Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Public Secrets, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 87гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Xesiona(2009)
Сканиране
?

Издание:

Нора Робъртс. Публични тайни

ИК „Бард“

История

  1. —Добавяне
  2. —Добавяне на анотация (пратена от Недка Г.)

Глава 32

Този път той не се извини. Нямаше нужда. Десет дни й бяха необходими, за да се оправи. Той непрекъснато й внушаваше, че сама си е виновна. Нещо й подсказваше, че е психически неуравновесен, но когато започнеше да се държи като любящ съпруг, съмненията й се разсейваха.

Опитваше се да го оправдае, като си мислеше, че е била егоистка — интересуваше се само от изложбата си. Пращаше мъжа си да спи сам — колко нощи поред! След това се подигра публично с него, като флиртуваше с друг мъж.

Тя го бе предизвикала и си заслужаваше побоя.

Телефонът звъня непрекъснато няколко дни след изложбата, но тя не отговаряше. В началото устата й бе много подута и я болеше — не можеше да говори. Дру й носеше торбички с лед и я хранеше със супа. Даваше й хапчета, които да притъпят поне малко болките и да й дават възможност да поспи.

След това каза, че хората звънят само за да се свържат с него. Но сега трябва да бъдат само двамата, да си направят бебе.

Нали иска семейство? Нали иска да е щастлива и обичана? Ако не бе загубила толкова време и усилия за работата си, досега да е бременна.

Засипваше я с такива въпроси, докато се възстановяваше и тя се съгласяваше. Но съгласието вече не му бе достатъчно.

Събуди се. Беше тъмно и се чуваше музика. Каза си, че сънува. Стиснала завивките, правеше усилия да се събуди. Но дори с отворени очи, тя ги чуваше — онези странни думи, изпети от мъртвия Ленън. С треперещи пръсти пипнешком затърси копчето на лампата. Но след изщракването светлина не се появи, не прогони сенките на мрака.

Музиката се усилваше и тя запуши ушите си. Въпреки това чуваше. Струваше й се, че пулсира в главата й. Накрая писъците й заглушиха всичко.

— Хайде, Ема. Хайде, хайде. — Наведен над нея Дру галеше косата й. — Пак ли имаш кошмари? Би трябвало да си ги надживяла досега!

— Музиката. — Задъхваше се от ужас и се вкопчи в него. Той беше единствената й стабилна опора и само с него можеше да се измъкне от това море на страх и лудост. — Не беше сън, чух я. Песента… песента, която слушах, когато Дарън беше убит.

— Няма никаква музика. — Остави внимателно дистанционното управление на стереото. Докато тя се притискаше към него, той си помисли, че това е ефикасен начин да я накара да се чувства зависима.

— Чух я. — Между хълцанията долавяше и тракането на зъбите й. — И беше тъмно…

— Много си голяма, за да се страхуваш от тъмнината — каза й нежно. Пресегна се, включи лампата и натисна копчето. — По-добре ли е?

Тя кимна с лице, заровено в рамото му.

— Благодаря ти. — Отпусна се в ръцете му поуспокоена. — Не ме оставяй сама, Дру. Моля те, не ме оставяй сама.

— Винаги ще се грижа за теб. — Усмихна се и продължи да я гали по косата. — Няма да те изоставя, Ема. Не се тревожи.

Около Коледа тя реши, че отново е щастлива. Дру взе в ръцете си всичко: избираше дрехите й, подслушваше разговорите й, изцяло контролираше парите й.

За нея остана да се занимава единствено с апартамента и с него. Няма защо да се напряга и тревожи, да взема решения. Лабораторията и фотоапаратът й бяха заключени. Мисълта за работа я депресираше.

За Коледа й подари крушовиден диамантен медальон. Не знаеше защо, но това я натъжи.

Подложи се на най-различни тестове. Когато най-интимните й проблеми станаха достояние на пресата, тя преглътна мъчително унижението, след това престана да чете вестници. За Ема въобще нямаше значение какво става по света. Нейният свят се състоеше от седем стаи с изглед към Сентръл Парк.

