Нора Робъртс
Публични тайни (26)

Глава 25

Ню Йорк, 1986

Студиото изглеждаше така, сякаш току-що бе преминал ураган. „Но пък и Мариан е като вихрушка“ — каза си Ема. Купища вестници и списания, три празни ръчни чанти, купчина плочи, разпилени по пода като колода карти. Избра една, сложи я на грамофона и в помещението се разнесе гласът на Арета Франклин.

Усмихна се, защото си спомни, че приятелката й я пусна през нощта, докато яростно натъпкваше дрехите си в куфарите. Какво щяха да правят Ема и студиото без Мариан почти цяла година.

Вдигна от пода лилавата блуза и червени обувки с високи токове. Възможността да учи в Париж в Ecole des beaux arts^[1] — беше твърде силно изкушение за Мариан. Ема се радваше заради нея, но щеше да се чувства твърде самотна.

Остана за момент заслушана. Отвън нахлуваше шумът от улицата и гласът на съседката, която упражняваше арията от „Сватбата на Фигаро“. Сигурно е странно да бъдеш самотен в Ню Йорк, но беше точно така.

Но не за дълго. Тя също заминава и трябва да подготви багажа си. След два дни ще бъде в Лондон. Ще пътува отново с „Девъстейшън“, но този път като техен фотограф. Право и титла, която си беше заслужила, мислеше Ема, докато влачеше първия куфар до леглото си. Всичко започна с това, че баща й я помоли да направи снимките за корицата на албума. Корицата на „Загубил слънцето“. Чистият черно-бял портрет предизвика възторг. Дори Пит престана да мърмори, че пробутва дъщеря си. Не се възпротиви, когато я поканиха да направи корицата на следващия им албум.

Именно той, като мениджър на групата, я покани на турнето. Ръниън възмутено подхвърли нещо за комерсиализация на изкуството.

Лондон, Дъблин, Париж (ще се видят с Мариан), Рим, Барселона, Берлин. Без да се споменават останалите градове между тях. Турнето в Европа трябваше да продължи десет седмици. Когато завърши, ще направи нещо, което си е обещала от почти две години. Ще отвори собствено студио.

Не успя да намери черния си кашмирен костюм и тръгна по стълбите. Мариан беше оставила студиото си точно както си го харесваше. Цареше невъобразим хаос. Четки, ножове за палитри и парчета въглен стърчаха отвсякъде — от бурканче за майонеза до дрезденска ваза. Платната бяха струпани до стената.

Триножникът още стоеше до прозореца. Ема поклати глава и се насочи към спалния ъгъл. Голямото легло беше притиснато между две маси. На едната имаше лампа с абажур, приличен на дамска сламена шапка, а на другата — десетина свещи с различни височини.

Леглото беше разхвърляно. Откакто бяха напуснали „Сейнт Кетрин“, Мариан отказа да си оправя леглото по принцип. В гардероба намери останали дрехи, всичките нейни. Черният кашмирен костюм висеше между червената кожена пола, която бе забравила, че има и скъсана на ръкава фланелка с надпис „Аз обичам Ню Йорк“.

Събра ги и седна на изпомачканото легло на Мариан.

Господи, тя щеше да й липсва! Всичко бяха споделяли. Нямаха тайни помежду си. С изключение на една, напомни си тя. И дори сега потрепера.

Никога не каза на Мариан за Блекпуул. Не каза на никого. Беше решила през нощта, когато Мариан се върна вкъщи пияна, убедена, че той ще се ожени за нея.

— Погледни, даде ми това. — Мариан измъкна едно диамантено сърце, което висеше на златна верижка на врата й. — Каза ми, че не иска да го забравя, докато е в Лос Анджелис за записа на новия си албум. — От радост почти вдигна мансардата във въздуха.

— Красиво е — отвърна Ема. — Кога заминава?

— Той замина. Закарах го до летището.

Обзе я спокойствие.

Мариан продължи:

— Половин час, след като самолетът излетя, аз стоях на паркинга и плачех като дете. Колко съм глупава! Той ще се върне. — Хвърли се на врата на Ема. — Ема, той ще ми предложи да се оженим. Сигурна съм.

— Да се ожените? — Успокоението отстъпи място на паника. Спомни си как ръцете му мачкаха гърдите й. — Но Мариан, той е… как…

— От начина, по който ми каза довиждане, от начина, по който ме погледна, когато ми подари верижката и сърцето. Исусе, Ема, едва се сдържах да не го помоля да ме вземе със себе си. Но искам той да ме потърси. Знам, че ще го направи.

