Нора Робъртс
Публични тайни (44)

Глава 43

Ема се дразнеше, че продължава да се оглежда неспокойно. Беше изминала почти седмица, откакто се бе настанила отново в къщата на брега — откакто Майкъл и Конрой се бяха преместили при нея. Понякога си казваше, че това е като репетиция за бъдещето, в което започваше да вярва. Да живее с Майкъл, да дели леглото и времето си с него. Не се чувстваше като в капан. Чувстваше се най-после… нормално. Бе щастлива.

Ема не можеше да се освободи от усещането, че е следена. Опитваше се да преодолее това чувство. Казваше си, че е някой репортер или фотограф.

Не можеха да засегнат нея или онова, което създаваха с Майкъл.

Но когато беше сама, държеше вратите заключени, а Конрой — наблизо.

Непрекъснато си повтаряше, че това е плод на нейното въображение. Обаче продължаваше да наблюдава, да чака. Дори когато се разходи по „Родио Драйв“, чувстваше напрежение отзад във врата си.

По-скоро объркана, отколкото уплашена, помисли си, че би било по-добре да вземе такси, отколкото да шофира.

Надяваше се да се успокои, докато търси подходяща дреха. Избираше и сред екстравагантните, и сред класическите. Продавачите се въртяха около нея. Изпита обаче облекчение, когато сложи кутията с роклята в колата и потегли.

Кога ще се освободи от тази мания за преследване? Ако каже на Кетрин, тя ще си помисли: „Горката Ема, пак е излязла извън релси.“ Да си въобразява, че я следят. Да се чуди дали някой е бил в къщата, докато е навън. Ами странните шумове, които се чуваха по телефона? Трябва да се запишат.

Потърка с пръсти слепоочието си и се опита да се засмее. Изглежда, ще започне да проверява вечер под леглото. Тогава ще трябва да се лекува цял живот.

Добре, тя е избрала Лос Анджелис, нали? Не след дълго ще трябва да има личен треньор и терапевт. Ще се тревожи за раздвоеността си или ще си представя, че се е преродила в будистки монах, живял триста години.

И накрая се разсмя.

Спря пред залата и взе фотоапарата си. Будистките монаси ще трябва да почакат, поне докато приключи с предстоящата работа. Актьорите и водещите на шоуто за връчване на наградите трябва да са вече вътре. Помисли си, че ще бъде както някога. Ще гледа репетициите, ще прави снимки.

Доволна бе, че нещо хубаво свързваше миналото и бъдещето й.

Когато излезе от колата, пред нея се изправи Блекпуул и препречи пътя й.

— Чудесно, чудесно. Здравей, Ема, сладурче.

Ядоса се на това, че все още можеше да я притесни. Без да му отговори, тя се опита да го заобиколи. Той само се отстрани, като я затвори между колата и себе си, така както я беше хванал някога в капан в лабораторията й.

Усмихнат, той прокара пръст по врата й.

— Така ли се държиш със стар приятел?

— Махни се от пътя ми.

— Ще трябва да поработим върху обноските. — Хвана плитката й, дръпна я силно и тя изохка. — Малките богати момичета винаги стават разглезени. Мислех си, че съпругът ти е успял да те превъзпита… преди да го убиеш.

Не е от страх, установи тя, когато затрепери. От ярост е. Заслепяваща ярост!

— Копеле! Остави ме!

— Мислех, че можем да поговорим само двамата. Хайде да се поразходим. — Бе стиснал здраво плитката й.

Тя се извъртя, като стовари чантата с фотографските си принадлежности някъде под корема. Когато той се присви, тя отстъпи назад и връхлетя върху някого. Без да мисли, тя се завъртя пак и почти щеше да удари Стиви в лицето.

— Задръж. — Вдигна бързо ръката си, преди юмрукът й да се стовари върху носа му. — Не ме удряй. Аз съм един нещастен поправящ се наркоман, дошъл да свири на китара. — Сложи ръка на рамото й. — Какво става тук?

Ема погледна към Блекпуул почти с безразличие. Беше успял да възстанови дишането си и се беше изправил със стиснати юмруци. Зарадва се, че успя да се справи сама, и то много добре.

— Не, няма проблеми. — Обърна се и тръгна към театъра със Стиви.

— Какво става?

На лицето й все още имаше усмивка. Истинско удоволствие.

— Просто — хулиган.

