Нора Робъртс
Публични тайни (19)

Глава 18

Ню Йорк, 1982

— Какво мислиш, че ще каже? — Мариан взе куфара си от таксито, докато Ема плащаше на шофьора.

— Ще каже „Здравей“.

— Хайде, Ема.

— Ема оправи косата си, поразрошена от вятъра.

— Ще ни попита какво, по дяволите, правим тук и аз ще му отговоря.

— Тогава ще се обади на баща ти и ще ни окачат на бесилката.

— В този щат вече не бесят. — Ема вдигна куфара си и след това пое дълбоко дъх. Колко бе хубаво, че е в Ню Йорк. Този път имаше намерение да остане.

— Газова камера, разстрел — има ли значение? Баща ти ще убие и двете ни.

Ема хвана дръжката на входната врата.

— Искаш ли да се откажем?

— Не, дори с цената на живота ти. — Мариан се усмихна, след това разреса с пръсти късо подстриганите си червени коси. — Хайде да започваме.

Ема влезе и спря в преддверието, за да се усмихне на охраната.

— Здравейте, Карл.

— Ми… ах, мис Макавой. — Остави сандвича си и засия срещу нея. — Повече от година, нали? Много сте пораснала.

— Колежанка. — Засмя се. — Запознайте се с приятелката ми мис Картър.

— Радвам се да се запозная с вас, мис Картър. — Карл махна трохите от ръката на униформата си. — Знае ли мистър Донован, че пристигате?

— Разбира се — излъга убедително и с усмивка. — Не ви ли е казал? Е, такъв е Джоно. Ще останем само няколко дни. — Тя тръгна към асансьора. Не искаше той да позвъни горе.

— Мислех, че ще заминете в някой скъп университет в Лондон.

— Премествам се. — Тя му намигна. — Нали знаете, че сърцето ми е в Ню Йорк.

Щом вратите след тях се затвориха, Мариан завъртя очи.

— Много хитро, Макавой, много хитро.

— Почти е истина. — Тя се засмя, но след това нервно въздъхна. — Преди два месеца навърших осемнадесет. Време е да стана самостоятелна.

— Аз навърших осемнадесет преди седем месеца, а баща ми все пак щеше да получи удар, когато реших да се преместя в Нюйоркския университет. Е, направихме го. Утре започваме да търсим апартамент. И след това ще заживеем така, както планирахме.

— Да. Преодоляхме първото препятствие. — Излязоха от асансьора и тръгнаха по широкия, тих коридор към апартамента на Джоно. — Аз ще говоря — предупреди Ема. Пред неразбиращия поглед на Мариан тя въздъхна. — Точно това имам предвид. Последния път, когато ти разговаря, трябваше да лъскаме пейките в църквата три поредни съботи.

— Аз съм художник, а не адвокат — промърмори тя.

В това време вратата се отвори.

— Джоно! Изненада. — Ема се хвърли на врата му и го целуна.

— Задръж. — Полуоблечен и замаян от виното след вечеря, хвана с ръце раменете на Ема и я огледа. През последните осемнадесет месеца беше станала стройна, грациозна и елегантна. Светлата й коса беше прибрана назад с гребенчета, така че падаше гъста и права на раменете й. Носеше тесни избелели джинси и риза, от същия плат. Големи златни халки висяха на ушите й.

— За Бога, изглеждаш като манекенка след работно време.

— Погледна към Мариан. — А това е любимата ми червенокоса. Какво си направила с косата си? — Погали я по късата коса.

— Това е модерно — отвърна му тя и подаде бузата си за целувка. — Събудихме ли те?

— Да. Мисля, че трябва да ви поканя вътре, преди да съм ви попитал какво, по дяволите, правите тук. — Той погледна надолу. — С куфари?

— Джоно, толкова е хубаво, че сме тук. В момента, в който се качих на таксито от летището, се почувствах у дома.

Тя остави куфара и се завъртя в стаята. Тръшна се на дивана, погали оранжево-червените възглавници и скочи отново.

— Ти как си?