Разбира се, той не я потърси.

Всяка нощ Мариан седеше до телефона, след лекции веднага се прибираше вкъщи. Но той не се обади.

Три седмици по-късно чуха по радиото, че Блекпуул бил на някаква вечеря в Холивуд в компанията на знойна брюнетка. Появиха се клипове по телевизията, а след това гръмнаха вестниците.

Първата реакция на Мариан беше да се изсмее. Следващата — да се опита да се свърже с него. Той не отговори. „Пийпъл“ писа за новата му голяма любов. На Мариан казаха, че мистър Блекпуул почива на Крит. Беше заминал с брюнетката.

Ема стана и отиде до прозореца на студиото. Никога не бе виждала приятелката си толкова съкрушена. Накрая тя се измъкна от депресията и така цветисто руга Блекпуул, че й достави истинско удоволствие. След това с театрален жест изхвърли диамантеното сърце през прозореца. Все се надяваше, че някоя жена го е намерила.

Все пак успя да го преживее. След раздялата с Блекпуул се отдаде изцяло на рисуването — едва ли има творец, който да не е страдал.

Самата Ема се надяваше, че ще може да забрави случката. Изгори снимките му и негативите — това беше нейното отмъщение.

„Това е минало“ — каза си тя. Проблемът бе, че продължаваше да си спомня всичко толкова ясно. Да виждаш неща, станали преди година или преди двадесет години, така ясно, както виждаш собственото си лице в огледалото, е както дар, така и проклятие.

С изключение на една единствена нощ през живота. Само за нея почти нищо не си спомняше.

С дрехите в ръка тя слизаше по стълбите, когато чу звънеца. Изненада се, тъй като всички мислеха, че и двете са заминали.

Натисна копчето на домофона и в началото чу някакво писукане.

— Да?

— Ема? Люк е.

— Люк? — Тя се зарадва. — Качвай се.

Втурна се към стаята, хвърли дрехите на леглото си, а след това изтича обратно, точно навреме, за да го посрещне пред вратата на асансьора.

— Здравей. — Хвърли се на врата му и малко се учуди, че се колебае, преди да отвърне на прегръдката й. — Не предполагах, че си в града.

Отдръпна се, за да го разгледа, и с усилие задържа усмивката си. Изглеждаше ужасно — блед, със сенки под очите, съвсем слаб. Последния път, когато се видяха, отиваше в Маями — започваше нова работа, нов живот.

— Върнах се преди два дни. — Усмихна се, но очите му бяха тъжни. — Ема, ставаш все по-хубава!

— Благодаря. — Ръката, която държеше, беше ледена и тя механично започна да я разтрива. — Влез, седни. Ще потърся нещо за пиене. Мисля, че имаме малко вино.

— Да ти се намира бърбън?

Изненада се. Откакто се познаваха, той никога не си бе позволявал нещо по-силно от „Шардоне“.

— Не знам, ще проверя.

Изчака го да се настани на разхвърляния диван и изтича в кухнята.

— Докато отваряше шкафовете и търсеше сред малкото алкохолни запаси, си каза, че Маями не му се е отразил добре. А може би страдаше от раздялата с Джоно. Изглеждаше като жив скелет. Измъчен. Като че ли бе преживял катастрофа. Онзи Люк, когото тя помнеше, онзи Люк, когото целуна за сбогом преди осемнадесет месеца, беше здрав, мускулест красавец.

— Коняк? — извика тя. Някой им беше подарил „Курдоазие“ за Коледа.

— Чудесно. Благодаря.

Тя му наля във винена, тъй като нямаха чаши за бренди.

Когато седна срещу него, усмивката му стана по-естествена.

— Винаги съм обичал това място. — Посочи към стенописа между прозорците. — Къде е тя?

— В Париж. — Погледна часовника си. — Може би е още в самолета. Една година ще учи там.

Погледът му се насочи към фотографиите по отсрещната стена.

— Видях фото есето ти за Баришников.

— Изключително преживяване. Не можах да повярвам, когато Ръниън ми възложи поръчката.

— И корицата на албума. — Отпи от коняка.

— Не си видял новата. — Гласът й бе спокоен, но очите й го гледаха с тревога. — Ще се появи в края на седмицата. Разбира се, и музиката не е лоша.

Ема видя как пръстите му побеляха, докато стискаше чашата.

— Добре ли е Джоно?

