Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Public Secrets, 1990 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Райна Чернева, 1993 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,3 (× 87гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Разпознаване и корекция
- Xesiona(2009)
- Сканиране
- ?
Издание:
Нора Робъртс. Публични тайни
ИК „Бард“
История
- —Добавяне
- —Добавяне на анотация (пратена от Недка Г.)
Глава 12
— Не иска да се връща обратно. — Брайън наблюдаваше Ема, която се разхождаше с фотоапарат в ръка из репетиционната зала. Беше й я подарил при мъчителното сбогуване в девическото училище „Сейнт Кетрин“, на север в щата Ню Йорк.
— Едва от месец е там? — напомни му Джоно. Усети съжаление към малкото момиче, което фотографираше китарата на Стиви, поставена на стойка в ъгъла. — Дай й малко време да се приспособи.
— Изглежда, че само това прави — приспособяваме се. — Бяха минали осем седмици от раздялата с Бев. Той тъгуваше непрекъснато за нея. Жените, с които преспиваше, му действаха като наркотик, а наркотиците — като жени. И двете само временно облекчаваха болката.
— Защо не й телефонираш? — Толкова отдавна бяха приятели, че Джоно четеше мислите му.
— Не. — Беше го обмислял неведнъж. Вестниците коментираха раздялата им и новите му връзки. Питаше се какво още биха могли да си кажат с Бев, без да влошат нещата. — Безпокоя се за Ема и турнето.
— Всичко ще е наред. — Джоно се загледа в Енджи. — С някои изключения.
Брайън само сви рамене и започна да натиска безразборно клавишите на пианото.
— Ако получи роля в киното, ще престане да ни се пречка.
— Гадна малка кучка! Не вижда ли, че го прави на маймуна! — Джоно наклони глава и започна да имитира превзетия й говор: — Много, много сладко, миличко!
— Успокой се! Докато П.М. е луд по нея, ние ще трябва да я понасяме. А имаме и по-сериозни грижи от малката Енджи. — Загледа се в Стиви, който се връщаше в залата.
Брайън беше забелязал, че той твърде много се задържа в тоалетната. Причината едва ли бе в бъбреците му. Независимо какво си бе инжектирал или погълнал този път, беше силно дрогиран. Заблъска струните на китарата, но не се чу никакъв звук, тъй като усилвателите бяха изключени.
— Ще трябва да изчакаш, докато премине действието на наркотика, ако искаш да говориш с него — каза Джоно. — Разбира се, ако можеш да го хванеш недрогиран. — Искаше да добави още нещо, но реши, че Брайън има достатъчно грижи. И едва ли Щеше да го зарадва, ако му кажеше какво бе чул, преди да напусне Ню Йорк.
Джейн Палмър пишела книга. Разбира се, някой друг щеше да свърши работата — да свърже думите в изречения. За нея бяха важни парите. А каквото и да е казала, вероятно нямаше да се хареса на Брайън. Реши, че е по-добре Пит да се заеме с това и да не го занимава поне докато свърши турнето.
Ема почти не обръщаше внимание на репетицията, която беше в разгара си. Десетки пъти беше слушала всички песни. Повечето бяха от албума, който нейният Татко и другите записваха предишния път в Калифорния. Тогава ходи в студиото няколко пъти. Веднъж Бев доведе и Дарън.
Не искаше да си спомня за Дарън, твърде много я болеше. След това обаче я обхвана чувство за вина от това, че се опитваше да го зачеркне от мислите си.
Чарли също й липсваше. Беше го оставила в Лондон, в креватчето на Дарън. Надяваше се, че Бев ще се грижи за него. И може би един ден, когато се върнат вкъщи, тя ще й говори отново и ще се смее, така както се смееше преди.
Не разбираше много от покаяние, но си мислеше, че беше справедливо да остави Чарли.
Тревожеше я и училището. Беше уверена, че щом ще бъде разделена от всички, които обичаше, това е мястото за наказание, задето не изпълни обещанието си да се грижи за Дарън.
Спомняше си как я наказваше майка й — виковете и ударите. Но нищо не можеше да се сравни с терзанията, които преживяваше сега.
„Татко не го нарича наказание“ — размишляваше тя. Каза й, че отива в добро училище, където ще получи добро образование. И където ще бъде на сигурно място. Бодигардовете непрекъснато щяха да я наблюдават. Ема ги ненавиждаше: едри, мълчаливи мъже. Не приличаха на Джоно и другите. Искаше да пътува от град на град със състава, дори и със самолет. Харесваше и хотелите: можеше да скача по леглата и да си поръчва чай от хотелските офиси. Но трябваше да се върне отново в училището при сестрите с ласкави очи и решителни ръце, към сутрешните молитви и уроците по граматика.
