Нора Робъртс
Публични тайни (28)

Глава 27

През следващите седмици всяка свободна минута прекарваше е Дру: среднощни вечери за двама, дълги разходки под звездите, някой откраднат следобеден час. Времето, което прекарваха заедно, минаваше толкова бързо, че едва ли имаше нещо по-възбуждащо, по-интимно, по-отчаяно.

Когато отидоха в Париж, тя го запозна с Мариан. Срещнаха се в едно малко кафене на булевард Сен Жермен, където туристи и парижани седяха на чаша червено вино или cafe au lait^[1].

Мариан изглеждаше като истинска французойка — с бели чорапогащи и къса права пола. Яркочервената й коса беше къса, но вече не бе подстригана като момче. Но тя си оставаше американка. Извика и се хвърли на врата на Ема.

— Не мога да повярвам, че си тук. Като че ли са минали години. Чакай да те погледна. Колко си красива! Мразя те.

Ема се засмя и отметна косата си. Изглеждаш точно като френска студентка по изкуство. Tres chic et sensuel^[2].

— Тук това е важно колкото яденето. Вие трябва да сте Дру — Мариан му подаде ръка.

— Радвам се да се запознаем. Ема ми е разказвала много за вас. Знаете ли, Пикасо е идвал тук. Сядам винаги на различни маси. Ако открия стола, на който е седял, сигурно ще изпадна в транс. — Вдигна чашата си и попита Дру: — Ще пиете ли вино? — След неговото кимване направи знак на келнера. — tin vin rouge et un cafe, s’il vous plait^[3]. — Намигна на Ема. — Скучните уроци на сестра Магдалена се оказаха толкова полезни.

— Произношението ти все още е за три минус.

— Знам. Работя върху него. Как е турнето?

— „Девъстейшън“ никога не е бил в по-добра форма. — Ема се усмихна на Дру. — А откриването на концерта е направо сензация.

Той постави ръка върху нейните.

— Публиката ни харесва. — Погледна Мариан. — Страхотно е.

Мариан отпиваше от виното и го преценяваше. Би искала да го нарисува като апостол Йоан. Имаше онзи мечтателен поглед, поглед на посветен. А може би — като Хамлет. Младият трагичен принц. Тя се усмихна, когато келнерът им сервира. А ако се върнем само няколко години назад, би бил портрет на младия Брайън Макавой. Запита се дали Ема вижда приликата.

— Къде ще бъде следващият концерт?

— В Ница. — Дру протегна краката си. — Но аз не бързам. Париж ми харесва. — Погледна към улицата, където коли и велосипеди профучаваха, напълно равнодушни към живота на пешеходците. — Как ли се живее тук?

— Шумно. Вълнуващо. — Усмихна се. — Чудесно. Малкият ми апартамент е точно над една фурна. Повярвайте ми, няма нищо по-хубаво от уханието на френски хляб рано сутрин.

След един час Дру се изправи.

— Трябва да отида на репетицията, а и двете сигурно искате да си поговорите. Ще се видим довечера. И вас също Мариан. — Целуна Ема и се отправи към изхода.

— Разчитам на това. — Заедно с другите жени в кафенето Мариан го проследи с поглед, докато излизаше. — Това е най-красивият мъж, който съм виждала.

— Нали? — Ема се наведе и хвана ръцете й. — Харесва ли ти?

— Разбира се? Красив, талантлив, елегантен, забавен. — Засмя се. — Може пък да ти го отнема.

— Не бих искала да удуша най-добрата си приятелка…

— Няма да се наложи. Той не откъсва поглед от теб. Не разбирам защо: само заради тези невероятни скули, големите сини очи, половин метър руса коса и никакъв ханш.

— Някои мъже нямат вкус. — Тя се облегна назад. — Изглеждаш толкова щастлива.

— Но аз съм. — Пое дълбоко дъх и усети мириса на вино и цветя. На Париж. — Мисля, че съм влюбена в него.

— Не се шегуваш, нали? Никога не бих се сетила. — Засмя се и потупа Ема по бузата. — Сестричке, то е изписано на лицето ти. Ако трябваше сега да те нарисувам, щях да нарека картината „Безумно влюбената“. Какво мисли баща ти за него?