Когато лекарите установиха, че няма никаква физическа пречка да забременее, тя колебливо предложи на Дру да се подложи и той на тест.

Удари я така, че падна в безсъзнание и два дни я държа заключена в спалнята.

Кошмарите я връхлитаха веднъж или два пъти седмично. Понякога я утешаваше и гадеше, докато се успокои. Друг път я наричаше глупачка, сърдеше се, че му пречи да спи и я оставяше да трепери в тъмното.

Когато веднъж забрави дистанционното управление до леглото и албума „Аби Роуд“ на стереото, тя беше толкова изтощена, че дори не обърна внимание.

Постепенно започна да осъзнава какво всъщност вършеше той с нея. Какво правеше с нея. Струваше й се, че десет седмичното турне и човекът, в когото се беше влюбила, бяха плод на нейната фантазия. Мъжът, който я държеше като затворничка в апартамента, не беше нейният Дру.

Реши, че трябва да избяга. Той рядко я оставяше вкъщи сама повече от няколко часа, а когато тя излизаше, винаги я придружаваше. Понякога, когато не можеше да заспи, обмисляше бягството си: ще се обади на Мариан, или на Бев, или на баща си. Те ще й помогнат.

След това я обземаше такъв срам, подхранван от съмненията, които й беше втълпил.

Не беше я бил с колана си до нощта на наградите на „Американ Мюзик“, когато той и групата му не получиха награда за плоча на годината.

Тя не се съпротивляваше, докато я блъскаше с юмруците си. Мълчаливо се сви на кълбо, както някога се свиваше под мивката.

В яростта си той допусна грешка. Каза й защо се е оженил за нея.

— За какво, по дяволите, те бива? — Тя лежеше на пода, мъчейки се да се скрие от ударите му, а той беснееше из стаята и чупеше всичко, което му попаднеше под ръка. — Да не мислиш, че съм мечтал за такава разглезена, глупава и безполова кучка?

Вбесен, че седи тук, а някой друг се качва на сцената и получава неговата награда, запрати на пода една старинна бисквитиера. Изящният кристал се строши и падна на земята като ледени парченца.

— Помогнала ли си ми с нещо, поне с едно шибано нещо? Всичко направих за теб, вдъхнах ти самочувствие, накарах те да повярваш, че те харесвам. Внесох романтика в тъпия ти, превзет, скучен живот.

Когато се умори да чупи, той се наведе и я изправи.

— Наистина ли повярва, че в деня, когато се запознахме, не знаех коя си? — Той я разтърси, но за нея вече нищо нямаше значение. Тя беше отвъд страха. Отвъд надеждата. Гледаше очите му, потъмнели от ненавист.

— Каква глупачка беше, Ема — заекваше и се изчервяваше. Едва се сдържах да не се изсмея. След това се ожених за теб, по дяволите! И всичко, което исках, беше да ми помогнеш да се издигна, да пробия. Но накара ли поне веднъж баща си да натисне някое копче заради мен? Не.

Тя не отговори. Мълчанието беше единственото й оръжие.

Отвратен, той отново я блъсна на пода. През сълзи тя го наблюдаваше как обикаля стаята.

— По-добре започни да мислиш. Намери начин да изплатиш времето, което съм загубил с теб.

Ема отново затвори очи. Не плачеше. Беше много късно за сълзи. Но трябва да се измъкне.

Първата реална надежда за бягство дойде с известието за смъртта на Люк.

— Беше ми приятел, Дру.

— Беше шибан педераст. — Седеше пред рояла, купен с нейните пари.

— Беше приятел — повтори тя, мъчейки се да прикрие трепета в гласа си. — Трябва да отида на погребението.

— Никъде няма да ходиш. — Погледна към нея и се усмихна. — Мястото ти е тук, при мен, а не на траурното шествие на някакъв нещастник.

