Нора Робъртс
Публични тайни (35)

Глава 34

— Сигурна ли си, че ще се оправиш?

— Да. — Ема стисна ръката на Мариан, когато тръгнаха към изхода на летището в Лос Анджелис. — Вече се чувствам много добре. Смятам да прекарам още няколко дни… Е, добре, да се установя.

— Знаеш, че бих могла да остана.

— Знам. — Ема се обърна и я прегърна. — Не бих могла да се справя без помощта ти.

— Щеше да се справиш. По-силна си, отколкото си мислиш. Не анулира ли кредитните си карти, не закри ли банковите си сметки и не накара ли счетоводителят да укрие доходите?

— Идеите са твои.

— Само защото не си практична. Няма да допусна копелето да вземе и пени. Все още мисля, че трябва да се обърнеш за помощ към полицията.

Ема само поклати глава. Тъкмо започна да вярва, че си възвръща гордостта. Ако се намесят полицията и пресата, това само ще добави унижение към унижението.

— Добре, не още — съгласи се Мариан, въпреки че нямаше намерение да остави Дру да се измъкне така. — Сигурна ли си, че служителят от банката ще си държи затворена устата и няма да каже къде се намираш?

— Да. В края на краищата той е мой счетоводител. Когато му казах, че се развеждам, той започна да действа. Предполагам, че след като с години се е разправял с досадни попечителства, един шумен и объркан развод ще го разнообрази.

„Развод — помисли си. — Такава страшна дума.“ Мариан замълча за малко, докато вървяха.

— Той ще открие къде си, рано или късно.

— Знам. Искам само да бъде по-късно. Когато ще съм сигурна, че нищо не би могло да ме накара да се върна при него.

— Срещни се с адвокат — настоя Мариан.

— Веднага щом отлети самолетът ти.

Мариан се огледа неспокойно, след това пъхна в устата си дъвка. Така стана, че на летищата вече нямаше къде да се пуши.

— Слушай, Ема, сигурна ли си, че не искаш да остана още няколко дни?

— Искам да се върнеш при рисуването си. Наистина — добави тя, преди приятелката й да възрази. — Поръчка от един Кенеди е важна за кариерата ти. Върви и свърши рисунката, преди Каролайн да е променила решението си.

— Всеки ден ще ми се обаждаш. — Мариан чу повикването за нейния полет. — Всеки ден.

— Ще се обаждам. — Прегърна я за последен път. — Когато приключа с всичко, ще си поискам половината от студиото.

— Тя си е твоя. Освен ако не реша да се омъжа за оня зъболекар и се преместя на Лонг Айланд.

— Какъв зъболекар?

— Който иска да ми изпили до корен зъбите.

Ема се усмихна.

— Твърде оригинален, но отвратителен начин за ухажване.

„Хубаво е, че Ема отново се усмихна истински“ — помисли си Мариан.

— Да, може би, но има големи кафяви очи. Космати пръсти обаче. Не знам дали мога да се влюбя в човек с такива пръсти.

— Особено ако ти ги завира непрекъснато в устата. Това е последното повикване.

— Ще ми се обаждаш.

— Обещавам. — Ема се закле, че няма да се разплаче. Но и двете заплакаха. Една последна прегръдка и Мариан се затича.

Постоя загледана в самолета. Сега е сама. Разчита само на себе си. Решения, грешки, мнения — беше свободна да ги взема. И се ужаси. Не беше толкова отдавна, когато живееше самостоятелно в Лондон. Толкова бе вълнуващо чувството за свобода. И беше влюбена.

Но сега не е влюбена. Едно хубаво нещо.

Когато си тръгна, тя огледа внимателно и страхливо тълпата. Само минута преди това бе спокойна в шумната и припряна атмосфера на летището. Сега обаче е сама и се чувства уязвима.

Не можеше да се отърве от усещането, че Дру е скрит някъде в тълпата — може би зад семейството, тръгнало за Финикс, или между бизнесмените, чакащи полета си за Чикаго. Вървеше с наведена глава и нервно трепна, когато мина покрай магазин за подаръци. Може да е вътре. Ще излезе, ще поизнесе името й точно преди да впие пръсти в рамото й. Бе готова да хукне обратно, за да моли да спрат самолета и да върнат Мариан.

— Ема.

Дъхът й спря, краката й се подкосиха. Една ръка я хвана за рамото.

— Ема, ти ли си?

