Нора Робъртс
Публични тайни (17)

Глава 16

Стив не си спомняше някога да е изпитвал такъв ужас. Навсякъде около него имаше решетки, равномерно капеше кран в дъното на коридора. От време на време се чуваха гласове, провлачени стъпки, а след това се възцаряваше проклетата тишина.

Нуждаеше се от една доза. Тялото му трепереше и се потеше. Повръщаше му се, а не можеше да използва порцелановия клозет в ъгъла. Носът и очите му течаха. „Грип е“ — каза на себе си. Хванал е грип, а те са го затворили. Трябваше му доктор, а те го бяха оставили да изгние тук. Седнал на болничното легло, той прибра коленете си до гърдите и опря гръб в стената.

Той е Стиви Нимънс — най-големият китарист от своето поколение. И те го бяха натикали в клетка като животно. Заключили са го и са си отишли. Не знаеха ли кой е той?

Нуждаеше се от една доза. О, Господи, само едно доза! След това ще може да се изсмее на всичко.

Студено е. Дяволски студено. Издърпа одеялото и се сгуши под него. И е жаден. Устата му е пресъхнала и не може дори да преглътне.

„Някой ще дойде“ — помисли си той и очите му се насълзиха. Някой ще дойде и ще оправи всичко. Някой ще му даде наркотик. Господи, толкова се нуждаеше от него! Майка му ще дойде и ще каже, че се е погрижила за всичко.

Болеше го. Започна да плаче, когато болката стана нетърпима. Дишането му причиняваше режеща болка. Въпреки че тялото му гореше, кожата му бе ледена.

Само една доза и ще се почувства по-добре.

Не знаеха ли кой, по дяволите, беше?

— Стиви.

Чу името си. Със замъглени от сълзи очи погледна към вратата на килията. Докато притискаше с опакото на ръката си устата, той се опита да фокусира погледа си. Искаше да се засмее, но от устата му излезе само хрипливо ридание. Пит! Пит ще му помогне.

Като се опитваше да се изправи, се спъна в одеялото и за миг остана прострян на пода. Пит го наблюдаваше невъзмутимо. Стиви беше станал кожа и кости. Краката му се подаваха някак непохватно от тялото и завършваха с боти от змийска кожа за петстотин лири. Лицето му сивееше, прорязано от дълбоки бръчки. Очите му бяха силно зачервени. Тънка струйка кръв течеше от устната му от удара в пода. И вонеше.

— Човече, болен съм. — Започна да се изправя, държейки се с изпотените си ръце за решетките. — Сигурно е грип.

„Глупости, грип“ — помисли си Пит равнодушно.

— Трябва да ме измъкнеш оттук. — Стиви обхвана с треперещи пръсти железата. Въпреки зловонния му дъх Пит не се отдръпна. — Гадна история. Дойдоха в къщата ми. В проклетата ми къща, като глутница проклети нацисти. Размахаха под носа ми някаква хартия и започнаха да вадят чекмеджетата. Господи, Пит, докараха ме тук, като че ли бях някакъв ненормален убиец. Сложиха ми белезници. — Разплака се отново и обърса носа си с опакото на ръката. — Хората гледаха как ме измъкнаха с белезници от собствената ми къща. Снимаха ме. Това е несправедливо, Пит. Дяволски несправедливо. Трябва да ме измъкнеш оттук.

Пит го изслуша спокойно. Когато заговори, гласът му беше тих и лишен от всякакво чувство. С кризи се беше справял и преди това и знаеше как да извлече полза от тях.

— Намерили са хероин, Стиви. Ще те обвинят за притежание на наркотици.

— Само ме измъкни от проклетото място.

— Слушаш ли ме? — Въпросът изплющя студен и спокоен. — Намерили са достатъчно, за да те тикнат в затвора.

— Било е поставено. Някой ме е натопил. Някой…

— Не ме баламосвай. — Погледът му беше леден, но умело прикриваше отвращението си. — Имаш две възможности: да отидеш в затвора или да постъпиш в клиника.

