Нора Робъртс
Публични тайни (32)

Глава 31

Безкрайните купони престанаха. Е, имаше някое и друго събиране, но с хора, които не дразнеха Ема. Нямаше ги тълпите от непознати в дома й. Дру беше внимателен и мил както по времето, когато упорито я ухажваше. Опитваше се да си внуши, че яростта и жестокостта не са типични за него.

Тя го бе предизвикала. Повтаряше й го толкова често, че започна да вярва. Обвинила го бе в нещо, което не е извършил. Нахвърли се върху него, вместо да го подкрепи да му вярва.

Когато от време на време изпускаше нервите си или очите му се изпълваха с ярост, когато размахваше юмруци или злобно свиеше устни, той винаги изтъкваше логични причини за това, че тя е го е предизвикала.

Синините избледняха. Болката утихна. Опитваше се да проявява интерес към работата й, обаче непрекъснато повтаряше, че нейното хоби, както презрително го наричаше, пречи на съвместния им живот, на неговата кариера.

„Снимката е много хубава — казваше например, — ако човек се интересува от стари жени, хранещи гълъби.“ И защо трябва да е толкова часове далеч от него само за да се прибере с няколко черно-бели снимки на размотаващи се в парка безделници?

Разбира се, че би могъл да мине и със студен сандвич, макар че е композирал цели шест часа. Очевидно той ще трябва да носи прането на пералня, въпреки че цяла сутрин е бил зает с делова среща.

Тя изобщо не бива да се тревожи. Може да се забавлява и сам още една вечер, ако проклетата й работа е толкова важна.

Той придружаваше всяка своя критична забележка с комплименти: изглеждала толкова привлекателна, докато готви; изпитва удоволствие да се прибере вкъщи и да я види.

Вярно, че налагаше вкуса си върху дрехите и прическата й, но нали е съпруга на известен певец.

Особено загрижен бе какво ще облече за откриването на изложбата. Каза, че го прави само от желание тя да изглежда възможно най-добре. Дразнеше го вкусът й към по-семпли дрехи.

Тя действително предпочиташе черния вечерен тоалет пред късата рокля, прилепнала към тялото й, украсена с пера и пайети. Но както й каза, сега тя принадлежи към артистичния свят и от нея се очаква по-екстравагантно облекло. Трогната от думите, тя реши да му достави удоволствие. Подари й огромни златни обеци, обсипани с разноцветни камъни. Примири се с тях, въпреки че бяха безвкусни, защото той й ги бе закачил.

Когато пристигнаха пред малката галерия в центъра на града, започна да я обзема напрежението. Дру потупа успокоително ръката й.

— Хайде, Ема, не излизаш на сцената пред десет хилядна деряща се публика. Една малка фотоизложба. — Засмя се и й помогна да излезе от колата. — Отпусни се. Хората ще си купят от фотографиите на малкото момиче на Брайън Макавой независимо дали ги харесват или не.

Спря се на тротоара, силно наранена.

— Дру, точно сега ли намери да ми кажеш това? Изложбата няма нищо общо с баща ми.

— Вечно недоволна. — Стисна ръката й така, че тя потръпна. — Ето ме, угаждам ти във всичко: опитвам се да те подкрепям в лудешкото ти начинание, а ти си готова да ми откъснеш главата.

— Не съм имала намерение…

— Никога нямаш. И щом като искаш да си толкова самостоятелна, защо не влезеш сама?

— Не, разбира се, че не. — Нервите и чувството за безпомощност засилиха биенето в слепоочията й. Изглежда, че никога не намира подходящите за момента думи, помисли си тя. Още повече, че тази вечер не искаше да го отдалечава от себе си. — Извинявай, Дру. Не исках да се заяждам. Просто съм нервна.

— Добре тогава. — Доволен от извиненията, той я потупа по ръката и я поведе навътре.

Както й бе наредил Ръниън — пристигнаха късно. Когато звездата пристигне, тълпата трябва да е там. Събрана и заинтригувана. Орловият поглед на Ръниън не се отделяше от вратата и той се спусна към Ема в момента, в който я видя.