— Уважава го много — и като музикант, и като композитор.

Питах те какво мисли за Дру като мъж, в когото дъщеря му е влюбена.

— Не знам. Не сме говорили за това.

— Не си му казала, така ли?

— Не.

— Защо?

— Не знам. — Ема отмести кафето. — Искам за известно време да запазя връзката ни в тайна. Той все още ме мисли за дете.

— Всички бащи мислят така за дъщерите си. Моят звъни по два пъти в седмицата, за да се убеди, че не съм се поддала на чара на някой извратен френски comte^[4]. Колко бих. искала да е така. — Когато Ема не се усмихна, тя наклони глава. — Мислиш, че не би одобрил ли?

— Не знам. — Сви рамене.

— Ема, ако това между теб и Дру е сериозно, баща ти ще открие, рано или късно.

— Знам. Само се моля да бъде по-късно.

 

 

Но не стана много по-късно.

Ема се наслаждаваше на сутрешното слънце от терасата на стаята си в Рим. Все още бе по халат и кафето й изстиваше. Преглеждаше последните снимки. Събираше ги не само за Пит, но и заради зародилата се идея за книга.

Усмихна се и измъкна любимата си снимка на Дру. Беше я направила в сенчестите алеи на Боа дьо Булон. А веднага след това той я бе целунал и й бе казал, че я обича.

Обичаше я. Затвори очи и се протегна. Надяваше се, копнееше, но дори не би могла да си представи щастието, което изпита, когато той го каза. И сега можеше вече да мечтае да бъде винаги с него, да се люби с него, да се омъжи за него, да създадат семейство.

Тя наистина ужасно желаеше всичко това. Човек, който да я обича, собствен дом, деца. Ще бъдат щастливи, толкова щастливи! Коя жена би могла да разбере по-добре живота и проблемите на един музикант от дъщерята на музикант?

След турнето ще започнат да правят планове.

Някой почука на вратата и прекъсна мислите й. Реши, че Дру идва да закусят заедно, както вече бе правил един-два пъти. Когато видя баща си, я обзе леко безпокойство.

— Татко! Не вярвам на очите си, излязъл си от стаята преди обяд.

— Може да съм ясновидец. — Приближи се към нея. В ръката си държеше сгънат вестник. Погледна към леглото, след това към дъщеря си. — Сама ли си?

— Да. — Изгледа го учудено. — Защо? Нещо не е ли наред?

— Ти ще кажеш. — Подаде й вестника. Тя го разгърна и на първата страница видя себе си и Дру. Не бе необходимо да знае италиански, за да разбере какво пишат. От снимката беше ясно: издебнали ги бяха прегърнати, в очите й имаше нежност и любов.

Не знаеше къде е направена. Но нямаше и значение. Важното бе, че отново се ровеха в личния й живот.

Ема запрати вестника в ъгъла, след това излезе на балкона. Задушаваше се.

— Проклети да са — каза тихо и удари с юмрук по парапета. — Защо не ни оставят на мира?

— Откога излизаш с него, Ема?

Погледна го през рамото си.

— От началото на турнето.

Брайън пъхна ръце в джобовете си.

— Значи от седмици. От седмици и ти не си, си направила труда поне да ме уведомиш.

Отметна косата си и се обърна.

— Вече съм на двадесет и една, татко. Не съм длъжна да искам разрешение на баща си, за да отида на среща.

— Ти си криела от мен! По дяволите, влез вътре! — изкрещя той. — Гадните фоторепортери сигурно се насочили вече обективите си насам.

— Това променя ли нещата? — попита тя, без да помръдне. — Всичко, което правим, в края на краищата става публично достояние. Това е част от цената. — Тя посочи към купищата снимки на масата. — По дяволите, аз самата върша това.

— Не е същото и ти го знаеш. — Замълча и прокара яростно ръка през косата си. — Но това вече няма значение. Искам да знам какво става между теб и Дру.

— Искаш да ме попиташ дали спя с него? Не, не още. — Вкопчи се с две ръце в парапета. — Но това въобще не е твоя работа, татко. Точно както ми каза преди години, че сексуалният ти живот няма нищо общо с мен.