Смъртно бледа и обзета от паника, тя вдигна очи и видя Майкъл. Усмихнато й говореше нещо, устните му мърдаха, но главата й бучеше и тя не чуваше нищо.

Видът й го изплаши. Той я поведе към един стол да седне. Почака, докато се поуспокои.

— По-добре ли си?

— Да. Добре съм.

— Винаги ли припадаш, когато случайно срещнеш приятели на летището?

Успя да отвърне с нещо като усмивка.

— Лош навик. Много ме стресна.

— Виждам. — „«Стресване» не беше точната дума“ — си помисли той. Точно така изглеждаше преди десет години, когато я извлече от водата. — Ще ме изчакаш ли за минутка? Само да обясня на родителите си защо така внезапно хукнах. — Тя само кимна и той повтори. — Чакай.

— Да. Ще чакам. — Обещанието не я затрудни, защото краката й все още не я държаха. Останала сама, задиша нарочно дълбоко. Не искаше да го притеснява. Когато той се върна, изглеждаше съвсем спокойна.

— И така, къде заминаваш?

— Аз? Никъде. Майка ми отива на някаква конференция и баща ми реши да я придружи. Докарах ги, защото той не обича да оставя колата си на летището. Сега ли пристигаш?

— Не. Тук съм от около две седмици. Изпращах приятелката си.

— По работа ли си тук?

— Не. По-скоро… и да, и не.

Беше се приземил някакъв самолет и край тях минаваха потоци от хора. Отново я обземаше паника — затърси между новопристигналите Дру.

— Наистина трябва да тръгвам.

— Ще повървя с теб. — Не я хвана под ръка, защото чувстваше, че ще се отдръпне засрамено от докосването му. — Значи си тук със съпруга си?

— Не. — Очите й неспокойно оглеждаха. — Не, той е в Ню Йорк. Ние сме… — Трябва да свикне да го казва, да го мисли. — Ние се разделихме.

— О! — Опита се да сдържи радостта си. — Съжалявам. — Но си спомни нейната реакция, когато се появи зад гърба й. — Приятелски ли се разделихте?

— Надявам се да е така. — Тя потрепери. — Господи, колко е студено!

Искаше да я попита, но си каза, че не е негова работа. Нито женитбата, нито раздялата!

— Колко време смяташ да останеш в града?

— Всъщност не знам.

— Защо да не обядваме заедно или да пийнем нещо?

— Не мога. Имам среща след един час.

— Тогава да вечеряме.

Лека усмивка се прокрадна по лицето й. Би било толкова приятно да вечеря с приятел.

— Не искам да се появявам на публични места, докато съм тук. Не ми се ходи по ресторанти.

— А на барбекю в задния двор на къщата ми ходи ли ти се?

— Е, аз…

— Ще ти дам адреса. — За да не й даде възможност да откаже, той извади визитна картичка и го надраска бързо на гърба й. — Ще те чакам към седем. Ще сложим на скарата две парчета месо. Никаква публичност.

Досега не беше осъзнавала колко много се бои да остане сама в стаята си и да сменя телевизионните канали за компания.

— Добре.

Смяташе да предложи да я закара, но видя до тротоара голяма бяла кола.

— Седем часа — повтори той.

Тя му се усмихна за довиждане. Майкъл се чудеше дали ще намери в петък в два часа следобед фирма за почистване по домовете. Ема подмина луксозната кола и зае място на опашката за таксита. Обърна картичката:

Детектив М. Кесълринг

Отдел „Убийства“

Потрепера и я пъхна в чантата си. Странно, бе забравила, че е ченге. Като баща си.

Майкъл натъпка насъбраните от две седмици вестници в шкафа на спалнята си. Двете кофи за боклук бяха вече препълнени. Не беше за вярване, че един мъж и едно куче могат да натрупат толкова много боклук. И с ужас установи, че в град като Лос Анджелис не може да открие фирма за почистване по домовете.

Взе на заем от съседката „Топ Джоб“ и се зае най-напред с кухнята. Къщата замириса на борова гора. След това примами Конрой в банята с парче салам. Щом кучето скочи във ваната, той затвори стъклената врата.

— Ще го понесеш, приятел — успокои го Майкъл, когато Конрой настръхна от негодувание.

Конрой понесе стоически изпитанието. От време на време виеше, вероятно в отговор на пеенето на Майкъл. Когато се уви в хавлията, започна да търси сешоара си в гардероба. Заедно с него откри и един тиган.