Дребен, широкоплещест човек, който неизменно се обличаше в поло и джинси. Отначало Ема помисли, че иска да изглежда като човек от артистичния свят, но всъщност го правеше от суета, въобразяваше си, че в черно изглежда по-слаб. Голямата му плешива глава се набиваше в очи благодарение на полото и на гъстите му прошарени вежди над изненадващо светли, зелени очи. Носът му бе закривен, устните — тънки. Липсата на коса той компенсираше с мустаци ала Кларк Гейбъл. Но въпреки това той изглеждаше дребен и незначителен. Трите му жени обаче не бяха го напуснали заради грозотата му, а защото обръщаше повече внимание на изкуството, отколкото на брака си.

Не посрещна Ема с усмивка или целувка, а сърдит.

— Господи, изглеждаш като начинаеща актриса, която се кани да прелъсти режисьора. Няма значение — добави той, преди тя да успее да каже нещо. — Не стой като пън.

Тя погледна с ужас към тълпата.

— Да не вземеш да припаднеш и да ме опозориш — каза Ръниън. — Не беше въпрос, а заповед.

— Няма. — Пое дълбоко дъх. — Не, няма да припадна.

— Добре. — Ръниън бе намразил Дру от пръв поглед, но все пак трябваше да каже нещо или поне да му кимне. — Пресата е тук. Вече изядоха половината сандвичи. Баща ти сигурно е обсаден в някой ъгъл.

— Татко? Тук ли е?

— Някъде наоколо. — Махна неопределено с ръка. — Сега се поразходи, но с по-самоуверен вид.

— Не съм допускала, че ще дойде — прошепна Ема на Дру.

— Разбира се, че е дошъл. — Дру много разчиташе на това. Обгърна с ръка раменете й. — Той те обича, Ема. Не би пропуснал толкова важна за теб вечер. Хайде да го намерим.

— Аз не…

Ръката я стисна здраво и тя изохка.

— Ема, той ти е баща. Не ставай смешна.

Усмихната като автомат, тя тръгна с него през тълпата, спираше се от време на време, за да побъбри. Добре й действаха похвалите на Дру, Одобрението за което чака толкова дълго, запали нещо в нея. Каза си, колко глупава е била, да мисли, че ненавижда работата й. Той я целуна и тя се закле да прекарва повече време с него, да се занимава повече с нуждите му.

Винаги е искала да е необходима някому. Усмихвайки се на Дру, който ентусиазирано разискваше снимките й с останалите гости, тя с удоволствие установи, че му е необходима. Взе чаша шампанско по негово настояване, но едва я докосна, докато вървяха из залата.

Видя Брайън, заобиколен от хора пред негова и на Джоно фотография. Когато се приближи, усмивката й се стопи.

— Татко.

Той се поколеба, след това посегна към ръката й. Толкова далечна му изглежда.

— Много мило, че дойде.

— Гордея се с теб. — Пръстите му стиснаха по-здраво нейните, като че ли търсеха изгубената връзка. — Много, много съм горд.

Тя се опита да заговори, но изведнъж ги ослепиха светкавиците на фотоапаратите. Дали нямаше и друг проблясък, попита се тя, проблясък на досада по лицето му, преди да се появи известната привлекателна усмивка?

— Брайън, как се чувстваш, когато дъщеря ти е център на внимание?

Той не погледна към репортера, а продължи да гледа към Ема.

— Не бих могъл да бъде по-доволен. — Направи усилие и подаде ръка на Дру. — Дру.

— Брайън. Тя е страхотна, нали? — Целуна я нежно по слепоочието. — Не знам кой е по-нервният тази вечер — Дали Ема или аз. Надявам се, че ще останеш за няколко дни, ще дойдеш на вечеря.

Брайън побесня, че поканата дойде от Дру, а не от собствената му дъщеря.

— Съжалявам, но ще летя за Лос Анджелис рано сутринта.

— Ема.

Тя се обърна и неестествеността в усмивката й се стопи.

