Нора Робъртс
Публични тайни (15)

Глава 14

На Ема не й се вярваше, че ваканцията вече свършва. След по-малко от седмица щеше да се върне в „Сейнт Кетрин“. Вярно, че сега й липсваше Мариан. Щеше да им отнеме седмици, за да споделят всичко, случило им се през лятото. Най-хубавото лято в живота й, въпреки че бяха прекарали само две седмици в Ню Йорк.

Бяха и в Лондон, защото групата трябваше да заснеме част от своя репетиция за нов документален филм. Пиха чай в „Риц“. Спомни си, че за пръв път бе ходила там с Бев. Присъстваше на репетициите, а докато те разговаряха за новия си албум, ядеше риба и пържени картофи в кухнята.

Направи много снимки и сега едва изчакваше да ги постави в албума си. Те щяха да й напомнят за ваканцията.

Баща й я заведе във фризьорски салон за възрастни. Това бе нещо като предварителен подарък за рождения ден. Сега дългата й до раменете коса падаше на къдрици, от което тя се чувстваше съвсем като възрастна. Тялото й се развиваше.

Ема се загледа в горнището на банския си. Гърдите й бяха малки, но едва ли щяха да я помислят за момче. И беше почерняла. Ема скучаеше през последните седмици в Калифорния, но поне щеше да се върне в училището почерняла.

А и сърфа. Предприе цяла военна акция, за да получи разрешение от баща си. Знаеше, че само на Джоно дължи яркочервения борд. Ако не беше убедил баща й, тя все още щеше да стои на брега и да гледа със завист как другите се носят по вълните.

Отначало само падаше, но поне бе по-далеч от охраната. Не разбираше защо трябва да я следват, тъй като едва ли някой подозираше коя е.

Всяка година баща и обещаваше да освободи охраната и всяка година те оставаха със сериозните си физиономии и широките си рамене. Добре, че не я последваха във водата. Излегна се на дъската и започна да гребе в студената вода. Макар и за знаеше, че я наблюдават с бинокъл, въобразяваше си, че е сама, или още по-добре с някоя от групите тийнейджъри, които се въртяха по брега.

Всеки път, когато дъската се издигаше, стомахът й се свиваше от страх. В ушите й ревът на океана се смесваше с музиката от десетки транзистори. Загледа се във високо момче с морскосин бански, което се издигна на вълната и плавно се понесе към брега. Завидя му за умението и за свободата.

Ако второто е непостижимо, реши Ема, поне ще се опита да овладее първото.

Изчакваше нетърпеливо подходящата вълна. Пое дълбоко дъх надигна се на борда, след това се изправи и смело се понесе. Задържа се около десет секунди, преди да изгуби равновесие. Когато се показа на повърхността, забеляза, че момчето в морскосиния бански я поглежда и отмята мократа си тъмна коса. Упорито се изправи на дъската.

Опита отново и отново. И всеки път само за секунди, преди вълната да изтръгне дъската изпод краката й и да я събори във водата. Всеки път се извличаше обратно на борда и с отмалели мускули гребеше и чакаше.

Представяше си как бодигардовете се забавляват от нейната несръчност. Всяко падане беше публично унижение и това я амбицираше да успее. Искаше поне веднъж да възседне вълната и да се задържи по цялото разстояние до брега.

Когато се изправи, краката й трепереха. Виждаше зеленикавата вълна с гребен от бяла пяна да завива към нея. Очакваше я с нетърпение. Беше й необходима. Да успее да се изкачи за нея щеше да бъде такъв успех.

Хвана я! Сърцето й биеше в гърлото, докато се плъзгаше. Изведнъж брегът се втурна срещу нея, видя проблясването на бинокли. Възприемаше шума на водата като музика. Свобода! За миг тя вкуси от нея.

Вълната зад гърба й я обгърна, изтласка я от дъската и я подхвърли. За един миг беше на слънце, в следващия потъна във водата. Остана без дъх, преобърна се и размаха краката и ръцете си.

Задушаваше се, но се опита да изплува. Водата над нея проблясваше, но течението я завличаше все по-надолу. Загреба безпомощно с ръце, след това потъна, завъртя се, докато повърхността оставаше над нея все така недостижима.

