Нора Робъртс
Публични тайни (20)

Глава 19

— Наш е.

Ема и Мариан стояха прегърнати през рамо и гледаха през прозорците на току-що купеното жилище в Сохо^[1]. Гласът на Ема звучеше тържествено.

— Още не мога да повярвам — измърмори Мариан.

— Вярвай. Шестдесет квадратни метра, лоша канализация. — Ема се изсмя и се завъртя. — Ние сме собственици, Мариан. Ти, аз и Манхатън.

— Купихме го. — Мариан седна на изподраскания дъсчен под. Шумът от търговската част се чуваше и на третия етаж. Нещо навън се счупи и дори през затворените прозорци се чуха викове и ругатни. Стори им се като музика.

Помещението бе просторно, заемаше целия етаж, а дясната стена бе остъклена.

Бащата на Мариан неохотно я беше нарекъл „солидно капиталовложение“.

А оценката на Джоно беше — лудост!

Капиталовложение или лудост — тяхна беше. Все още в строги костюми, които носеха при уреждането на сделката, те оглеждаха новия си дом, плод на седмици търсене, безкрайни разговори с посредници и безбройни преговори с банките. Може и да беше огромно празно пространство с петна по тавана и мръсни прозорци, но за тях беше сбъдната момичешка мечта.

Погледнаха се. По лицата им се четеше престорен ужас. Напрежението изчезна и те избухнаха в смях. Хванаха се за ръце и изпълниха импровизирана полка.

— Наше — изрече Ема задъхано.

— Наше. — Ръкуваха се делово и след това се изсмяха отново.

— О кей, собственичке — започна Мариан. — Нека вземем някои решения.

Седнаха на пода със скиците на Мариан, топла пепси-кола и препълнен пепелник между тях. Тук им трябваше стена, там — стълбище. Пространство за студио горе, за тъмна стаичка — долу.

Те нареждаха, пререждаха, конструираха, разрушаваха. Накрая Мариан махна с цигара в ръка.

— Край. Отлично.

— Прекрасно е. — Ема взе цигарата от ръцете й. — Гениална си.

— Да, гениална съм. — Подпря се на лакът. — Не докато… Ох, идиот!

— Идиот. Какво искаш да кажеш с това идиот?

— Няма баня. Забравихме за банята.

Мариан помисли малко и после каза:

— Ще използваме у-образното пространство за баня.

 

 

Покатерена на подвижна стълба, Мариан рисуваше на стената между двата прозореца портрети в цял ръст на себе си и на Ема. Ема се беше хванала с домакинствате и покупки и в момента трупаше храна в хладилника.

— Звъни се. — Мариан надвика радиото.

— Знам. — Ема крепеше два грейпфрута, шест опаковки пепси и буркан със сладко от ягоди. Когато отново прозвуча звънецът, тя стовари всичко на полицата. Отправи се към стената и натисна копчето на домофона.

— Да?

— Макавой и Картър?

— Да.

— Доставка от „Легла, легла, легла“.

Ема освободи входната врата и нададе вик.

— Какво? — попита Мариан, докато разглеждаше рисунката си.

— Легла — извика Ема. — Имаме си легла.

— Не се шегувай с такива неща, Ема. Поне като рисувам, или ще ти излезе брадавица.

— Не се шегувам. Качват ги.

Мариан спря с капеща четка в ръка.

— Истински легла?

— Матраци, Мариан — обясни Ема.

— Господи! — Мариан затвори очи и потрепери драматично. — Мисля, че получих оргазъм.

При звънването на асансьора Ема полетя като стрела. Когато вратата се отвори, можа да види само огромния матрак, покрит с найлон,

— Къде да го оставя? — попита някой.

— О, можете да го занесете нагоре по стълбите в далечния ъгъл. — Човекът, на чиято шапка пишеше „Бъди“, се огледа наоколо, намести матрака над главата си и започна да се качва.

— Не могат да се пренесат наведнъж с асансьора. Колегата чака долу.

— О, добре. — Тя натисна копчето отново. — Матраци — каза на дошлата при нея Мариан и заподскача.

— Моля те, не докато имаме компания. По дяволите, телефонът. Аз ще се обадя.

Асансьорът пристигна. Ема упъти втория мъж — Рико според надписа на шапката — след това се усмихна на Бъди, който слизаше. Когато асансьорът се отвори отново, тя се усмихна и каза:

— Едните са за горе, другите — за долу. Искате ли нещо разхладително?

Брайън се промъкна между матраците.

— Да.

— Татко!