— Стиви! — извика и се хвърли да го прегърне. — Толкова се радвам, че те виждам. — Отдръпвайки се малко назад, тя го разгледа. Изглеждаш добре. — И беше вярно. Никога вече нямаше да е елегантният, красив младеж, който помнеше от детството си, но беше понапълнял и лицето му не бе така бледо. — Не знаех, че ти… никой не ми каза… — „Че е излязъл от клиниката“, си помисли тя.

Усмихна й се с разбиране.

— Малко отпуска заради доброто поведение — обясни той, след това се приближи, за да я прегърне още веднъж. Дори си водя личния доктор. — Освободи Ема и сложи ръка на рамото на жената до себе си. След известно объркване тя разпозна в дребната брюнетка психиатърката на Стиви.

— Здравейте.

— Здравейте — Кетрин Хейнис се усмихна. — И поздравления.

— Благодаря.

— Аз бях първият купувач — продължи Кетрин. — Портретът на Стиви с китарата. Като че ли се влюбих в нея. Не можах да се въздържа.

— Ще я анализира часове. — Той усети миризмата на скоч и с голямо усилие на волята се пребори със старата, ненаситна жажда. — Знаеш ли, че и П.М. е тук някъде. — Наведе се по-близо и сниши гласа си до злобно съскане. — Довел е и лейди Анабел.

— Не, наистина?

— Мисля, че са сгодени. Макар че малко се срамува. — Намигна й, взе ръката на Кетрин и се отдалечи.

Ема се смееше, когато хвана ръката на Дру.

— Явно ще трябва да хвърля поглед на П.М. — Погледна въпросително към баща си.

Какво би могъл да й каже? Посрещна Стиви с повече обич и радост, отколкото прояви към него. Искаше му се да се разберат, но сега едва ли бе мястото и времето.

— Върви. Ще те видя, преди да си тръгна.

— Да. Върви, Ема. — Дру я целуна по страната. — Аз малко ще поостана с твоето татенце. Ще се хвалим един на друг с нашата Ема. — И Дру започна, веднага щом тя се обърна.

Струваше й се невероятно. Никога не бе очаквала толкова много хора или такъв интерес към нейната работа. Но я измъчваха и съмнение: дали наистина са дошли да видят снимките й, или баща й и неговите приятели. Опита се да изхвърли мисълта от главата си.

Видя П.М. Очевидно вече не бягаше от лейди Анабел. По-скоро изглеждаше, че смята да й посвети остатъка от дните си. Тя носеше изумруденозелени панталони и яркожълти ботуши от змийска кожа. Ситно накъдрената й червена коса искреше като от късо съединение. Но след десетминутен разговор с нея Ема разбра, че жената е дълбоко и искрено влюбена.

Хубаво е, реши Ема. П.М. заслужава такава всеотдайност. Хората идваха и си отиваха. Ръниън досетливо бе озвучил изложбата с изпълнения на „Девъстейшън“. Забеляза с учудване дискретните сини лепенки под повече от десети фотографии. Продадени!

Откри Мариан, притисната в един ъгъл от някакъв претенциозен, дребен човечец, който искаше да поговорят за формата и структурата.

— Извинете — започна тя. Но преди да успее да се измъкне, старата й съученичка се хвърли върху нея. — Ето я нашата звезда. — Шумно целуна Ема. — Ти! — каза тя и я притисна към себе си. — Успя. Доста дълъг път от „Сейнт Кетрин“, скъпа.

— Да. — Ема стисна очи. Тези думи я накараха да осъзнае, че не сънува.

— Виж кого открих.

— Бев! — Изтръгна се от ръцете на Мариан и се хвърли в прегръдките на Бев. — Не съм предполагала, че ще дойдеш.

— За нищо на света не бих пропуснала изложбата.

— Сблъскахме се на входа и аз я познах — обясни Мариан. — Изрекохме хиляди хвалебствия по твой адрес, докато си проправяхме път през тълпата. Лудница е. — Тя посегна към един от малкото останали сандвичи на масата. — Помниш ли онази ми снимка в мансардата с оплескана от боя престилка и чорапи за ръгби? Един страхотен мъж току-що я купи. Отивам да проверя дали би се зарадвал да се запознае с прототипа.

