Нора Робъртс
Публични тайни (37)

Глава 36

Беше почти четири часът, когато Ема влезе във фоайето на „Бевърли Уилшаир“. През дългия следобед на брега тя реши, че трябва да се обади на баща си. Той вече е научил за смъртта на Джейн и Ема не се съмняваше, че се е опитал да се свърже с нея.

Разговорът нямаше да бъде лесен, но бе необходимо. Време бе да му каже, че е напуснала Дру. Може би бе време и да се възползва от преимуществата на винаги жадната за клюки преса. Щом раздялата стане публично достояние, тя би могла да се освободи от постоянното вцепенение. Може би ще спре и да се страхува.

Докато вървеше по коридора към стаята си и ровеше в чантата си за ключа, пръстите й докоснаха пистолета. Ще се освободи от него и ще престане да се оглежда.

Отвори вратата на апартамента и се намръщи. Пердетата бяха спуснати и вътре цареше мрак. Мразеше тъмнината и мълчаливо прокле камериерката. Остави вратата сама да се затвори и със страх пристъпи към лампата.

Тогава чу музиката. Пръстите й замръзнаха върху ключа. След интродукцията, която я преследваше в кошмарите, се разнесе гласът на мъртвия Ленън.

Блесна светлина. Тя само изскимтя и олюлявайки се, отстъпи назад. За миг й се стори, че вижда някакво лице — неясно очертано, но все пак познато. И тогава съгледа Дру.

— Здравей, Еми, скъпа. Липсвах ли ти?

Тя излезе от вцепенението и се спусна към вратата. Но той беше по-бърз. Удари я и тя падна, а чантата й отхвърча встрани. Широко ухилен, Дру сложи веригата.

— Искаме никой да не ни пречи, нали?

Въпреки че гласът му бе нежен, усети, че я побиват тръпки.

— Как ме откри?

— О, имам си начини, Ема. Да кажем, че помежду ни съществува връзка. Не ти ли казах, че винаги ще те открия.

Зад нея песента продължаваше. Това беше кошмар. Сега искаше да повярва, че е така. Често имаше кошмари — музиката, тъмнината. Ще се събуди обляна в студена пот и всичко ще е свършило.

— Отгатни какво получих, Ема? Молба за развод. Е, не е честно, нали? А аз толкова се тревожех за теб, цели две седмици! Ами можеше да си отвлечена. — Засмя се. — Можеше да си убита като бедния си малък брат.

— Недей.

— А разстройваш се, когато говорим за него, нали? Музиката също те разстройва. Да я спра ли?

— Да. — Като спре музиката, ще бъде в състояние да мисли. Ще знае какво да прави.

— Добре тогава. — Направи крачка към касетофона, след това спря. — Не, мисля да я оставим. Трябва да се научиш да не загърбваш проблемите. Казвал съм ти го и преди, нали?

Зъбите й започнаха да тракат.

— Не ги загърбвам.

— Добре. Така е по-добре. Сега първото нещо, което ще направиш, е да позвъниш на оня твой адвокат и да му кажеш, че си променила решението си.

— Не. — Ужасът я бе обзел и тя само шепнеше. — Няма да се върна при теб.

— Разбира се, че ще се върнеш. Ти ми принадлежиш. Вече си направи малкото удоволствие, Ема, не усложнявай нещата. — Когато тя поклати глава, той въздъхна. Ръката му се стовари върху лицето й. Устата й се напълни с кръв. Тялото й се удари в масата и лампата падна с трясък на земята.

Като в мъгла тя го видя да се приближава към нея и започна пищи. Той я ритна силно в корема. Дъхът й секна и писъците спряха. Когато се опита да се свие, за да се предпази, той започна да я бие бавно и методично.

Този път тя му оказа съпротива. Първият й удар засегна слабо брадичката му, но го изненада и това й даде възможност да изпълзи настрани. Някой блъскаше по вратата, искаха да отворят. Успя с мъка да се изправи и да пристъпи, но той отново я сграбчи.

