Нора Робъртс
Публични тайни (41)

Глава 40

Майкъл се опитваше да сдържи нетърпението си, вдигна краката си на бюрото и заразглежда тавана. Високият възбуден глас в слушалката продължаваше да говори несвързано. Рано или късно, щяха да се доберат до анонимния информатор, но предпочиташе да е по-рано.

— Слушай — прекъсна го той накрая. Имам чувството, че Спрингър ти е приятел. Така можем да си говорим до утре. Може и да е бил някой незначителен пласьор, но когато намерим труп, ставаме лично заинтересовани. — Той замълча. Помисли си, че няма нищо по-страшно от наплашен свидетел, който разполага с важни сведения.

— Чудесно. Не искаш да дойдеш, но ние ще те намерим. — Погледна нагоре, защото сержантът стовари купчина досиета и пощата на бюрото му. — Винаги ще намерим място за още един в моргата. — Слушаше и ровеше из досиетата. — Постъпваш правилно. Потърси детектив Кесълринг.

Майкъл сложи слушалката и се намръщи към купчината документи. Канеше се да позвъни на Ема, но все не успяваше. Примирен, той се зае с пощата.

— Ей, Кесълринг, дай десет долара за коледното парти.

Майкъл реши, че ако чуе още веднъж думата „Коледа“ ще застреля някого. За предпочитане самия „Дядо“.

— Маккарти ми дължи двадесет. Вземи от него.

— Ей — обади се Маккарти, когато чу името си. — Къде ти е празничното настроение.

— В портфейла ми — отвърна Майкъл.

— Още ли се цупиш, че любимата ще прекара Коледа в Лондон? Усмихни се, светът е пълен с блондинки.

— Върви по дяволите!

Маккарти постави ръка на сърцето си.

— Просто е влюбен.

Без да му обръща внимание, Майкъл изучаваше кафявия плик. Странно, че когато му минаваха такива черни мисли за Лондон, бе получил писмо от същия град. Адвокатска кантора — установи той от беглия поглед върху обратния адрес. Когато го отвори, намери писмо и втори плик, оцветен в синьо и розово. Обърна плика и видя друг обратен адрес с превзет почерк. Джейн Палмър!

Въпреки че не беше суеверен, го обзе неприятно чувство — посланието на мъртвата. Отвори го и заизучава нечетливия почерк. Пет минути по-късно стоеше в кабинета на баща си, загледан как Лу го чете.

Уважаеми детектив Кесълринг,

Вие разследвахте смъртта на сина на Брайън Макавой. Уверена съм, че си спомняте случая. Аз също го помня. Ако все още се интересувате, трябва да дойдете в Лондон и да поговорите с мен. Знам всичко за него. Идеята беше моя, но те я оплескаха. Ако ми платите за информацията, можем да сключим сделката.

Искрено ваша Джейн Палмър

— Какво мислиш? — попита Майкъл.

— Мисля, че може да е знаела нещо. — Лу оправи очилата си и прочете отново писмото. — В нощта на убийството тя беше на шест хиляди мили разстояние и не успяхме да я свържем със случая. Но… — Винаги се беше съмнявал.

— Първата пощенска марка е само няколко дни, преди да бъде намерено тялото й. Според адвокатите писмото се е въртяло насам-натам заради непълния адрес и най-накрая е попаднало при останалите й книжа. Повече от осем месеца — възмути се Майкъл.

— Не съм сигурен, че би имало разлика, ако бяха осем дни. Пак щеше да е мъртва.

— Ако е казала истината и знае кой е убил детето, някой трябва да е отишъл при нея. Някой, който не е знаел, че е изпратила писмото. Искам да видя доклада и да говоря с офицера, водещ разследването.

Лу обърна писмото в ръката си. Нямаше никакъв смисъл да напомня на Майкъл, че писмото е адресирано до разследващия случая офицер.

— Възможно е. През изминалите двадесет години това е първата следа, на която попадаме. — Спомни си полицейската снимка на малкото момче и погледна сина си. — Ще отидеш в Лондон, нали?

