Нора Робъртс
Публични тайни (36)

Глава 35

„Значи мръсницата е решила, че може просто да ме напусне“ — мислеше Дру. Добре ще я нареди, като я открие. А ще я намери. Съжаляваше, че не я наби по-здраво, преди да тръгне за Флорида.

Не трябваше да я изпуска от погледа си, длъжен бе да знае, че не може да й се вярва. Единствените жени, на които мъжът може да има доверие, са проститутките. Вършат си работата, вземат парите и това е всичко. Огромна е разликата между почтена проститутка и курва. А неговата сладка, фина жена беше курва, точно като майка му.

Такъв бой я очаква, че никога да не го забрави.

Какво нахалство! Да прехвърли парите си и да закрие кредита. Как го унижиха в един магазин, когато служителят прибра обратно кашмирения парцал със студената забележка, че кредитната му карта е анулирана.

Ще си плати за това.

И гадният адвокат да му връчва някакви книжа. Значи искала развод. Преди това ще я убие.

Нюйоркският адвокат с нищо не му помогна. Някакви лъжи за професионална етика към друга фирма. Мисис Латимър не желае да се знае местонахождението й. Добре де, сам ще намери местонахождението й и така ще я нареди.

В началото се уплаши, че е отишла при баща си. Наближаваше благотворителният концерт, а с него и надеждите му да започне самостоятелно и да печели от това. Ето защо Дру не искаше да настройва срещу себе си толкова влиятелен човек като Брайън Макавой. Но Брайън се обади по телефона, за да съобщи за смъртта на Джейн. Дру беше много доволен, че бързо успя да измисли убедително обяснение за отсъствието на Ема. Сигурен беше, че е намерил подходящия тон, когато обеща да й съобщи новината.

Реши, че щом Макавой не знае къде е дъщеря му, другите членове на състава също няма да знаят. Дяволски сплотени са! Помисли за Бев, но беше сигурен, че ако Ема е в Лондон, баща й би разбрал.

А може би си играеха с него, подиграваха му се зад гърба. Ако е така — ще му платят всички.

Нямаше я повече от две седмици. Надяваше се скоро да я открие.

Духаше пронизващ вятър. Коженото яке го предпазваше от сутрешния пролетен студ, но ушите му бучаха от вятъра. А може би от ярост. Идеята му хареса и той се ухили, като пресече улицата срещу сградата, в която бе студиото.

Бе дошъл с метрото, нещо, което бе твърде унизително за него, но бе по-сигурно от такси. Много е вероятно да направи нещо неприятно… неприятно на Мариан, разбира се, неприятно за нея. Тази мисъл го накара да се засмее. За него безспорно ще бъде голямо удоволствие.

Ема го излъга. Мариан беше на погребението. На снимките във вестниците двете бяха заедно. Сигурен бе, че тя знае къде се крие жена му. И когато приключи с нея, ще се моли да му каже.

Имаше ключ от жилището, който бе взел от Ема месеци по-рано. Набра кода и влезе. Когато вратата се затвори зад него, той потърка една в друга свитите си в юмрук ръце. Надяваше се тя да е още в леглото.

Беше тихо. Безшумно се изкачи по стълбите. Сърцето му биеше щастливо. Обаче при вида на празното легло изпита жестоко разочарование. Чаршафите бяха разбъркани, но студени. Това го разяри и за да си отмъсти, започна да вилнее из жилището. Почти цял час излива яда си — разкъсваше дрехи, трошеше мебели и разрязваше с нож възглавниците по дивана.

Сети се и за картините. Когато тръгна нагоре с ножа в ръка, телефонът иззвъня. Стреснат от звука, той спря. Дишаше тежко, пот се стичаше в очите му. На устната му, която бе прехапал, се появи капка кръв.

На четвъртото позвъняване се включи телефонният секретар: „Мариан.“

Чул гласа на Ема, Дру хукна по стълбите. Възпря навреме желанието си да вдигне слушалката.

„Сигурно си още в леглото или си изцапана до лакти, затова ми се обади по-късно. Опитай се да ми позвъниш тази сутрин. По-късно ще сляза на брега — занимавам се със сърфинг. Вече мога да се задържа изправена повече от десет секунди. Не завиждай! Днес температурата в Лос Анджелис ще достигне 32 С. Обади се!“

„Лос Анджелис“ — повтори Дру. Обърна се и погледна портрета на Ема на стената.

 

 

Когато Мариан позвъни един час по-късно, Ема беше на вратата. Върна се и заключи, преди да отговори.

— Хей, здрасти.

— Здравей. Сега ли ставаш? В Ню Йорк трябва да е около обяд.

— В леглото съм. В леглото на зъболекаря.

— Зъб ли ти пломбира?

— Да кажем, че има таланти, които се простират извън зъбната хигиена. Включих телефонния секретар и разбрах, че си се обаждала. Е, как си?

— Добре съм. Наистина.

— Радвам се да го чуя. Майкъл ще дойде ли с теб на брега?

— Не, на работа е.