Докато силите я напускаха, тя се питаше замаяно дали би трябвало да се помоли. Мисъл за покаяние премина смътно през съзнанието й: „О, Господи, искрено се разкайвам за греховете си!“

Докато се премяташе безпомощно, вместо молитва в главата й зазвуча някаква песен: „Елате заедно. Точно сега. Над мен.“

Обзе я паника. Беше тъмно и чудовищата се бяха върнали. Усилията й да достигне повърхността сега бяха само безразборни размахвания. Отвори уста, за да извика, и остана така.

Усети ръце, които я обгръщаха, ужасена започна да ги отблъсква, да ги удря, както водата я удряше. Това е чудовището, което й се усмихна, което искаше да я убие, както уби Дарън. Нечия ръка обхвана врата й и червени кръгове заиграха пред очите й, когато излезе на повърхността, те избледняха до сиво.

— Отпусни се — казваше някой. — Ще те измъкна. Само се дръж и се отпусни.

Задушаваше се. Ема започна да дърпа ръката около врата си, преди да разбере, че не тя й отнема въздуха. Сега видя слънцето и когато мъчително си пое дъх, въздухът раздра гърлото й. Беше жива. Сълзите й бяха колкото от срам, толкова и от благодарност.

— Ще се оправиш.

Тя постави ръката си върху ръката около нея.

— Беше глупаво — успя да каже.

— Но отначало беше страхотна. — Бързо и малко задъхано се изкиска той.

Така беше, установи и тя и реши поне да не се унижава повече, като показва, че й е лошо. Най-после стигнаха пясъка — горещия, груб пясък. Спасителят й я положи на него. Първите лица, които видя обаче, бяха на бодигардовете. Твърде отпаднала, за да говори, тя само ги изгледа яростно. Не можа да ги накара да се върнат, но поне нямаше да дойдат по-близо.

— Ще трябва да полежиш известно време.

Ема обърна главата си и изплю малко морска вода. Разпозна песента, която се носеше наоколо — „Хотел «Калифорния»“ на Игълс. Във водата също бе чула музиката, но не можеше да си припомни нито думите, нито мелодията. Изкашля се отново, присви очи от блясъка на слънцето и се загледа в спасителя си.

Сети се, че това е момчето с морскосиния бански и му се усмихна благодарно. От тъмната му коса се стичаше вода. Очите му бяха тъмносиви, но бистри като езера.

— Благодаря.

— Разбира се. — Седна долу до нея, чувствайки се неловко в ролята на спасител. Момчетата със седмици щяха да му се подиграват. Но и не мажеше просто да я остави така. Беше още дете. „Красиво дете“ — помисли си той и се почувства още по-непохватно. Потупа я по рамото и установи, че имаше най-огромните и най-сините очи, които беше виждал.

— Сигурно съм загубила сърфа си.

Той погледна към морето.

— Не. Фред го изважда. Хубав сърф.

— Знам. Имам го от две седмици.

— Да. Виждал съм те наоколо. — Погледна я. Тя се бе подпряла на лакът и мокрите къдрици падаха върху гърба й. Гласът й беше приятен, успокояващ и мелодичен.

— Англичанка ли си?

— Ирландка. Тук сме още няколко дни. — Въздъхна, когато момчето Фред извлече борда й. — Благодаря. — Като не знаеше какво още да добави, тя се зае да почиства влажния пясък от коляното си.

Момчето с морскосиния бански махна с ръка на Фред и останалите и те се отдалечиха.

— Щом баща ми научи за това, ще ми забрани да излизам със сърфа.

— Защо пък трябва да научи?

— Винаги разбира. — Стремеше се да не поглежда към бодигардовете си.

— Всеки е падал. — „Хубави очи“ — помисли си отново и обърна погледа си към океана. — Много добре се справяше.

— Наистина ли? — Тя се изчерви. — Ти си чудесен. Гледала съм те.

— Благодаря. — Усмихна се и откри счупения си зъб. Ема се загледа в него и изведнъж си спомни.

— Ти си Майкъл.

— Да. — Учуди се той. — Откъде знаеш?

— Не си ли спомняш? — Тя се изправи. — Аз съм Ема. Ема Макавой. Баща ти те доведе в репетиционната зала един следобед.