— Вече разбирам защо я обичаш — каза Бев, когато Мариан се отправи към друга групичка. — Е, как ти се струва?

— Невероятно. Потресаващо. — Притисна ръка към стомаха си, но вече не от нерви, а от радостна възбуда. — От един час се опитвам да отида до тоалетната, за да не заплача. Толкова съм щастлива, че си тук. — След това видя Брайън на няколко крачки. — Татко е тук. Ще поговориш ли с него?

Бев обърна само глава, за да го види. Замачка вечерната си чанта. „След толкова години — помисли си тя — все още се вълнувам. По-точно, нищо не се е променило.“

— Разбира се — помъчи се да прикрие вълнението си. Тук в тълпата е по-безопасно. На изложбата на Ема. Поне биха могли да споделят радостта си от триумфа на Ема.

Той се приближи към тях. Дали и за него е така трудно, както за нея, попита се Бев. Дали дланите му са потни от нерви като нейните? Дали сърцето му потреперва?

Той не я докосна. Не посмя. Страхуваше се да не издаде чувствата си.

— Радвам се, че те виждам.

— И аз. — Помъчи се поне малко да отпусне вкопчените в чантата пръсти.

— Изглеждаш… „Красива, невероятна“ — каза си наум. — Добре.

— Благодаря. Чудесно е всичко това за Ема, нали? — Тя се огледа, но Ема бе изчезнала. Около тях се издигаха като че ли стени от хора. — Сигурно се гордееш много с нея.

— Да. — Отпи от чашата с уиски, която държеше. — Да ти донеса ли нещо за пиене?

„Толкова любезен — помисли си Бев. — И толкова учтив, по дяволите!“

— Не, благодаря. Ще се поразходя малко и ще поогледам. Може и да си купя нещо. — Но първо ще потърси дамската тоалетна и ще се наплаче. — Радвам се, че се срещнахме, Бри.

— Бев… — Глупаво е да мисли, че все още го обича. — Сбогом.

Ема ги наблюдаваше от другия края на залата и искаше да изкрещи и на двамата. Слепи ли бяха? Не беше само въображение или самозалъгване. Поне е добър наблюдател и може да различи онова, което чувстват хората. В очите, в жестовете, в положението на тялото. Те са още влюбени. И все още изплашени. Въздъхна дълбоко и тръгна към баща си. Може би ако поговорят…

— Ема, сладурче — Джоно я прегърна през кръста. — Почти си тръгвах.

— Не още. — Тя оправи реверите му. Напоследък носеше ретро облекло и реверите му бяха широки, колкото дланите й. — Тук е Бев.

— Така ли? Ще я потърся, за да разбера дали иска да си тръгне с мен. Но между другото, сблъсках се с човек от миналото ти.

— Миналото ми? — Тя се засмя. — Аз нямам минало.

— Ах, разбира се, че имаш. Зноен летен ден на брега. Хубаво момче в сини бански. — Като фокусник, който току-що е извадил заек от шапката си, той тържествено протегна ръка.

— Майкъл?

За нея бе толкова неочаквано и странно да го види точно тук — красив, притеснен, с костюм и вратовръзка. Както винаги гъстата му коса бе разрошена. Но лицето му се бе оформило — слабо, мъжествено, с леко закривен нос — недостатък, който го правеше още по-привлекателен. Беше пъхнал ръце в джобовете, а по очите му се виждаше, че предпочита да е навсякъде другаде, но не и тук.

— Ах… ъх…бях в града, така…

Тя се засмя и го прегърна. Той си помисли, че сърцето му ще спре. Бавно измъкна ръце от джобовете и леко я прегърна. Бе все така изящна, като порцеланова статуетка.

— Толкова се радвам! Не мога да повярвам, че наистина си тук. — Спомените я връхлетяха с такава сила, че тя го задържа дълго в прегръдките си. После се отдръпна с насълзени очи. — Толкова време мина.

— Да. Около четири години. — Можеше да й каже с точност годините, месеците, дните. — Изглеждаш страхотно.