— Ти си същинска амазонка. А пък аз галопирам през множеството, за да се появя като рицар в бяло. Ти ми отне удара.

Тя се засмя и го целуна по бузата.

— Щеше да го сплескаш.

— Не знам. Доста по-як е от мен. По-добре, че ти сама го тресна. Как щях да изглеждам по телевизията с насинено око.

— Би изглеждал елегантен и екстравагантен. — Хвана го през кръста. — Да не казваме нищо за това на татко, а?

— Бри умее да си служи с юмруците. Представям си Блекпуул с подуто око.

— И аз си го представям — измърмори тя. — Поне почакай да раздадат наградите.

— Съгласен. Никога не съм устоявал пред хубаво лице.

— Не, наистина. Успя ли най-после да убедиш Кетрин да се омъжи за теб?

— Отстъпва. — Още преди да влязат в театъра, чуха един от съставите да репетира. Рок, от който стените трепереха. — Тя остана в Лондон. Каза, че имала твърде много пациенти, за да отделя време само за един. Но според мен искаше да провери дали бих могъл сам да се справя с проблема си.

Той се спря, за да послуша.

— И успяваш ли?

— Смешното е, че през всичките тези години вземах наркотици, защото исках да се чувствам добре. Имаше неща които исках да забравя. — Мислеше за Силвия и въздъхна. — Но най-вече, защото исках да се чувствам добре. Всъщност никога не се почувствах по-добре, но продължавах да ги вземам. През последните две години започнах да разбирам какво означава да не загърбваш проблемите си. — Той се засмя, раменете му се раздвижиха неспокойно. — Говоря като обява на проклетите обществени служби.

— Не. Говориш като щастлив човек.

Засмя се. Наистина беше щастлив. Нещо повече, започваше да вярва, че заслужава да бъде.

— Аз съм все още най-добрият — каза той, докато вървяха към сцената. — Едва сега обаче мога да се радвам на това.

Зад кулисите интервюираха баща й. „И той е щастлив“ — помисли си тя. На сцената Джоно се шегуваше с П.М., който пък се опитваше да показва снимки на бебето на всеки срещнат техник.

Групата, която беше на сцената, завърши репетицията. Млади са, отбеляза Ема. Бореха се за „най-добрата нова група“. Усещаше се, че са твърде напрегнати. Погледите, които хвърляха от време на време към баща й, я изпълваха с гордост.

Сигурно се питаха дали и те ще успеят да се задържат толкова дълго. Дали ще оставят толкова дълбока следа? Биха ли могли да завладеят и развълнуват цяло поколение със своята музика?

— Прав си — каза тя на Стиви. — Ти си най-добрият. Всичките сте.

Повече не мислеше за Блекпуул. Не поглеждаше и зад гърба си. С часове прави снимки, разговаряше за музика, смееше се на стари вицове. Не я притесни и излизането на сцената. Прочете текста си в полупразния театър. Седна, пиейки от хладката кока-кола, а някои от музикантите импровизираха върху стара мелодия на Чък Бери.

Само П.М. си тръгна рано. Бързаше да се прибере при жена си и бебето.

— Остарява — реши Джоно, който се тръшна до нея и засвири някакъв блус на хармоника. Обърна се и изгледа седемнадесет годишен соло-вокал, вече твърде известен. — Господи, всички остаряваме. Не след дълго ще ни нанесеш най-голяма обида — да ни направиш дядовци.

— Дори в инвалидна количка ще се добираш до микрофона.

— Лоша си, Ема.

— Учила съм се при най-добрия. — Изкиска се и го прегърна през рамо. — Погледни по този начин: днес на сцената няма други, живели две десетилетия в ада на рокендрола. Ти си фактически паметник.

— Отвратително! — заяви той и стисна с ръце хармониката. — Цялото това бърборене за награди за цялостна дейност — възропта той. — Един ден ще влезем в музея на рокендрола.

— Имаш си самочувствие, нали? — Засмя се тя и го прегърна. — Възрастта не те тревожи, нали?

Той се намръщи и започна да свири по-силно. Зад него някой подхвана на бас китара.

— Ще видя колко ти харесва, когато тръгнеш към скапаните петдесет.

— Джагър е по-стар.

Той сви рамене. Бяха се присъединили и ударните.

— Това не ме успокоява — отговори той и продължи да свири.

— Ти изглеждаш по-добре.