— Отлично. Мисля, че са го убедили да направи клип за „Маями Вайс“… Сигурно ще ти се обади.

— Да. — Отпи отново. — Значи не е в града.

— Не, в Лондон е. — Оперната певица започна да се разпява. — Готвят се за турне. И аз ще бъда с тях. Заминавам вдругиден.

— Ще го видиш ли?

— Да, след два дни. Толкова неща трябва да се свършат, преди да тръгнем. Люк, какво има?

Той поклати глава. Внимателно постави чашата и бръкна в якето си. Извади обикновен бял плик и го подаде на Ема.

— Би ли му дала това от мен?

— Разбира се.

— Веднага щом го видиш.

— Да, щом искаш. — Посегна да го сложи на масата, но срещна погледа му. — Ще го сложа в куфара си. — Седеше загледан през прозореца. Като се върна в стаята, се бе изправил, стиснал с две ръце празната чаша. Щеше да му каже нещо, но той се олюля, изпусна чашата и тя стана на парчета. Спусна се към него и се напрегна, за да поеме тежестта му. Крехкостта на тялото му я порази.

— Седни. Трябва да седнеш. Болен си. — Коленичи на възглавницата до него, сложи ръка на челото му, а той изтощено затвори очи. — Струва ми се, че имаш температура. Ще те заведа на лекар.

— Не. — Отпусна глава назад. Очите му потъмняха от гняв. — Бил съм на лекар. При толкова лекари!

— Трябва да се храниш — каза тя твърдо. — Изглеждаш като че ли не си ял цяла седмица. Нека да направя…

— Ема. — Грабна ръката й. Тя се досети. Виждаше по лицето й, че вече е разбрала, но не иска да повярва. Отначало и той отказваше до повярва. — Аз умирам — изрече го съвсем спокойно. — Болен съм от СПИН.

— Не! — Пръстите й се впиха в неговите. — О, Господи, не!

— Знам от седмици… всъщност от месеци — призна си той с въздишка. — Отначало мислех, че съм настинал, че е грип. Нямах смелост да отида на лекар. Е, налагаше се да го направя. Не повярвах на първата диагноза, на втората, на третата… — Засмя се, притвори очи отново. — Има неща, от които не можеш да избягаш.

— Непрекъснато откриват нови лекарства. — Обезумяла, тя притисна ръката му до бузата си. — Чела съм в списанията.

— Опитал съм с какво ли не. Има дни, в които се чувствам съвсем добре.

— Но нали има клиники.

— Не мога да прекарам времето, което ми остава, в клиника. Продадох къщата, така че имам малко пари. Ще си наема апартамент в хотел „Плаца“. Ще ходя на театър, на кино, в музеи. Всички онези неща, за които нямах време през последните няколко години. — Засмя се отново, докосвайки с пръст бузата й. — Съжалявам за чашата.

— Не се притеснявай.

— Изглеждаше като старинна ирландска чаша — извинително прошепна той. — Винаги си имала стил, Ема. Не плачи! — Гласът му бе спокоен. Извърна се, за да не гледа сълзите й.

— Ще събера парчетата.

— Недей. — Сграбчи ръката й. Толкова много се нуждаеше от някого, който да държи ръката му. — Просто поседи до мен.

— Добре. Люк, не се предавай. Всеки ден откриват нови лекарства. Ох, толкова е банално! — каза отчаяно. Опря ръката му до бузата си. — Сигурно ще намерят лекарство. Длъжни са.

Той не отговори. Тя търсеше утешение, което не можеше да й даде. Как би могъл да й обясни какво почувства, когато му съобщиха резултатите. Щеше ли да разбере страха, яростта, унижението и отчаянието? Когато се разболя от пневмония преди седмици, хората от екипа на линейката се страхуваха да го докоснат. Изолираха го от хората, от състраданието, от надеждата.

Тя беше първата, която го докосваше и страдаше за него. И той не можеше да й обясни.

— Когато видиш Джоно, не му казвай как съм изглеждал.

— Няма.

Това като че ли му подейства успокоително. Ръката му се отпусна.

— Помниш ли, когато се опитвах да те науча да готвиш?

— Да. Каза ми, че аз съм безнадеждна, но Мариан е направо некадърна.

— Все пак се научи да приготвяш спагети.

— И още ги правя всяка седмица.

Той се разплака; сълзите се стичаха от затворените му клепачи.