— Аз съм твой баща, по дяволите! — Замисли се. Изведнъж осъзна, че вече е баща на голяма жена. Изчака, докато се убеди, че гласът му ще прозвучи спокойно. — Ема, обичам те и се тревожа за теб.

— Няма защо да се тревожиш. Знам какво правя. С Дру се обичаме.

Не можа да отговори. Механично вдигна изстиналото й кафе и го изпи. Чу се меко прошумоляване на крила. Един сив гълъб прелетя над терасата.

— Познаваш го едва от две-три седмици.

— Изкарва си хляба като китарист — напомни му тя. — Би било смешно, ако започнеш да го критикуваш за това.

— Последното нещо, което бих пожелал за теб е да те видя влюбена в някого от професията. За Бога, Ема, ти поне знаеш какво означава това: напрежение, работа, стремеж да си винаги на върха. За това момче знам само, че е амбициозно и талантливо.

— Знам за него всичко, което ме интересува.

— Говориш детинщини. За съжаление ти не можеш да си позволиш да вярваш на един човек само защото лицето му е хубаво и казва, че те обича. Имаш прекалено много пари и твърде много власт.

— Власт?

— Няма човек, който да ме познава и да се усъмни, че ще направя всичко за теб. Всичко, за което ме помолиш.

Едва след минута успя да схване значението на думите му. Яростни сълзи замъглиха погледа й, когато се приближи към него.

— Значи това е? Мислиш, че Дру се интересува от мен заради парите и защото се надява да му помогнеш в кариерата? Значи не е възможно той или който и да е друг мъж да ме хареса, да се влюби в мен? Само в мен.

— Разбира се, че е, но…

— Не, ти мислиш точно това. В края на краищата, как може някой да ме погледне и да не види теб? — Тя излезе и се подпря с длани на парапета. Слънцето отразяваше лещите на обективите долу в градината. На нея не й пукаше. Нека си правят снимки. — Не се ли е случвало по-рано? Да, случваше се: „Ема, да вечеряме в петък. Между другото, ще осигуриш ли билети на братовчед ми за концерта на баща ти в Чикаго?“

— Ема, съжалявам. — Посегна към нея, но тя рязко се отдръпна.

— За какво? Ти наистина нищо не би могъл да направиш, нали? А аз свикнах да живея така, дори се забавлявам. Но този път намерих мъж, който ме харесва, който се интересува от чувствата и мислите ми. Единственото му желание е да бъда с него. А ти искаш да развалиш това!

— Не искам. Но не искам да те видя наранена.

— Ти вече ме нарани. — Очите й бяха сухи, когато го погледна. — Остави ме на мира, татко. Остави и Дру на мира. Кълна ти се, че ако се намесиш, никога няма да ти простя.

— Няма да се меся. Искам само да ти помогна да не направиш грешка.

— Грешката ще бъде моя. А ти също грешиш. От години наблюдавам, че правиш само онова, което искаш и с когото си поискаш. Ти избяга от щастието си, татко. Аз няма да избягам от моето.

— Добре си се научила да ме измъчваш — каза тихо. Излезе от стаята и я остави сама.

 

 

Дру прегърна Ема през раменете. Стояха на друга тераса, в друг град. Старомодната изисканост на хотел „Риц“ в Мадрид не впечатляваше Ема. Не я вълнуваше нито песента на фонтаните, нито уханието на цветята в градината. Все пак ръката на Дру й действаше успокояващо и тя потърка страната си в нея.

— Не искам да те вижда тъжна, Ема.

— Не съм тъжна. Може би малко изморена, но не и тъжна.

— Откакто стана разправията с Брайън, ти си разстроена. И то заради мен. — Отдръпна ръката си и се отдалечи. — Последното нещо, което съм искал, е да ти създавам неприятности.

— Няма нищо общо с теб. — Той се обърна и на лунната светлина очите му изглеждаха тъмни. — Наистина няма. Той щеше да реагира така независимо с кого излизах. Татко винаги е бил прекалено предпазлив. Главно заради… онова, което се случи на брат ми.

Целуна я нежно по слепоочието.

