Нора Робъртс
Публични тайни (38)

Глава 37

Наоколо цареше мрак. Неясна, тъпа болка се разливаше по цялото й тяло като топъл, червен океан. Притискаше я надолу и не й позволяваше да вижда и да диша. Ема се опитваше да изплува на повърхността, но болката не преставаше. Но не това я плашеше, а мракът и тишината.

Опита се да помръдне и с ужас осъзна, че не чувства ръцете и краката си, а само тази постоянна болка. Опита се да проговори, да извика някого, който и да е. Мислено изкрещя.

Знаеше, че с нея се е случило нещо страшно. Спомняше си озвереното лице на Дру, надвесено над нея. Може би още е тук и я наблюдава, притаен в мрака. Този път ще я…

Но може би вече бе мъртва.

Силната й болка се примеси с гняв. Не искаше да умре. Стенейки от безсилие, тя се опита да отвори очи, но не успя. Сякаш някой бе залепил клепачите й.

Нечия ръка леко докосна косата й. Допирът я накара да изпита паника, която я накара да забрави болките,

— Успокой се, Ема. Вече всичко е наред. Трябва да си почиваш.

Не беше Дру.

— Сега си в безопасност.

Майкъл. Искаше да произнесе името му, благодарна, че не е сама в мрака. Че е жива. След това огромна червена вълна я заля.

От време на време през нощта изпадаше в безсъзнание. Лекарите бяха казали, че има нужда от сън. Страхът обаче й пречеше да заспи. Майкъл го усещаше всеки път, когато тя идваше в съзнание.

Часове наред той се опитваше да я успокои. Прекара цялата нощ до леглото, стиснал окуражително ръката й.

Това му се струваше недостатъчно. Нито обучението, нито годините в полицията го бяха подготвили за ролята на пасивен наблюдател. Не можеше да стои безпомощно, когато любимата му жена мълчаливо се бори с болката. Милото й лице беше смазано, стройното й нежно тяло — в синини и рани.

Казаха му, че няма да умре. Ще страда физически и психически, но ще оживее. А на него му оставаше да чака и да съжалява.

Трябваше да настоява. Майкъл се вслушваше в хрипливото й дишане и се проклинаше. Това нямаше да се случи, ако бе успял да я убеди да сподели с него проблемите си. Та той е ченге, за Бога! Знае как се измъква информация.

Беше се отдръпнал. Искаше да й даде време и възможност за уединение. Исусе, уединение! Потърка с ръце лицето си. Защо не й осигури полицейска охрана? Защо не предприе някакви действия срещу Латимър и му позволи да я открие. Сега тя лежи в болницата, защото позволи да го ръководят чувствата.

Отдели се от леглото й едва когато Мариан и Джоно пристигнаха от Ню Йорк.

— Майкъл. — Джоно го позна и му кимна. Ръката му остана на рамото на Мариан. — Какво се случи?

Разтърка с длани очите си. Светлината в коридора го заслепяваше.

— Латимър. Успял е да се вмъкне в стаята й в хотела.

— О, Господи! — Мариан стисна малкото плюшено куче. — Много ли е зле?

— Доста. — Видя отново Ема, просната на килима в хотелската стая. — Счупил й е три ребра. Има наранени вътрешни органи, не знам колко контузии и разкъсвания. А лицето й…Но мислят, че няма да се наложи спешна хирургическа намеса.

Джоно загледа затворената врата със стиснати зъби.

— Къде е копелето?

— Мъртво е.

— Добре. Искаме да я видим.

— Вървете и двамата. Аз ще се оправя със сестрата и ще ви чакам в приемната. — Погледна като Джоно към затворената врата. — Дали са й приспивателно.

Дълго стоя над чаша кафе в приемната за посетители. Припомни си всичко, което се случи, за да разбере дали би могъл да направи нещо по-различно. Повтаряше си, че ако бе разбил вратата пет минути по-рано, всичко щеше да бъде по-различно.

