Дори Стиви. Нарочно мамеше, за да я накара да се смее, а след това обиколиха на конче цялата къща.

Вечерта баща й наряза коледната гъска. След вечеря тя се бе свила пред огъня, заслушана в музиката.

Това беше най-хубавият ден в нейния живот. Най-най-хубавият! До днес. Шумът на приближаваща кола я накара да се изправи. Опита се да види нещо през прозореца. С пронизителен писък скочи от перваза.

— Джоно! Джоно! Те са тук. Полетя към коридора, тропайки по почистения и излъскан дървен под.

— Почакай. — Джоно се опита да я спре. — Кой е тук?

— Татко, Бев и моето бебе.

— Твоето бебе ли? — Дръпна я за носа и се обърна към Стиви. — Ще отидем ли да посрещнем най-новия Макавой?

— Давай.

— Идвам. — П.М. натъпка последното парче от кейка в устата си, преди да се надигне. — Дали са успели да излязат от болницата, без да се събере тълпа?

— Пред предпазните мерки, които взе Пит, Джеймс Бонд би изглеждал жалък. Две лимузини за примамка, двадесет бодигарда и накрая измъкване с камионетка за цветя. — Той се засмя и заслиза надолу към салона, а Ема го следваше. — Гладът ни прави просяци, Ема, не го забравяй.

Не се интересуваше нито от глада, нито от просяците, нито от нещо друго. Искаше само да види братчето си. В момента, в който вратата се отвори, тя измъкна потната си ръка от ръката на Джоно и прехвърча през салона.

— Нека да го видя — помоли се тя.

Брайън се наведе, за да й покаже бебето. За нея това беше любов от пръв поглед.

То не беше кукла. Както спеше, се виждаше нежното трептене на тъмните му ресници. Устните му бяха малки и влажни, кожата — деликатна, бледа. На главичката си имаше мъничка синя шапка, но баща й каза, че косата му е черна като на Бев. Ръката му беше свита в юмрук и тя го докосна с пръсти. Почувства топлина и слабо помръдване.

Любовта й пламна като факел.

— Какво ще кажеш? — попита я Брайън.

— Дарън. — Изрече името меко, с удоволствие — Той е най-красивото бебе на света.

— Взел е хубавото лице на Макавой — измърмори Джоно, чувствайки се глупаво сантиментален. — Добра работа, Бев.

— Благодаря. — Беше щастлива, че е свършило. Нито една от прочетените книги не беше я подготвила за острата, изтощителна болка при раждането. Беше горда, че е родила сина си по естествен начин, въпреки че последните часове бяха доста рисковани. Сега искаше само да я оставят на мира и да бъде майка.

— Докторът препоръча Бев да лежи през следващите няколко дни — започна Брайън. — Искаш ли да се качиш горе и да починеш?

— Последното нещо, което искам, е легло.

— Тогава влез и седни, чичо Джоно ще приготви чудесен чай.

— Разкошно.

— Качвам се горе да сложа бебето. — Брайън се усмихна, когато забеляза П.М., застанал срамежливо назад. — Не хапе, старче. Няма зъби.

П.М. се усмихна и напъха ръце в джобовете.

— Засега не ме карай да го докосвам.

— Погрижи се за Бев. Твърде тежко й беше.

— Това мога да свърша. — И тръгна обратно към всекидневната.

— Ще сложим бебето да спи — заяви Ема и хвана края на одеялцето. — Ще ти покажа как.

Заизкачваха стълбите с Ема начело.

Стаята на бебето беше разхубавена от набрани бели завеси и няколко разноцветни дъги, изрисувани върху небесносините стени. Кошчето беше обрамчено със снежнобяла дантела, осеяна с розови и сини панделки. В ъгъла стоеше стилна количка, която се пазеше от огромно мече, а до прозореца — античен стол-люлка.

Момиченцето застана до кошчето и баща му постави Дарън в него. Щом свалиха мъничката шапчица, то посегна да погали пухкавата черна косица.

— Ще се събуди ли скоро?

— Не знам. Струва ми се, че бебетата са доста непредсказуеми. — Брайън клекна до нея. — Трябва да сме много внимателни с него, Ема. Виждаш ли колко е безпомощен?

— Никога няма да позволя нещо да му се случи. — Сложи ръка върху рамото на баща си и се загледа в спящото бебе.