 

 

Ема разточваше тестото за сладките и се опитваше да вложи цялото си сърце в тях. Винаги е обичала Коледа. След толкова години отново щеше да я прекара със семейството си. Кухнята миришеше на канела, от радиото долитаха коледни песни, а Бев размерваше съставките за пудинга. Навън падаше лек сняг.

Но сърцето й не бе тук, отдалечено бе на шест хиляди мили — при Майкъл,

Когато натисна тенекиената формичка в тестото, Бев я прегърна.

— Толкова се радвам, че си тук, Ема. Това означава всичко за мен и за баща ти.

— И за мен. — Изрязваше сладките във формата на снежинка и ги слагаше в тавичката. — Ти ме оставяше да ги правя когато бях малка. Ако Джоно беше тук, щеше да си вземе няколко, преди дори да са опечени.

— Защо мислиш, че изпратих навън Бри? — Гледаше как Ема ръси оцветена захар отгоре им. — Майкъл ти липсва, нали?

— Не предполагах, че ще ми липсва. Поне не чак толкова много. — Тя сложи тавичката в печката. — Глупаво е. Само две седмици. — След като нагласи часовника за печенето, тя се върна обратно, събра тестото и го разточи отново. Приятно й бе да чувства, че прави нещо с ръцете си, че е отговорна за нещо. — Може би е по-добре, че заминах. Не искам да се ангажирам твърде бързо.

— Кетрин казва, че бързо се възстановяваш.

— Мисля, че е така. Благодарна съм й, че остана с мен в Лос Анджелис през последните два месеца. Макар че не винаги съм го показвала — добави тя усмихнато. — Когато споделиш болката си, помага.

— Все още ли имаш кошмари.

— Не толкова често. И започвам отново работа. Най-накрая завърших книгата. — Тя спря с формичката в ръка. — Преди една година на Коледа беше кошмарна. Тази година е почти превъзходна. — тя се огледа, защото вратата се отвори внезапно. Формичката за сладки падна на пода. — Майкъл?

— Икономката ми каза да вървя направо в кухнята.

Тя извика радостно, хвърли се в прегръдките му и започна да го целува.

— Не мога да повярвам, че си тук. — Отдръпна се леко, засмя се и започна да го изтупва. — Направих те целия в брашно.

Бев избърса ръцете си и излезе.

— Ти каза, че не можеш да дойдеш — започна Ема.

— Промених си графика. — Притисна я отново към себе си. Желанието се разля по тялото му. — Весела Коледа!

— Колко време ще останеш?

— Два дни. — Погледна към печката. — Какъв е този шум?

— О, сладките ми. — Тя се втурна, за да изключи часовника. — Докато ги правех, си мислех за теб и съжалявах, че си толкова далеч. — Обърна се и го погледна. — Ще се върна с теб, ако искаш.

— Знаеш, че искам. — Погали с ръка плитката й. — Но също така знам, че трябва да бъдеш и със семейството си, ще те чакам да се завърнеш вкъщи.

— Обичам те. — Не разбра как изрече думите.

— Кажи го още веднъж.

Очите му я гледаха толкова напрегнато, че тя го погали успокоително по бузата.

— Обичам те, Майкъл. Съжалявам, че ми трябваше толкова време, за да ти го кажа.

В отговор той само я притисна до себе си. Това бе най-щастливият миг в живота му.

— Осъзнах колко те обичам, когато те видях на изложбата в Ню Йорк. Това ме плашеше. Изглежда, съм се страхувала от години. И сега, когато изведнъж се появи на вратата, всичко си отиде на мястото.

— Няма да можеш вече да се отървеш от мен.

— Добре. Какво ще кажеш за една сладка? — засмя се тя.

 

 

Неприятно му бе да лъже Ема, но му се струваше, че е по-добре за известно време да не й казва какво го бе довело в Лондон. Британските му колеги се оказаха любезни. Откри също, че британската бюрокрация е същата като американската.