— Значи, играта загрубява, Ема? — Започна да къса дрехите й, а ноктите му оставяха кървави следи по кожата й. От опитите й да отвръща на ударите му той побесняваше още повече. Този път ще бъде наказана така, че никога да не забрави.

Ема чуваше някой да моли, да настоява, да обещава. Не съзнаваше, че това е собственият й глас. Едва усещаше вече ударите, а той продължаваше да я бие, забравил всичко освен мисълта да я накара да си плати.

— Да не си мислиш, че можеш да ме зарежеш, кучко? Че ще те оставя да разрушиш всичко, за което съм работил? Най-напред ще те убия.

Цялото тяло я болеше. Когато поемаше дъх, сякаш в плътта й се забиваха ножове. Никога не бе я бил толкова жестоко. Изнемощяла, тя се вкопчи в крака на един стол и се опита да се изправи. Окървавените й пръсти го изпуснаха.

Нямаше сили да се съпротивлява. Той я вдигна и я запрати на пода. Усети ужасна болка, навярно имаше счупено ребро. Остана да лежи в безсъзнание.

— Кучка! Пачавра! — Задъхан от ярост, връхлетя отново върху нея. Като в просъница Ема видя, че от носа му тече кръв. Взираше се в нея с помътнели очи. Бе напълно обезумял. Този път няма да се задоволи само с боя. Ще удря, докато я умъртви. Опита се да изпълзи встрани.

Коланът му изплющя и Ема потрепери. Хълцанията преминаха във вой, когато се опита да се довлече до килима. Докато се приближаваше към нея, той продължи да плющи в ритъма на музиката. Ема се строполи на пода. Усети страхотна болка в ребрата, пред очите й притъмня.

Чу, че някой вика името й. Разнесоха се силни удари по вратата. Имаше чувството, че тялото й ще се разцепи на две. При първия удар с колана ръката й машинално се отметна. Напипа пистолета и го сграбчи с ръка. Задавена от сълзи, успя да се изправи. Видя озвереното му лице, когато отново замахна с колана.

Усети как пистолетът подскочи в ръката й.

Майкъл разби вратата точно в мига, когато Дру се олюля назад, на лицето му бе изписана изненада. Той отново вдигна колана. Майкъл беше е изваден пистолет, но преди да го използва, Ема стреля отново и отново. Продължи да натиска спусъка дълго след като изпразни пълнителя, дълго след като Дру се строполи в краката й.

— Господи! — каза Маккарти.

— Задръж навън хората. — Майкъл се придвижи към нея. Съблече сакото си и я уви. — Дрехите й висяха на парцали, пропити с кръв. Тя не мърдаше, само продължаваше да натиска спусъка на празния пистолет. Когато се опита да го влезе, ръката й го стисна конвулсивно.

— Ема, миличко! Всичко е наред. Всичко свърши. — Нежно я погали по косата. Опитваше се да заглуши яростта си. Лицето й беше кървава маса. Едното й око вече бе подуто и затворено. Другото — изцъклено от шока. — Дай ми сега пистолета! Няма да ти трябва повече. Ти си добре. — Премести се така, че тя да види лицето му. Взе парче от разкъсаните й дрехи и внимателно попи кръвта. — Аз съм Майкъл. Чуваш ли ме, Ема? Майкъл. Ти ще се оправиш.

Тя дишаше тежко и на пресекулки. Разтърсваха я конвулсии. Притисна я по-силно и залюля треперещото й тяло. Измъкна пистолета от отпуснатата й ръка. Не плачеше. Майкъл разбираше, че звуците, които издава, не са скръб. Тя виеше, тихо животинско виене, което завършваше със скимтене.

— Линейката е тръгнала. — Като хвърли бегъл поглед към тялото на Дру, Маккарти се наведе до Майкъл. — Господи, какво е направил с нея?

Майкъл продължи да я люлее, но обърна глава и загледа втренчено тялото на Дру Латимър.