Над това се замисли.

— Наистина.

— И никога не съм била влюбена в него.

— Не можа да го преживееш, нали? — усмихна се той.

— Никога. — След това се изкиска и се отказа от тържествената си физиономия. Започна да пее, като импровизираше текста в момента. — Завладяха ме блусовете. Тези стари, стари рок блусове. Косата ми посивя, ти ме молиш да свиря, а аз ти отговарям не ми досаждай, мами, днес ме болят костите. Завладяха ме блусовете на рокендрола. Те — рок блусовете на стария човек.

Тя му се усмихна.

— Добра съм?

Дяволски умна, нали?

— Както ти казах — учила съм се от най-добрия.

Той продължи да свири, а Ема се отдалечи и го взе на фокус.

— Последна снимка, преди да тръгна. — Щракна, промени ъгъла и отново щракна. — Ще я нарека „Рок икона“. — Само се засмя, когато той започна шеговито да я ругае и прибра фотоапарата в чантата си. — Да ти каже ли някой, който не изпълнява, а наблюдава, какво е рокендрол, Джоно?

Той направи неопределен жест с хармониката, след това я сложи отново на устните си, загледа я и засвири.

— Той е неспокоен и невъздържан. — Върна се при него и сложи ръка на коляното му. — Предизвикателен и незачитащ. Заплашително размахан юмрук към времето. Глас, който често крещи въпроси, защото отговорите постоянно се сменят.

Погледна нагоре и видя баща си, изправен зад Джоно. Усмихна му се щастливо.

— Младите го свирят, защото търсят начин да изразят гнева или радостта си, объркването и мечтите си. Понякога, само понякога, се появява някой истински разбиращ, имащ дарбата да предаде всички тези подробности и емоции в музиката.

— Когато бях тригодишна, аз ви гледах — хвърли поглед към Брайън — как излизате на сцената. Не разбирах нищо от хармония и ритъм. Чувствах само магията. И сега всеки път, когато ви видя на сцената четиримата, аз я чувствам, Джоно.

— Знаех си, че е имало защо да те държим около нас. Целуни ме.

Устните й докоснаха леко неговите.

— До утре. Ще бъдете съкрушителни.

Вече се смрачаваше, когато тръгна към колата си. През деня отново бе валяло. Улиците блестяха, бе студено и мъгливо. Не й се прибираше вкъщи, в празните стаи. Майкъл отново щеше да работи до късно.

Запали колата и включи силно радиото. Ще шофира безцелно два часа — ще разглежда къщите, ще се опита да реши къде й се ходи — на брега, на хълмовете или в каньоните.

Успокоена, тя потегли с умерена скорост и потъна в музиката. Не погледна в огледалото за обратно виждане, нито забеляза колата, която тръгна след нея.

 

 

Майкъл стоеше пред таблото за обяви в залата за конференции и изучаваше списъците си. Беше установил нова връзка. Работата беше бавна и изнурителна, но всяка брънка го доближаваше към края на веригата.

Джейн Палмър е имала много мъже. Да се открият всички, би било работа за цял живот. Но остана много доволен, когато попадна на един, чието име беше в списъка.

Парите на Брайън тя бе използвала, за да се премести от мръсния си малък апартамент в по-голям и по-удобен в Челси, където е живяла от 1968 до 1971, докато си купи къщата на Кингс Роуд. През 1970 година тя е съжителствала с едва прехранващ се по кръчмите певец на име Блекпуул.

„Много интересно — каза си Майкъл, докато търкаше почти невиждащите си от умора очи, — когато Макавой са живеели на хълмовете на Холивуд, Джейн Палмър си е играла на домакинство с Блекпуул? Блекпуул, който е бил на партито на Макавой онази нощ в началото на декември.“

Странно, че Джейн премълчава връзката им в своята книга. Споменаваше всяко име, което би предизвикало и най-слаб интерес, но Блекпуул, изявена звезда в средата на седемдесетте, не бе заслужил и забележка под линия. Защото, заключи Майкъл, никой от тях двамата не би искал да се знае за връзката им.

Маккарти надникна през вратата.

— Господи, Кесълринг, още ли се занимаваш с тази работа? Искам да вечерям.

— Робърт Блекпуул е бил квартирант и любовник на Палмър от юни 1970 до февруари 1971.

— Добре, предизвикваш гнева на Бога.

Майкъл подхвърли в ръката на Маккарти досието.