Изгуби два часа само за да му кажат, че може да види досиетата на следващия ден.

Ема се вълнуваше от възможността да му покаже Лондон и го влачи от Тауър до Пикадили и от смяната на караула до Уестминстърското абатство. Въпреки че лесно го убедиха да остане в дома на Макавой, той запази стаята си в хотела. След изтощителната обиколка те прекараха няколко часа в леглото.

Досиетата не му бяха от голяма полза. Разследването установяваше смърт при нещастен случай. Съдебната експертиза бе открила само отпечатъци на Джейн, на последната й прислужница и на комарджията, който бе открил тялото й. Алибитата им бяха непоклатими. Съседите не казаха нищо хубаво за починалата, но не бяха видели нищо или никого през нощта, когато бе умряла.

Майкъл разгледа полицейската снимка. Като забеляза мръсотията, в която бе живяла и умряла Джейн, възмутено си помисли, че някои го наричаха „мърляч“. Прегледа отново снимките през лупа.

Инспектор Карлсън, който е бил натоварен с разследването, го гледаше търпеливо.

— Беше като кочина — заяви той. — Да си кажа честно, никога не съм виждал нещо подобно. Или да съм усещал такава миризма. Старото момиче беше вече умряло от два дни.

— Само нейните отпечатъци ли бяха на спринцовката?

— Да. Сама е свършила работата. — Карлсън свали очилата си с рогови рамки, за да почисти стъклата. — Спорихме за самоубийство, но то просто не се връзваше. Както се казва в доклада, вероятно толкова се е зарадвала на хероина, че е взела по-голяма доза и бързо е поела към последното си „друсане“.

— Откъде е намерила наркотика? Онзи приятел, Хич?

Инспекторът сви устни.

— Съвсем дребна риба. Не притежава връзките, за да намери нещо толкова чисто.

— Ако не е той, тогава кой?

— Не можахме да открием. Възприехме, че сама си го е купила. Беше известна на времето си и е имала доста познанства.

— Вие сте видял писмото, което е изпратила до нас.

— Заради това искаме да възобновим разследването, детектив Кесълринг. Ако наистина имаме убийство тук, свързано с убийството във вашата страна, ще ви сътрудничим изцяло. — Сложи си очилата. — Изминали са почти двадесет години, но никой не е забравил какво се случи с Дарън Макавой.

„Не, никой не е забравил“ — помисли Майкъл, докато седеше в обкования с дървена ламперия кабинет на Брайън и наблюдаваше как чете писмото на бившата си любовница.

Огънят весело пращеше в камината. Пред нея уютно бяха разположени кресла. Награди, почетни значки и снимки бяха подредени по лавиците и стените. Няколко кутии показваха, че се е нанесъл само преди седмици. Бюрото му, отрупано с досиета и папки, подхождаше повече на администратор, отколкото на рокзвезда. До стената видя компютър и синтезатор „Ямаха“, както и огромен студиен магнетофон. В бара имаше само минерална вода и безалкохолни напитки. Майкъл изчака, докато Брайън вдигне глава.

— С баща ми поговорихме за писмото. Решихме, че трябва да знаете.

Потресен, Брайън затърси пипнешком цигари.

— Мислите, че е подправено.

— Да.

Поигра си със запалката. В най-долното чекмедже на бюрото му имаше бутилка ирландско уиски — още запечатана. Като тест за самия него. От шест седмици бе престанал да пие, но в момента би дал всичко за глътка алкохол.

— Господи, мислех, че знам на какво е способна. Това не мога да го разбера. — Пое дълбоко дима, като давещ се — въздуха. — Ако е била тя, защо е искала да го направи? Мен. Искала е да нарани мен.

— Ние все още сме на мнение, че смъртта е била нещастен случай. — „Това едва ли ще го успокои“ — помисли с Майкъл. — Логически погледнато, мотивите са били отвличането и откупът, които бихте платили.