Когато ги видя да излизат от стаята, се изправи. Очите на Мариан бяха зачервени. Седна на освободения от Майкъл стол.

— Не трябваше да я оставям сама.

— Не е твоя грешка — отвърна Джоно.

— Не, не е моя грешка. Но не трябваше да я оставям сама.

Без да обръща внимание на надписите, Джоно извади цигара. Запали я и й я подаде.

— Мариан ми разказа всичко по време на полета. Сигурно знаете, че Латимър е малтретирал Ема повече от година. Майкъл смачка празната пластмасова чашка.

— Не знам подробности. Ще взема показанията й, веднага щом е в състояние за това.

— Показанията! — Мариан го погледна изненадано. — Защо ще трябва да дава показания?

— Такава е процедурата. — Погледна към вратата на Ема.

— Обещайте, че вие ще вземете показанията — обади се Джоно. — Не бих желал да говори с чужд човек.

— Аз ще взема показанията.

Мариан го загледа замислено, пепелта от цигарата й щеше да падне всеки миг. Каза си, че е станал дори по-хубав от обещанията, които даваше на снимката във вестника преди десет години. В момента изглеждаше напрегнат и изтощен, с тъмни сенки под очите и изопнати черти на лицето. Тя реши, че е човек, на когото може да разчита. Майкъл Кесълринг напълно отговаряше на представата й за полицай.

— Вие ли убихте Дру?

Той вдигна очи и я погледна. Повече от всичко би искал да й отговори:„Да“.

— Не, закъснях.

— Кой тогава?

— Ема.

— О, Господи! — възкликна Джоно.

— По добре да не я оставям сама — заяви Майкъл. — Ще отида да поседя с нея. Вие може би искате да се регистрирате в хотела, да си починете.

— Ще останем. — Мариан протегна ръка към Джоно. — Можем да се редуваме да седим при нея.

Майкъл кимна и влезе в стаята на Ема.

Тя дойде в съзнание на разсъмване. Бледата утринна светлина й действаше успокояващо. Толкова много сънища, толкова странни сънища! Повечето среднощни видения изчезнаха. Но тя знаеше, че кошмарите отново ще се върнат: дочуваше музиката и съскането на чудовищата.

Опитваше се да се събуди напълно. Бе раздразнена, че не е в състояние да раздвижи крайниците си. Още по-обезсърчително й подейства, че можа да отвори само едното си око. Когато докосна бинтовете на лицето си, тя си спомни всичко.

Обзе я паника, задушаваше се. Обърна се и видя Майкъл, отпуснал се на стол до леглото й, с глава клюмнала на гърдите му. Държеше ръката й. Помръдването на пръстите й го накара да подскочи.

— Хей. — Той се усмихна. Стисна по-здраво ръката й и я повдигна към устните си. Едва говореше от умора. — Добро утро.

— Колко… — Тя затвори очи, раздразнена от слабия си шепот. — Колко време?

— Спа през цялата нощ — това е всичко. Боли ли те?

Болеше я, много я болеше. Но тя поклати глава. От болките усещаше, че е жива.

— Истина е, нали? Всичко, което се случи?

— Вече е свършено. — Задържа ръката й до бузата си. — Отивам да доведа сестрата. Искаха да ги уведомя, когато се събудиш.

— Майкъл. Аз ли го убих?

Поколеба се за миг. Лицето й беше обезобразено и цялото в превръзки. Виждал беше и по-лошо. Все пак ръката й здраво стискаше неговата. Бе пребита, но не и победена.

— Да. През целия си живот ще съжалявам, че не успях да те изпреваря.

Очите й се затвориха, но ръката й не трепна. Би трябвало да чувства нещо, нещо друго освен заливащата я болка и сънливата отпадналост от приспивателните.

— Не знам какво да чувствам. Изглежда, не изпитвам нищо — нито скръб, нито успокоение, нито съжаление. Чувствам се като изпразнена.