— Трябва ми всяка възможна информация за Блекпуул.

— Трябва ми печено алангле.

— Ще ти купя цяло теле — каза Майкъл и се върна в общата зала.

— Знаеш ли, колега, цялата тази работа е унищожила чувството ти за хумор. Както ще унищожиш и апетита ми. Блекпуул е прочута звезда, участва в рекламни клипове, за Бога! Няма да вземеш да го прикачиш към дело от преди двадесет години.

— Може би не, но съм стигнал до осем имена. — Седна на бюрото си и извади цигара. — Някой ми е отмъкнал проклетата пепси.

— Ще извикам едно ченге да потърси. — Маккарти се наведе. — Майк, престани, отиваш твърде далеч с тази история.

— Значи си се загрижил за мен, Мак?

— В края на краищата аз съм проклетият ти партньор. Да, грижа се за теб, но се грижа и за себе си. Ако се наложи да излезем навън по служба, докато си така изнервен, ти не би ме защитил.

Майкъл се вгледа в лицето му през завесата от дим.

— Знам как да върша работата си.

Навлязъл е в деликатна област. Маккарти много добре помнеше подигравките, на които бе подложен Майкъл през първите години в полицията.

— И съм ти приятел освен това. Казвам ти, че ако не се отпуснеш поне за няколко часа, на никого няма да си полезен. Включително и на приятелката си.

Майкъл бавно разтвори юмруците си.

— Приближавам се. Сигурен съм. Като че ли не се е случило преди двадесет години. Като че ли е било вчера и всичко е станало пред очите ми.

— Като баща си.

— Да. — Опря лактите си върху бюрото, за да разтрие с ръце лицето си. — Ще се побъркам.

— Просто си преуморен. Почини си два часа. Отпусни се. Погледна към книжата на бюрото си.

— Ще те черпя един бифтек. Ти ми помогна да проуча Блекпуул.

— Приема се. — Почака, докато Майкъл облече сакото си. — Защо не ми дадеш други имена. Мерилин има ново кулинарно увлечение и ние сме само на риба тази седмица.

 

 

Ема спря колата и погледна през вече вдигащата се мъгла към къщата. Не беше взела съзнателно решение да ходи до нея. Преди години също бе седяла в колата с Майкъл и я бе разглеждала.

Прозорците бяха осветени и тя се запита кой ли живее там сега. Дали някое дете спеше в нейната стая, или в стаята на Дарън? Надяваше се да е така. Искаше да вярва, че се е запазило и нещо друго освен трагедията. Някога в къщата се смееха, много се смееха. Дано и сега вътре да се смеят.

Вероятно Джоно я накара да мисли така, когато заговори за остаряване. За нея те още бяха такива, каквито ги бе виждала през детството си, а не мъжете, живели почти четвърт век със слава и амбиции, с успехи и поражения.

Всички се бяха променили, а тя — може би най-много. Вече не се чувстваше като сянка на мъжете. И ако бе станала по-силна, то е заради усилието, което положи да се види като цялостна личност, а не като част от най-обичаните хора.

Не откъсваше погледа си от къщата, прикътана между хълмовете, и се надяваше с цялото си сърце, че тази нощ ще сънува. А когато сънува, този път ще отвори онази врата. Ще застане, ще погледне и ще разбере.

Отпусна спирачката и тръгна надолу по тесния път. Преди шест месеца знаеше, че не би имала смелостта да дойде тук сама. Хубаво, толкова е хубаво да не се страхуваш.

Фарове светнаха в огледалото й за обратно виждане толкова близко, толкова внезапно, че просто я заслепиха. Инстинктивно вдигна ръка към очите си.

„Пиян глупак“ — си помисли и се огледа за място, където да отбие и да пропусне колата.

Когато я блъснаха силно отзад, ръцете й автоматично стиснаха кормилото. Няколко секунди изненада й струваше опасно подхлъзване на колата към мантинелата. Изправи волана и спирачките й заскърцаха. Сърцето й заблъска в гърлото, когато взе странично следващия завой.

— Задник такъв! — С трепереща ръка тя изтри каната кръв от прехапаната си устна. След това светлините отново започнаха да я заслепяват и силата на следващия удар я хвърли напред.