— Мистър Макавой! — изкрещя Мариан, като се надвикваше с радиото. — Здравейте.

— Бихте ли отстъпили? — помоли Бъди, след това направи маневра с матрака към стълбите.

— Татко — каза Ема отново. — Не знаехме, че си тук.

— Очевидно. Господи, Ема, всеки може да се качи и да влезе вътре с асансьора. Винаги ли оставяте входа незаключен?

— Докараха ни легла. — Тя посочи към Рико, който се бореше с товара си. Усмихна се и целуна баща си. — Мислех, че си в Лондон.

— Реших, че е време да видя къде живее дъщеря ми. — Влезе по-навътре в помещението и го заразглежда намръщено. По-голямата част от пода беше покрита с парчета плат. Дървеният сандък от печката служеше и за маса, и за стол, а в момента беше покрит със стари вестници, върху които имаше лампа, полупразна чаша и кофа с боя. Радиото стоеше на перваза. Подвижната стълба, малката масичка и един сгъваем стол представляваха останалата част от мебелировката.

— Господи!

Това бе всичко, което Брайън, можа да изрече.

— Правим ремонт — обясни Ема с престорен оптимизъм. — Може би не си личи, но почти свършихме. Дърводелците имат още малко работа, а мистър… искам да кажа плочкаджията ще дойде в понеделник, за да свърши с банята.

— Изглежда като склад.

— Всъщност е било фабрика — намеси се Мариан. — Ние я разделихме със стъклени тухли. Идеята беше на Ема. Много шик, нали? — Тя посочи полустената, която разделяше всекидневната от кухнята. — Намерили сме страхотни стари уреди. — Тя го хвана за ръка и го разведе из помещението. — Спалнята на Ема ще е тук. Стъклените тухли не само я изолират, но прониква и светлина. Аз съм горе — там ще бъде и студио, и спалня. Тъмната стаичка на Ема вече е наредена, а до понеделник ще бъде готова и банята.

Дразнеше се, защото си представяше как ще изглежда жилището. Мразеше го, защото Ема вече не беше неговото малко момиче, а жена и се бе отчуждила от него.

— Решили сте да карате без мебели?

— Изчакваме да свърши ремонтът. — Ема знаеше, че гласът й е рязък, но не можеше да се овладее. — Нямаме причина да бързаме.

— Ще подпишете ли тук? — Бъди й подаде папка с документи. — Всичко е направено. — Изсекна носа си в червена носна кърпа и погледна към Брайън. — Ама вие не сте ли… сигурно сте! Проклет да съм, Макавой. Вие сте Брайън Макавой. Ей, Рико, това е Брайън Макавой. От „Девъстейшън“.

— Не се будалкаш, нали?

Брайън машинално се усмихна, сякаш бе пред публика.

— Радвам се да се запозная с вас,

— Невероятно! — продължи Бъди. — Жена ми никога няма да повярва. — Докато търсеше в джобовете си нещо за писане, Ема вдигна един бележник и го подаде на баща си.

— Как се казва жена вя? — попита Брайън.

— Дорийн. Човече, тя направо ще хвърли топа!

— Надявам се, че няма. — Брайън продължи да се усмихва, докато подаваше автографа.

Още десет минути отидоха за автограф на Рико, преди да останат сами. Мариан съобразително изчезна нагоре по виещата се стълба от ковано желязо.

— Имате ли бира? — попита Брайън.

— Не, само безалкохолни.

Той сви рамене и се отправи към прозорците. Толкова е беззащитна. Не можеше ли да разбере? Големите прозорци. Самият град. И дори фактът, че беше купил апартамента на първия етаж и беше настанил в него Суини и другия човек, не можеше да го успокои. А опасностите, които криеше улицата?

— Надявах се, че ще изберете нещо в центъра на града, с алармена инсталация.

— Като в Дакота? — Веднага съжали за въпроса си. — Извини ме, татко. Знам, че Ленън ти беше приятел.

— Да, беше. — Обърна се. — Това, което му се случи, би трябвало да те накара да разбереш как се чувствам. Застреляха го на улицата — нито за да го ограбят, нито от омраза. Само заради това, че бе Ленън. Ти си моя дъщеря, Ема. И затова никога няма да си в безопасност.

— А ти? — парира го тя. — Не си ли беззащитен всеки път, когато излизаш на сцената. Само един болен човек между хиляди, с цената на един билет е достатъчен. Мислиш ли, че това никога не ми е минавало през ума?

Той поклати глава.

— Не съм и помислял дори! Никога не си казвала.