Той добре знаеше какво е да държиш оръжие в ръка, да се целиш, да стреляш в друго човешко същество. Заради дълга. При самозащита. И все пак независимо от причината отнемането на един човешки живот винаги те измъчва.

— Ти нямаше друг изход. Запомни го! За останалото сега не се вълнувай.

— Такъв чудесен глас имаше. Влюбена бях в него. Не разбирам как стигнахме до тук.

Не можеше да й даде нито успокоение, нито отговор.

Остави я на сестрата и отиде в приемната. Мариан дремеше, сложила глава върху рамото на Джоно. Помещението беше в приятни пастелни тонове, вероятно предназначени да ободрят и успокоят приятелите и роднините, които само можеха да седят и да чакат. На стената беше закрепен цветен телевизор. На масата бяха сервирани кани с гореща вода и кошнички с пакетчета кафе и чай. Имаше два телефона и множество списания, разхвърляни навсякъде.

— Тя дойде в съзнание.

— В съзнание? — Мариан скочи веднага. — Как е?

— Добре. — Майкъл си приготви чаша кафе и го разбърка механично — Спомня си какво се е случило и се опитва да го преживее. С нея е сестрата, търсят доктора. Съвсем скоро ще можете да я видите.

Внезапно снимката на Ема се появи на телевизионния екран и те онемяха. Репортажът беше кратък, придружен със снимки на Ема и Дру. Имаше кратки изявления на служителка от хотела и на двама свидетели, които бяха чули виковете и повикали охраната.

Мъж на средна възраст с оредяла коса и зачервен от възбуда говори пред микрофона. Майкъл си спомни, че го бе избутал настрана, преди да разбие вратата.

„Знам само, че нещо се чупеше. И тя викаше, молеше го да спре. Беше толкова ужасно, че аз заудрях по вратата. След това дойде полицията. Един от тях разби вратата. Само за секунда успях да зърна жената, простряна на килима; цялата в кръв. Държеше пистолет в ръката си и стреля. Стреля дотогава, докато куршумите свършиха.“

Майкъл изруга и се отправи към телефона.

След това видяха болницата и някакъв репортер с тържествена физиономия обяви, че Ема Макавой Латимър е под охрана.

— Слушай! — Майкъл изкрещя по телефона. — Въобще не ми пука. Ще ги задържиш известно време. Искам униформен полицай пред вратата й денонощно, за да изхвърля всеки репортер, който се опита да влезе и да я види. Ще направя изявление следобед.

— Няма да можеш да ги спреш — каза Джоно, след като Майкъл тръшна слушалката.

— Поне за известно време мога.

Джоно се изправи. Нямаше смисъл да му обяснява, че Ема познава цената на известността. Плащала я е през целия си живот.

— Мариан, иди да видиш Ема. Аз ще поканя на закуска този полицай.

— Не искам…

— Разбира се, че искаш — сряза го Джоно. — Не ти се случва всеки ден да ядеш бъркани яйца с човек легенда. Хайде, Мариан! Кажи на Ема, че ще се видим след малко. — Той изчака, докато Мариан тръгне по коридора и каза: — За пръв път видях Ема, когато беше на около три години. Криеше се под кухненската мивка в мръсния апартамент на Джейн. И вече бе изяла доста ритници. Тя се измъкна тогава. Ще се измъкне и сега.

— Трябваше да изискам съдебно постановление — каза Майкъл. — Трябваше да настоявам…

— Откога си влюбен в нея?

В отговор само въздъхна дълбоко.

— Почти през целия си живот. — Отиде до прозореца, отвори го, за да почувства свеж въздух върху лицето си. — Пет минути! Ако Дру беше закъснял с пет минути, щях да го убия. Когато разбих вратата, пистолетът беше в ръката ми. Щях да го убия вместо нея. Така би трябвало да бъде.