Погледна баща си, който започваше „Солджър блус“. Още една песен за войната: груби стихове, остър и насечен ритъм. Не разбираше защо песента я привлича. Може би заради чинелите на П.М. или страстната китара на Стиви. Когато започна дуетът на Джоно и Брайън, тя вдигна фотоапарата си. С огромно удоволствие правеше снимки и се справяше с лекота за дете на нейната възраст. Може би за да заглуши угризенията си, че я изпраща в това мрачно училище, Брайън бе избрал твърде скъп и сложен фотоапарат.
— Ема.
Обърна се и видя висок мургав мъж. Не беше от охраната, но й се стори познат. И тогава си спомни. Усмихна се, защото в болницата той беше толкова внимателен с нея.
— Помниш ли ме? — попита Лу.
— Да. Вие сте полицаят.
— Правилно. — Хвана момчето до него, стараейки се да отвлече вниманието му от репетиращата група. — Това е Майкъл. Говорихме за него.
Погледна го с интерес, но беше прекалено срамежлива, за да го попита за летните кънки и падането от покрива.
— Здравей.
— Здрасти. — Погледна я, усмихна се, а очите му отново се приковаха в четиримата мъже в центъра на залата.
— Трябва да включим и валдхорни — започна Брайън след сигнала за почивка. — Не мога да получа пълна звучност без тях.
Когато забеляза човека до Ема, сърцето му сякаш спря да бие.
— Лейтенант?
— Мистър Макавой. — Лу погледна предупредително сина си й прекоси залата. — Съжалявам, че прекъсвам репетицията ви, но исках да поговоря отново с вас и с вашата дъщеря, ако е възможно.
— Дали…
— Не. За съжаление мога да добавя съвсем малко към това, което вече знаете. Но бих ли могъл да разполагам с няколко минути от времето ви?
— Разбира се. Момчета, не желаете ли да отидете на обяд?
— Да те изчакам — предложи Джоно.
— Не. — Брайън го потупа по рамото. — Благодаря.
Ема улови израза в очите на Майкъл. Беше го виждала толкова пъти в очите на момичетата от училището, когато узнаеха кой е баща й. Сви леко устни. Харесваше лицето му, леко гърбавия му нос и светлите сиви очи.
— Искаш ли да се запознаеш с тях? — попита го тя.
Момчето изтри потните си длани в джинсите.
— Да. Би било върхът.
— Надявам се, че няма да имате нищо против — каза Лу на Брайън, като разбра, че Ема му е спестила молбата. — Доведох и сина си. Не е съвсем по правилата, но…
— Разбирам. — Погледна със завист момчето, докато Майкъл възторжено изучаваше Джоно. Дали и Дарън щеше да е такъв жив и як на единадесет? — Ще му изпратя новия албум. Започват да го продават едва след две седмици. Ще стане героят на училището.
— Много любезно от ваша страна.
— Няма нищо. Убеден съм, че вие отделихте повече време за Дарън, отколкото се изисква от вас.
— Службата и на мен, и на вас не е от девет до пет, мистър Макавой.
— Вярно е. Но винаги съм мразил ченгетата. — Усмихна се леко. — Предполагам, че с всеки е така, докато не му потрябва полиция. Наел съм местна детективска фирма, лейтенант.
— Да, знам,
Брайън за пръв път от дълго време се засмя непринудено.
— Да, предполагам, че знаете. Те ми докладваха, че сам сте свършили много повече, отколкото петте ченгета през последните месеци. А това е единственото нещо, което те успяха да ми кажат, че не знаете. Човек би помислил, че имате личен интерес да ги откриете.
— Такова хубаво момченце беше, мистър Макавой.
— Да, за Бога, беше хубав! — Погледна китарата, която все още държеше. Изпита огромно желание да я захвърли и вероятно заради това я остави с подчертано внимание на стойката. — За какво бихте желали да говорите с мен?
— Само няколко детайла, които искам да обсъдим отново. Знам, че се повтарям.
— Няма значение.
— Бих желал да поговоря отново и с Ема.
— Нищо не може да ви каже.
— Може би все още не съм задал точните въпроси.
Брайън прокара пръсти през косата си. Беше я намалил доста.
— Дарън е мъртъв, а не искам да рискувам душевното състояние на Ема. В момента то е деликатно. Тя е само на шест години и за втори път през живота си се разделя с близки хора. Сигурно сте прочели, че с жена ми се разделихме.
— Съжалявам.
— За Ема е по-тежко. Не искам отново да я разстройвам.
— Няма да настоявам. — Трябваше да отложи предложението за хипноза.
Доволна от ролята си на домакиня, Ема заведе Майкъл при баща си.
— Татко, това е Майкъл.
— Здравей, Майкъл.
— Здравейте. — Момчето се смути и само се усмихна.
— Обичаш ли музиката?
— О, да. Имам много ваши плочи. — Искаше да помоли за автограф, но се страхуваше, да не изглежда смешен. — Страхотно беше да ви чуя да свирите! Няма по-велики от вас!
— Благодаря.