— Аз й плащах заради Ема. — Потърка с ръце лицето си, след това ги отпусна на бюрото. — Би могла да убие Ема пред очите ми. В гнева си бе способна на това. Но да планира нещо такова. — Поклати глава. — Не мога да повярвам, че е могла да го направи.

— Имала е съучастници.

Брайън стана и започна да се разхожда из стаята. Тя беше изпълнена с несъмнени доказателства успеха му: златни и платинени плочи, наградите „Грами“, „Американ Мюзик Ауърд“. Свидетелства за значимостта на музиката, която бе създал.

Имаше и десетина снимки: „Девъстейшън“ вчера и днес, Брайън с други певци, музиканти, политици, които е подкрепял, знаменитости. Между тях се виждаше поставена в рамка снимка на Ема и на Дарън, седнали на пейка в малко заливче, засмени и огрени от слънце. Бе създал и тях двамата.

Двадесет години се стопиха за миг и той отново седеше на тревата, заслушан в смеха на децата си.

— Мислех, че всичко това е минало. — Потърка с пръсти очите си. — Не искам Бев да разбере, не още. Аз ще й кажа, когато реша, че моментът е подходящ.

— Това е ваше право. Исках да знаете, че ще възобновя следствието.

— И вие ли като баща си се посвещавате на работата си?

— Бих се радвал, ако мислите така.

Брайън кимна. Каквото и да е било замислено в онази ужасна нощ преди две десетилетия, все пак трябва да бъде изяснено. Но той имаше и друго дете.

— А Ема? Отново ли ще я разпитвате?

— Ще й спестя всичко, което мога.

— Бев мисли, че сте влюбен в нея.

— Да. Ще се оженя за нея, веднага щом е готова.

Брайън почувства непоносима жажда и извади сок.

— Не исках да се увлича по Дру поради съвсем глупави причини. Често съм се питал дали аз не я подтикнах. Ако не бях се противопоставил, дали щеше да изчака?

— Латимър е искал само вас и онова, което можете да направите за него. Аз искам само Ема. И винаги ще я искам.

Брайън въздъхна и седна отново.

— Тя е най-вярната и най-красива част от живота ми. Нещо, което съм направил, без да се замислям, се оказа невероятно добро. — Със същата усмивка като на Ема той погледна към Майкъл. — В деня, когато Ема ви доведе в отвратителната къща на П.М. в Бевърли Хилс, си помислих: „Това момче ще ми я отнеме.“ И се ядосах. Изглежда, че повечето ирландци са пияници, поети или пророци. Аз имах шанса да бъда и трите.

— Мога да я направя щастлива.

— Доверявам се на думата ви. — Вдигна отново писмото.

— Важно е да откриете кой уби сина ми, но е важно да направите и Ема щастлива.

— Татко, П.М. и Анабел са тук с бебето. О, съжалявам. — Ема спря на вратата. — Не знаех, че си дошъл тук, Майкъл.

— Когато се върнах, ти беше на пазар. — Той се изправи, взе писмото от Брайън и го пъхна в джоба си.

— Случило ли се е нещо?

— Не. — Брайън заобиколи бюрото, за да я целуне. — Подложих на разпит Майкъл. Изглежда, че има сериозни намерения към дъщеря ми.

Тя се усмихна, готова да повярва, но видя очите на баща си.

— Какво има?

— Вече ти казах. — Обгърна с ръка раменете й и се опита да я изведе, но тя се обърна към Майкъл.

— Не искам да ме лъжете.

— Аз наистина имам сериозни намерения към дъщеря му — отвърна й Майкъл.

— Може ли да видя плика, който е в джоба ти? — попита го тя.

— Да, но предпочитам да е по-късно.

— Татко, би ли ни оставил сами.

— Ема…

— Моля те.

Той се поколеба, но излезе от стаята.

— Аз ти вярвам, Майкъл. Ако ми кажеш, че единственото нещо, за което сте говорили с татко в тази стая, е била връзката ни — ще ти повярвам.

Не би могъл да я излъже.