Ема не можеше да реши дали харесва мис Уолингфорд. Младата бавачка с хубава червена коса и добри сиви очи много рядко й позволяваше да докосне бебето Дарън. Бев разговаря с десетина кандидатки, но най-подходяща се оказа Алис Уолингфорд: двадесет и пет годишна, от добро семейство, с отлични препоръки и приятни маниери.

През първите месеци след раждането, когато Бев беше твърде отпаднала и потисната, Алис стана независима. Освен това беше жена и с нея можеше да се говори за неща като първо зъбче, кърмене и диети. Желанието на Бев беше не само да стане добра майка, но и да възвърне грациозната си фигура. Мъчеше са да създаде онзи дом, за който мечтаеше, въпреки че за Брайън беше по-важно да пише песни с Джоно или да се среща с Пит за нови записи.

Слушаше го, когато говореше за войната в Азия или за расовите размирици в Америка, но нейният проблем се свеждаше единствено до това, дали времето ще е достатъчно топло, за да изведе Дарън на разходка. Докато Брайън пишеше песни и говореше против войната и фанатизма, тя се научи да меси и започна да плете.

Успокои се, когато тялото й си възвърна предишната форма. Бяха най-щастливите дни през нейния живот: синът й растеше едър и здрав, а мъжът й се държеше великолепно в леглото.

С Дарън на гърдите и Ема в краката Бев се люлееше на стола до прозореца в детската стая. Тази сутрин беше валяло, но сега слънцето грееше. Следобед ще ги изведе на разходка в парка.

— Ще го сложа в кошчето, Ема. — Бев дръпна блузата и покри гърдите си. — Бързо заспа.

— Мога ли да го подържа, когато се събуди?

— Да, но само когато съм с теб.

— Мис Уолингфорд никога не ми позволява да го държа.

— Защото е предпазлива. — Бев приглади одеялото на Дарън и се отдръпна. Беше вече петмесечен и не би могла да си представи живота без него. — Хайде да слезем долу и да приготвим един хубав кейк. Твоят татко обича шоколадов кейк.

Разбрала, че трябва да се примири с това, Ема я последва надолу. Алис с чисти пелени в ръцете ги спря в коридора. — Ще поспи малко, Алис — каза й Бев. — Коремчето му е пълно.

— Да, мадам.

— Ние с Ема ще бъдем в кухнята.

Един час по-късно, когато изваждаха кейка да изстива, входната врата се затвори с трясък.

— Татко трябва да си е дошъл по-рано.

Бев механично пооправи косата си, преди да изскочи от кухнята, за да го посрещне.

— Бри, не те очаквах по-рано от… Какво има?

Блед, със зачервени и насълзени очи, той отчаяно поклати глава. Бев протегна ръце към него.

— Застреляха го.

— Какво? — Тя се вкопчи здраво в ръката му. — Кой? Кой е застрелян?

— Кенеди. Робърт Кенеди. Убиха го.

— О, Боже мой! О, Господи! — Стоеше и гледаше ужасена. Спомни си убийството на американския президент — светът беше потресен. А сега и брат му, веселият му млад брат.

— Репетирахме — започна Брайън, — когато влезе Пит. Беше чул по радиото. Не повярвахме, докато не чухме и ние. По дяволите, Бев, само преди няколко месеца убиха Кинг, а сега и него. Какво става със света?

— Мистър Макавой… — Алис с бяло като престилката си лице започна да слиза по стълбището. — Вярно ли е? Сигурен ли сте?

— Да. Изглежда като кошмар, но е вярно.

— О, бедното му семейство! — Алис навиваше и развиваше с ръце престилката си. — Бедната майка!

— Добър човек беше — каза Брайън. — Би могъл да бъде следващият президент. Щеше да спре тази кървава война.

Щом видя сълзи в очите на баща си, Ема се разтревожи. Погълнати от собствената си скръб, възрастните около нея не й обръщаха внимание. Не познаваше никой на име Кенеди, но и на нея й беше мъчно, че е умрял. Питаше се дали е бил приятел на татко, а може би е бил войник във войната, за която той често говореше.

— Алис, приготви чай. Моля те! — тихо изрече Бев, водейки Брайън към всекидневната.

— В какъв свят ще израснат децата ни? Кога ще проумеят истината, Бев?

Ема се качи горе при Дарън и остави възрастните при чая и сълзите.

Час по-късно те я намериха там, в детската стая. Пееше една от песните на Бев, с които тя често приспиваше бебето. Бев уплашено протегна ръце, но Брайън я спря.