Мариан се успокои. Ако тя не е там да се грижи за Ема, поне можеше да разчита на ченгето. Слушаше душа в съседното помещение и си пожела новият й приятел да се върне в леглото, вместо да се занимава с някакви си кариеси. Но за съжаление дали лекува зъби, или гони бандити, мъжът трябва да си гледа работата.

— Слушай, мисля да прескоча след две седмици.

— На проверка?

— Точно така. И да се срещна най-после с тайнствения Майкъл. Приятно прекарване, Ема. Ще позвъня утре.

 

 

Майкъл обичаше работата на терен. Изпитваше досада от безкрайните телефонни разговори, ходенето от врата на врата или попълването на формуляри. Предпочиташе да действа по улиците.

През първите години си наложи да не обръща внимание на закачките. Сина на капитана. Някои бяха добронамерени, други — не. Изработи съвсем съвестно златната полицейска значка.

Бе свил една поничка от съседното бюро, ядеше я прав и разлистваше вестника, който някой от колегите му бе оставил на кафе машината.

Потърси най-напред хумористичната страница. След нощ като предишната имаше нужда от повече смях. Обърна да прегледа и спорта. С едната ръка обръщаше страниците, а с другата наливаше кафе.

Джейн Палмър — мъртва

Джейн Палмър, четиридесет и шест годишна, бивша любовница на Брайън Макавой от „Девъстейшън“ и майка на дъщеря му Ема, е намерена мъртва в дома си, очевидно в резултат на свръхдозиране. Тялото е открито от Стенли Хичман късно в неделя следобед.

Майкъл прочете цялото съобщение. Съдържаше само голи факти, но се намекваше за самоубийство. Изруга и хвърли настрана вестника. Грабна сакото и се обади на Маккарти.

— Налага се да изляза за един час. Трябва свърша нещо.

Маккарти сложи ръка на слушалката, която държеше до ухото си.

— Задържали сме трима безделници.

— Да почакат. Ще се върна след час — отвърна той и излезе.

Откри я на брега. Бяха изминали само няколко дни, откакто тя се върна в живота му, но вече знаеше навиците й. Всеки ден ходеше на едно и също място. Не за да кара сърф. Идваше да поседи на слънце, да гледа към водата или да чете под сянката на синьо бялата кабана^[1].

Винаги сядаше настрана от другите. Самото присъствие на хората наоколо я успокояваше. Носеше син цвят бански костюм — не лекомислените бикини, нито предизвикателните монокини. Скромността на костюма обаче привличаше погледите. Мъжете обмисляха как да я заговорят, но само един неин поглед бе достатъчен да ги накара да се откажат.

„Като че ли е издигнала около себе си стъклена стена — тънка, ледена и непробиваема“ — помисли си Майкъл.

Той се доближи до нея. Доверието й му позволяваше да се чувства по-близък. Но тя бе изградила втора отбранителна линия, която държеше дори приятелите й на разстояние.

— Ема.

Неприятно му бе да я вижда как подскача — несъзнателно движение, което издаваше паниката й. Тя изпусна книгата, която четеше. За миг в очите й пропълзя страх. После му се усмихна и тялото й се отпусна.

— Майкъл, не те очаквах днес. Може би си решил да не ходиш на работа?

— Не. Дошъл съм за няколко минути.

Отпусна се до нея под сенника. Лекият бриз разтвори сакото му и тя зърна за миг закачения на рамото кобур. Не можеше да свикне с мисълта, че той работи в полицията, нямаше нищо общо с образа, който си бе изградила за детективите. Дори сега, когато видя оръжието, прилепнало към ризата му, не й се вярваше, че въобще би могъл да го използва.

— Изглеждаш уморен, Майкъл.

— Тежка нощ. — Тя леко се усмихна. Бе изтълкувала погрешно думите му. Всъщност нощта бе преминала за него в преследване на четирима хлапаци. — Ема, чела ли си днешен вестник?

— Не. — Грижите на света, както и на хората в него, оставаха от другата страна на стъклената стена. Но разбра, че ще й съобщи нещо, което не би искала да научи. — Какво има? — Тревогата й се засили, когато взе ръката й. — Татко ли?

— Не. — Наруга се, че не започна направо. Ръката й се вледени в неговата. — Джейн Палмър. Умряла е, Ема.

Погледна го, като че ли говореше на непознат за нея език.

— Умряла? Как?

— Изглежда от свръхдозиране с наркотик.

— Разбирам. — Издърпа ръката си от неговата и се загледа напред. Близо до брега водата беше бледозелена и колкото повече се отдалечаваше към хоризонта, ставаше по-тъмна и по-различна. В далечината проблясваше като скъпоценен тъмносин камък. Ако можеше изведнъж да се намери толкова далеч от всичко. Съвсем сама.

— Трябва ли да чувствам нещо? — промърмори тя.

Той разбра, че задаваше въпрос по-скоро на себе си, отколкото на него. Но все пак отговори:

— Не можеш да чувстваш нещо, което не съществува.

— Не, наистина. Никога не съм я обичала, дори като дете. Срамувала съм се от това. Съжалявам, че е мъртва, но нищо повече. Както, когато прочетеш във вестника, че някой непознат е умрял при автомобилна злополука или пожар.

