Нора Робъртс
Публични тайни (2)

Глава 1

Лондон, 1967

Ема беше почти тригодишна, когато видя за пръв път баща си. Знаеше как изглежда, защото майка й грижливо изрязваше от вестници и лъскави списания негови снимки и ги окачваше върху всяка свободна повърхност в тесния им тристаен апартамент. Джейн Палмър обичаше да показва на дъщеря си снимките, залепени по сетните и седнала на някой от вехтите мебели, да й разказва за прекрасния си любовен роман с Брайън Макавой — солист на прочутата рокгрупа „Девъстейшън“. Колкото повече пиеше Джейн, толкова по-прекрасна ставаше тази любов. Разказите на майката бяха твърде непонятни за Ема. Знаеше, че мъжът от снимките беше важна личност, защото заедно със състава си беше свирил пред кралицата. Научила се бе да разпознава гласа му по радиото или когато майка й пуснеше някоя от плочите му. Обичаше гласа му и онова, което щеше да научи по-късно, че е неговият лек ирландски акцент.

Много от съседите цъкаха съжалително над бедното малко момиченце при тази майка с лош характер и подчертана склонност към джина. От време на време чуваха кресливите й ругатни и риданията на Ема. Жените мълчаливо разменяха многозначителни погледи, докато тупаха килимите или простираха прането.

Така се споглеждаха и поклащаха глави и през хубавото лято на 1967, докато слушаха виковете на малкото момиченце през отворените прозорци на апартамента. Според повечето от тях младата Джейн Палмър не заслужаваше такова сладко дете. Разбира се, това споделяха само помежду си. Никой от тази част на Лондон не би и помислил да отнесе въпроса до съответните власти.

Разбира се, Ема не можеше да разбере думи като „алкохолизъм“ или „душевно заболяване“, но на три години вече бе експерт по настроенията на майка си. Тя познаваше дните, в които майка й се смееше и я прегръщаше, и дните, когато й се караше и я биеше. Но нажежеше ли се атмосферата в апартамента, детето вземаше черното си плюшено куче Чарли, пропълзяваше в шкафчето под кухненската мивка и там, на тъмно и влажно, чакаше да премине гнева на майка й. Не всеки път обаче беше достатъчно бърза, за да се спаси.

— Стой мирно, Ема! — Джейн с ожесточение разресваше светлорусата й коса и едва се сдържаше да не обърне четката и да напердаши дъщеря си. Но днес не трябваше да изпуска нервите си, днес — не. — Днес трябва да бъдеш хубава. Искаш да си хубава, нали?

Никак не държеше да е хубава, защото четката нараняваше кожата на главата й, а новата розова рокля дращеше от колосването. Тя продължи да се върти на стола, докато майка й се опитваше да завърже с панделка развяващите се къдрици.

— Казах да стоиш мирно! — Ема извика, когато Джейн заби пръсти във врата й. — Никой не обича мръсните лоши момичета. — След две дълбоки вдишвания тя отпусна ръката си. Не искаше детето да има белези. Пък и нали я обичаше. А белезите нямаше да се харесат на Брайън, ако ги забележеше.

Издърпа Ема от стола и я хвана здраво за рамото.

— Престани да се цупиш, момичето ми. — Но от резултата беше доволна. С нежните руси къдрици и големите сини очи Ема изглеждаше като малка принцеса. — Погледни се. — Този път ръцете на Джейн нежно обръщаха детето към огледалото. — Нали си хубава?

Докато се оглеждаше в изпъстреното с петна огледало, тя отново сви устни нацупено. Имитираше кокнито^[1] на майка си със следи от детско фъфлене.

— Сърби ме.

— Една дама трябва да изтърпи и неудобства, ако иска да накара мъжа да я мисли за красива. — Самата Джейн усещаше как черният корсет се впива в плътта й.

— Защо?

— Защото това е част от задълженията на жената. — Тя се заразглежда в огледалото първо от едната страна, а след това от другата. Тъмносинята рокля подчертаваше закръглените й форми и пищния й бюст. Спомни си, че Брайън винаги беше харесвал гърдите й и почувства внезапно сексуално желание.

Господи, никой преди или след това не можеше да се сравни с него в леглото. Имаше някакъв глад у него, необуздан глад, който криеше много добре зад студената и самоуверена външност. Познаваше го от детство и повече от десет години му беше любовница. Затова никой не знаеше по-добре от нея на какво е способен Брайън, когато се възбуди.