— Ах, мъжкото его. — Джоно продължи да се усмихва иронична усмивка, дори когато Майкъл се извърна към него. — Знам как се чувстваш, но не съм съгласен. Радвам се, че Ема сама пречука кучия син. Справедливо е. Съжалявам само, че не е успяла да го направи, преди да я е докарал в това състояние. Хайде, синко. Потупа го по рамото. — Имаш нужда от храна.

Майкъл тръгна, твърде уморен за да спори. Бяха до асансьора, когато вратата му се отвори. От него изскочиха Брайън и Бев.

— Къде е тя? — попита Брайън.

— Направо. Дръж се. — Джоно взе ръката му. — С нея е Мариан. Трябва да се успокоиш преди да нахлуеш вътре. Достатъчни са й вълненията напоследък.

— Джоно е прав, Бри. — Бев се опитваше да не издава тревогата си. — Ние не искаме да я разстройваме. И трябва да разберем какво…как се е наранила. Можете ли да ни кажете какво се е случило? — попита тя Майкъл. — Тръгнахме веднага след като позвънихте.

— Дру Латимър е открил вчера Ема тук, в хотела й.

— Открил? — прекъсна го Брайън. — Какво искате да кажете? Не са ли били заедно?

— Откакто е решила да се разведе, тя се е криела от него.

— Развод? — Беше замаян от тревога и безсъние. — Говорих с Ема само преди няколко седмици, не ми спомена, че иска развод.

— Не е могла да каже нищо — обясни Майкъл. — Защото се е страхувала. Латимър я е пребивал през повечето време на брака им.

— Не може да бъде. — Брайън опъна назад косата си. — Той беше лудо влюбен в нея. Сигурен съм.

— Да. — Майкъл не бе в състояние повече да се владее и избухна яростно. — Наистина е бил „любещ съпруг“, истински сатана. Затова се е страхувала. Затова лежи вътре сега със смазано лице и счупени ребра. Проклетникът я е обичал до смърт наистина.

Устните му трепнаха. Ръката му стисна ръката на Бев, докато усети костите на нейните и своите пръсти.

— Бил я е? Да не искате да кажете, че той е причината Ема да е тук?

— Точно така.

Дива ярост го обзе. Сграбчи Майкъл за ризата.

— Къде е той?

— Мъртъв е.

— По-спокойно, Бри. — Джоно го хвана за рамото, питайки се дали е благоразумно да застава между двама разгневени мъже. — Така няма да помогнеш на Ема.

— Искам да я видя. — Привлече към себе си Бев. — Искаме да я видим веднага. — Мариан излезе и той тръгна към вратата. Не проговори, само погледна към дъщеря си.

— Детето ми! — Хвана се здраво за Бев, докато приближаваше леглото.

Ема го погледна. Закри лицето си с ръце. Не искаше той да я види така. Отстрани нежно ръцете й.

— Ема. — Наведе се и я целуна по челото. — Съжалявам. Толкова съжалявам.

Тогава тя заплака. Започна несвързано да му обяснява. Изтощена от вълнение, тя се отпусна. Ръката й остана в неговата.

— Дори не знам как се случи всичко. Или защо. Исках някой да ме обича, да обича само мен. Исках да имам семейство и си мислех… — Въздъхна тежко. — Мислех, че е като теб.

Едва сдържа сълзите си. Хвана ръката й и каза:

— Не трябва да се разстройваш от това. Не бива да мислиш за него. Никога вече няма да позволя да те нараняват. Заклевам се!

— Най-важното е, че си спасена. — Бев нежно отстрани косата й от превръзката на челото. — Това е най-важното за всички ни.

— Аз го убих — прошепна Ема. — Казаха ли ви, че аз го убих?

Потресен той потърси погледа на Бев.

— То е… то е свършило вече.

— Не те послушах. Не исках. — Хвана ръката му и я задържа. — Бях много ядосана и засегната — ти мислеше, че той ме иска само, за да стигне до теб.

— Недей!

— Ти си бил прав. — Произнесе думите с тежка въздишка. — Никога не ме е искал, нито ме е обичал. Не мен. И когато това, че ме има, вече не му бе достатъчно, за да постигне целите си, той започна да ме мрази.