Намрази го. Учудваше се, че може да изпита омраза. Много отдавна не бе изпитвала нищо. Странно, една трагедия най-после я накара да признае, че бракът й е пълен провал. Ще се разведе с него. Отвори уста, но видя дългите му тънки пръсти да пробягват по клавишите. Тънки, но силни като стомана. Беше го молила веднъж преди това за развод и той почти я удуши.

Нямаше смисъл да го ядоса.

— Дру, в много среди знаят, че ми е бил приятел. Беше приятел на Джоно, на татко и на всички. Ако не отида, вестниците ще пишат, че не съм отишла, защото е умрял от СПИН. Това няма да е добре за теб, особено сега, когато подготвяте благотворителния концерт с татко.

Удари с юмрук по клавишите. Ако кучката не млъкне, ще трябва да й запуши устата.

— Не давам и шибан петак за това какво ще пишат във вестниците. Няма да отида на това погребение.

Едва се сдържа да не избухне, но гласът й остана тих и спокоен.

— Разбирам какво чувстваш, Дру. Ти си толкова мъжествен. — Думите едва не я задавиха. Но благотворителният концерт ще бъде предаван по телевизията тук и в Европа. Това е най-голямото събитие. Парите ще се използват за откриване на лекарство срещу болестта, от която умря Люк. — Замълча, за да му даде време да помисли, после бързо изрече. — Мога да отида с Джоно. Да те представям.

Отново вдигна глава и когато я погледна, тя изпита познатия ужас.

— Искаш да избягаш, а?

— Не. — С усилие се приближи до него и докосна с ръка косата му. — Предпочитам да дойдеш с мен. — Стисна зъбите си. — Бихме могли да отидем до островчетата в Южна Франция след това.

— По дяволите, Ема, знаеш, че съм зает. Но както винаги ти мислиш само за себе с и.

— Разбира се. Съжалявам. — Тя отстъпи покорно, но този път това бе част от ролята. — Просто много ми се искаше да отидем някъде само двамата. Ще позвъня на Джоно и ще му кажа, че няма да мога да отида.

Дру размисли. Благотворителният концерт беше твърде важен за неговата кариера. Възнамеряваше да се отърве от „Бърдкейдж Уок“ и да започне самостоятелно. В края на краищата той беше звездата, а групата го теглеше назад.

— Мисля, че трябва да отидеш.

Сърцето й почти спря. Напомни си, че трябва да внимава, за да не предизвика съмнения у него.

— Значи ще дойдеш?

— Не. Но мисля, че можеш да се оправиш един ден самостоятелно. А и Джоно ще се грижи за теб. Постарай се да пуснеш някоя сълза и да кажеш „урока“ за трагедията от СПИН.

 

 

Облече обикновен черен костюм. Не можеше да вземе нищо повече, тъй като Дру следеше всяко нейно движение.. „На погребение не се отива с екстравагантни дрехи, нали?“ — каза й той. Разреши й чифт черни обувки и една огромна чанта. Провери дори и козметичната й торба, докато тя седеше на леглото.

Тъй като й беше заключил паспорта и кредитните карти, тя беше изцяло зависима от него. Той уреди пътуването й. Полетът от Ла Гуардиа бе в девет и петнадесет сутринта, а трябваше да се върне в десет и двадесет и пет същата вечер. Даде й четиридесет долара. От парите за домакински разходи взе още петнадесет, чувствайки се като крадец. Натъпка ги в обувката. От време на време размърдваше пръстите на крака си, усещаше ги и я обземаше възбуда и срам.

Лъжеше го.

„Никога не ме лъжи, Ема. Винаги ще открия истината и ще те накажа.“ Никога няма да се върне.

„Никога не се опитвай да ме напуснеш, Ема. Ще те открия. Винаги ще те открия и ще съжаляваш.“

Бягаше.

„Никога няма да избягаш толкова бързо, че да се откопчиш от мен, Ема. Ти ми принадлежиш. Ти се нуждаеш от грижите ми, защото постоянно правиш глупости.“

— Ема! По дяволите, Ема, внимавай!

Тя подскочи, защото той я дръпна силно за косата.