— Защо не се откажеш от „Плаца“ за известно време и да останеш тук? — Когато поклати глава, тя продължи: — Поне тази нощ. Само тази нощ. Чувствам се толкова самотна без Мариан. Ще видиш какъв сос приготвям за спагети.

Той покри лицето си с ръце и дълго плака, а тя седеше до него.

 

 

Когато самолетът се приземи на Хийтроу, валеше тих пролетен дъжд. С фотоапарата през рамо тя мина през контролата. Посрещна я Джоно и шумно я целуна.

— Пит ще се погрижи за багажа ти — каза той и я поведе към изхода.

— Напомни ми да му целуна копитото.

Когато спряха пред една лимузина, Ема го погледна изненадано.

— Ненавиждам автобусите за летището — заяви претенциозно Джоно. След като се настаниха вътре, той напълни две чаши с пепси и й подаде пакет чипс. — Между другото така може и да се яде. Как се справи с полета?

— С „Драмамин“ и молитви. — Отвори пакета с чипса. Яденето в самолета беше лукс, който стомахът й не понасяше.

— Не се притеснявай. Запасил съм се и за двама ни за турнето.

— Щастлива съм, че ще бъдеш с мен по време на полет. Не можеше да издържа повече, пресегна се и спусна стъклото между тях и шофьора.

— Благодаря ти, че откликна на молбата ми и дойде да ме посрещнеш.

— Предполагам, че е имало причина.

— Да. Би ли ми дал цигара? Извади две и ги запали.

— Сериозно ли е?

— Много. — Вдъхна дълбоко дима. — Люк дойде да ме види преди два дни.

— В Ню Йорк ли е?

— Да… Вечеряхме заедно.

— Чудесно. Как е той?

Ема извади плика от чантата си.

— Помоли ме да ти предам това.

Обърна се и се загледа през прозореца, а той отвори плика. Прочете го мълчаливо. Чуваха се само тихият шум на мотора, леките потропвания на дъжда и Шопеновият прелюд от колоните. След известно време се осмели и погледна отново към Джоно.

Той седеше с невиждащ поглед. Писмото лежеше на скута му. Когато погледите им се срещнаха, сърцето я заболя.

— Ти знаеш?

— Да, той ми каза. — Взе ръката му в своите. — Мъчно ми е, Джоно. Много ми е мъчно.

— Притеснявал се е за мен. — Джоно погледна към писмото и прошепна: — Иска да се тестувам. И… ме уверява, че ще мълчи за връзката ни. Исусе! Той умира, а ме успокоява, че репутацията ми няма да пострада.

— За него е имало значение.

Гърлото му пресъхна. Едва се сдържа да не се разридае и още веднъж дръпна силно от цигарата.

— Аз държах на него. По дяволите! Сега той умира и какво мога да му кажа? Благодаря ти, приятел. Много спортсменско от твоя страна да занесеш тайната ни в гроба.

— Джоно, недей! За него е важно да го направи по този начин. Той е… Люк се опитва да си направи равносметка.

— Проклет, шибан живот! — Безсилна ярост и мъка кипяха в него. И на нищо не можеше да си го излее. Да проклина болестта, беше равносилно да проклина съдбата, че е такъв, какъвто е. Докато палеше друга цигара, ръката му трепереше. — Бях си уредил много дискретно тестуване преди около шест месеца. Аз съм здрав. — Пое дълбоко дима и смачка писмото. — Нямам проблеми с имунната си система. Не. Там проблеми нямам.

Тя го разбра и започна да го успокоява.

— Глупаво е да се чувстваш виновен, че ти си здрав.

— Това не е справедливо, Ема. — Внимателно изглади писмото, след това го сгъна и го пъхна в джоба си. — Къде е шибаната справедливост?

— Не знам. — Сложи глава на рамото му. — Когато убиха Дарън, бях твърде малка, за да си задам подобен въпрос. Но оттогава до днес съм си го задавала стотици пъти. Защо хората, които обичаме, умират, а ние — не? Монахините казваха, че такава е волята на Бога.

— Това не е отговорът.

— Не, не е. — Попита се как да постъпи. Разбра, че през цялото време е искала да му каже. — Люк е в Ню Йорк. Отседнал е в „Плаца“ за няколко седмици. Не искаше да ти казвам.

— Благодаря.

Когато колата спря пред къщата на баща й, Джоно я целуна.

— Кажи на Брайън… кажи му истината. Ще се върна след два дни.

— Добре. — Лимузината изчезна в мъглата и дъжда.