— Не искам да мислиш за това сега. — Настоя Брайън. — Всичко, за което те моля, е да почиваш.

„Прав е“ — каза си Ема. Много е изтощена, за да мисли.

— Радвам се, че си тук. Татко, съжалявам, че толкова се отчуждихме.

— И двамата сбъркахме, но с това е свършено. — Усмихна й се. — Сега цялото време на света е наше.

— Ще се радваме да се върнеш вкъщи, когато се пооправиш. — Бев докосна бузата на Брайън. — При нас.

— При двама ви?

— Да. — Брайън хвана ръката на Бев. — Ще имаме достатъчно време за възстановяване. Всичките.

— Когато се събудих тази сутрин, не можех дори да допусна, че ще се чувствам отново щастлива — каза Ема. — Щастлива съм за вас. За останалото трябва да помисля.

— Няма защо да бързаш. — Бев се наведе и я целуна. — Ще те оставим да поспиш.

 

 

— Кесълринг. — Маккарти откри Майкъл по обяд в приемната на болницата. — Господи, да не си се преместил тук?

— Кафе?

— Не, ако ще заприличам на теб. — Подаде му една чанта. — Чисти дрехи и принадлежности за бръснене. — Нахраних кучето.

— Благодаря.

Промени решението си за кафето, но се оплака от сметаната в пакетчето. Помисли си: „Старият Майк повече не би могъл да понесе.“

— Как е тя?

— Има силни болки.

— Дюър иска изявление. — Произнесе името на капитана със сарказъм в гласа си.

— Ще се погрижа за изявлението.

— Той знае, че си… приятел на жертвата. Иска аз да го направя.

— Аз ще имам грижата — повтори Майкъл и сложи повече захар в кафето не заради вкуса, а за тонус. От часове не обръщаше внимание на вкуса на кафето. — Довел ли си стенограф?

— Да. Чака.

— Ще видя дали Ема е готова. — Глътна кафето наведнъж като лекарство и изхвърли чашата. — Как е пресата?

— Искат нещо към два часа.

Майкъл погледна часовника си и отида да се преоблече. Петнадесет минути по-късно влезе в стаята й. При нея беше П.М. Както всички останали и той изглеждаше зле: уплашен, с измачкани дрехи от пътуването, потиснат. Но беше я накарал да се засмее.

— П.М. ще става баща — обясни Ема.

— Поздравявам ви.

— Благодаря. — Изправен до леглото, П.М. се чувстваше неловко. Страхуваше се да не каже нещо неуместно. Долетяха със Стиви от Лондон и видяха вестниците още на павилиона на летището. Не знаеха какво да си кажат, още по-малко какво да кажат на Ема. — Ще тръгвам. — Целуна я, поколеба се и отново я целуна. — Ще се върнем пак довечера.

— Благодаря за цветята. — Повдигна ръка към теменужките. — Чудни са.

— Добре… — Постоя нерешително и след това ги остави сами.

— Чувства се неудобно — измърмори тя. — Всички се чувстват така. — Ръцете й неспокойно шареха по завивките, след това докоснаха Чарли. — Трудно е да гледаш очите им, когато влизат за пръв път в стаята. Сигурно изглеждам ужасно.

— Не предполагах, че си толкова суетна. — Седна до нея. — Тук непрекъснато влиза и излизат хора. Не си ли уморена?

— Не искам да съм сама. Ти беше при мен цялата нощ. — Протегна му ръка. — Чувах те да ми говориш и така разбрах, че съм все още жива. Исках да ти благодаря за това.

— Обичам те, Ема. — Отпусна главата си над хванатите им ръце. Тя не отговори, докато той се опитваше да прикрие обзелото го вълнение. — Неподходящо време, неподходящо място! — Въздъхна и закрачи из стаята. — Във всеки случай, ако се чувстваш готова, ние бихме желали да запишем показанията ти.