— Има право…

— Нямаш никакви права тук. Затънал си, Стиви. Ако искаш да ти помогна, ще правиш точно каквото ти казвам.

— Само ме измъкни. — Стиви се отпусна и се сви на пода. — Само ме измъкни.

 

 

— Колко време ще остане там? — Бев наля изстудената напитка в чашите.

— Три месеца. — Джоно бе щастлив да установи, че Бев си бе останала същата. — Не знам как е успял Пит, нито пък искам да знам, но ако Стиви издържи в клиниката „Уайтхърст“, ще се спаси от съда.

— Радвам се. Нужна му е помощ, а не присъда. — Тя седна на дивана до него. Не разбираше защо е толкова нервна. — Чух съобщението по радиото. Тъкмо се чудех какво да направя, когато ти се появи на вратата. След няколко седмици ще отида да го видя.

— Не съм сигурен, че ще бъде приятна гледка.

— Той ще се нуждае от приятелите си — каза тя и остави чашата си, без да отпие.

— А ти още ли си приятел?

Тя го погледна и нежно го погали по бузата.

— Добре изглеждаш, Джоно. Винаги съм се питала какво криеш зад тази брада.

— Шестдесетте години приключиха. Жалко! Миналата седмица дори носих вратовръзка.

— Моля?

— Е, беше от бяла кожа, но все пак вратовръзка. — Наведе се и я целуна. — Липсваше ми, Бев.

— Колко бързо отлетяха годините!

— Само за някои от нас. Чух за теб и П.М.

Тя отпи от чашата с вино и попита:

— За клюки ли си дошъл, Джоно?

— Знаеш, че обожавам клюките, мила. Дали да се престоря, че не съм виждал в пресата снимки на теб и П.М.? — Познатият сарказъм се появи отново, лек, но остър като бръснач. — Разбира се, предпочитам снимката, на която си с Джейн, точно след като си разкървавила устната й. — Грабна ръката на Бев, преди тя да успее да се изправи, и я целуна. — Героинята ми!

Засмя се и въпреки че си отдръпна ръката, сега беше спокойна.

— Нямах намерение да се бия с нея, но не съжалявам, че го направих.

— Това се казва дух. Ти си амазонка.

— Говореше нещо за Дарън — измърмори Бев.

— Съжалявам. — Усмивката му угасна. Когато взе отново ръката й, тя я остави спокойно в неговата.

— Причерня ми пред очите. Знам, че звучи като клише, но беше точно така. В следващия момент вече се бях хвърлила върху нея — за Дарън, за себе си и за Ема. Струваше ми доста усилия да защитя Ема след всичко, което й причиних.

— Бев.

— Не, няма да се връщам към миналото — прекъсна го тя. — Всичко приключи. Предполагам, че Джейн ще напише нещо гадно за мен в следващата си книга, но поне ще е реклама за бизнеса ми. — „Смени темата“ — си каза мислено. — П.М. ми каза, че ще основеш фирма за грамофонни плочи.

— Ще стане официално след две седмици. Къде по-точно е нашето момче?

— Трябваше да отлети за Калифорния преди два дни. Заради развода. Очаквам го да се върне вече.

— Очакваш го да се върне тук?

Тя отпи отново, но срещна погледа му спокойно.

— Да, тук. Това проблем ли е, Джоно?

— Не знам. А проблем ли е?

Следа от стария огън светна в очите й — упорити и отбраняващи се.

— Той е много мил човек, добър човек.

— Така е. Аз самият многото обичам.

— Знам. — Тя въздъхна и очите й помръкнаха. — Нека да не усложняваме нещата, Джоно. Ние просто търсим малко щастие и спокойствие.

— Глупости! П.М. е влюбен в теб от години.

— И какво от това? — попита тя. — Не заслужавам ли някой да ме обича? Някой, който да ме поставя на първо място.

— Да. А не заслужава ли и той същото?

Тя стана и започна да се разхожда нервно пред прозореца. Дъждът се стичаше по стъклата.