— Не, не е всичко, за което говорихме. Ще седнеш ли?

Разбра, че ще бъде нещо неприятно и стисна ръцете си в скута, както не бе правила от ученическите си години. Вместо да говори, Майкъл измъкна плика от джоба си и й го подаде.

Побиха я студени тръпки, когато видя името на подателя. „Послание от мъртвата“ — помисли си тя. Отвори писмото и мълчаливо го прочете.

Толкова много приличаше на баща си: израза на лицето, тъгата в очите й, спокойствието, с което четеше писмото. Преди да заговори, тя го сгъна и му го върна.

— Това ли е причината да си в Лондон?

— Да.

Очите й, потъмнели от мъка, срещнаха неговите.

— Мислех, че не можеш да стоиш далеч от мен.

— Не мога.

Тя наведе глава.

— Вярваш ли на писмото?

— Не е моя работа да вярвам — каза той внимателно. — Аз просто го разследвам.

— Аз му вярвам. — Ема внезапно си спомни Джейн, изправена на прага на мръсната къща, с лице, потъмняло от злоба и огорчение. — Тя е искала само да нарани татко. Искала е да го накара да страда. Още си спомням начина, по който го погледна, когато той ме взе със себе си. Наистина бях почти бебе, но помня.

Пое рязко дъх.

— Как е възможно едновременно да обичаш и да мразиш като нея? Толкова силна ненавист, че да вземеш участие в убийството на едно малко момче? Минали са двадесет години, а тя все още е искала да го накара да страда.

Той се наведе към нея и взе плика, който лежеше в скута й.

— Може би е така, но може и да е започнала нещо, което ще ни помогне да открием кой го е убил и защо.

— Аз знам. — Затвори очи. — Скрито е някъде дълбоко в мен, но аз знам. Този път ще го изровя.

 

 

Когато започна музиката, тя стоеше в тъмни коридор, облечена в любимата си нощница, стиснала Чарли. Дарън пищеше. Тя искаше да се върне обратно в леглото и при светлината на нощната лампа. Но беше обещала да се грижи за него, а той викаше.

Пристъпи, но краката й не достигнаха пода. Като че ли плуваше в тъмен облак. Чуваше съскането, около нея летяха същества, които обичат тъмното. Съществата, които ядат лошите малки момичета, както мама й бе казала.

Не знаеше накъде да върви. Беше тъмно и заедно с песента отвсякъде се разнасяха звуци. Тръгна към брат си, който викаше за помощ. Опита се да стане малка, толкова малка, че никой да не я види. Усещаше как потта се стича по гърба й.

Ръката й е на дръжката. Леко натиска. Бутна вратата и тя се отвори.

Ръце я хванаха за раменете и я стиснаха.

„Казах ти да не бягаш от мен, Ема. — Дру плъзна ръце около шията й и стисна. — Казах ти, че ще те намеря.“

— Ема! — Майкъл хвана мятащите се ръце и я притисна. — Събуди се, Ема, събуди се. Това е само сън.

Не можеше да си поеме дъх, дори когато осъзна къде е и кой я държи. Струваше й се, че ръцете на Дру все още я душат.

— Светлина. Моля те, запали лампата — прошепна тя.

— Добре. Успокой се. — Натисна копчето и отново я притисна към себе си. — Хайде, сега погледни към мен, Ема, погледни ме. — Повдигна с ръка брадичката й тя все още трепереше, а лицето й беше съвсем бледо, лъснало от пот. — Това е само сън — каза той спокойно. — Ти си с мен.

— Вече съм добре.

Вдигна нагоре завивките около треперещите й рамене.

— Ще ти донеса чаша вода. — Когато тя кимна, той стана й отиде до банята. Ема сви краката си, заслушана в шума на течащата вода. Знаеше къде се намира. В хотелската стая на Майкъл. Искаха да прекарат една нощ насаме, преди да си тръгне обратно за Щатите. Знаеше, че е само сън, и въпреки това вдигна ръце към гърлото си. Още усещаше стиснатите пръсти на Дру.