— Значи — достатъчно. — Взе плитката й и я погали с ръка. — Трябва да се връщам. Към седем ще приключа. Защо да не се разходим с колата покрай брега? Двамата с теб и Конрой.

— С удоволствие. — Когато се изправи, тя протегна ръка към него. Докосването бе мигновено. След това се обърна и отново се загледа във водата.

 

 

Дру пристигна в „Бевърли Уилшаир“ малко след три часа. Това беше първият хотел, в който направи проверка. Доволен бе, че ще я открие бързо и същевременно се дразнеше от това, че толкова лесно можеше да отгатне намеренията й. В Лондон беше „Конът“, в Париж — „Риц“, на Вирджинските острови — „Литъл Дикс Бей“, а в Лос Анджелис — винаги „Уилшаир“.

Влезе вътре с усмивка. Когато видя на рецепцията млада жена, разбра, че късметът му работи.

— Здравейте. — Ослепителната му усмивка напомни нещо на служителката и след миг тя го позна.

— Добър ден, мистър Латимър.

Сложи едната си ръка върху нейната, а другата вдигна към устните си.

— Ще си остане между нас, нали? Идвам при съпругата си, но се страхувам, че съм забравил коя стая е взела.

— Мисис Латимър е отседнала при нас? — Жената го погледна учудено.

— Да. Имах работа и едва сега пристигам. Нали ще проверите?

— Разбира се. — Пръстите й бързо заиграха по клавиатурата на компютъра. — Няма регистрация на името Латимър.

— Не? Може да се е записала под името Макавой. — Едва сдържа нетърпението си, докато служителката отговори.

— Съжалявам, мистър Латимър, нямаме и Макавой.

— Странно. Почти съм сигурен, че не бъркам хотела. Ема не би отседнала в друг. — Замисли се, след това се усмихна. — А, разбира се, толкова съм разсеян. Бяха тук заедно с една приятелка и вероятно стаята е на нейното име. Нали разбирате, когато искаш да изчезнеш за няколко дни. Проверете на Мариан Картър. По всяка вероятност на третия етаж, Ема се бои от височината.

— Да, ето. Апартамент 305.

— Чудесно. — Усмивката прикриваше стиснатите му зъби.

— Не би ми било приятно да мисля, че съм загубил жена си. — Почака за ключа, като се мъчеше да изглежда спокоен. — Много ми помогна, сладурче.

— Удоволствието е мое, мистър Латимър.

Когато тръгна към асансьора, си помисли, че удоволствието ще бъде негово. Голямото му удоволствие.

Не съжаляваше, че апартаментът е празен. Реши, че така е много по-добре. Извади от чантата си малък касетофон и колан от скъпа кожа. Спусна плътно пердетата на прозорците, след това запали цигара и седна да чака.

 

 

— Кесълринг. — Един от младите детективи отвори вратата на стаята за разпити, където Майкъл и Маккарти се опитваха да сломят съпротивата на някакъв заподозрян. — Търсят те по телефона.

— Зает съм, Дръмонд. Запиши съобщението.

— Опитах се. Тя каза, че е спешно.

Ядоса се, но след това помисли, че може да е Ема.

— Опитай без мен — каза на Суан и излезе. Седна върху бюрото и вдигна слушалката. — Кесълринг.

— Майкъл? Обажда се Мариан Картър. Аз съм приятелка на Ема.

— Знам. — Той пъхна ръка в джоба си за цигара. — В града ли сте?

— Не. Не. В Ню Йорк съм. Току-що влизам в жилището си. Аз… някой, някой е бил тук и… изглежда ужасно.

Притисна с пръсти уморените си очи.

— Мисля, че е по-разумно да се обадите на местната полиция. Едва ли ще съм в състояние да дойда при вас.

Тя не беше в настроение да слуша ироничните му забележки.

— Не ми пука за студиото. Тревожа се за Ема.

— Какво общо има тя с това?

— Жилището е направо разрушено: всичко е изпочупено, разпорено, разцепено. Бил е Дру. Сигурна съм. Вероятно има ключа на Ема. Не знам какво ви е казала, но той е луд. Наистина е луд. И аз…

— Добре. Успокойте се. Първо, не стойте сама там. Идете при съседи или на някое обществено място и повикайте полицията.

— Него го няма тук. — Ядоса се на себе си, че говори толкова несвързано. — Мисля, че той знае къде е тя, Майкъл. Оставила ми е съобщение тази сутрин. Ако е бил тук, когато се е обадила, или е пуснал телефонния секретар, за да чуе записа — вече знае къде е. Позвъних й, но тя не отговори.

— Аз ще се погрижа за това. Излезте от жилището и повикайте полицията. — Затвори, преди да чуе отговора й.

— Кесълринг, ако си свършил да говориш с мацката си…

— Размърдай се. — Майкъл прекъсна оплакването на колегата си и се втурна към вратата.

— Какво, по дяволите…

— Бързо! — повтори Майкъл.