— Ще се опитам да не го нараня. Нуждае се от някого точно сега. Както и аз. Какво толкова лошо има в това?

— Брайън — отвърна той.

— Какво общо има той с това? Ние приключихме отдавна.

Изправи се бавно.

— Не искам да те обиждам, като те нарека лъжкиня или глупачка. Ще каза само, че държа на теб, на П.М и на Бри. И държа на групата, на това, което сме, което сме направили и което все още можем да направим.

— Аз не съм Йоко Оно. Няма да застана между вас. Прави ли съм го някога? Бих ли могла?

— Не, никога. Може би защото никога не си знаела колко лесно би могла. През целия си живот Брайън никого не е обичал така, както обичаше теб, Бев. Повярвай ми! Аз знам.

— Няма нужда да ми го казваш.

Искаше да продължи, но в това време външната врата се отвори и се чуха нечии припрени стъпки по коридора.

— Бев! Бев! — П.М. се втурна в стаята с раздърпано и мокро от дъжда сако. — Джоно! Благодаря ти, Господи. Току-що чух за Стиви по радиото. Какво, по дяволите, става!

— Седни, синко. — Джоно се разположи отново на дивана. — Ще ти кажа.

 

 

Толкова мило я любеше. С огромна нежност я докосваше. Свещите примигваха, а пламъците им танцуваха в тъмнината. Бев плъзна ръка по гърба на П.М. Тихо й шепнеше сладки думи. Толкова бе лесно да му се отдаде, да се остави във властта на чувствата му. Никога няма да се съмнява в тях и да се пита дали е достойна за него. Никога няма да прекара изпълнени със съмнения и болка нощи. Но за нея той винаги ще бъде чужд.

Даваше му всичко, на което е способна. Обаче тялото й не потръпваше както неговото, сърцето й не биеше до пръсване в гърдите. Но все пак той я задоволяваше и тя му беше благодарна.

Би трябвало да знае обаче, че това не решава проблема й.

Свещите продължаваха да потрепват. Той я привлече към себе си, за да сподели топлината й. Обичаше спокойствието, което я обземаше, след като се любят, пълната неподвижност на крехкото й тяло.

С премрежени очи и покорни устни тя се изтягаше в леглото. Ако отпуснеше, както често правеше, глава на гърдите й, чуваше ударите на нейното сърце.

Понякога си говореха така, както никога не бе правил със съпругата си за седемте години брачен живот. Споделяха случилото се през деня или пък лежаха и слушаха радиото. И така заспиваха — спокойни и доволни. А сутринта той се събуждаше смаян и щастлив, че тя е до него.

Погали косата й.

— Делото по развода е в ход.

Тя отвори очи и се загледа в рисунката от светлини и сенки на стената.

— Радвам се.

— Така ли?

— Разбира се. Знам колко ти беше трудно през последните седмици. Искаш вече всичко да е приключило, нали?

— Права си. Бракът ми с Енджи беше грешка. Мечтаех да създам семейство да имам дом, жена, деца. Разбира се, претенциозната къща в Бевърли Хилс никога не е била дом, а Енджи винаги разполагаше с правдоподобни обяснения за нежеланието си да има деца. Толкова по-добре. Не бях подходящ за нея, както и тя за мен.

Тя преплете пръсти с неговите.

— Много си жесток към себе си.

— Не, истина е. Чрез мен Енджи се надяваше да успее в киното. Жалко, щях да й помогна и без да се женим, но ние се оженихме и когато всичко започна да се руши, по инерция продължихме да живеем заедно.

Той галеше дългите й, тънки пръсти.

— Сега виждам съвсем ясно всички грешки. И няма да ги допусна, Бев… ако ми дадеш шанс.

— П.М. — Тя се отмести. Беше развълнувана и уплашена.

Обхвана раменете й и решително я обърна към себе си.

— Искам да се омъжиш за мен, Бев и ми се струва, че този път няма да сгреша.