— Макавой? — Майкъл прокара ръка през мократа си коса. — Брайън Макавой? — При споменаването на името Ема се огледа неспокойно, за да се увери, че никой не го е чул. — Помня те. Изпрати ми снимка. Още я пазя. — Очите му се присвиха, когато погледна зад рамото си. — Значи заради това са тук — измърмори той, като изгледа бодигардовете. — Мислех, че са от отдела за наркотици.

— Бодигардове — унило каза, след това сви рамене. — Баща ми се тревожи.

— Да. Сигурно. — В съзнанието му изплува снимката на малкото момче. Не знаеше какво да каже.

— Спомням си баща ти. — Каза тя, като чертаеше кръгове по пясъка. — Беше дошъл в болницата да ме види след смъртта на брат ми.

— Сега е капитан — обясни Майкъл.

— Чудесно. — Бе възпитана да се държи любезно. — Ще му предадеш поздрави, нали?

— Разбира се. — Темите за разговор бяха изчерпани и в настъпилата тишина се разнесе шумът на прибоя. — Искаш ли кока-кола или нещо друго? — попита Майкъл.

Погледна го изненадано. За пръв път в живота си приказваше с момче повече от пет минути, въпреки че бе израснала сред мъже. Но да ти предложи кола момче, само няколко години по-голямо, беше изключително преживяване. Щеше да приеме с удоволствие, но изведнъж се сети за бодигардовете.

— Благодаря, но по-добре да вървя. Татко трябваше да ме вземе след два часа, но не мисля, че съм в състояние да изляза повече със сърфа. Ще му се обадя да дойде по-рано.

— Аз мога да те закарам. — Неспокойно раздвижи рамене. Глупаво бе да се притеснява за едно дете. Но не си спомняше да е бил по-нервен. — Ще те закарам вкъщи. — Продължи, защото Ема го гледаше. — Ако искаш.

— Вероятно имаш други планове.

— Не. Не, наистина.

Ема се зарадва, но после си помисли, че той сигурно иска да види баща й. Момче като него — сигурно е на осемнадесет — не би могло да се интересува от нея. Но дъщерята на Брайън Макавой е друго нещо. Пресилено се усмихна и се изправи на крака. Беше спасил живота й. Ако можеше да му се отплати чрез нова среща с баща си, ще трябва да го направи.

— Ще ми бъде приятно да ме закараш.

— Не е голяма работа. — За малко да падне от вълнение и си каза: „Ще ме помисли за мухльо.“

— Тук съм след минута. — Ема се втурна към бодигардовете, събирайки по пътя плажната си хавлия в торба.

— Приятелят ми ще ме откара вкъщи — заяви им твърдо тя.

— Мис Макавой. — Бодигардът на име Мастърс се покашля. — По-добре ще е да се обадите на баща си.

— Не е необходимо.

Вторият бодигард, Суини, избърса потното си чело.

— На баща ви няма да хареса, ако се возите с непознати.

— Майкъл не ми е непознат. — Не й беше приятно да им говори с такъв тон, но не можеше да се остави да я унижават пред Майкъл. — Баща ми също го познава. Баща му е капитан в полицията. — Нахлузи си тениската с цветовете на небесната дъга над банския. — Вие и без това ще ни следвате. — Тя се обърна и се върна при Майкъл, който чакаше със сърфовете в ръце.

— Не се тревожи. — Суини постави ръка на рамото на Мастърс. — Нека да дадем на детето малко свобода.

Бензинът му беше на свършване, когато се изкачи пред високата желязна ограда в Бевърли Хилс. Видя изненадата, изписана върху лицето на пазача, преди да включи автомата и вратите да се отворят. Когато потегли по широката алея, съжали, че е само по сандали и старата фланела върху банския си.

Къщата беше от розов камък и бял мрамор, четирите високи етажа заемаха повече от един акр^[1]. Входните врати бяха с двойни сводове и стъклописи. Не знаеше дали да се разсмее, или да се учуди на пауна, който пристъпваше важно по тревата.

— Хубаво място.

— То е на П.М. Или на жената на П.М. — И самата Ема се почувства неловко от мраморните лъвове в естествен ръст, които очертаваха входа. — Принадлежало е на някого от киното… никога не можах да запомня кой… но Енджи го повтаря непрекъснато. Тя снима филм в Европа, така че ние останахме няколко седмици. Имаш ли време да влезеш вътре?