— И ти. Никога не съм те виждала в официално облекло. — Ами…

— По работа ли си Ню Йорк?

— Да. — Излъга я той, защото се страхуваше да не стане смешен. — Прочетох за изложбата ти. — Това беше истина. Само че бе прочел за нея в Калифорния, а не тук. След това си взе три дни отпуска.

— И какво мислиш?

— За кое?

— За изложбата. — Тя го хана под ръка и тръгнаха.

— Великолепна е. Наистина. Не разбирам нищо от фотография, но твоите работи ми харесват. Всъщност…

— Всъщност?

— Не съм знаел, че се занимаваш с такова нещо. Ето тази. — Той се спря пред една снимка. Беше на двама мъже с нахлупени върху ушите вълнени плетени шапки и парцаливи, здраво загърнати палта. Единият лежеше върху парче картон — очевидно заспал. Другият гледаше право в обектива враждебно и уморено. — Много е силна, потресаваща.

— Не всичко в Ню Йорк е Медисън Авеню.

— Сигурно се изиска голям талант и чувствителност, за да се покажат всички страни от живота.

Погледна го с известно учудване. Точно това се беше опитала да направи с етюдите на града, на „Девъстейшън“, на хората.

— Много точно разсъждаваш за човек, който не разбира от фотография. Кога си тръгваш?

— Утре рано сутринта.

— О! — Продължи да се разхожда с него, изненадана от силното си разочарование. — Предполагах, че ще останеш няколко дни.

— Не бях сигурен дори дали ще искаш да разговаряш с мен.

— Това беше много отдавна, Майкъл. А и аз не реагирах толкова на онова, което ставаше с теб, колкото на нещо, което току-що ми се беше случило. Сега това не е важно. — Тя се засмя и го целуна по бузата. — Прощаваш ли ми?

— И аз исках да те помоля за същото.

Все така усмихната, тя докосна с ръка лицето му.

— Ема!

Тя подскочи, когато чу гласа на Дру. Виновна. Почувства се виновна, като че ли ги беше изненадал с Майкъл леглото.

— О, Дру, стресна ме. Това е Майкъл Кесълринг, стар приятел. Майкъл, Дру — съпругът ми.

Дру здраво обгърна с ръка Ема през кръста. Не подаде ръка на Майкъл, само рязко му кимна.

— Има хора, които искат да се запознаят с теб. Изоставяш задълженията си.

— Вината е моя — веднага се намеси Майкъл, обезпокоен от бързината, с която радостта в очите й изчезна. — Не сме се виждали отдавна. Успех, Ема!

— Благодаря. Поздрави родителите си.

— Непременно. — „Ревнувам — реши той, — просто ревнувам.“ Искаше да я грабне и отнесе далеч от съпруга й.

— Майкъл — каза тя. — Обаждай се.

— Разбира се. — Грабна една чаша и се загледа след тях. Ако беше само ревност, тогава защо инстинктивно изпиташе непреодолимо желание да стовари юмрука си върху красивото лице на Дру Латимър.

„Защото той я спечели — каза си Майкъл безжалостно. — А ти — не.“

 

 

Дру изпи само две чаши шампанско през дългата и мъчително скучна вечер. Мисълта му трябваше да е ясна, да се контролира. Гордееше се, защото всичките му усилия да се хареса на Брайън Макавой без съмнение ще бъдат възнаградени. Всеки глупак видя, че Дру Латимър е предан и безумно влюбен съпруг. За такова представление би могъл да получи някой шибан „Оскар“.

А докато той играеше на съпруга глупак, тя се пъчеше с успеха си, с гадното си образование и с високопоставените си приятели.

Искаше му се да я зашлеви още там, пред всички камери. Тогава светът щеше да види кой в действителност заема по-високо положение.

Но на татенцето нямаше да се хареса. Нито на него, нито на продуцентите, организаторите или на консервативните представители на висшето общество, които се умилкваха около великия Брайън Макавой. Не след дълго щяха да се умилкват и на Дру Латимър, обеща си той. Тогава тя ще си плати.

Почти бе решил да я остави да се радва на успеха си. След това обаче тя има нахалството да се върти около този „приятел“.