Изсуши първо кучето, въпреки че то още не му бе простило.

— Трябва да ми благодариш за банята — каза му Майкъл. — Само като те подуши твоята мръсница и ще припадне. Въобще няма да погледне друго куче.

В продължение на половин час събираше от пода водата и кучешки косми. Тъкмо щеше да се опита да направи салата и чу да спира кола. Не очакваше, че ще пристигне с такси. Докато я разглеждаше, тя плати на шофьора.

Лекият вятър развя косата й и изду памучната риза. В нея тя изглеждаше по-дребничка, но по-женствена. Видя, че прокара ръка през косата си и се заглежда към къщата. Още на летището забеляза колко е отслабнала.

Вървеше и се оглеждаше неспокойно като преследвано животно. Като полицай бе наблюдавал това състояние и при престъпници, и при жертви. Той отвори вратата.

— Значи ме намери.

Тя спря като вцепенена, след това сложи ръка над очите си заради слънцето и го видя на прага.

— Да. Купил си, си къща — каза тя и изведнъж се почувства глупаво. — Кварталът е много хубав.

Преди да влезе, Конрой изхвърча към външната врата. Смяташе да се потъркаля в мръсотията и тревата, докато махне непристойния и твърде човешки мирис на шампоана.

— Спри! — рязко извика Майкъл.

Това нямаше да го спре, но нежният глас на Ема успя.

— О, имаш куче. — Приклекна и го погали по главата. — Ти си добро куче, нали? — Седна на земята и се остави да го чешат зад ушите. — Да, толкова добро и хубаво куче.

Никой до сега не го беше смятал за хубав. Загледа я замечтано с едно око, след това обърна презрително глава към Майкъл.

— Сега вече е свършено. — Майкъл й помогна да се изправи. — Ще трябва да го обсипвам с комплименти.

— Винаги съм искала да имам куче. — Конрой се сгуши в краката й — самата преданост.

— Давам ти петдесет долара, за да го вземеш.

Тя се засмя и той я поведе навътре.

— Много е хубаво.

Голямото сиво кресло изглеждаше удобно и за спане. Диванът беше дълъг и нисък, приканващ за следобедна почивка. Едно индианско одеяло на сиви и червени райета беше метнато на пода като лек килим. През щорите се промъкваха слънчеви лъчи.

— Представях си, че живееш в някой от онези разкошни апартаменти близо до брега. О, „Краката на Мариан“ — Възхитена, тя загледа снимката, окачена над дивана.

— Купих я на изложбата ти.

Ема го погледна.

— Защо?

— Защо я купих? — Майкъл замислено пъхна ръце в джобовете. — Харесах я. Не ме карай да ти обясня защо. Мисля, че краката и снимката са страхотни.

— Предпочитам твоето мнение пред всякакви професионални дискусии. — Тя се обърна усмихната. Тази фотография им бе отнела часове. Не че беше толкова трудна. Те просто не можаха да се разберат за обувките.

Снимката показваше елегантните кръстосани крака на Мариан, полузакрити от полата й. Най-накрая се бяха разбрали за обикновени черни обувки без ток.

— Не трябваше да я купуваш. Знам каква невероятна цена й беше сложил Ръниън. Дължа ти поне една снимка.

— Вече ми подари една, някога.

Спомни си снимката, която му беше изпратила чрез баща си.

Но тогава не бях професионалист.

— Предполагам, че ранна Макавой би струвала добри пари, ако някога реша да я продам. — Тя инстинктивно се отдръпна, когато докосна ръката й. „Наплашена е“ — отбеляза той. Разбира се, съвсем естествено е една жена да е неспокойна точно след разпадането на брака й. — Хайде да отидем в кухнята. Тъкмо започвах да приготвям вечерята.

Кучето ги последва, поставяйки с обожание глава върху крака й, щом тя седна до масата. Майкъл наля вино в чашите, които бе заел от съседката. Пусна тихо радиото. Ема позна кадифения глас на Нат Кинг Коул.

— Откога живееш тук?

— Почти от четири години. — Обичаше да има компания в кухнята, голяма рядкост, ако не се смята Конрой. Беше подредил на масата пресни зеленчуци. Беше забравил да попита съседката как се прави салата. Все пак си спомни, че трябва да измие марулята, след това взе кухненския нож, пак на съседката и се приготви да я нареже.