— Съжалявам.

— Каква тъпа глупачка си. Кой знае къде си била. Какво ще правиш без мен.

— Мислех си… за Люк.

— Добре, спести ми печалните си физиономии. Лошо ми става от тях. Джоно всеки момент ще дойде да те вземе. — Той се приближи към нея, така че лицето му се оказа на няколко сантиметра от нейното. — Какво ще му кажеш, когато те попита как вървят нещата?

— Че вървят великолепно. Ти съжаляваш, че не можеш да дойдеш, но след като не познаваш Люк, ще се чувстваш като натрапник. — Тя повтори като автомат инструкциите му. — Тръгвам си веднага след службата, защото си малко неразположен и трябва да се грижа за теб.

— Като предана съпруга.

— Да. Предана съпруга.

— Добре. — Колко е покорна. Направо гнусно. Дори не изхленчи, когато я наби предната нощ. Разбира се, внимаваше да не я бие по лицето или там, където ще личи. Ще я набие здравата, когато се върне. Само за да й припомни, че мястото на жената е вкъщи.

И мястото на майка му беше вкъщи, помисли си Дру ожесточено. Но тя беше избягала и го остави на скапания му баща. Ако тъпият старец я беше понатупвал от време на време, тя нямаше да избяга. Усмихна се на Ема. Тогава и майка му щеше да седи като Ема със стиснати в скута си ръце и да прави точно каквото й се нареди. Една жена се нуждае от мъж, който да диктува правилата и да ги налага със сила.

— А може би не трябва да ходиш.

Изпита истинско наслаждение при вида на широко отворените й очи. Страхотно забавление — да размахваш погребението под носа й като лакомство на пръчка.

Ръцете й се изпотиха, но тя продължи да ги държи спокойно в скута си.

— Няма да замина, ако не искаш, Дру.

Тогава той я погали нежно по лицето както някога.

— Не, върви, Ема. Толкова ти отива черно. Сигурна ли си, че оная кучка Мариан няма да дойде?

— Да. Джоно каза, че е заета.

Още една лъжа! Дру направи всичко възможно, за да ги раздели с Мариан. „И добре се справи — помисли Ема изморено, — старата й приятелка вече не звънеше и не смееше да ги посети.“

— Това е чудесно. Но ако разбера, че и тя ще ходи, трябва да се простиш с пътуването. Влияе ти лошо, Ема. Мръсница, преструва се, че ти е приятелка, за да се доближи до баща ти. И след това до мен. Казах ти, че тя се опита да ме съблазни. Помниш ли?

— Да.

— Ах, ето го Джоно. Хайде сега, усмихни се с тъжно сладката си усмивка, която всички знаем и обичаме. — Устните й се разтегнаха механично. — Добро момиче. И не забравяй да споменеш на всеки репортер за благотворителния концерт — инструктира я той, докато слизаха надолу.

— Да не забравиш да им кажеш колко съм се ангажирал в набирането на средства за подпомагане на изследователската дейност за лекарство против ужасната болест.

— Ще кажа, Дру. Няма да забравя. — Толкова се страхуваше. Може би бе най-добре да не ходи. Толкова пъти Дру й беше казвал, че е съвсем безпомощна без него. — Дру, аз…

— Но той вече отваряше вратата и Джоно влезе.

— Здравей, бебче. — Прегърна я. — Много се радвам, че ще дойдеш.

— Да. — Гледаше над рамото му лицето на съпруга си. — Искам да дойда.

 

 

По време на полета тя се измъчваше, че Дру ще я последва. Открил е, че е взела петнадесетте долара и ще дойде да я накаже. Отгатнал е намеренията й да не се върне.

Толкова беше уплашена, че почти увисна на ръката на Джоно и започна да търси сред тълпата на изхода Дру. Цялата трепереше, докато стигнат до таксито. От нея течеше пот и почти се задушаваше.

— Ема, лошо ли ти е?