— Ъхъ. — Познаваше я твърде добре и усети, че е напрегната. — Въпросите ще задавам аз. Ще пиете ли нещо?

— Да, моля.

Той отиде до въртящия се стъклен бар и взе пепси.

— Да няма някакъв училищен празник, за който аз не знам?

— Денят на освобождението. Двете с Мариан се прехвърлихме в Нюйоркския университет.

— Сега ли? — Той наля пепси в две чаши. — Странно! Брайън нищо не спомена.

— Той не знае. — Ема взе чашите и подаде едната на Мариан, като я погледна предупредително. — Преди да кажеш каквото и да било, ще те помоля да ме изслушаш.

В отговор той я дръпна леко за ухото.

— Как се промъкнахте покрай Суини и другия?

— Накуцвайки, с перука и очила с рогови рамки.

— Много умно! — Джоно взе чашата й и отпи, без да е убеден, че му е приятна ролята на доверения чичо. — Даваш ли си сметка колко ще се разтревожи баща ти?

За момент в погледа й проблесна съжаление, но отново стана решителен.

— Смятах да му се обадя и да му обясня всичко. Вече съм решила, Джоно. И никой не може да ми повлияе.

— Дори не се опитвам. — Обърна се към Мариан. — Ти си подозрително тиха.

— Имам горчив опит. Всичко това вече го преживях с родителите си. Не са във възторг от решението ми, но се примириха. Вече сме на осемнадесет години и знаем какво искаме.

Стана му неприятно. Изведнъж се почувства остарял.

— И според вас това означава, че можете да правите каквото искате?

— Вече не сме деца — започна Мариан, но Ема я прекъсна.

— Мариан седни и мълчи. — Ема взе чашата си от Джоно. — Знам колко много дължа на баща си и на теб. От тригодишна възраст изпълнявам всяко негово желание. Не само от благодарност, Джоно, ти знаеш това, но защото го обичам повече от всичко на света. Но вече съм голяма и не мога да живея под стъклен похлупак. Вие сте искали да постигнете нещо и сте го направили. Е, добре, аз също искам.

Отиде до куфара си, отвори го и извади папка. Вече не беше толкова нервна.

— Това са снимки, които съм правила. Ще се опитам да се издържам с тях и да ходя на училище. С Мариан ще наемем апартамент. Ще имам приятели, ще ходя в клубове и ще се разхождам в парковете. За разнообразие ще стана част от света, вместо да стоя отстрани и да го гледам. Моля те, искам да ме разбереш!

— Много ли беше нещастна?

— Не искам да говоря за това. — Усмихна се тя.

— А може би трябваше.

— Опитах се. — Обърна се за момент. — Той не разбира. Не може. Исках само да бъда с него, с теб. Понеже това не беше възможно, аз се опитах да стана това, което той искаше. Онази нощ в Мартиника… — Тя замълча, обмисляйки внимателно думите си. Дори Мариан не знаеше какво беше видяла. — Нещата между мен и татко се промениха. Завърших това, което бях започнала, Джоно. Дължах му го — и много повече от това. Но сега вече става въпрос за моя живот.

— Ще говоря с него.

— Благодаря ти.

— Не бързай да ми благодариш. Способен е да прелети над Атлантика и да ми отреже главата. — Разтвори папката, без да бърза. — Винаги сте били умни — измърмори. — Кимна към скицата на „Девъстейшън“, която висеше на стената. — Нали ти казах, че ще я сложа в рамка.

Мариан извика и скочи. Беше я нахвърлила по време на празненството по случай дипломирането им. Къщата, която Брайън нае тогава на Лонг Айланд, беше пълна. Мариан нареди на четиримата мъже да й позират.

— Не съм предполагала, че ще ги направиш.

— Ти сигурно ще рисуваш, докато Ема ще снима.

— Така е. Едва ли ще бъдем убедителни в ролите на гладуващи артисти с наследството, което получих от баба си, но поне ще опитаме.

— Като говорим за гладуване, яли ли сте?

— Изядох един хот-дог на летището, докато чаках самолета на Ема да кацне — засмя се Мариан. — Не ми беше достатъчно.