Гледаше го как неспокойно крачи из стаята. Нищо не можеше да отговори, поне сега, когато почти нищо не чувстваше. Ако нещата се бяха развили по-различно… Попита се, ако беше другояче, би ли му протегнала ръка, би ли му се доверила. Но не беше различно.

— С кого трябва да говоря?

— Можеш да говориш с мен. — Когато се обърна към нея, вече се владееше. — Или мога да повикам жена следовател, ако ще се чувстваш по-спокойна.

— Не. — Неспокойните й пръсти заровиха в теменужките. — Не, мога да говоря с теб.

— Стенографът чака.

— Добре. Можем да започнем веднага. Предпочитам да свърши бързо.

Не беше лесно. Не погледна към него, докато говореше. Очакваше, че като разкаже всичко за страховете, срама и униженията, ще се освободи от тях. Когато свърши, се почувства само изтощена.

Майкъл не бе в състояние да проговори.

— Това ли е всичко, което ти трябва? — попита Ема.

Само кимна с глава. Трябваше да излезе от стаята.

— Ще го напечатаме на машина. Когато си в състояние, можеш да го прочетеш и подпишеш. Ще се обадя по-късно.

Излезе от стаята и тръгна към асансьора. Спря го Маккарти.

— Дюър те иска моментално в участъка. Пресата е побесняла.

— По дяволите, пресата! Искам да повървя.

 

 

Върнал се в Лондон, Робърт Блекпуул прочете съобщението във вестника. Стори му се много забавно. Най-добри бяха лондонските ежедневници с всичките си глупости за убийство от страст и убити мечти. Дори бяха успели да покажат и две снимки. Не бяха добри, но на него му доставиха върховно удоволствие. Най-много му хареса, че лицето й е на кайма.

Не бе забравил как тя го беше нападнала.

Жалко, че Латимър не я е пребил до смърт, си каза. Но има и други начини да си го върне.

Вдигна телефона и позвъни на лондонския „Таймс“.

Като прочете интервюто на следващия ден, Пит побесня. Робърт Блекпуул изразяваше дълбоката си мъка от смъртта на талантлив млад музикант като Латимър и свързваше с нея случилото се между него и Ема. Твърдеше, че тя проявила яростна ревност към връзката му със съученичката й. Когато опитът й да го съблазни пропаднал, тя грабнала едно ножица и го заплашила.

Заглавието беше безочливо.

Жажда за любов довежда Ема до насилие

Казаното от Блекпуул караше хората да се питат дали е действала в самозащита, или е застреляла съпруга си от ревност.

Пит ядосано набра телефона.

— Глупак такъв!

— Добро утро и на теб. — Блекпуул се изкикоти. Очакваше позвъняването.

— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш, като разпространяваш тази история? Достатъчни са ми мръсотиите.

— Не е моя мръсотията, приятел. Ако ме питаш, малката Ема си получи заслуженото.

— Не те питам. А ти казвам да се откажеш.

— И защо трябва да го правя? Ще използвам рекламата. Нали винаги си твърдял, че пресата продава плочите?

— Казвам ти да се откажеш.

— Или?

— Не те заплашвам, Робърт. Просто повярвай на думата ми, че ровенето в мръсни тайни не е здравословно за никого.

Настъпи тишина, след това Блекпуул продължи:

— Тя трябваше да ми плати.

— Може би. Не ме интересува. Звукозаписните компании са прословути с капризността си. А през последните две години ти слизаш надолу в класациите, Робърт. Не би желал в такъв момент да се наложи да търсиш нов мениджър, нали?

— Ще отстъпиш, Пит. Съмнявам се дали някои от нас би искал да разруши старото ни приятелство.

— Запомни го. Продължавай да раздухваш историята и аз ще те изхвърля като мръсен парцал.

— Нуждаеш се от мен, както и аз от теб.

— О, в това се съмнявам. — Пит се усмихна. — Много се съмнявам.