— Щеше ли да бъде по-различно? — Седна на перваза и извади цигара.

— Не. Не можеш да избягаш от съдбата си, Ема. Но аз загубих едно дете. — Драсна клечка кибрит и загледа пламъка. — Не бих преживял да загубя и другото.

— Не искам да говорим за Дарън. — Почувства старата болка и гласът й прозвуча глухо.

— Говорим за теб.

— Добре тогава. Не мога да живея повече заради теб, или ще те намразя. Издържах в „Сейнт Кетрин“, татко и още една година в колеж, който ненавиждам. Трябва да започна да живея за себе си. Точно това правя тук.

Той запали цигарата и усети, че има нужда от алкохол.

— Мисля си, че по-скоро ме мразиш. Ти си всичко, което имам.

— Това не е вярно. — Приближи се към него, Възмущението и разочарованието бяха отстъпили пред любовта. — Никога не съм била всичко и никога няма да бъда. — Седна до него и взе ръката му. Колко красив изглеждаше. Дори без любещите очи на дъщерята. Годините, напрегнатия живот не бяха го докоснали. Поне не видимо. Може би малко беше отслабнал, но времето не беше набраздило одухотвореното му лице, нито светлорусата му коса беше посивяла. Каква беше магията, питаше се тя, че тя растеше, а той не остаряваше? Задържа ръката си върху неговата и внимателно подбра думите си. — Това се случи, че почти през целия ми живот ти си бил всичко, което съм имала. — Пръстите на ръката й се преплетоха с неговите. — И почти всичко, от което съм се нуждаела. Сега искам нещо друго, татко. И всичко, което искам, е да имам шанса да го намеря.

Той се огледа в стаята.

— Тук?

— Като начало.

Невъзможно беше да спори за нещо, което разбираше отлично.

— Поне ме остави да сложа алармена система.

— Татко…

— Ема — прекъсна я той, стискайки ръката й. — Искам да съм сигурен, че си в безопасност.

Тя се засмя леко и се отпусна.

— Добре. Ще я приема като подарък по случай новото жилище. — Целуна го. — Ще останеш ли за вечеря?

Огледа помещението още веднъж. Припомни си как подреждаха с Бев първото си жилище, старите мебели, които купиха, боята, която се стичаше по стените, как се любеха на пода.

— Не. — Изведнъж разбра, че не би могъл да остане тук при младостта, надеждата, невинността. — А защо да не ви заведа на вечеря?

Мариан се надвеси опасно над перилата.

— Къде?

— По ваш избор — усмихна й се той.

Принуден да приеме решението на Ема, Брайън влезе в ролята на угаждащия баща. Купи й литография от Уорхол^[2], изящна лампа от Тифани^[3] със знаците на зодиака и обюсонов килим в бледосиньо и розово. През цялата седмица той се отбиваше всеки ден с подарък. Като видя удоволствието, което му доставяше, тя не се възпротиви.

Дадоха първото си парти вечерта преди отпътуването му за Лондон. Дървени сандъци стояха на скъпия килим. Лампата от „Тифани“ бе поставена върху малката масичка. Храната беше подредена както в пластмасови купи, така и във фин лиможки порцелан, подарък от майката на Мариан. Благодарение на Джоно радиото беше заменено от стереоуредба, от която стените трепереха.

Няколко състуденти се губеха между музиканти и звезди от Бродуей. Облеклото варираше от дочено до коприна и пайети. Споровете и смеховете потъваха сред гърма на стереоуредбата.

Това накара Ема с тъга да си спомни за онези партита от детството — хора, насядали по пода на възглавници, оживените им дискусии за изкуството. Отпи глътка минерална вода и както винаги се зае да наблюдава.

— Прекрасно соаре — заяви Джоно, прегръщайки я през раменете. — Остана ли бира?

— Хайде да видим.

Тя го поведе към кухнята. В хладилника беше останала само бутилка вино и няколко бири. Ема отвори една и му я подаде.

— Точно като едно време — припомни му тя.

— Горе-долу. — Помириса чашата в ръката й. — Какво разумно момиче.

— Не съм много по пиенето — отвърна тя.

— Няма защо да се извиняваш за това. Бри сам си се забавлява. — Посочи над плота към седналия на пода Брайън, който като минестрел^[4] — дрънкаше на акустична китара.

Когато видя как пее и си акомпанира, усети колко много обича.

— С удоволствие свири и за компания, и на стадион, и в студиото.

— Много повече — каза Джон, допивайки бирата си. — Въпреки че не го съзнава, предполагам.