— Жалко, че само веднъж се умира.

— Да. — Маккарти поклати глава и се изправи. — Още държи колана кучият му син.

 

 

Брайън не откъсваше поглед от бързо преминаващите облаци, седнал до гроба на Дарън. Тук, сред нежните високи треви, търсеше спокойствие. Но никога не го намери. Въпреки това винаги се връщаше.

Остави полските цветя да растат на гроба на сина му. Предпочиташе ги пред малката мраморна плоча, на която пишеше само името и две дати. Годините за съжаление бяха толкова близко една до друга.

Наблизо бяха погребани и родителите му.

Наоколо се виждаха изораните ниви — кафяви парчета, врязани в зеленото и пасящите крави. Беше ранна утрин. Утрините в Ирландия са толкова спокойни. Светлината беше мека и почти млечна, каквато бе виждал само Ирландия. Роса блестеше в тревата. Единствените звуци, които чуваше, бяха пролайванията на кучета и далечен шум на трактор.

Бев го видя и спря. Не знаеше, че още е тук. Винаги идваше само когато знаеше, че няма да се срещне с Брайън. Не искаше да го вижда тук, до гроба, до който бяха стояли и двамата преди толкова години.

Когато понечи да се обърне, нещо в начина, по който седеше — с ръце, леко отпуснати на коленете и очи, зареяни отвъд зелените хълмове — я възпря. Изглеждаше толкова самотен.

И двамата са самотни.

Приближи се тихо. Той дори не я чу. Едва когато сянката й падна върху него, се обърна. Бев не каза нищо, само постави клонката люляк, който носеше, до мраморната плоча. После коленичи с въздишка. И двамата, мълчаливо се заслушаха във вятъра, полюшващ високите треви, и в далечното бучене на трактора.

— Искаш ли да си отида? — попита я той.

— Не. — Нежно погали меката трева, която покриваше техния син. — Беше красив, нали?

— Да. Почувства как сълзите напират в очите му. Отдавна не беше плакал тук. — Толкова много ти приличаше.

— Беше взел най-доброто от двама ни. — Говореше тихо. Отпусна се и седна в тревата. Загледа се като Брайън към хълмовете — бяха все същите. Животът продължава. Това бе най-тежкият урок, който бе научила. — Толкова беше умен, толкова жизнен. Имаше твоята усмивка, Бри. Твоята и на Ема.

— Винаги е бил щастлив. И когато мисля за него, си го спомням така.

— Боях се, че ще забравя лицето му, че споменът за него ще избледнее с времето. Но не забравих. Спомням си как се смееше, как смехът просто бликаше от него. Никога не съм чувала нещо по-прекрасно. Толкова го обичах, Бри!

— Не може да се обича толкова.

— Може. — Помълча. В тишината дочу мучене на крава. Странно, но това я накара да се усмихне. — Мислиш ли, че всичко просто се е изгубило? Че всичко, което е бил и можеше да бъде, просто е изчезнало, отишло си е с него, когато умря?

— Не. — Погледна я. — Не, не вярвам.

Отговорът му променяше всичко.

— В началото вярвах, че всичко си е отишло с него. Може би затова толкова се бях объркала. Страшно бе да си помисля, че цялата тази красота и радост са били тук за толкова кратко време. След това разбрах, че не е вярно. Той е жив в сърцето ми. И в твоето.

Брайън се загледа към далечните сенчести хълмове.

— Понякога искам да забравя и правя всичко, каквото мога, за да забравя. Най-големият ад е да надживееш собственото си дете.

— Правил си така, защото знаеш, че вече нищо не може да бъде по-мъчително. Затова обичам да си спомням. Ти беше превъзходен баща. — Посегна и взе ръката му. — Съжалявам, че не споделих болката си с теб, както споделях радостта си. Бях егоистка. Мислех, че като заключа в себе си мъката, тя ще остане само моя. Но мъката е наша, както той беше наш.