Тя се поколеба, изненадана от себе си. Кой знае защо не успя да изрече думите, които бе намислила. Не го обичаше. Въпреки че от сърце желаеше да го направи щастлив. Постави ръцете си върху неговите.

— Не мога. Съжалявам много, но не мога,

Онемял, той се втренчи в нея. Прочете съжаление в очите й и от това бе готов да закрещи.

— Заради Брайън ли?

Понечи да се съгласи, но изведнъж осъзна, че отговорът е друг.

— Не, заради мен. — Облече халата си и стана от леглото. Не мога да се променя. — Обърна се с гръб към него. Лицето й остана в сянка. От думите й лъхаше тъга. — Да бъда с теб, бе най-хубавото нещо, което ми се е случвало от дълго време насам. Почувствах се отново щастлива. За пръв път от много години започнах да виждам ясно нещата.

— Все още го обичаш.

— Да. Но мисля, че мога да се примиря с това чувство и да започна нов живот с теб или с някой друг. Но аз съм тази, която го пропъди, разбираш ли?

— За какво говориш?

— Никога ли не ти е казвал? — Усмихна се тъжно, като сядаше на края на леглото. По-лесно й беше да говори по този начин, да мисли за него като за приятел, а не като за любовник. — Не, мисля, че не би го споделил. Дори и с теб. След убийството на Дарън аз отстраних Брайън от живота си. Наказах го, П.М, него и Ема. Нараних Брайън тогава, когато се нуждаеше най-много от мен, обвиних го, защото се страхувах да обвиня себе си.

— За Бога, Бев, никой от вас не е виновен!

— Не съм сигурна. Не му позволих да сподели скръбта си. И когато той страдаше, когато двамата страдахме, аз го прогоних. Той не ме е напускал, П.М., аз го напуснах. И бедната малка Ема! Предполагам, че ние и двамата, всеки по свой начин, я изоставихме. Когато те срещнах отново, особено откакто сме заедно, аз осъзнах какво съм направила. На всички нас. Не си заслужил жена, която не те обича достатъчно и която винаги ще се измъчва от това.

— Бих могъл да те направя щастлива, Бев.

— Да, мисля, че би могъл. — Обхвана с две ръце лицето му. — Но аз няма да те направя щастлив поне за още дълго време. Винаги щеше да си повтаряш, че след Брайън никога няма да обикна друг.

Той предварително знаеше, че това ще бъде отговорът й. Само ако можеше да я намрази и нея, и Брайън. Но той ги обичаше.

— Защо не се опиташ да поговориш с него?

— Дарън би бил почти на десет години сега. Твърде късно е за връщане, П.М.

 

 

Ема бързо мина през двора. Ако се престореше, че върви с определена цел, никоя от сестрите не би я спряла и разпитала. Имаше и готово извинение — реферат по ботаника.

Толкова искаше да е сама. Готова беше на всичко да се скрие от другите. Не желаеше дори компанията на Мариан. Неприятно й бе, че лъже най-добрата си приятелка, и щеше да признае греха си на отец Преленски следобед. Но се нуждаеше да остане сама поне час, за да мисли.

Хвърли бърз поглед назад, след това заобиколи оградата от жив плет. Мушна бележника, който носеше за по-сигурно, под мишница и потъна в малка горичка.

Беше събота и се разрешаваше носенето на джинси и кецове. В сянката на зелените дървета беше доста хладно и тя беше доволна, че е Облякла яке. Щом се увери, че не могат да я видят от прозорците на училището, тя се отпусна на земята. Вътре в бележника имаше над десетина изрезки, повечето от които й бяха дадени от Тереза или други злобни съученички.

На първата тя беше заедно с Майкъл от предишното лято. Приглади я внимателно, потискайки срамежливо задоволството си, докато изучаваше на снимката лицето и тялото си. Беше мокра и разрошена и за съжаление банският й не подчертаваше нищо интересно.

Майкъл изглеждаше чудесно.