— Струва ми се, че сега по-добре оценява всичко тук. — Огледа хората, събрани в дома й. Нейният дом. — В края на краищата алармената система, която постави, може да засрами кралската охрана на Бъкингамския дворец.

— Притеснява ли те?

— Не. Разбира се, много често забравям номера на кода. — Отпи от чашата, доволна, че е в кухнята, отделена от тълпата.

— Каза ли ти Люк, че е изпратил папката със снимките ми на Тимоти Ръниън?

— Спомена ми. Проблеми ли имаш?

— Не знам. Предлага ми се работа на час, като асистент.

— Много рядко някои успяват да започнат направо на върха, Еми. — Подръпна я за косата, вързана на конска опашка.

— Не е това. Съвсем не е това. Ръниън е един от първите десет във фотографията в Щатите. Да започнеш да чиракуваш при него, е просто като да ти се сбъдне мечта.

— Е, и?

Тя се обърна и го погледна в очите.

— И защо ми предлага работа, Джоно? Заради снимките или заради теб и баща ми?

— Може би трябва да попиташ Ръниън.

— Опитах се. — Остави чашата, а после отново я взе. — Знам, че „Американ фотографър“ отпечата моя снимка, защото Люк им я е предложил.

— Така ли? — попита Джоно невинно. — Предполагам, че снимката не е заслужавала такава чест?

— Ами! Беше страхотна, но…

Джоно се облегна хладилника и отпи.

— Успокой се, Ема. Не можеш да прекараш живота си в постоянно питане защо се е случило нещо — добро или лошо.

— Не съм неблагодарна към Люк. От самото начало беше толкова внимателен. Но не е същото като уроците по готварство, които ни дава с Мариан.

— Права си — каза сухо Джоно.

— Искам да започна работа при Ръниън. — Отхвърли назад косата си. Златните обици проблеснаха. — Това, което е за теб музиката, Джоно, за мен е фотографията.

— А бива ли те?

— Много съм добра.

— Тогава всичко е наред. — За него въпросът беше приключен и той погледна към гостите. — Страхотно парти.

Помисли да продължи, но след това прекара ръка през косата си и изостави темата.

— Съжалявам, че П.М. и Стиви не са тук.

— Може би следващия път. Виждам познати лица. Къде откри Блекпуул?

— Всъщност татко го е видял вчера. Следващия уикенд ще пее в Медисън. Всички билети били продадени. Ще отидеш ли?

— Изключено! — Повдигна подигравателно вежди. — Не съм от почитателите му.

— Но той е записал три ваши песни.

— Това е бизнес — отвърна Джоно.

— Защо не го харесваш?

Джоно сви рамене и отново отпи.

— Не знам, може би заради самодоволната му усмивка.

Ема се обърна, за да вземе още чипс.

— Предполагам, че има право да е доволен от себе си. Четири златни албума, две награди „Грами“ и очарователна жена.

— Очарователна, но казват, че са се разделили. Дошъл е вероятно заради червенокосата ни любимка.

— Мариан? — Като остави пликове с чипс, Ема се обърна, огледа се и забеляза приятелката си в прегръдките на Блекпуул в тъмния ъгъл до прозореца. Чувството, което изпита, беше смесица от ревност и тревога.

— Дай да запаля цигара — измърмори тя с желание да се освободи от неприятното чувство.

— Ема, тя е голямо момиче.

— Разбира се, че е. — Пое дима на силната френска цигара и потрепери. — Би могъл да й бъде… — Тя не довърши, защото си спомни, че Джоно е четири пет години по-възрастен от Блекпуул.

— Лошо момиче — пошегува се той. — Отхапи си езика.

Но тя не се усмихна.

— Тя е възпитавана толкова строго.

— Разбира се, майко игуменке.

— Млъкни, Джоно. — Взе чашата си и се загледа в Блекпуул^[5]. „Името му подхожда“ — помисли си тя. С черна гъста коса и черни дрехи — кожени, велурени, копринени. С меланхолично и чувствено изражение. Същински Хийтклиф^[6], както Ема винаги си го беше представяла. Персонажите на Бронте винаги й се бяха стрували повече фатални, отколкото героични. Застанала до него, Мариан изглеждаше като нова, все още незапалена свещ.

— Просто казвам, че по-голямата част от живота си е прекарала в проклетото училище.

— И то в съседно на твоето легло — уточни Джоно.

Тя не беше настроена за смях.

— Добре де, вярно е. Но в същото време аз бях и около всички вас, виждах неща, бях част от нещата. Мариан от училище заминаваше на лагер и след това в имението на баща си. Има вид на нахална, но всъщност е много наивна.