— Недей, добре им е. Не виждащ ли? — Гледката го успокои. Вдигнала краче доста над пода, Ема люлееше бебето, като го подкрепяше внимателно с ръце.

Тя ги погледна и се засмя щастливо.

— Плачеше, но сега е доволен. Усмихна ми се. — Наведе се да го целуне по бузката и то изгука. — Обичаш ме, нали, Дарън?

— Да, обича те. — Брайън тръгна към тях, коленичи пред люлеещия се стол и ги обгърна с ръце. — Благодаря на Господ за всички ви. — Протегна ръка и на Бев. — Без вас сигурно бих полудял.

 

 

През следващите седмици Брайън отделяше по-голямо внимание на семейството. Когато беше възможно, работеше вкъщи и дори му минаваше мисълта да пристрои звукозаписно студио към къщата. Войната в Югоизточна Азия го тормозеше. Ужасната и ненужна борба в родната му Ирландия късаше сърцето му. Плочите му се търсеха все повече, но липсваше удовлетворението, което го изпълваше в началото. Музиката си използваше както като външен израз на чувствата си, така и като преграда срещу най-мрачните от тях. Семейството поддържаше равновесието му. То беше просто реалност.

Бев му предложи да заведе Ема в звукозаписното студио. Щяха да записват първите песни от третия си албум. Албум, които за Брайън беше много по-важен дори от дебюта им. Този път трябваше да докаже, че „Девъстейшън“ не са нито случайност, нито бледа имитация на групи като „Бийтълс“ и „Ролинг Стоунс“. Трябваше да убеди и себе си, че магията, която усещаше вече цяла година, все още не го е напуснала.

Искаше нещо уникално, определено техен собствен стил. Отстрани десетина добри рок парчета, написани от него и Джоно. Можеха да почакат. Въпреки възраженията на Пит останалите от групата подкрепиха решението му да вмъкнат в паузите политически изявления, любителски бунтарски рок и ирландски фолк. електрически китари и полицейски свирки

Когато Ема влезе в студиото, нямаше представа, че присъства на правенето на музикалната история. За нея беше важно, че е с татко и с неговите момчета. Струваше й се, че това е някаква игра на възрастните апаратурата, инструментите, огледалата. А тя седеше на голям въртящ се стол и пиеше кока кола направо от шишето.

— Не мислиш ли, че на палавницата й доскуча? — попита Джоно, докато свиреше на електрическия орган. Вече носеше два пръстена: с диамант на едното кутре и грамаден сапфир на другото.

— Ако не можем да задържим вниманието на едно малко момиче, по-добре да си вдигаме чуковете. — Брайън намести китарата си. — Искам известно време да бъде близо до мен, Джейн се е разшумяла отново.

— Кучка — каза Джоно благо и вдигна чаша кока-кола с ром.

— И сега няма да стигне доникъде, но е неприятно. — Погледна към Ема и видя, че говори нещо на Чарли. — Твърди, че е била подлъгана да подпише документите. Пит се занимава с това.

— Просто иска повече пари.

Брайън кимна, мрачно усмихнат.

— Няма да измъкне повече от Пит. Нито от мен. Нека да проверим звука в залата.

— Здравей Ема, сладурче. — Стиви спря до нея и я погъделичка по коремчето. — Прослушваш състава ли?

— Ще гледам. — Повдигна глава и се загледа като омагьосана в златната халка на ухото му.

— Чудесно. Винаги свирим по-добре пред публика. Кажи ми нещо, Еми. — Наведе се по-близо до нея и прошепна: — Истината и само истината! Кой е най-добрият от всички?

Въпросът беше станал постоянна шега. Знаейки правилата, Ема се огледа. След това се прегърби и извика:

— Татко!

С това си заслужи възмутено изсумтяване и няколко погъделичкания. От страх да не се напишка, тя се сви на стола.

— В тази страна е забранено да се промиват детски мозъци — каза Стиви, приближавайки се до Брайън.

— Детето има вкус.

— Вярно е, но твърде лош. — Извади своята „Мартин“^[2] от калъфа и пробяга любовно пръстите си по грифа. — С какво започваме?

— Ще запишем инструменталните части на „Ауткрай“^[3].

— Най-доброто за начало. — Стиви кимна и изпробва звука на китарата. — На работа момчета.