— Не. — Навлажни пресъхналите си устни. Някакъв човек стоеше на тротоара — слаб, рус. Лицето й съвсем пребледня… Той се обърна — не беше Дру.

— Просто съм разстроена. Може ли… ще ми дадеш ли цигара?

Дру не й разрешаваше да пуши. Но сега го няма, си напомни тя и дръпна от цигарата. Беше сама с Джоно в колата.

— Може би не трябваше да идваш. Нямах представа, че толкова ще се разстроиш. — Самият той трябваше да се справя със скръбта си и само я прегърна през раменете.

— Ще се оправя — успокои го тя. След това повтори същите думи отново и отново наум, като молитва.

Не обърна внимание на службата. Дори не заплака. Дълбоко в себе си вярваше, че Люк ще й прости. Самата тя се чувстваше мъртва, душевно опустошена.

Хората започнаха да се разотиват от спокойния гроб, от белите мраморни плочи и буйните цветя. Тя не знаеше дали ще има сили да продължи нататък.

— Джоно. — Мариан го спря, като постави нежно ръка на рамото му, и го целуна. Не успя да ме научи да готвя — каза тя и Джоно се усмихна тъжно.

— Ти беше единственото му пълно поражение. — Той се обърна към Ема. — Шофьорът ще те закара обратно на летището. Трябва да отида до апартамента на Люк и да се погрижа за някои неща. — Погали я с пръст по бузата. — Ще се оправиш ли?

— Да.

— Не съм очаквала да те видя тук. — Гласът на Мариан прозвуча твърде студено.

— Аз… исках да дойда.

— Наистина? — Мариан отвори чантата си и хвърли смачкана на топка книжна кърпичка. — Мислех, че вече нямаш време за старите си приятели.

— Мариан… — Не бива да се разплаче точно тук. Все още наблизо има репортери. Дру щеше да ги види на снимките двете с Мариан. Тогава ще разбере, че лъже. Тя хвърли отчаян поглед наоколо. — Мога ли… нуждая се…

— Добре ли си? — Мариан свали слънчевите си очила и погледна Ема. — Изглеждаш ужасно!

— Бих искала да поговоря с теб, ако разполагаш с няколко минути.

— Винаги ми се намират няколко минути — отвърна й тя подигравателно, докато ровеше в чантата си за цигара. — Мислех, че веднага си тръгваш.

— Не. — Пое дълбоко дъх и бързо изрече: — Въобще Няма да се връщам.

Очите на Мариан се присвиха.

— Какво?

— Няма да се върна обратно — повтори Ема и се ужаси, когато гласът й започна да трепери. — Можем ли да отидем някъде? Моля те. Трябва да отида някъде.

— Разбира се. — Мариан я хвана под ръка. — Ще вземем колата ти и ще отидем, където поискаш.

Ема трепереше и най-доброто място, което тя можеше да измисли, за да я заведе, беше хотелът. Стигнаха бързо и се качиха направо в апартамента в красиви пастелни тонове и с изглед към плажа. Мариан вече бе приспособила обстановката към себе си — дрехите й бяха разхвърляни навсякъде. Съблече фланелката и панталоните, с които бе пътувала, настани я и отиде на телефона.

— Искам бутилка „Гранд Марниър“, два хамбургера със сирене, пържени картофи и пепси. Двадесет долара на момчето, което ще ги донесе до петнадесет минути. — Доволна, тя събори чифт спортни обувки от друг стол и седна. — А сега, Ема, какво, по дяволите, става?

— Напуснах Дру.

Все още настроена враждебно, тя протегна краката си.

— Да, това го разбрах, но защо? Мислех, че сте безумно щастливи.

— Да, много съм щастлива. Той е чуден. Така се грижи… — Осъзна какво говори и млъкна отвратена. — О, Господи, понякога наистина му вярвам!

— Какво вярваш?

— На това, което съм дресирана да говоря, Мариан. Само с теб мога да споделя. И мисля, че ако не ти кажа точно тук и точно сега, никога няма да го кажа. Исках да се обърна за помощ към Джоно. Започнах, но просто не можах.