— Знам, че е било много тежко за теб, за него, но това е станало много отдавна.

— Някои неща никога не се забравят. — Тя усети хлад в горещата лятна нощ и потрепери. — Разбирам го как се чувства, затова ми е толкова трудно. Всичко е дал за мен.

— Той те обожава. Може да се види в очите му всеки път, когато те погледне. — Погали я по бузата. — Знам и какво чувства.

— Аз също го обичам. Но не искам той да ми определя как да живея. Убедена съм в това от доста време.

— Той не ми вярва. — Запалката му светна. Разнесе се острият аромат на тютюн. — Не го обвинявам. За него аз съм на първото стъпало и все още пробивам пътя си нагоре.

— Ти не се нуждаеш от мен, за да се издигнеш до върха.

Той издиша дима.

— И все пак аз го разбирам. И двамата сме луди по теб.

Тя се приближи и го целуна по рамото.

— Дру, той ще разбере. Просто не е свикнал с мисълта, че съм голяма. И съм влюбена.

— Само ти би могла да го придумаш. — Хвърли цигарата си и я прегърна. — Радвам се, че не искаше да излизаме тази вечер.

— Не си падам по клубове и партита.

Старомодно момиче! — Устните му леко докоснаха нейните.

— Имаш ли нещо против?

— Да прекараме вечерта насаме? — Плъзна ръце по тялото й. — Изглеждам ли ти на луд?

— Изглеждаш страхотно. — Дъхът й секна, когато пръстите му леко докоснаха гърдите й. Бяха малки и твърди. Тя потрепери и той почувства, че се възбужда.

— Сладката ми — прошепна той. — Винаги си толкова сладка. — Устата му се впи в нейната жадно, настойчиво и страстно. Поведе я към леглото. — Турнето почти свършва.

— Да. — Тя отметна глава назад, когато той я зацелува по шията.

— Ще се върнеш ли в Лондон, Ема?

Тя отново потръпна. За пръв път й намекваше, че има сериозни намерения.

— Да. Ще се върна в Лондон.

— Ще имаме много такива нощи. — Положи я на леглото, гласът му бе все така ласкав, ръцете — нежни. — Нощ след нощ заедно. — Опитните му ръце внимателно издърпаха блузата от панталоните й. — Ще мога да ти докажа много пъти какво изпитвам към теб. Колко много те желая. Нека ти покажа, Ема.

— Дру. — Тя простена името му, когато езикът му погали заоблената й гръд. Удоволствието и страстта я заливаха. „Сега — каза си тя, когато дългите му пръсти се плъзнаха по кожата й. — Сега.“

За толкова слаб и деликатен на вид мъж ръцете и раменете му бяха силни. Изпитваше приятно чувство, когато усещаше свиването и отпускането на мускулите му.

След това ръката му слезе към колана на панталоните й. Пръстите му нетърпеливо опипваха катарамата.

— Не. — Когато чу гласа си, сама се изненада неприятно. Той продължи да разкопчава колана й, а устата му отново се впи в нейната. Тогава тя започна да се бори. — Не, Дру, моля те. — Успя да го отблъсне. — Съжалявам! Толкова съжалявам. Но просто не съм готова.

Той не отговори. В тъмнината лицето му не се виждаше. Тя се сви на леглото.

— Знам, че не беше честно. — Ядосана на себе си, тя избърса една сълза от бузата си. — Изглежда, монахините са свършили добра работа. А може би е заради татко. Просто ми е необходимо повече време. Имаш пълното право да се сърдиш, но не мога да го направя. Още не.

— Не ме ли искаш? — Гласът му беше тих и странно безчувствен.

— Знаеш, че те искам. — Потърси ръката му и се опита да погали стиснатите му пръсти. — Но съм изплашена, несигурна. — Засрамена, вдигна ръката му до устните си. — Не искам да те загубя, Дру. Моля те, дай ми още малко време.

Въздъхна с облекчение, когато почувства ръката му да се отпуска в нейната.

— Няма да ме загубиш, Ема. Мога да чакам. — Привлече я към себе си и разроши косата й с едната си ръка, но другата остана свита в юмрук.