Стиви беше единствен от четиримата, израсъл в охолство, в къща с градина и с двама постоянни слуги. Привикнал към изящни вещи, заобикаляше се с тях и бързо им се насищаше. Беше се влюбил в китарата и накара родителите си да проклинат часа, в който му я подариха.

На петнадесет години създаде група — „Стиви и Роузърс“^[4]. Тя просъществува шест месеца и се разпадна поради вътрешни противоречия. Неизтощим, създаде втора, след това — трета. Блестящият му талант на китарист привличаше много изпълнители. Но те търсеха в него лидерството, за каквото беше неспособен по природа.

Срещна Брайън и Джоно на едно събиране в Сохо: типично хипарски купон, от какъвто родителите му се ужасяваха. Беше привлечен от музикалния талант на Брайън и язвителната духовитост на Джоно. За пръв път в живота си Стиви се присъедини към състав, вместо да го създава, и с облекчение възприе лидерството на Брайън.

Имаше дни, когато се влачеха по кръчмите и се молеха да им разрешат да свирят. Имаше опияняващи дни, когато пишеха стихове и създаваха музика. Имаше жени, готови за любов с русокосия китарист.

Имаше и Силви, момичето, което срещна на първото им турне в Амстердам: хубавата, червенобузеста Силви, с разваления си английски и невинните очи. Любеха се като маниаци в отвратителната малка стая с течащ покрив и мръсни прозорци. Беше влюбен, поне доколкото мислеше, че е способен. Дори му минаваше мисълта да я вземе със себе си в Лондон и да си създадат дом в някой малък евтин апартамент.

Но Силви забременя. Спомняше си я, когато му каза с пребледняло лице и очи, изпълнени с надежда и страх. Но той не искаше деца. Господи Исусе, беше само на двадесет. Музиката беше на първо място и трябваше да бъде. А ако родителите му откриеха, че майката на детето е холандска келнерка… Не беше приятно да си признае, че това, което родителите му мислеха, все още значеше твърде много за него.

Пит уреди аборта — скъпо и дискретно. Обляна в сълзи, Силви се съгласи да го направи, но веднага след това го напусна. И едва тогава Стиви разбра, че я е обичал повече, отколкото смяташе, че е способен.

Опитваше се да не мисли за аборта, мразеше да си спомня за него и за нея. Но напоследък тази мисъл беше започнала да се промъква в съзнанието му. „Вероятно има нещо общо с Ема“ — помисли си той, докато я гледаше седнала, зачервена и очарована на въртящия се стол. Неговото дете би било сега на нейната възраст.

За Ема денят, прекаран в студиото, беше много забавен. Съжаляваше само, че Дарън не можеше да е с нея. Съвсем различно беше да гледаш татко и неговите приятели да свирят тук, отколкото в огромни зали по цяла Америка. Друг вид енергия излъчваха. Не разбираше, но я чувстваше.

По време на турнето Ема беше започнала да ги възприема като едно цяло, като тяло с четири глави. Представата за това я забавляваше. Днес те спореха, ругаеха, закачаха се или просо мълчаливо седяха, докато слушаха плейбека. Не познаваше значението но техническите термини, които чуваше, но не беше необходимо. Интересно й беше да ги наблюдава, а и те се стараеха да я забавляват, когато имаха време. Изяде огромно количество чипс, а коремът й се поду от кока-кола.

По време на почивката седя в скута на П.М. и удари барабаните. Каза си името на един от микрофоните и чу как гласът и отекна в залата. С палка в ръка задряма на въртящия се стол, а за възглавница й послужи верния Чарли. Събуди я гласът на баща й: пееше балада за трагичната любов.

Гледаше омагьосана, триейки очи, за да прогони съня и прозявайки се в козината на Чарли. Беше твърде малка, за да се трогне от думите, но мелодията я завладя. Отсега нататък, когато и да чуеше тази песен, винаги щеше да си спомня това събуждане от гласа, вливащ се направо в сърцето й, изпълващ цялото пространство.

Когато песента свърши, забрави, че трябва да седи тихо. Скачайки на стола, изръкопляска с ръце.

— Татко!

В звукозаписната кабина Пит изруга, но Брайън вдигна ръка.

— Остави го така. — Обърна се към Ема усмихнат. — Остави го така — повтори и протегна ръце към нея. Тя се втурна към него и той я подхвърли във въздуха. — Знаеш ли, Ема. Току-що те направих звезда.