За миг си представи как той съблича роклята й, обгръща с поглед тялото й, тънките му пръсти разкопчават корсета…

Спомняше си колко добре се чувстваха в леглото и усети влага между краката си. Вярваше, че пак ще бъдат заедно.

Опомни се, грабна четката и среса косата си. Беше изхарчила последните си пари за фризьор, за да боядиса дългата й до раменете права коса като на Ема. Доволно кимна с глава — от днес нататък въобще няма да я е грижа за пари.

 

 

Устните й бяха грижливо оцветени в много бледорозово — цвят, също като на топмодела Джейн Чашър върху корицата на последния „Бог“. Нервно взе молива и подсили грима около очите си.

Ема гледаше майка си очарована: днес миришеше на одеколон, а не на джин. Детето посегна плахо към червилото, но тя я плесна.

— Не го пипай! — Удари още веднъж Ема през пръстите. — Нали съм ти казала никога да не ми пипаш нещата.

Детето кимна. В очите му се появиха сълзи.

— И не започвай пак да цивриш. Не искам да те види за пръв път със зачервени очи и подуто лице. — В гласа й сега имаше нотки, които накараха Ема да се измъкне внимателно извън обсега й. — Ако не дойде скоро… — Джейн се отдалечи, изучавайки в огледалото онова, което тялото й предлагаше.

Винаги е била пълна, но никога дебела. Вярно е, че роклята й беше тесничка, но подчертаваше заоблените й форми. Кльощавите може да са на мода, но тя знаеше, че мъжете предпочитат закръглените жени в леглото. Знаеше го, защото твърде дълго се беше изхранвала с тялото си.

Докато се оглеждаше, увереността й се увеличаваше и тя вече си представяше, че прилича на бледите, изтънчени манекенки — всеобщата мода в Лондон. Липсваше й вкус, за да прецени, че този цвят на косата не й подхожда и че от новата прическа ъгловатото й лице изглежда грубо. Важното бе да е модерна. Винаги е била.

— Сигурно не ми вярва. Не му се иска. Мъжете никога не желаят децата си. — Нейният баща не се интересуваше от нея, докато гърдите й започнаха да се развиват. — Запомни това, Ема, момичето ми. — Тя хвърли замислен поглед на дъщеря си. — Мъжете не искат бебета. Жените им трябват само за едно, ще разбереш това доста скоро. Забавляват се с теб, сетне те изоставят с надут корем и с разбито сърце.

Закрачи из стаята, запали цигара и запуши, нервно вдишвайки дима. Жадуваше за марихуана, сладка и успокояваща, но парите за наркотика отидоха за новата рокля на Ема. Понякога майките трябва да се жертват.

— Той може да не те иска, но след като те види, не би могъл да отрече, че си негова. — Тя изучаваше дъщеря си с присвити очи. Усети прилив на нежност към нея и си каза, че когато е добре измито, мъничето е хубаво като картинка. — Дяволски му приличаш, Ема, сладурче. Вестниците пишат, че щял да се жени за оная мръсница Уилсън — аристократка от старо семейство. Но той ще се върне. Винаги съм знаела, че ще се върне при мен. — Смачка цигарата наполовина в нащърбения пепелник и тя продължи да дими. Нужен й беше алкохол — само една глътка джин, за да успокои нервите си. — Стой на леглото — нареди тя. — Стой там и мирувай! Не пипай нищо, иначе ще съжаляваш.

Беше обърнала две чашки, когато чу почукването на вратата. Сърцето й започна да бие. Като повечето алкохолици, след като пийнеше, се чувстваше по-уверена в себе си. Приглади косата си, усмихна се фалшиво и отвори вратата.

Той беше красив. В първия миг през заслепилото я лятно слънце видя само него, висок и строен, с руса коса и пълни сериозни устни, приличаше на поет или апостол. Помисли си, че го обича — доколкото това чувство й беше познато.

— Брайън. Колко е хубаво, че се обаждаш. — Усмивката й се стопи, когато забеляза двамата мъже зад него. — С бодигардове ли се движиш вече?

Той нямаше настроение. Беше вбесен, че се е оставил на уловката да се види отново с Джейн, и цялата вина за това хвърляше върху мениджъра и годеницата си. Възнамеряваше да се измъкне колкото е възможно по-бързо.