— Какво ще правиш? — попита Ема.

— Салата. — Стреснат от погледа й, той застина с нож в ръка. — Може би не обичаш, салата?

— Предпочитам сънди с шоколад, но обичам и салата. — Тя стана и прегледа зеленчуците. Преброи четири големи зелени домата, дузина различни по цвят и големи чушки, праз, гъби, тиквичка, цяла глава карфиол и връзка моркови. — Май си се позапасил.

— Винаги правя в големи количества — заяви той. — Конрой е луд за салата.

— Разбирам. — Ема се усмихна, взе ножа от него и го остави настрана. — Нека аз да направя салатата, докато ти се занимаваш с месото.

— Ти готвиш?

— Да. — Засмя се и започна да къса листата на марулята. — А ти?

— Не. — Миришеше на полски цветя. Едва се въздържа да не притисне устни към врата й. Когато поглади разпиляната по гърба й коса, тя вдигна глава и го погледна. — Никога не съм си представял, че готвиш.

— Харесва ми.

Той стоеше близо до нея, но не толкова, че да се чувства неспокойна. Докато чистеше зелените чушки, установи, че не се плаши от присъствието му. Неудобство — може би, но страх — не.

— Добре се справяш.

— Пет години съм получавала награди за рязането на зеленчуци. — Тя го докосна леко. — Хайде, запали скарата.

След малко изнесе салатата навън, сложи я на кръгла дървена маса до лехи с петунии. Убеди се, че той се справя доста добре с бифтеците и се върна вътре. Ема загледа объркана книжните чинии в бюфета. След известно разследване откри три празни бирени бутилки, чекмедже, пълно с кетчуп и пакетчета горчица. Провери в миялната машина и се оказа, че там си държи прането. Попита се дали някъде няма кош за пране, пълен с чинии и прибори за хранене.

Намери ги в микровълновата печка — две хубави порцеланови чинии с малки розички по ръба и чифт ножове и вилици.

Когато бифтеците бяха готови, тя беше подредила масата колкото можа по-добре.

— Не успях да намеря подправки за салата — каза му тя.

— Подправки за салата. Правилно. — Сложи бифтеците на масата.

Докато я гледаше усмихната, сложила ръка върху главата на кучето, той си помисли, че е глупаво да се преструва, че разбира нещо от готвене. Ако се опознаят един друг, ако наистина се опознаят този път, нека да види какво представлява още от началото.

— Внимавай Конрой да не си помисли, че месото е за него — каза той и отиде до съседната къща. Върна се след малко с бутилка „Уишбон“ и дебела синя свещ.

— Мисис Петровски те поздравява.

Ема се засмя, погледна нататък и видя една жена, облегната на задната врата на съседната къща. Махна й с ръка и се обърна към Майкъл.

— Нейни са чиниите, нали?

— Да.

— Много са хубави.

— Този път исках да направя нещо повече от хамбургерите на брега.

Внимателно му подаде салатата.

— Радвам се, че ме покани. Почти не успяхме да се видим, когато беше в Ню Йорк.

Вечерята се проточи до здрачаване. Беше забравила какво значи да разговаряш за незначителни неща, да се смееш, да слушаш тиха музика, а на масата да потрепва пламъкът на свещта. Кучето спеше в краката й. От месеци обтегнатите й като струни нерви се отпуснаха.

Той видя промяната. Беше постепенна — отпускаше се почти мускул по мускул. Не спомена нищо за женитбата си или за развода. Стори му се странно. Много приятели — мъже и жени — бяха разведени. По време на процеса и дълго след това, това беше предпочитаната им тема за разговор.

Когато увличащият глас на Розмари Клуни се разнесе по радиото, той стана и вдигна Ема.

— Най-добре се танцува на стари мелодии — каза той, когато тя се опита да се отдръпне.

— Аз наистина не…

— Такова вълнение ще създадем на мисис Петровски. — Той нежно я привлече към себе си, като се мъчеше прегръдката му да остане приятелска.

Ема танцуваше като автомат, а Клуни тихо пееше „Нежно“. Тя затвори очи и се опита да се отпусне, да не обръща внимание на чувствата, които я обземаха. Не искаше нищо друго освен спокойствие.

Танцуваха на тревата. Полъхваше лек ветрец. Сенките се бяха издължили. Когато отвори очи, видя последните отблясъци на залеза.