Ема им направи снимка.
— Татко ще ти изпрати снимката — обеща тя, загледана в нащърбения му преден зъб.
Когато Лу си тръгна от репетицията заедно с Майкъл, той почувства първите признаци на главоболие, придружено от болезнено чувство за безсилие. Удържа обещанието си да не настоява. Нямаше и такава възможност. Още в момента, в който спомена нощта, през която беше убит брат й, погледът на Ема стана празен и тялото й се вкамени. Беше убеден, че тя е видяла или чула нещо, но споменът за това вече беше изличен. Помнеше само чудовища и ръмжащи сенки.
Не искаше да признае, че делото зависи от уплашеното до смърт шестгодишно момиченце. Психиатрите, с които се консултира, не му даваха големи надежди. Те смятаха, че е възможно детето никога да не си спомни какво се е случило в онази нощ.
„Остава ни само човекът с пиците“ — помисли си Лу мрачно. Два дни им бяха необходими, за да открият магазина и продавача. Той веднага си спомни поръчката, защото я бе сметнал за шега. За щастие си спомни и името на клиента.
Човекът, поръчал толкова пици през онази нощ — Том Флетчър, свиреше на алт и тенор саксофон с различни групи. Изминаха седмици, докато успеят да го открият, след това още седмици, за да изготвят необходими документи и върнат музиканта от турнето му в Джамайка.
Лу предпочете да заложи на тази карта. Който и да е бил в стаята на Дарън, не беше слязъл по главното стълбище, нито бе скочил от прозореца. Тогава оставаше стълбището към кухнята, където Том Флетчър се е опитвал да убеди продавача да изпрати петдесет пици.
— Ей, татко, това беше върхът! — Майкъл повлече бавно крака по тротоара, за да продължи удоволствието още малко. Отвори вратата на бащиния си Чевъл–68 и се загледа в горните прозорци на сградата зад гърба си. — Всички момчета ще ми завиждат, като разберат. Нали мога да им кажа? Вече знаят, че ти се занимаваш със случая.
— Да. — Лу замислено притисна основата на носа си. Не беше сигурен дали главоболието се дължи на напрежението, или на оглушителната музика в залата. — Всички знаят. — Нали беше успял да се пребори с три пресконференции.
— Защо имат охрана? — Пожела да узнае Майкъл.
— Каква охрана?
— Тази. — Докато баща му сядаше на шофьорското място, Майкъл посочи към четирима мъже с тъмни костюми и широки рамене, близо до входа на сградата,
— По какво разбра, че са охрана?
— Хайде, де! Можеш да ги наречеш и ченгета. Дори ченгета под наем.
Лу не знаеше дали да се намръщи, или да се засмее. Как ли би се почувствал капитанът, ако научи, че единадесет годишни хлапета разпознават цивилните ченгета.
— За да не допускат хората да правят скандали и за да не ги нападат. А и малкото момиче — добави Лу. — Някой може да го отвлече.
— Искаш да кажеш, че ги охраняват през цялото време?
— Да.
— Кошмар — промърмори Майкъл. Вече не беше сигурен, че желае да стане рокзвезда. — Мразя да ме наблюдават хора през цялото време. Как би могъл да имаш някакви тайни?
— Трудно е.
Докато баща му се отдалечаваше от тротоара, Майкъл хвърли последен поглед назад.
— Ще отидем ли в закусвалните Макдоналд?
— Да. Разбира се.
— Предполагам, че тя не би могла да отиде там.
— Коя?
— Малкото момиче. Ема. Предполагам, че тя не би могла да отиде в Макдоналд.
— Не. — Лу разроши косата му. — Предполагам, че не може.
Само след няколко минути Майкъл седеше с хамбургер със сирене, пържени картофи и шейк. Лу отиде до телефонната кабина. През прозореца на кабината виждаше Майкъл да добавя кетчуп на хамбургера си.
— Кесълринг — каза той. — Връщам се след час.
— Лоша новина те кача, Лу.
— Какво се е случило?
— Флетчър — твоят човек с пиците.
— Не се ли е върнал в Лос Анджелис?
— Пристигнал е. Изпратих двама униформени полицаи тази сутрин. Изглежда, са закъснели с шест часа. От толкова време е бил мъртъв.
— Мамка му!
— Изглежда като от свръх доза наркотици. Намерихме у него висококачествен хероин. Очакваме доклада на следователя.
— По дяволите! — Удари силно с ръка по стената на кабината, така че минаващата отвън майка накара трите си деца да се разбързат. — Момчетата от лабораторията прегледаха ли хотелската му стая?
— Огледаха всичко.
— Дай ми адреса. — Порови за бележника си. — Ще оставя момчето си вкъщи и после ще се отбия там.
Лу си записа, изруга отново и окачи слушалката. Отвори вратата и за да се успокои поне малко, се облегна на нея. През прозореца виждаше как синът му се справя с хамбургера.