Брайън мълчеше. Сълзите го задушаваха. Тя се обърна към него. Хванати за ръка, те стояха мълчаливо, докато слънцето се издигна и изсуши росата по тревата.

— Не трябваше да те напускам — прошепна той.

— Ние се напуснахме взаимно.

— Защо? — Стисна ръката й. — Защо?

— Мислехме… поне на мен ми се струваше така, че след смъртта на Дарън нямаме право да бъдем щастливи, че това би било предателство спрямо него. Грях!

— Бев! — Зарови лице в косата й. — Не си отивай. Моля те, не си отивай.

— Няма да си отида — отвърна тихо тя.

Тръгнаха със сплетени ръце обратно към фермерската къща. Яркото слънце проникваше през прозорците, когато се качиха горе. Помагаха си взаимно, докато се съблекат. От време на време спираха и се целуваха нежно.

Вече не бяха млади, времето ги бе променило. Приучило ги бе към търпение. Не се хвърлиха в леглото, но бавно се отпуснаха върху него — искаха да се наслаждават на всеки миг.

Телата им се сляха с лекота. Когато го притисна, сякаш се върна в младостта. Докосна с устни шията й и усети познатия аромат.

Дори когато страстта им се разгоря, те не искаха да изпадат във властта й както някога. Усмихна се леко, когато той й разроши косата. Тялото й пламна. Тя изстена от задоволство и от желание. С притворени очи плъзна ръцете си по тялото му. Страстта ги опияняваше.

Когато телата им се сляха, тя се разплака от радост и щастие. Целуваха се и тя усети вкуса на сълзите му.

Изчерпали страстта си, те се отпуснаха в леглото и Бев положи глава на гърдите му. Въпреки че бяха изминали двадесет години, все едно, че не се бяха разделяли. Чувстваше туптенето на сърцето му под дланта си.

— Всичко е както преди — гласно изрече той мислите й. — И все пак толкова различно.

— Не исках да се случва. През всичките тези години се опитвах да те забравя. — Вдигна глава и го погледна в очите. — Страхувах се отново да обичам.

— Единствено с теб ми е хубаво. Не ме пропъждай! Този път няма да се подчиня.

Тя отметна от челото му леко прошарената коса.

— Винаги съм се страхувала, че не ме обичаш достатъчно.

— Грешила си.

— Да, знам. — Целуна го нежно. — Много време изгубихме, Бри. Бих искала да се прибереш у дома.

Прекараха нощта в старото легло. Към обяд на следващия ден телефонът иззвъня. Брайън го вдигна само за да прекъсне досадното звънене.

— Ало.

— Брайън Макавой.

— Да, на телефона.

— Обажда се Майкъл Кесълринг. Търся ви под дърво и камък.

— Кесълринг. — Съжали, че изрече името, защото в същия момент Бев застина до него. — Какво има?

— Отнася се за Ема.

— Ема?! — Бързо седна в леглото, устата му бе пресъхнала. Бев окуражително го стисна за рамото. — Случило ли се е нещо с нея?

От опит Майкъл знаеше, че е най-добре да каже веднага всичко, но този път не намираше подходящите думи.

— Тя е в болница, тук в Лос Анджелис. Тя е…

— Злополука? Злополука ли е станала?

— Не, пребили са я. Ще ви обясня, когато дойдете.

— Пребита? Ема е била пребита? Не разбирам.

— Докторите ще се погрижат за нея. Казаха ми, че ще се оправи, но тя ще се нуждае от вас.

— Ще вземем първия самолет.

Бев вече бе станала и се обличаше.

— Какво се е случило?

— Не знам. Тя е в болница в Лос Анджелис. — Той изруга, докато с треперещи пръсти се опитваше да закопчее ризата си.

Бев му помогна да се закопчее и промълви:

— Тя ще се оправи, Бри. Ема е по-издръжлива, отколкото изглежда.

Той само кимна и я притисна до себе си.