— Малко преди да дойдеш, пресметнах, че се познаваме от осемнадесет години. — Погали с пръст дланта й. Този път не трепна, но за миг сякаш застина. — Осемнадесет години — повтори той, — а дните, които сме прекарали заедно, могат да се преброят на пръстите на едната ръка.

— Ти въобще не ме забеляза, когато се срещнахме за пръв път. — Забрави нервността си и му се усмихна. — Интересуваше се само от „Девъстейшън“.

— Единадесет годишните момчета не се заглеждат по момичета.

Тя се засмя и не се възпротиви, когато той я притисна към себе си.

— Чела съм го някъде. Напълно са развити, когато момчето започна да чака с нетърпение броевете на журналите с банските костюми също както футболните мачове по телевизията. — Когато Майкъл се усмихна, тя каза: — Жалко, бях влюбена в теб.

— Така ли? — Плъзна леко пръстите си по гърба й, за да си поиграе с краищата на косата й.

— Да. Баща ти ми каза как си се спуснал с летните кънки от покрива. Изгарях от желание да разбера какво си почувствал.

— Кога?

— Докато си падал.

— Предполагам, че съм бил във въздуха около три секунди. Бяха най-хубавите секунди в моя живот.

Точно това очакваше, че ще чуе.

— Родителите ти още ли живеят в същата къща?

— Да. Не биха могли да ги измъкнат и с булдозер оттам.

— Много е хубаво — каза замислено. — Да имаш място, което да чувстваш като дом. Това изпитвам към студиото.

— Там ли ще живееш, когато се върнеш?

— Не знам. — Изразът на преследван човек отново се върна в очите й. — Може и да не се върна.

Помисли си, че силно е обичала съпруга си и е наранена от разпадането на брака им.

— Има много приятни кътчета покрай брега. Спомням си, че обичаш водата.

— Да, обичам я.

Жадуваше да чуе отново смеха й.

— Все още ли искаш да се научиш да караш сърф?

Тя се усмихна, но с тъга.

— Не съм си спомняла за сърфа от години.

— В неделя съм свободен, можем да вземем един урок.

Тя вдигна глава. Очите му я гледаха малко предизвикателно.

— Добре.

Целуна я толкова леко по слепоочието, че тя едва усети.

— Знаеш ли, Ема, когато ти казах, че съжалявам за теб и мъжа ти… — Вдигна ръката й до устните си. — Излъгах.

Тя се отдръпна мигновено. Обърна се и започна да събира чиниите.

— Ще ти помогна да ги измиеш.

Той отиде до масата и хвана ръцете й.

— Не беше чак толкова изненадана, нали?

Погледна го. Беше се смрачило. Зад гърба му небето на изток беше тъмносиньо.

— Не. — Тя се обърна и внесе чиниите вътре.

Той не настоя повече. Наранена е, напомни си. Сигурно така се чувства човек след разпадане на брака. Ще я остави на мира дотогава, докато може да издържи.

Тя не се отпусна отново. Не би могла да се влюби в друг мъж почти веднага, след като е напуснала съпруга си. Не й се мислеше за това. Бе взела решението си: никога вече няма да се влюбва. Сега искаше само да се върне в хотела, да заключи вратата и да се почувства сигурна за няколко часа.

— Става късно. Наистина трябва да си ходя. Може ли да повикам такси?

— Аз ще те закарам.

— Не трябва. Аз мога…

— Ема. Казах, че ще те закарам.

— Благодаря.

— Отпусни се. Ако не си готова за невероятно романтичната любовна история, която ще имаме, мога да почакам. Засега само осемнадесет години.

Не знаеше дали да се засмее, или да се разсърди.

— Една любовна история се прави с двама души — каза тя. — Зарекла съм се да не се влюбвам.

— Вече казах, че мога да почакам. — Взе ключовете си. Като чу издрънкването им, кучето скочи и излая.

— Обича да се вози в колата — поясни Майкъл. — Млъкни, Конрой!

Конрой се отправи с наведена глава към Ема. Смяташе я за съюзник.

— Може ли да дойде? — попита тя, а то опря главата си на бедрото й.

— Колата ми е двуместна.

— Няма да ме безпокои.

— Ще станеш цялата в косми.

— Няма нищо.

Кучето следеше с щръкнало ухо разговора.

— Спечели, Конрой. — Майкъл посочи към входната врата. Почувствало победата, то хукна. Вирнатата му опашка удари чантата на Ема и я събори на пода.