— Добре. — Беше толкова бледа, че Мариан стана и отвори вратата на балкона. Хладният въздух нахлу в стаята. — Не бързай. Друга жена ли има? — Учудено загледа Ема, която започна да се люлее напред-назад и да се смее. — О, Исусе, Исусе! — Преди да успее да се овладее, смехът й премина в мъчителни ридания. Мариан скочи, коленичи до нея и хвана ръцете й.

— Спокойно, Ема. Ще ти стане лошо. Ей, ей! Знаем, че повечето мъже са копелета. Ако Дру ти е изневерил, просто ще го изриташ.

— Няма друга жена — успя да изрече Ема.

— Друг мъж?

Тя се бореше със сълзите. Страхуваше се, че ако ги остави да текат на воля, не би могла да ги спре.

— Не. Струва ми се, че Дру не ми е изневерявал, пък и не ме е грижа.

— Ако няма друга жена, за какво се карате тогава?

— Не се караме — отвърна уморено. — Аз не се карам. — Не беше предполагала, че ще й е толкова трудно да признае. Думите бяха като камък, заседнал в гърлото й. Пое на няколко пъти дълбоко дъх и обърса очите си с опакото на ръката. — Тук, в тази стая, почти мога да повярвам, че всичко, което съм преживяла, е плод на моето въображение. Когато реши, той може да бъде толкова нежен, Мариан, толкова внимателен. Спомням си как ми е носил понякога роза сутрин. Как е пял, когато сме били само двамата! Пял е за мен така, сякаш съм единствената жена на света. Казваше, че ме обича и иска да ме направи щастлива, да се грижи за мен. И след това аз правя нещо… едва ли знам какво — но нещо, което го гневи, и тогава той… Той ме бие.

— Какво? — Ако Ема бе казала; че на Дру са му поникнали крила и че всеки следобед излита от терасата, по-лесно би повярвала. — Удря те?

Ема дори не забеляза недоверието й.

— Понякога не мога да се изправя с дни. Напоследък стана по-лошо. — Гледаше втренчено към хубавата пастелна репродукция на стената. — Мисля, че може би иска да ме убие.

— Ема, съвземи се, погледни ме! — Хвана с две ръце лицето й и заговори бавно. — Казваш ми, че Дру физически те малтретира?

— Да.

Без да откъсва поглед от лицето й, тя се отдръпна назад и се опита да осмисли казаното.

— Напива ли се или пък взема наркотици?

— Не. Виждала съм го пиян само веднъж — през първата ни брачна нощ. Въобще не се дрогира. Обича да е господар над себе си. Дру трябва да владее положението. Изглежда, аз винаги правя нещо, нещо глупаво, и го изкарвам от кожата.

— Престани. — Вбесена, Мариан скочи. Очите й бяха насълзени, когато започна да кръстосва стаята. — През целия си живот не си правила глупости. Колко време продължава това, Ема?

— Първият път беше два месеца, след като се преместихме в апартамента. Не беше толкова лошо. Удари ме само веднъж тогава. И толкова много съжаляваше след това. Плака.

— Сърцето ми се къса от мъка за него — измърмори Мариан. Отиде до вратата, за да отвори на момчето от хотела. — Тук — посочи, — не си правете труда да подреждате масата. — Подписа чека, подаде му двадесет доларова банкнота и затвори вратата след него. — Ще караме подред — реши тя и без да обръща внимание на храната, наля от „Гранд Марниър“. — Пий — заповяда Мариан. — Знам, че не пиеш, но и двете се нуждаем.

Ема отпи малко и усети топлина по тялото си.

— Не знам какво да правя.

— Ще измисля нещо. Предлагам да кастрираме кучия син.

— Не мога да се върна там. Мисля, че ще извърша нещо наистина ужасно, ако се върна.

— Мисленето ти ми изглежда съвсем нормално. Можеш ли да хапнеш?