Когато се върна и й подаде чашата, тя отпи няколко глътки. Не я изгориха, както се страхуваше.

— Съжалявам, Майкъл.

Не искаше да разбере, че е потресен колкото нея. В съня си като че се давеше. Сякаш от отворената й уста не можеш да излезе въздуха.

— Често ли имаш кошмари?

— Да.

— Заради това ли не прекара с мен нито една нощ?

Тя сви рамене и се загледа отчаяно в чашата.

— Много си красива, за да се превръщаш в психопатка, Ема. — Той избута възглавниците и я привлече към себе си. — Разкажи ми всичко.

Когато свърши, той продължи да гледа в някаква точка. Сега тя беше спокойна. Чувстваше го по лекото й вдишване. Но за разлика от нея той бе напрегнат.

— Вероятно писмото е причината — измърмори тя. — Молила съм се кошмарите да спрат. Сега обаче искам да видя. Да вляза през вратата и най-после да го видя.

Обърна глава и зарови лице в косата й.

— Вярваш ли ми?

— Да.

— Ще направя всичко каквото мога, за да открия кой е виновен за смъртта на брат ти.

— Било е много отдавна.

— Имам някои предположения. Трябва да проверя дали могат да се свържат.

Тя се отпусна с глава, сгушена на рамото му и си пожела завинаги да остане така.

— Обещах да се върна с теб, ако поискаш, но ми се налага да остана. Искам да поговоря С Кетрин. Необходими са ми няколко седмици.

Той помълча. Опитваше се да свикне с мисълта, че ще се върне без нея.

— Докато си тук, трябва да решиш дали би могла да се омъжиш за полицай. — Обърна лицето й към своето. — Обещай ми, че ще помислиш!

— Обещавам. — Тя го прегърна. — Да се любим, Майкъл.

 

 

Клубът беше пълен с млади хора. Музиката бе оглушителна, алкохолът — разреден. Но клубът беше претъпкан, дансингът — задръстен. Разноцветни светлини се въртяха бързо. Крещяха, за да се чуят. Раздаваха наркотици, сякаш бяха телефонни номера.

Не обичаше такива долнопробни заведения. Промъкна се до една малка ъглова маса и поръча скоч.

— Можеше да избереш нещо по-добро, ако си искал да говорим.

Събеседникът му се усмихна и изпи до дъно чашата.

— Това са най-подходящите места за тайни разговори. — Запали цигара със златна запалка с монограм. — Носят се слухове, че Джейн е пуснала клюка за теб.

— Знам за писмото.

— Знаеш и не си ме предупредил?

— Точно така.

— Не забравяй, че онова, което засяга теб, засяга и мен.

— Джейн е мъртва. Писмото е без значение. — той изчака, докато келнерката сложи пред него чашата. — Има друго нещо, което може да е по-спешно. Ема сънува лоши сънища.

Мъжът се изсмя и издиша дима през зъби.

— Сънищата на Ема не ме интересуват.

— А трябва. След като се отнасят до двама ни. Подложила се е на терапия с психиатърката, която лекуваше Стиви Нимънс. — Опита скоча и реши, че не става дори за поливане на цветя. — Може и да си спомни.

Обзе го страх, след това и гняв.

— Трябваше да ме оставиш да я убия преди години.

— Тогава не беше необходимо. — Другият мъж сви рамене и отпи от скоча си. — Но сега може да се наложи.

— Нямам намерение да си цапам ръцете на този етап, старче. Ти се заеми с нея.

— Аз се оправих с Джейн. — Гласът му беше спокоен и студен. — В момента само ще наблюдаваме Ема. Ако започне да си спомня, ще бъде твой ред.

— Съгласен. Не защото ми нареждаш, а защото й го дължа.

— Мистър Блекпуул, ще ми дадете ли автограф? Сложи на масата запалката си и се усмихна на закръглената млада червенокоса жена.

— Разбира се, мила. С удоволствие.