— Тогава да ядем, преди да позвъня на Брайън. — Джоно заобиколи бара. — Може да е последното ни ядене.

— Хей, Джоно. Не може ли да спиш? — Момичетата се обърнаха. Видяха мъж, страхотен мъж, да слиза по извитото стълбище. Беше само по спортни гащета.

— Чудя се къде изчезна. Ох! — Той се спря, приглади с ръка черната си разрошена коса и се усмихна на момичетата. — Здравейте, не знаех, че имаме компания.

— Люк Крарутърс, Ема Макавой и Мариан Картър. — Джоно напъха ръце в джобовете си. — Люк пише за списание „Ню Йорк“. — Поколеба се, след това сви рамене. Живее тук.

— О! — Това беше единственото, което Ема успя да измисли за отговор. Беше виждала доста любовници, за да може да ги разпознае. — Здравей.

— Значи ти си Ема. Толкова много съм слушал за теб. — Той се усмихна, протягайки ръка. — Но очаквах малко момиче.

— Вече не съм.

— А ти си художничката. — Отправи ослепителна усмивка към Мариан. — Чудесна работа.

— Благодаря. — Тя наклони глава и се усмихна кокетно.

— Тъкмо предлагах на дамите да хапнат. Пътували са.

— Среднощна вечеря — звучи добре. Нека аз да я приготвя. Джоновите ястия са отрова.

Въпреки че беше омаяна, Мариан се подвоуми, разкъсвана между възхищението и еснафското възпитание.

— Аз ще… ох… аз ще ти помогна. — Погледна Ема и изхвръкна след Люк към кухнята.

— Изглежда, сме дошли в неудобно време — започна Ема. — Е знаех, че имаш квартиранти. — Въздъхна шумно и седна върху облегалката на креслото. — Не съм предполагала, Джоно.

— Най-добре опазената тайна в рокендрола — отвърна спокойно, но здраво стискаше ръце в джобовете. — Ако искаш, ще измислим нещо и ще направя резервация в „Уолдорф“?

Не отместваше поглед от ръцете си, а страните й се бяха зачервили.

— Не. Разбира се, че не. Татко знае ли? Разбира се, че знае — каза тя бързо. — Глупав въпрос. Не знам какво да кажа. Той, ох, Люк е много привлекателен.

В очите на Джоно се мярна весело пламъче.

— И аз така мисля.

Червенината й се усили, но тя го погледна решително.

— Шегуваш се.

— Не, мило. — Гласът му беше мек. — Никога с теб.

Тя го огледа внимателно, опита се да разбере дали изглежда някак по-различен — дали можеше да открие нещо странно в лицето, което познаваше толкова добре. Нямаше нищо. Това бе същият Джоно. Леко сви устни.

— Добре, предполагам, че плановете ми ще трябва да се променят.

Заболя го много по-силно, отколкото от юмруците на момчетата през младостта му.

— Съжалявам, Ема.

— Аз — много повече — отвърна тя. — Ще трябва да се откажа от мечтите си да те съблазня. — За пръв път през живота си видя лицето му да става безизразно.

— Моля?

— Е, добре, винаги съм си мислила, че като порасна… — Тя се изправи и смутено разпери ръце. — Ще ти дойда на гости, ще вечеряме на свещи, ще слушаме музика и след това ще те прелъстя. — Тя измъкна една верижка изпод блузата си. На нея висеше пластмасово пръстенче с евтино червено камъче. — Винаги съм си мислила, че ще ми бъдеш първият.

Взря се безмълвно в пръстенчето, след това я погледна в очите. В тях прочете любов за цял живот. Осъзна, че тя го разбира и не го обвинява. Пристъпи към нея и взе ръцете й в своите. Прошепна:

— Понякога, както в този случай, съжалявам, че съм хомосексуалист. — Повдигна ръцете й до устните си и ги целуна.

— Обичам те, Джоно.

Притисна я към себе си.

— И аз те обичам, Ема. — Един Господ знае защо, тъй като си такава грозотия. — Засмя се, притисна я към себе си и я целуна. — Хайде, Люк не е само красавец, но е и дявол в готвенето.