— Нали си спомняш Джоно? — Брайън пристъпи навътре. Миризмата на джин, пот и престояло ядене неприятно напомняше за собственото му детство.

— Разбира се. — Джейн рязко кимна на високия, тромав бас китарист. Той носеше диамант на малкия си пръст, а лицето му бе обрамчено от тъмна пухкава брада. — Издигнахме се в живота, нали, Джоно?

Той огледа мръсния апартамент.

— Някои от нас.

— Това е Пит Пейдж, нашият мениджър. — Той бе хубав мъж, около тридесетте, с блестяща усмивка и грижливо поддържани ръце.

— Зная всичко за вас. — Тя му подаде преднамерено високо ръката си, за да го накара да я вдигне до устните си, но той не я пое. — Вие направихте от нашите момчета звезди.

— Само им отворих няколко врати.

Изпълнение пред кралицата, концерти по телевизията, запланували сте нов албум и ви очаква голямо американско турне: — Тя погледна отново Брайън: косата му стигаше почти до раменете, а лицето му бе слабо, бледо и чувствително. Плакати с това лице красяха стените на тийнейджърите от двете страни на океана, а вторият му албум „Пълно опустошение“ бързо се изкачи на върха на класациите. — Постигнахте всичко, което желаехте.

По дяволите, нима ще го накара да се чувства виновен, защото беше постигнал нещо.

— Вярно е.

— Някои от нас получават повече, отколкото са пожелали. — Тя отметна назад главата си. Люлеещите се на ушите й позлатени топчета се бяха поизтрили. Засмя се отново, като че позираше. На двадесет и четири, година по-голяма от Брайън, тя се мислеше за много по-умна и духовите от него. — Бих предложила чай, но не очаквах цяла компания.

— Не сме дошли за чай. — Той пъхна ръце в широките джобове на джинсите си и се намръщи още повече. Вярно е, беше млад, но все пак беше порасъл. И нямаше намерение да остави тази стара, вмирисана на джин нещастница да му създава неприятности. — Джейн, само заради миналото ни този път не се обърнах към съда. Но ако продължаваш да звъниш, да пишеш закани или да ме шантажираш, повярвай ми, ще се оплача.

Силно гримираните й очи се присвиха.

— Искаш да ми изпратиш ченгетата, карай, момчето ми. Ще видиш как всичките ти малки фенове заедно с тъпите си родители ще се зарадват, като прочетат как съм забременяла. Как ни изостави, мен и малкото си момиченце, докато ти тънеш в разкош. Как ще го преглътнете това, мистър Пейдж? Мислите ли, че бихте получили друга покана от кралицата за Бри и момчетата?

— Мис Палмър. — Гласът на Пит беше спокоен. Часове беше преценявал и най-малките подробности на ситуацията. Веднага разбра, че си губи времето. Единственият изход тук бяха парите. — Убеден съм, че не бихте раздухвали личните си работи в пресата. Нито пък мисля, че ще инсинуирате изоставяне, когато не е имало такова.

— О! Мениджър ли ти е, Брайън, или мръсен адвокат?

— Не беше бременна, когато те напуснах.

— И аз не знаех, че съм бременна! — извика тя и сграбчи черното му кожено яке. — Чак след два месеца разбрах със сигурност. Но ти беше заминал. Не знаех къде да те търся. Можех да се отърва от детето. — Стисна по-здраво якето, когато той се опита да се откопчи. — Познавах хора, които можеха да уредят това, но се страхувах, страхувах се много повече, отколкото да родя.

— Значи тя има дете. — Джоно седна на дръжката на фотьойла и запали с масивната си златна запалка цигара „Галоаз“. През последните години живееше охолно и придоби навици на богат човек. — Но това не значи, че то е твое, Бри.

— Негово е, идиот такъв!

— Хайде, хайде. — Той невъзмутимо дръпна от цигарата, а след това издуха дима право в лицето й. — Държиш се като изискана дама, нали?

— Престани, Джоно. — Пит продължаваше да говори тихо и спокойно. — Мис Палмър, ние сте тук, за да обсъдим въпроса.

Тя си помисли, че това е нейният скрит коз.

— Басирам се, че ще предпочетете да не се вдига шум. Знаеш, че тогава не съм имала друг, Брайън. — Приведе се към него, притискайки го с гърдите си. — Нали си спомняш онази Коледа, която прекарахме заедно. Ема ще стане на три години през септември.