— Ъъ, да. Имам време. — Погледна намръщено пясъка по краката си. — Ако мислиш, че е добре.

— Разбира се. — Тя излезе от колата — същият Чевъл–68, с който Лу някога беше карал сина си до репетиционната зала.

Изчака Майкъл да свали сърфа от багажника и се заизкачва по стълбите. — Ще трябва да кажа на татко какво се случи. Нали нямаш нищо против, ако омаловажа нещата. Нали разбираш?

— Да. — Усмивката му накара сърцето й да забие. — Родителите винаги драматизират нещата. Но мисля, че не могат иначе.

Отвори вратата и отвътре се разнесе музика. Някой свиреше на пиано. Ема пое борда си от него и го опря на стената.

— Те са тук отзад. — Неуверено хвана ръката на Майкъл и го поведе по широкия бял коридор.

Никога не беше виждал такава къща, макар че не смееше да го признае. Сводести портали водеха от стая в стая, в които абстрактни рисунки се връзваха като налудничави петна върху белите стени. Дори подът беше бял и Майкъл не можеше да се освободи от усещането, че се движи в параклис.

Изведнъж над камината от бял камък видя портрет на една богиня: руса, с глезено издадени напред устни, с бяла дреха на пайети, плъзгаща са предизвикателно над пищните й гърди.

— Страхотна е.

— Това е Енджи — обясни му Ема. Неволно присви устни. — Жената на П.М.

— Да. — Обзе го странното усещане, че очите на портрета са живи и са насочени жадно към него. — Аз, ъъъ, гледах последния й филм. — Без да добави, че след това го измъчваха еротични сънища. — Върховна е.

— Да, така е. — Въпреки че не бе навършила и тринадесет години, Ема разбра какво искаше да каже с това „върховна“. Нетърпеливо дръпна ръката му и го поведе нататък.

Влязоха в единствената стая, в която тя се чувстваше уютно. В тази огромна къща-мавзолей това бе единственото място, обзаведено по вкуса на П.М. Бе боядисана в топли тонове — умело се съчетаваха червено, синьо и златисто. Върху камината бяха наредени музикалните награди, а по стените висяха златни плочи. На перваза имаше саксии с цветя. А за двете лимонови дръвчета П.М. се грижеше сам.

Баща й седеше пред красив стар малък роял, с който беше сниман филмът, чието заглавие не си спомняше. Джоно беше до него, пушейки обичайната френска цигара. По пода бяха разпилени нотни листове, върху масичката за кафе имаше голяма кана с лимонада. Чашите с топящи се парчета лед бяха оставили вече два кръга върху дървото.

— Ще запазим ритъма в целия преход — заяви Брайън. — Ще задържим бързо темпо, включват се струните и духовите, но китарата ще бъде доминиращата.

— Чудесно, но ритъмът все още не е верен. — Джоно избута ръцете на Брайън. Диамантите на двете му кутрета проблеснаха над клавишите.

Брайън измъкна цигара.

— Когато си прав, не мога да те понасям.

— Татко.

Той погледна към нея. Усмихна се, но щом съзря Майкъл, усмивката му се стопи.

— Ема. Мисля, че трябваше да ми телефонираш, щом си искала да се прибереш по-рано.

— Знам, но срещнах Майкъл. Паднах във водата и той ми помогна да прибера сърфа. — И понеже искаше да приключи с обясненията, продължи бързо: — Мисля, че ще ти е приятно да се срещнете отново.

Когато видя дъщеря си, малката си дъщеря, хванала за ръка едно момче, почти мъж, той изпита ревност.

— Отново?

— Не си ли спомняш? Баща му го доведе веднъж на репетиция. Баща му е полицаят.

— Кесълринг. — Стомахът на Брайън се сви. — Вие сте Майкъл Кесълринг?

— Да, сър. — Не знаеше как да се държи с една рокзвезда, затова остана така, търкайки длани в банските си гащета. — Когато се срещнахме с вас, бях на около единадесет. Беше страхотно.

Благодарение на сценичния си опит Брайън умело прикри болката си. Погледна към Майкъл — висок, тъмнокос, здрав и си помисли, че точно така би изглеждал и неговият син. Обаче, когато се изправи, той се усмихваше.