— Не се тревожи за нашата червенокоса любимка. Блекпуул е неприятен, но не е чудовище.

— Разбира се, че не е. — Но въпреки това щеше да държи под око Мариан. Взе цигарата и застана неподвижно.

Някой беше пуснал плочата на „Бийтълс“ „Аби Роуд“.

— Ема! — Джоно разтревожено хвана китката й. Пулсът й биеше учестено, а кожата бе ледена. — Какво, по дяволите? Ема, погледни ме!

„Той каза едно и едно и едно е три.“

— Спри плочата.

— Какво?

— Спри плочата! — Струваше й се, че се задушава. — Джоно, моля те. Спри я.

— Добре. Стой тук.

Като прикриваше безпокойствието си, за да не го разпитват, бързо си проправи път през тълпата.

Ема се опря на стената, а пръстите й се вдървиха. Вече не виждаше гостите: хората, смеховете над пластмасовите чаши, пълни с бяло вино, или ледените бутилки вносна бира. Виждаше само сенките в коридора, съскането и зъбенето на чудовищата. И виковете на малкото й братче.

— Ема. — Брайън беше дошъл заедно с Джоно. — Какво става с теб? Лошо ли ти е?

— Не. „Татко — помисли си тя. — Татко ще ги прогони.“ Не, това е Дарън. Чух Дарън да вика.

— О, Господи! — Хвана я за раменете и я разтърси. — Ема, погледни ме!

— Какво? — Повдигна глава. От очите й потекоха сълзи. — Съжалявам. Толкова съжалявам. Аз избягах.

— Всичко е наред. — Притисна я към себе си. Измъченият му поглед срещна очите на Джоно. — Трябва да я изведем от тук.

— Да я отведем в спалнята й — предложи Джоно и започна да проправя път. Затвори внимателно зад тях вратата с матирано стъкло.

— Хайде, легни си, Ема — гласът на Брайън звучеше успокоително. — Ще остана при теб.

— Добре съм. — Всичко отново се бе объркало. Не знаеше как и какво чувства — скръб или смущение. — Не разбирам как стана това. Изведнъж нещо щракна и аз сякаш отново бях на шест години. Извинявай, татко.

— Шшт. — Целуна я по слепоочието й. — Няма значение.

— От песента е — каза Джоно и седна до нея. — Песента те разстрои.

— Да. — Навлажни сухите си устни. — Да, музиката беше.

— Слушах същата песен през онази нощ, когато се събудих и чух Дарън. Беше точно когато тръгнах по коридора. Бях забравила. Винаги съм мразела това парче, но не знаех защо. Тази вечер, предполагам от партито, всичко ме връхлетя отново.

— Време е гостите да си ходят.

— Не. — Взе ръката на Джоно, преди да успее да се изпроводи. — Не искам да развалям партито заради Мариан. Сега съм добре, наистина. Изведнъж ми се стори, че отново съм в онази къща. Питам се дали съм стигнала до вратата, дали съм видяла.

— Не. — Брайън сграбчи ръката й. — Всичко е минало и приключено. Но не искам да мислиш за това, Ема.

Беше твърде изтощена, за да спори.

— Мисля, че просто малко ще си почина. Няма да липсвам на никого.

— Ще остана при теб — заяви Брайън.

— Не. Сега съм добре. Само ще поспя. След няколко седмици е Коледа и аз ще дойда в Лондон, както обещах. Ще имаме на разположение цяла седмица.

— Ще остана, докато заспиш — настоя Брайън.

Когато се събуди от кошмара — така реален и ужасен, както преди дванадесет години — баща й си бе отишъл, протегна ръка да запали осветлението и усети, че кожата й лепне от пот. Трябваше й светлина. Колко много неща можеха да се скрият в тъмното.

Беше тихо. Видя, че е пет часът сутринта. Партито беше свършило и тя беше сама зад стъклените стени на стаята си. Мъчително, като стара жена, стана от леглото, за да съблече дрехите си и да облече халата. Излезе от спалнята си и запали лампа.

В стаята цареше пълен безпорядък. Носеха се най-различни миризми — на бира, цигари, парфюм и пот. Погледна нагоре към стълбите, където спеше Мариан. Не искаше да я събуди, като започне да чисти. Можеше да почака до сутринта.

Имаше и още нещо, което трябваше да направи и искаше да го свърши бързо, преди малодушието да надделее. Седна до телефона и набра номера за информация.

— Да. Бих искала номера на Американ, ТВА и Пан Ам^[7].