Ема се събуди рано и се запъти към кухнята, откъдето ухаеше на кафе и се дочуваше приглушеният звук на телевизора. Почти не бе спала и главата й бе замаяна. Почувства леко неудобство, докато стоеше на прага на кухнята и наблюдаваше как Люк маже препечени филийки пред телевизора.

Почти беше успяла да го възприеме вечерта, когато всички ядоха супа и топли сандвичи в кухнята.

Той бе добре възпитан, духовит, интелигентен и страшно привлекателен. И хомосексуалист! „Както и Джоно“ — напомни си Ема и опита да се усмихне.

— Добро утро.

Люк се обърна. Изглеждаше различен тази сутрин — с гладко сресана коса и обръснат. Носеше сиви памучни панталони, синя риза и тънка вратовръзка в по-тъмен тон. „Типичен кариерист — помисли си тя. — Пълна противоположност на Джоно.“

— Здравей. Мислех, че ще те видя следобед. Кафе?

— Благодаря. Не можах да спя. С Мариан следобед ще си търсим апартамент. А се тревожа и от реакцията на баща ми, когато Джоно му телефонира.

— Джоно се справи. — Постави кафето пред нея. — Защо не се успокоиш? Препечен хляб?

— Не. — Притисна с ръка стомаха си. — Знаеш ли какво е станало?

— Спориха дълго. — Люк погледна часовника си, след това седна до нея. — Джоно го нарече с доста имена, но не съм сигурен дали ще му е приятно, ако ги повторя.

— Ужасно. — Тя закри лицето си с ръце.

— И се закле, мисля, че каза „проклет да съм“, ако не те наглежда.

— Благословен да е.

— Накрая, и то след дълги увещания, Брайън се съгласи да посещаваш колеж тук, но… ще трябва да запазиш охраната.

— По дяволите! Няма да позволя на двете грамадни копелета да вървят по петите ми навсякъде. Тогава по-добре да се върна в „Сейнт Кетрин“. Кога ще разберете, че зад всеки храст не ме дебнат похитители? Хората дори не знаят коя съм и не ги е грижа.

— Той се тревожи. — Хвана ръката й. — Ема, понякога се налага да правим компромиси.

— Искам само да водя нормален живот — започна тя.

— Всеки от нас го иска. — Усмихна се отново, когато момичето го погледна и се изчерви. — Виж, двамата с теб държим на Джоно, така че можем да станем приятели. Така ли е?

— Така е,

— Тогава послушай първия ми приятелски съвет. Съгласи се с това, което ти предлагат. Искаш да си в Ню Йорк, нали?

— Да.

— Да посещаваш Нюйоркският университет?

— Да.

— Искаш и собствено жилище?

Тя въздъхна безсилно.

— Да.

— Е, добре, имаш ги.

— Ти си прав — каза тя след малко. — Ти си абсолютно прав. А и мога да се отърва от охраната, когато си поискам.

— Това не съм го чул. — Погледна отново часовника си. — Слушай, трябва да вървя. Кажи на Джоно, че ще напазарувам. — Грабна дипломатическото си куфарче, след това се спря. — Забравих. Тези твои ли са? — Посочи към отворената папка на кухненския шкаф.

— Да.

— Добри са. Имаш ли нещо против да ги взема и да ги покажа тук-там?

— Не си длъжен да го правиш. Само защото съм приятелка на Джоно, не означава…

— Стига. Забелязах ги, докато седях в стаята. Разгледах ги внимателно и ми харесаха. Джоно не ме е молил да ти помогна. Не би го направил.

— Наистина ли ги харесваш? — Тя изтри дланите си.

— Да. Познавам някои хора. Ако искаш, мога да те въведа в тези среди.

— Много искам. Знам, че трябва още много да уча… за това съм тук. Участвала съм в конкурси и изложби. Благодаря. Много съм ти задължена.

— До скоро. — Взе папката и излезе.

Тя остана сама, като дишаше дълбоко. Тръгваше по своя път, помисли Ема. Най-после по своя път.