— Радвам се да ви видя отново. Джоно, спомняш ли си Майкъл?

— Разбира се. Успя ли да навиеш баща си за електрическа китара?

— Да. — Майкъл се усмихна, доволен, че не са го забравили. — Вземах известно време уроци, но се оказах безнадежден. Свиря все пак малко на хармоника.

— Ема, предложи кола на Майкъл. — Брайън се отпусна върху страничната облегалка на креслото и посочи към канапето. Светлината се отрази във венчалната му халка. — Седни.

— Не искам да прекъсвам работата ви.

— Това е смисълът на живота ни — отвърна Джоно, като смекчи сарказма си с усмивка. — Какво мислиш за песента?

— Върховна, както всичко, което правите.

Веждата на Джоно се повдигна сега не толкова саркастично, колкото развеселено.

— Ето едно интелигентно момче, Бри. Може би ще го задържим.

Майкъл се усмихна, без да знае дали да се чувства притеснен.

— Не, наистина харесвам целия ви репертоар.

— Не си падаш по диско.

— То не струва.

— Много интелигентно момче — реши Джоно. — А как се случи, че срещна нашата Ема на брега? — Продължи да разговаря, защото знаеше, че на Брайън му трябва време, за да се съвземе.

— Случи й се малка неприятност с една вълна и аз й помогнах да излезе. — Той омаловажи инцидента с ловкостта на тийнейджър, свикнал за заблуждава възрастните. — Тя е в много добра форма, мистър Макавой. Просто й е необходим повече опит.

Брайън успя да се усмихне и се загледа в чашата си с лимонада.

— Често ли караш сърф?

— Винаги, когато имам време.

— Как е баща ти?

— Добре. Сега е капитан.

— Чух. Трябва да си завършил гимназия вече?

— Да, сър. Дипломирах се през юни.

— Ще продължиш ли?

— Е, да. Мисля да опитам в колеж. Баща ми държи на това.

Джоно измъкна цигарите си и предложи на Майкъл. Той си взе една, но при първото дръпване силният, екзотичен дим го задави.

— Мислиш ли да поемеш пътя на баща си? — попита Джоно развеселен.

— О! — Майкъл направи нов опит да дръпне от цигарата. — Мисля, че от мен не става полицай. Баща ми е добър. Спокоен — нали разбирате? Години работи върху случая с вашия син, дори след като департаментът го приключи. — Млъкна, ужасен, че спомена за това. — Посветил се е на работата.

— Да, така. — Поуспокоен, Брайън се усмихна с онази очарователна сърдечна усмивка, която караше почитателите му да го обожават. Изпитваше силно желание да си сипе малко ром в лимонадата. — Ще го поздравиш, нали?

— Разбира се. — Майкъл почувства огромно облекчение, когато видя Ема да внася на табла разхладителна напитка. Един час по-късно тя го изпрати до колата.

— Трябва да ти благодаря, че не каза на татко колко глупава бях днес.

— Не е голяма работа.

— Напротив. — Той се… разстройва. — Погледна към високите каменни стени, които ограждаха имението. Където и да отидеше, винаги имаше стени. — Ако можеше, би ме затворил въобще.

Вдигна ръка, защото изпита силно желание да я погали по косата, но се усети и приглади своята коса.

— Сигурно се безпокои след това, което се случи на брат ти.

— Страхува се, постоянно се страхува, че някой ще се опита да ме отвлече.

— А ти?

— Не. Не вярвам, при тази охрана.

Поколеба се, преди да седне в колата. И си каза, че е невъзможно да е лапнал по нея. Боже Господи, та тя е още дете.

— Може би ще се видим утре на брега.

В детските гърди сърцето й трепна съвсем по женски.

— Може би.

— Бих могъл да ти обясня някои неща за сърфа.

— Би било чудесно.

Той влезе в колата и си поигра с ключовете, преди да запали.

— Благодаря ти за всичко. Наистина беше вълнуващо да се срещна отново с баща ти.

— Няма защо. Довиждане, Майкъл,

— Да. До скоро. — Подкара на три лентовата алея и едва не навлезе в поляната, докато я гледаше в огледалото.

След това ходеше всеки ден на брега, но тя повече не се появи.