Нямаше време нито за мислене, нито за паника. Задният калник се удари в металната решетка и колата й се разтресе. Колата отзад се поотдръпна малко, а тя се мъчеше да овладее силното занасяне на своята. Пред нея се изпречи голям клонест дъб. Трябваше да вложи цялата си енергия, за да извие кормилото надясно. Останала без дъх, тя се напрегна и натисна докрай спирачки, за да намали скоростта.

Колата се появи отново. Видя я за миг, преди светлините да се отразят в огледалото и да я заслепят. Макар и да очакваше удара, тя изкрещя.

Не е пиян. И не е глупав. Обзе я ужас. Някой се опитваше да я убие. Не е плод на въображението й. Не е недоизживян страх, а реалност. Тя вижда светлините, чува стърженето на метала, усеща буксуването на колата.

Колата се появи от лявата й страна, опитвайки се да я избута в пропастта. Чу се как крещи, когато натисна докрай газта и навлезе в следващия завой.

Няма да може да му избяга. Ема присви очи и се опита да се съсредоточи. Колата му е по-тежка и по-бърза. А и преследващият винаги има предимство пред преследвания. Тесният път, преминаващ през хълмовете, не й оставяше място за маневриране — само колкото да полети в пропастта.

Колата започна да се приближава все повече и повече, като паяк към оплелата се в паяжината му жертва. Поклати глава, защото знаеше, че всеки момент той ще я блъсне в пропастта.

Отчаяна, тя изви колата рязко наляво и го изненада. От това спечели не повече от секунда. И тогава видя светлините на кола, идваща насреща й.

Това е последният й шанс, помисли си тя и отново даде газ докрай. Идващата отдолу кола се отклони, шофьорът натисна рязко спирачки и наду клаксона. Само за миг видя колата зад нея да обръща надясно с опасна скорост.

Вече бе сама. Взе следващия завой. Тогава чу грохота, който се смеси с нейните викове. Тя продължи надолу по виещия се път към светлините на Лос Анджелис.

 

 

Маккарти се оказа прав. Не само че Майкъл се почувства добре след вечерята и едночасовото прекъсване, но и мисълта му стана по-ясна. Като второ поколение полицай можеше да използва не само своите, но и на баща си контакти. Обади се на партньора на Лу по покер, който работеше в Имиграционната служба, на своите познати в Администрацията за моторни средства, използва името на баща си във ФБР и своето собствено пред инспектор Карлсън в Лондон.

Нито един не беше особено доволен, че го търсят след работно време.

— Знам, че не е редно, инспектор, съжалявам за безпокойството… О, Господи, съвсем забравих за часовата разлика! Наистина съжалявам. Да, добре, необходима ми е известна информация, малко подробности за миналото. Робърт Блекпуул. Да, същият Блекпуул. Искам да знам какъв е бил преди 1970, инспектор. — Отбеляза си да се свърже с Пит Пейдж. — Всичко, което можете да откриете. Не знам дали съм стигнал до него, но вие ще бъдете първият…

В този момент видя Ема да се втурва с разширени от ужас очи, с процеждаща се от слепоочието й струя кръв.

— Майкъл! — Рухна тя на стола пред бюрото му. — Някой се опитва да ме убие..

Без да продума, той прекъсна разговора с инспектор Карлсън.

— Какво се е случило?

— По пътя към хълма… кола… опита се да ме блъсне в пропастта.

— Ударена ли си? — Той започна трескаво да търси счупени кости.

Тя чуваше и гласовете на другите. Те се тълпяха край нея. Някъде звънеше телефон. Звънеше, звънеше, звънеше. Светлините около нея се завъртяха. След това се завъртя стаята и тя падна на стола.

Бяха сложили кърпа на главата й. Студена кърпа. Изстена, протегна ръка към нея и отвори очи.

— Добре си — каза й Майкъл. — Загуби съзнание за около минута. Пийни малко от това. Вода е.

Отпи глътка и остави главата си да почива на ръката му. Усещаше мириса му — нейния сапун и неговата пот. Някак си се беше спасила отново.

— Искам да се изправя.

— Добре. Успокой се.

— Тя се огледа наоколо, за да разбере къде се намира. Беше в канцелария. Позна канцеларията на баща му. Знаеше, защото преди няколко дни се бе отбила, за да види къде работи Майкъл. Бе съвсем обикновена — с кафяв килим, стъклени стени. Сега щорите бяха спуснати. Бюрото му е подредено. Има и снимка на жена му. Майката на Майкъл. Погледна по-нататък и видя друг мъж — слаб, оплешивяващ.