Спомняше си, въпреки че не би искал. Беше на деветнадесет години, завладян от музика и гняв. Някой беше донесъл кокаин и след като опита за пръв път, се почувства като чистокръвен жребец. Трепереше от желание да се люби.

— Значи имаш дете и мислиш, че е мое. Защо чака досега, за да ми го съобщиш?

— Казах ти, че в началото не можех да те открия. — Джейн навлажни устни и помисли, че й трябва още една чашка. Не беше разумно да му каже, че й е било приятно известно време да играе ролята на мъченица: бедната неомъжена майка, съвсем сама. Имаше си, разбира се, и един двама мъже да я подкрепят.

— Записах се в онези програми за момичета, изпаднали в беда. Мислех си да я оставя, нали разбираш — за осиновяване. След като я родих, не можех — толкова приличаше на теб. Казах си, че ако я изоставя, ти ще откриеш и ще се ядосаш. Боях се, че няма да се върнеш при мене. — Разплака се. Сълзите размазаха тежкия й грим. Той се притесни, защото беше искрена. — Знаех, че ще се върнеш, Брайън. Започнаха да пускат песните ти по радиото, виждах плакати в магазините за плочи. Започваше да се издигаш. Винаги съм била сигурна в тебе, но, Господи, никога не съм предполагала, че ще станеш толкова голяма звезда. Почнах да мисля…

— Обзалагам се, че си мислила — измърмори Джоно.

— Започнах да мисля — процеди тя през зъби, — че ще се зарадваш на детето. Отидох на последния ти адрес, научих, че си се преместил, но никой не ми каза къде. Мислех за теб всеки ден. Виж! — Тя посочи снимките, налепени по стените на апартамента. — Изрязвах и събирах всичко, което можех да намеря за теб.

Той ги заразглежда. Стомахът му се сви.

— Господи!

— Обадих се на компанията, с която записваш и дори отидох там, но те се отнесоха с мен като с нищожество. Казах им, че съм майка на дъщеричката на Брайън Макавой, но те ме изхвърлиха — премълча, разбира се, че беше пила и че се нахвърли върху секретарката. — Започнах да чета за вас двамата с Бевърли Уилсън и се отчаях. Знам, че тя не би могла да означава нещо за теб след всичко, което е имало между нас. Реших, че трябва да говоря с теб по някакъв начин.

— Не е най-добрият начин да се обаждаш в апартамента на Бев с маниакалните си бълнувания.

— Трябваше да говоря с теб, да те накарам да ме изслушаш. Не знаеш, Бри, какво е да се измъчваш как да платиш наема и дали ще има достатъчно пари за храна. Не можех да си купувам хубави дрехи, нито да излизам.

— Пари ли искаш?

Поколеба се само за миг.

— Искам теб, Бри. Винаги съм те искала.

Джоно изтръска цигарата си над едно изкуствено цвете.

— Знаеш ли, Бри, твърде много се говори за това дете, но аз не виждам никаква следа от него. — Той стана и с привичен жест отметна назад лъскавата си черна грива. — Готови ли сме за тръгване?

Джейн му хвърли злобен поглед.

— Ема е в спалнята. Няма да пусна цялата ви група там. Това засяга само Брайън и мен.

Джоно се усмихна подигравателно.

— Винаги си била най-добра в спалнята, нали, сладурче? — Те се изгледаха с неприкрито отвращение, което винаги бяха изпитвали един към друг. — Бри, тя беше първокласна проститутка някога, но сега е посредствена. Ще ставаме ли?

— Мръсен педераст! — Джейн се хвърли върху него, преди Брайън да успее да я сграбчи през кръста. — Та ти не би знаел какво да правиш, ако някоя жена те ощипе по оная работа.

Той продължи да се усмихва, но погледът му стана леден.

— Искаш ли да опиташ, скъпа?

— Винаги съм разчитал на теб, Джоно, за да вървят нещата гладко — измърмори Брайън, докато се мъчеше да задържи извиващата се в ръцете му жена. — Нали каза, че това е работа между двама ни, тогава да продължим. Ще хвърля поглед на момичето.

— Без тях двамата — изсъска тя към Джоно, а той сви рамене и запали нова цигара. — Само ти.

— Добре. Чакайте тук. — Той продължаваше да я държи за ръката, докато стигнаха до спалнята. Тя беше празна. — Омръзна ми играта ти, Джейн.