В колата не каза нито дума. Това не обезпокои Ема. След голямото напрежение тя се бе отпуснала, полузаспала. Притворил очи, Дру си мислеше, че тя вероятно вече крои планове за срещи с онова влечуго Кесълринг.

Представи си ги заедно в леглото в някой луксозен хотелски апартамент. Това го развесели. Кесълринг доста ще се разочарова, когато открие, че хубавата малка Ема е пълна некадърница между чаршафите. Но няма да има късмета да разбере. Никой не е успял да измами Дру Латимър. Ще го набие в главата й много скоро.

Когато колата спря, тя почти се бе унесла в сън. С въздишка сложи глава на рамото му и той я поведе към фоайето.

— Като че ли цяла нощ съм била на крак. — Тя се сгуши сънливо в него. — Като че ли всичко беше сън. Мисля, че едва ще дочакам до утре, за да прочета вестниците.

„Сякаш плувам“ — мислеше си Ема. Усещането беше чудесно. Когато стигнаха до вратата, тя пусна наметката си.

— Мисля, че ще…

Той я удари. Ударът бе толкова силен и неочакван, че тя се преметна по двете стъпала надолу към всекидневната. Изохка и се хвана за лицето.

— Дру!

— Кучка. Подла кучка!

Зашеметена, тя го гледаше как се приближава. Инстинктивно се опита да се прикрие.

— Дру, недей! Моля те. Какво направих?

Дръпна я за косата и я удари отново, преди да успее да извика.

— Знаеш какво си направила. Проститутка. — Удари с юмрук гърдата й и тя се свлече на пода. — Цялата вечер, цялата шибана вечер трябваше да седя сам, да се усмихвам, да се преструвам, че харесам глупавите ти фотографии. Да не мислиш, че някой е дошъл заради тях? — Хвана я за раменете и рязко я изправи. Там, където се бяха впили пръстите му, останаха червени петна. — Да не мислиш, че някой се интересува от теб? Бяха дошли да видят малкото момиче на Брайън Макавой. Да видят жената на Дру Латимър. Ти си нищо. — Блъсна я отново.

— О, Господи, моля те, не ме удряй! Моля те.

— Не ми казвай какво да правя. — Обзет от ярост той я ритна, но не улучи ребрата й. — Мислиш, че си много умна, много специална. Аз съм човекът, от когото се интересуват. Аз ръководя нещата тук. Запомни го!

— Да. — Тя се опита да се свие на кълбо, молейки се да я остави тук, докато премине болката. — Да, ще помня.

— Идвал ли е Майкъл да те види? — Отново сграбчи косата й и я обърна по гръб.

— Майкъл? — Тя поклати глава. Болката се усилваше. — Не. Не.

— Не ме лъжи. — Продължи да я удря, докато тялото й стана безчувствено. — Всичко си планирала, нали? „О, много съм уморена, Дру. Отивам веднага да си легна.“ Тогава си се измъквала навън и си се срещала с него, нали?

Поклати глава, но той я удари отново.

— Признай, че искаше да се чукаш с него. Признай.

— Да.

— Заради това се беше облякла така: разголила краката и ненужните си малки цици.

Смътно си спомняше, че Дру й бе избрал роклята. А може би не беше й я избрал той? Не беше сигурна.

— И го беше прегърнала. Позволи му да те опипа там, пред всички. Искаш го, нали?

Тя кимна. Когато прегърна Майк, за миг почувства нещо. Не си спомняше какво. Вече нищо не можеше да си спомни.

— Няма да се виждаш с него, нали?

— Не.

— Никога.

— Никога.

— И няма да обличаш тази курвенска рокля. — Дръпна с ръка корсажа и го раздра до талията. — Заслужваш наказание, нали, Ема?

— Да. — От време на време изпадаше в безсъзнание. Разляла е парфюма на майка си. Не трябва да докосва мамините неща. Тя е лошо момиче и трябва да бъде наказана.

— За твое собствено добро.

Извика отново, когато започна да я налага с колана си. Писъците й спряха далеч преди да е свършил.