Когато Майкъл се наведе да я вдигне, тя се отвори и цялото й съдържание се разсипа. Преди да успее да се извини, видя 38-калибровия пистолет. Ема не каза нищо, когато той го вдигна и обърна в ръката си. Страхотно оръжие, най-доброто от този калибър, което „Смит и Уесън“ можеха да предложат. Гладък като коприна и тежък. Не беше елегантно дамско оръжие. Този пистолет беше предназначен за професионалисти. Извади пълнителя, видя, че е пълен, след това го върна на място.

— За какво ти е?

— Имам разрешително.

— Не те питах за това.

Тя се наведе, за да вдигне портмонето си, пудриерата и гребена.

— Живея в Ню Йорк, нали знаеш? Много жени носят оръжие в Манхатън за защита.

Загледа се някъде над главата й.

— Значи го имаш от известно време.

— От години.

— Много интересно! Този модел излезе преди около шест месеца. Мисля, че си купила пистолета преди два-три дни.

Изправи се, трепереща от възмущение.

— Ако смяташ да ме разпитваш, няма ли да ми кажеш какви ми са правата?

— Престани, Ема. Не си го купила, за да плашиш крадци.

Усети как я обзема паника: устата й пресъхна, започна да й се повръща. Той е толкова ядосан. Позна по потъмнелите му очи, в начина, по който се приближи към нея.

— Това си е моя работа. Ако ще ме закараш до хотела…

— Първо искам да знам защо го носиш със себе си, защо ме излъга и защо изглеждаше така изплашена на летището днес следобед.

Тя не му отговори, само го загледа с не разбиращи покорни очи. Спомни си, че веднъж едно куче го бе гледало така. То лазеше по тревата в края на поляната им един следобед. Майка му го бе помислила за зайче. Ветеринарният лекар им каза, че често и жестоко е било бито.

Обхвана го ярост. Когато пристъпи към нея, тя отстъпи и залитна.

— Какво ти е направил? — Искаше да изкрещи, но гласът му излезе със съскане през зъбите.

Тя само поклати глава. Конрой спря да драска по вратата и седна в трепетно очакване.

— Ема. Какво, по дяволите, ти е направил?

— Аз… аз трябва да си вървя.

— По дяволите, Ема! — Когато се опита да хване ръката й, тя се отдръпна. Очите й бяха разширени от ужас.

— Недей. Моля те!

— Няма да те докосвам. Добре ли си? — Полагаше усилия, за да й говори със спокоен и тих глас и не отделяше поглед от лицето й. Тя вече контролираше изражението си, по-точно безизразността на лицето си. — Няма да ти причиня болка. — Продължи да я гледа и след като върна пистолета обратно в чантата й и я сложи до нея. — Не трябва да се страхуваш от мен.

— Не се страхувам. — Но не можеше да спре треперенето.

— Страхуваш се от мъжа си, от Батимър?

— Не искам да говоря за него.

— Мога да ти помогна, Ема.

— Не, не можеш.

— Мога. Заплашвал ли те е? — когато тя не отговори, пристъпи малко по-близо. — Удрял ли те е?

— Аз се развеждам с него. Какво значение има?

— Има значение. Можем да поискаме съдебно постановление.

— Не, не искам. Искам всичко да свърши. Майкъл, не мога да говоря с теб за това.

Мълчаливо я наблюдаваше. Тя постепенно се успокояваше и той не искаше отново да я изплаши.

— Добре. Ще те заведа да поговориш с хора, които могат да те разберат.

Наистина ли вярваше, че има някой, който да разбере какво бе преживяла.

— Нямам нужда да говоря с когото и да било. Не искам непознати за мен хора да четат за… за всичко онова, докато си пият сутрешното кафе. Това не те засяга.

— Наистина ли мислиш така? — каза спокойно.

Почувства се ужасно засрамена. В очите му видя нещо, от което имаше огромна нужда. Той я молеше да му се довери. Но тя не смееше, защото веднъж вече се бе доверила.

— Знам, че не съм права. Но това е мой проблем и аз ще се справя сама.

Разбра, че не бива да настоява повече.

— Добре. Но си помисли. Не трябва да действаш сама.

— Той ми отне цялото самоуважение — каза тя по-спокойно. — Ако не се справя сама, няма да си го възвърна. Моля те, закарай ме до хотела. Много съм уморена.