— Тя се крие. Многото хора са я смутили, това е. Ема! Ела тук веднага! — Коленичи до леглото, след това се изправи, за да потърси в тесния шкаф. — Сигурно е в клозета. — Втурна се навън и отвори някаква врата в коридора.

— Брайън. — Джоно се обади от кухнята. — Тук има нещо, което може би искаш да видиш. — Той вдигна чаша към Джейн. — Нямаш нищо против да пийна, нали, сладурче? Бутилката беше отворена. — Посочи с палеца на свободната си ръка към шкафа под мивката.

Тук вонята на алкохол, боклук, мухлясали парцали беше по-силна. Обувките на Брайън залепваха, докато вървеше към шкафа. Наведе се, отвори вратата и надникна вътре. Момиченцето се бе свило в ъгъла. Русата му коса падаше в очите, то стискаше нещо черно до гърдите си. Почувства, че му прилошава.

— Здравей.

Ема зарови лице в мъхестата черна топка, която държеше.

— Мръсно, малко зверче! Ще те науча да не се криеш от мен. — Джейн понечи да я сграбчи, но погледът на Брайън я спря. Той протегна ръка и се усмихна отново.

— Мисля, че няма да мога да се побера там при теб. Би ли излязла за малко? — Видя, че тя наднича иззад скръстените си ръце. — Никой няма да ти причини нищо лошо.

„Има такъв хубав глас — помисли си детето, — мек и приятен като музика.“ Непознатият се усмихваше. На светлината, проникваща през прозореца на кухнята, гъстата му руса коса блестеше. „Също като на ангел“ — каза си то, засмя се изпълзя навън.

Новата й рокля беше изцапана. Меката й бебешка коса беше влажна от капещата мивка. Засмя се, показвайки белите си зъбки с крив резец. Брайън си помисли, че и той има такъв зъб. В левия ъгъл на устата й се появи трапчинка, също като неговата. Очите й бяха дълбоки и сини като неговите.

— Бях я облякла толкова добре. — Сега в гласа на Джейн се долавяше хленчене. От миризмата на джин изпитваше жажда, но се боеше да си налее. — Предупредих я да не се цапа. Нали те предупредих, Ема! Ей сега ще я измия. — Тя стисна така здраво ръката на Ема, че детето подскочи.

— Остави я.

— Само щях…

— Остави я — повтори Брайън бавно и заплашително. Ако престанеше да я гледа, Ема щеше да се скрие отново под мивката, Неговото дете! В този момент можеше само да се взира в нея със замаяна глава и стомах, свит на топка. — Здравей, Ема! — Дочу мелодичния му глас, в който бяха влюбени толкова много жени. — Какво държиш!

— Чарли. Кученцето ми. — Тя му подаде играчката, за да я разгледа.

— Много е хубав. — Имаше желание да я докосне, да я погали по лицето, но се въздържа. — Знаеш ли кой съм аз?

— От снимките. — Беше твърде малка, за да прикрива чувствата си. Протегна ръка и докосна лицето му. — Хубав!

Джоно се засмя и отпи от чашата си.

— Типично женска реакция.

Без да му обръща внимание, Брайън подръпна влажните й къдрици.

— Ти също си хубава.

Бърбореше й безсмислици, докато я наблюдаваше. Коленете му омекнаха, а стомахът му се свиваше и отпускаше, като че отмерваше ритъм. Трапчинката й се задълбочи, когато се засмя. Толкова приличаше на него. Дали му харесваше, или не, тя беше негова дъщеря. Невъзможно бе да отрече.

Той стана и се обърна към Пит.

— Да тръгваме за репетиция.

— Нима вече си отивате? — Джейн се втурна и прегради пътя им. — Просто така? Трябва само да я погледнеш, за да разбереш истината.

— Разбрал съм я. — Обзе го чувство на вина, когато Ема започна да се промъква обратно към шкафа. — Трябва ми време да помисля.

— Не, не! Ти напусна и по-рано така. Мислиш само за себе си, както винаги. Кое е най-доброто за Брайън, кое е най-доброто за кариерата на Брайън. Няма да ти позволя отново да ме изоставиш. — Беше почти стигнала до вратата, когато тя сграбчи детето и изтича след него. — Ако си отидеш, ще се самоубия.