— Съжалявам. Вие сте колегата на Майкъл.

— Маккарти.

— Запознахме се преди няколко дни.

Той кимна.

— Ема. — Майкъл докосна бузата й, за да я накара да погледне към него. — Разкажи ни какво се случи?

— Мислех, че си въобразявам.

— Какво?

— Че някой ме следи. Би ли ми подал водата?

— Разбира се. — Ръцете й трепереха. — Кой те е следил?

— Не знам. Преди да замина от Лондон, аз… може би съм си въобразявала.

— Кажи ми.

— Мислех, че някой ме следи. — Тя погледна към Маккарти, като очакваше да види в очите му съмнение или присмех. Но той просто седеше на бюрото на капитана и слушаше. — Почти бях сигурна. След толкова години с бодигардове просто си знаеш. Не мога да го обясня.

— Не е необходимо — каза Майкъл. — Продължавай. Погледна го и й се доплака, защото той настояваше. Никога не би могла да му обясни.

— В Ню Йорк някакъв тип наблюдаваше студиото. Бях сигурна, че татко е наел човек да ме охранява. Но когато го попитах и той отрече, аз реших, че съм се заблудила. Първата вечер, когато се върнах, една кола ме проследи от супермаркета до вкъщи.

— Не си ми казала.

— Щях, но… — Гласът й отново заглъхна. — Когато ти се върна, беше… толкова потиснат. А след това забравих. Не исках да си спомням. Полудявах. Започнах да мисля, че някой е бил в къщата, докато съм била навън, че телефонът се подслушва. — Тя затвори очи. — Типично параноично поведение.

— Не ставай глупава, Ема!

Тя леко се усмихна. Никога не я оставяше дълго да се измъчва.

— Не бих могла да докажа, че има нещо общо с тази вечер, но така го чувствам.

— Сега можеш ли да ни кажеш какво се случи? — Беше й дал време да се успокои.

— Да. — Тя пое дълбоко дъх и разказа всичко, което можеше да си спомни за инцидента на пътя. — Аз просто продължих да карам — завърши тя. — Не знам дали някой е ударен… в онази, другата кола. Не се и замислих за това. Само продължих да карам.

— Съвсем правилно. Прегледай колата — помоли то Маккарти. — Ема, успя ли да видиш шофьора?

— Не.

— Колата?

— Да. — Кимна спокойно. — Бях решила да я разгледам, да се опитам да запомня всякакви детайли и особености. Беше тъмна — синя или черна — не съм сигурна. Не разбирам много от марки и модели, но тази беше голяма. Може да е била… кадилак, струва ми се, или линкълн. Имаше табелка на Лос Анджелис „МБЕ“ — мисля, че това бяха буквите, но в мъглата не успях да различа цифрите.

— Свършила си страхотна работа. — Той я целуна. — Ще помоля да те закарат в болницата.

— Не се нуждая от болница.

Погали с пръст слепоочието й.

— Имаш огромна подутина на главата си.

Дори не я усещам. — Въпреки че сега я болеше и то доста, остана непреклонна. — Няма да отида, Майкъл. Достатъчно съм била по болници, ще ми стигне до кроя на живота.

— Добре. Ще намерим някой да те закара вкъщи и да стои при теб.

— Ти не можеш ли?

— Ще трябва да се заема с това — започна той, след това погледна към влизащия Маккарти.

— Трябва да сте първокласен шофьор, мис Макавой.

— Ема — поправи го тя. — Толкова съм се страхувала, че съм слаб шофьор.

— Майк, трябваш ми за момент.

— Няма да се бавя — каза на Ема и стана. Видя познатия израз на лицето на колегата си и затвори вратата след себе си. — Е?

— Просто не знам как, по дяволите, е успяла да се измъкне невредима от това. Колата изглежда, като че ли е спечелила трета награда на състезания за разрушаване на коли. — Неочаквано сложи ръка на рамото на Майкъл. Опасяваше се, че партньорът му не е съвсем подготвен да погледне колата. — Наредих на едно от момчетата да провери болниците, преди да прегледам колата. Току-що е постъпило съобщение: катастрофирала е кола горе по хълмовете. Човекът е изхвърлен от съвсем нов кадилак. Блекпуул — каза и видя как очите на Майкъл се присвиха. — В кома е.