— Не, не още. — Просто се нуждаеше от покой, за да осъзнае постъпката си. Напусна Дру. Избяга и сега е с най-близката си приятелка. — Мариан, съжалявам, толкова съжалявам. Вярно, че не отговарях на обажданията ти през последните месеци. Но той не ми разрешаваше да се срещам с теб.

Мариан запали две цигари и й подаде едната.

— Не се притеснявай сега за това.

— Дори ми каза, че ти — че ти си се опитала да ми го отнемеш.

— Сигурно е сънувал. Нали не му вярваш?

— Не, не наистина. Но… Имаше периоди, когато вярвах на всяка негова дума. Така беше по-лесно. — Затвори отново очи. — Най-лошото е, че това не би имало значение за мен.

— Ако само ми се беше обадила.

— Не можех да говоря с теб за това и не можех да понасям близостта ти — страхувах се, че ще откриеш.

— Щях да ти помогна.

Ема само поклащаше глава, а ръцете й трепереха.

— Толкова се срамувам.

— От какво, по дяволите?

— Позволих му да върши това с мен, нали? Не е държал пистолет, опрян в главата ми? Това поне е нещо, което не е правил. Нямаше нужда.

— Не мога да ти отговоря, Ема. По-скоро имам един съвет — да повикаш полицията.

— Не. Господи, не! Не бих понесла… да се ровят в живота ми. А и няма да ми повярват. Той просто ще отрича. — Страхът бързо се върна — на лицето, в гласа й. — Мариан, той може да те накара да повярваш във всичко.

— Добре, с ченгетата ще почакаме и ще намерим адвокат.

— Аз — трябват ми няколко дни. Просто не мога да говоря с никого за това. Това, което наистина искам, е да съм колкото е възможно по-далеч от него.

— Добре. Ще го измислим. Сега да хапнем. По-добре мисля на пълен стомах.

Ема едва се докосна до храната. Мариан й подаде пепси с надеждата, че захарта и кофеинът ще придадат малко цвят на лицето й.

— Ще останем в Маями няколко дни.

— Не. — Ема мислеше вече по-ясно. От всички безумни намерения и планове, които бяха преминали през ума й през последните два дни, само един изглеждаше правилен. — Не мога да остана тук дори за една нощ. Това ще е първото място, където ще дойде да ме потърси.

— Тогава иди в Лондон, при Бев. Тя ще ти помогне.

— Нямам паспорт. Дру го скри. Нямам дори шофьорска книжка. Той я скъса. — Тя се облегна назад. — Мариан, имам само петдесет и пет долара в чантата си. Нямам кредитни карти. Взе ми ги преди месеци. Имам само дрехите на гърба си и това е всичко.

Скочи и си наля още „Гранд Марниър“, защото иначе щеше да счупи нещо. През всичкото това време, докато тя се е цупела в студиото, Ема е понасяла адски мъчения.

— Не се тревожи за парите. Имам ти доверие. Ще взема аванс в брой от кредитната ми карта, след това ще се обадя и ще им наредя да признават подписа ти. Можеш да избираш между три вида кредитни карти.

— Сигурно мислиш, че съм прекалено чувствителна.

— Не. Ти си най-добрата приятелка, която съм имала. — Сълзи опариха очите й и Мариан ги остави да потекат. — Бих го убила заради теб.

— Няма да казваш нищо на никого. Не още.

— Няма. Но мисля, че баща ти би трябвало да знае.

— Не. И без това отношенията ни с татко са твърде обтегнати. Нуждая се от малко време. Мислех да отида някъде на планина или в горска хижа, но ми се струва, че не бих издържала тишината. Искам да се загубя в голям, шумен град. Може би в Лос Анджелис. Всеки път, когато обмислях бягството си, си представях, че бягам там. И го сънувам отново, много често.

— Заради Дарън ли?

— Да. Кошмарите започнаха отново преди няколко месеца. Като че ли ми е необходимо да отида там, а и се надявам, че това е последното място, където Дру ще ме търси.

— Ще дойда с теб.

Ема я хвана за ръката.

— Надявах се, че ще дойдеш. Поне за малко.