„Майкъл Кесълринг“ — помисли си тя. Разбира се, във вестника липсваше неговото име, не си бяха направили труда да го открият. Пресата се интересуваше от нея. Но момичетата се разцвърчаха за Майкъл, искаха да знаят кой е и дали това е бил летният роман на Ема.

От разговорите за него тя се почувства съвсем пораснала. Разбира се, разкраси доста разказа: как я носи на ръце, изкуствено дишане уста в уста, клетвите му за вечна любов. Не мислеше, че той би имал нещо против, тъй като едва ли някога щеше да узнае за това.

С въздишка остави изрезката и извади друга. Онази, която Тереза беше донесла в нощта, когато Ема си пробиваше ушите. Колко пъти я беше изваждала, гледала, изучавала. Очите й постоянно се спираха на лицето на майка й в търсене на някаква прилика. Знаеше, че тя не винаги е външна. Когато изучаваха въпроса за наследствеността, тя прояви особен интерес.

Това беше нейната майка: бе зачената от тази жена, тя я бе родила. Дори и сега Ема още усещаше миризмата на джин, болката от ощипванията и шамарите, чуваше ругатните.

Ужасяваше я — ужасяваше я така, че само гледката на снимката я караше да впива нокти в дланите си, а самите длани да се изпотяват.

Сподави плача си, откъсна поглед от лицето на Джейн и погледна към баща си. Всяка нощ се молеше да прилича на него — добър, мил, забавен, почтен. Как я беше погледнал, когато изпълзя изпод мивката, добротата на гласа му, когато я заговори. Беше й дал дом и живот без страхове. Дори, когато я изпрати далеч, тя не забрави годините, които й беше дал. Които двамата с Бев й бяха дали.

Още по-трудно беше да погледне към Бев. Толкова красива, толкова съвършена. Ема толкова я обичаше. А когато я гледаше, беше невъзможно да не мисли за Дарън. Дарън — със същата гъста черна коса и меки зелени очи. Дарън, когото се беше заклела да закриля. Дарън, който умря.

„Вината е моя“ — за кой ли път си казваше Ема. Затова не би трябвало да й се прости. Бев я беше изгонила. Баща й я беше изгонил. Никога няма да има отново семейство.

Остави настрана снимката и зарови в по-старите изрезки. Снимки на нея като дете, снимки на Дарън, големите отвратителни заглавия за убийството. Тях бе скрила добре в чекмеджето си, защото ако монахините ги откриеха и кажеха на баща й, той щеше да добие тъжния, наранен вид от онези дни. Не искаше да го наранява, но и не можеше да забрави.

Тя препречете статиите, въпреки че ги знаеше наизуст. Всеки път се опитваше да открие нещо, което би й подсказало защо се случи това с Дарън и дали би могла да го предотврати.

Отново нищо.

Беше прибавила нови снимки и статии, този път за Бев и П.М. Някои казваха, че Бев в края на краищата ще се разведе и ще се омъжи за П.М. Други разработваха благодатната тема за двамата мъже, които се обичали като братя, но ги разделила любовта към една и съща жена. Имаше съобщение за нова фирма „Призи“ на „Девъстейшън“ и снимки, от партито в Лондон по случай официалното й откриване: на една от тях баща й бе с поредната приятелка, на друга — заедно с Джоно, П.М. и Пит. Но без Стиви. Ема въздъхна и извади друга изрезка от списание.

Стиви беше в клиника за наркомани. Някои го наричаха наркоман, други — престъпник. Спомни си, че някога го беше помислила за ангел. На снимката изглеждаше толкова уморен: уморен, слаб и уплашен. В някои вестници пишеше, че това е трагедия, в други — че е престъпление. Съученичките й се подхилваха.

Но никой не пожела да й обясни. Когато попита баща си, той само каза, че Стиви е загубил контрол и му се помага. Нямало защо да се безпокои. Но тя се безпокоеше. След смъртта на Дарън те бяха нейното семейство. Искаше да е сигурна, че няма да ги загуби.

Внимателно започна да пише писмата си до тях.