Той спря и я погледна. Рефренът беше познат. Можеше да напише музика по него.

— Не можеш да ме изнудиш.

— Ще убия и нея! — Отчаяна, тя изкрещя заплахата и млъкна, докато го наблюдаваше. Притисна още по-силно Ема и момиченцето закрещя.

Той почувства, че го обзема паника, докато писъците на детето, писъците на неговото дете отекваха в стаята.

— Пусни я, Джейн. Причиняваш й болка.

— Какво те е грижа? — Тя вече плачеше, гласът й се издигаше по-високо и по-високо, за да надвика дъщеря си. — Нали си отиваш?

— Не. Необходимо ми е малко време, за да помисля.

— Имаш предвид време, през което твоят сутеньор мениджър ще съчини някаква история. — Дишаше тежко и стискаше здраво в ръце борещата се Ема. — Този път няма да се измъкнеш, Брайън.

Ръцете му се свиха в юмруци.

— Пусни я!

— Ще я убия — изрече го по-спокойно, обмисляйки следващата заплаха. — Ще й прережа гърлото, заклевам се, а после и моето! Как ще живееш след това, Брайън?

— Блъфира — промърмори Джоно, но дланите му се изпотиха.

— Нямам нищо за губене. Мислиш ли, че ми се живее така. Да отглеждам копеле съвсем сама, да понасям клюките на съседите. Да не мога да изляза и да се забавлявам. Помисли си, Бри, помисли какво ще пишат във вестниците, когато им разкажа историята. Ще им разкажа всичко и след това ще убия и нея, и себе си.

— Мис Палмър. — Питър вдигна успокоително ръка. — Давам ви дума, че ще се споразумеем.

— Нека Джоно да заведе Ема в кухнята, Джейн. Ще поговорим. — Брайън предпазливо пристъпи към нея. — Ще постигнем най-доброто споразумение за всички.

— Искам само да се върнеш.

— Не съм си тръгнал. — Той наблюдаваше напрегнато как ръцете й се отпускат. — Ще поговорим. — Кимна на Джоно. — Ще поговорим за всичко. Защо не седнем?

Джоно колебливо пое момиченцето от майка му. По природа чистоплътен, той се намръщи малко на мръсотията, която беше насъбрала под мивката, но я отнесе в кухнята. Когато тя продължи да плаче, той седна заедно с нея и я погали по главата.

— Хайде, сладурче, престани. Джоно няма да позволи да ти се случи нищо лошо. — Подруса я на коляното, опитвайки се да си представи как би постъпила майка му. — Искаш ли бисквита?

Разплакана, Ема кимна.

Той продължи да я подрусва. Под сълзите и мръсотията се криеше едно привлекателно малко създание. Копие на Макавой, призна той с въздишка.

— Знаеш ли къде крие бисквитите майка ти?

Тя се усмихна и посочи към високия бюфет.

Тридесет минути по-късно те привършваха чинията с бисквитите и чая, който бе направил той. Брайън наблюдаваше от прага на кухнята Джоно, който правеше физиономии, за да накара Ема да се засмее. Когато имаше проблеми, винаги можеше да се разчита на него.

Брайън влезе в кухнята и погали дъщеря си по косата.

— Ема, искаш ли да се повозиш с моята кола?

Тя облиза трохите от устните си.

— С Джоно?

— Да, с Джоно.

— Аз съм нейният любимец. — Той бързо налапа последната бисквита.

— Искам да живееш при мен, Ема, в новата ми къща.

— Бри…

Вдигна ръка, за да прекъсне Джоно.

— Хубава къща и ти ще имаш собствена стая.

— Трябва ли?

— Аз съм татко ти, Ема и бих искал да живееш с мен. Можеш да опиташ и ако не си щастлива, ще измислим нещо друго.

Тя го изучаваше, пълничката й долна устна беше издадена нацупено напред. Познаваше лицето му, но беше някак различно от снимките. Не знаеше и не се интересуваше защо. Гласът му я караше да се чувства добре и в безопасност.

— Ще дойде ли мама?

— Не.

Очите й се насълзиха, но тя взе раздърпаното черно куче и го притисна към гърдите си.

— А Чарли?

— Разбира се. — Брайън протегна ръце и я вдигна.

— Надявам се, че знаеш какво правиш, синко — обади се Джоно.

Брайън му хвърли поглед над главата на Ема.

— И аз се надявам.