Нора Робъртс
Публични тайни (11)

Глава 10

Беше слънчево и топло. Бризът на Атлантика люлееше високата зелена трева. Ема се вслушваше в тайнствените звуци, които той й нашепваше. Над тази музика се издигаше ниският, тържествен глас на свещеника.

Той беше висок и червендалест, със снежнобяла коса, силно контрастираща с черните му одежди. Въпреки че гласът му звучеше подобна на бащиния й, Ема не разбираше добре какво казва. Тя и не искаше. Предпочиташе да слуша шепнещата трева и шума от добитъка, който слизаше от хълма зад гробището.

В края на краищата Дарън щеше да има своята ферма в Ирландия, въпреки че никога нямаше да кара трактор или да гони мързеливите крави.

Мястото беше прекрасно, с толкова зелена трева, че изглеждаше като нарисувана. По-късно щеше да си я спомня, а също и свежия аромат на прясно разорана земя, въздуха, галещ лицето й, въздух, толкова влажен от морето, че приличаше на сълзи.

Наблизо беше църквата: малка каменна постройка с бяла камбанария и цветни прозорци. Бяха влезли вътре, за да се помолят, преди малкият полиран ковчег да бъде изнесен навън. Миришеше силно и малко сладникаво на цветя и тамян. Горяха свещи, въпреки че слънцето блестеше през цветните стъкла.

Тя се загледа в кървящия човек, разпънат на кръст. Брайън беше й казал, че това е Исус, който се грижи за Дарън на небето. Обаче Ема не можеше да си представи, че толкова тъжен и уморен човек би могъл да се грижи за Дарън и да го разсмива.

Бев безмълвно стоеше е лице, бледо като свещ. Стиви свири на китара както на сватбата, но този път бе облечен в черно и мелодията беше тъжна и тиха.

Ема не искаше да е в църквата и се зарадва, когато излязоха навън на слънце. Джоно и П.М., със зачервени от плач очи, понесоха ковчега заедно с четирима други мъже, които вероятно бяха братовчеди. Учудваше се защо толкова много хора трябваше да носят Дарън, който беше толкова малък. Но не смееше да попита.

Само гледката на кравите, високите треви и прелитащите над главите им птици я успокояваше.

Дарън би харесал фермата си, помисли тя. Но не беше справедливо, нито честно да не може да застане до нея, готов да се надбягва, да тича и да се смее.

Тя не искаше той да лежи в ковчега. Не искаше да е ангел, дори ако това означаваше той да има крила и наоколо да се носи музика. Ако беше силна и храбра, ако беше удържала на обещанието си, той нямаше да е там. Помисли си, че тя трябваше да е на неговото място и сълзите й потекоха. Беше допуснала лоши неща да се случат на Дарън. Не беше го спасила от чудовищата.

Когато започна да плаче, Джоно я вдигна на ръце. Залюля я леко и тя се поуспокои. Отпусна глава на рамото му и се заслуша в думите, които той повтаряше заедно със свещеника.

„Господ е моят пастир, аз не ще поискам…“

Но тя искаше. Искаше Дарън. Примигвайки от сълзите в очите си, тя се опита да гледа към полюшваната от вятъра трева. Гласът на баща й се отдели, изпълнен с тъга.

„…ще премина през долината на смъртта и не ще се уплаша от злото…“

Но зло има, искаше да изкрещи тя. Злото съществува и то уби Дарън. Злото няма лице.

Загледа се в прелитащата над главата й птица и проследи полета й. На близкия хълм видя човек. Стоеше високо над малкия гроб и снимаше.

 

 

„Никога няма да е същият — помисли Брайън и отпи от бутилката ирландско уиски близо до лакътя му. — Нищо няма да е същото.“ Пиенето не облекчаваше болката, както се надяваше. Само корените й потъваха по-дълбоко.

Не можеше дори да утеши Бев. Господ знаеше, че се бе опитал. Искаше. Искаше да я утеши и да бъде утешен от нея. Но тя се беше затворила в черупката си — бледа, непозната жена, потънала в мълчание, която стоя до него, докато погребваха детето им в земята.

По дяволите, тя му беше необходима. Трябваше му някой, който да му каже, че има логика в това, което се случи, че има надежда дори сега, в най-черните дни от живота му. Заради това беше донесъл Дарън тук, в Ирландия, заради това беше настоявал за литургия, за свещеници и целия ритуал. Помисли си, че човек се обръща към църквата най-вече по време на смърт. Но дори познатите думи, цветята, надеждата, която свещеникът раздаваше убедено като нафора, не облекчиха болката му.

Вече никога нямаше да види Дарън, никога нямаше да го държи в ръцете си, да го види как израства. И всички думи за вечен живот не значеха нищо, щом не можеше да вдигне момченцето си на ръце.

Искаше да се ядоса, но беше твърде уморен за каквото и да е чувство. Така че ако няма успокоение, мислеше и си наливаше уиски, ще трябва да се научи да живее с мъката.

В кухнята миришеше на сладкиши и печено месо. Роднините му си бяха отишли преди няколко часа. Бяха дошли — трябваше да им е благодарен. Дошли, за да застанат до него, да приготвят ядене, което странно защо щяло да нахрани душата. Скърбяха за смъртта на момчето, въпреки че повечето от тях не бяха го виждали. Твърде много се бе отчуждил от семейството, но бе създал свое. Сега тези, които бяха останали от семейството му, спяха горе. Няколко мили по-далеч спеше Дарън, под сянката на хълма, до баба си, която никога не беше виждал.

Брайън пресуши чашата и разсеяно си наля друга.

— Сине?

Вдигна поглед и видя, баща си да стои нерешително на прага. Щеше да се разсмее: бяха разменили ролите си. Спомняше си съвсем ясно как като момче се вмъкваше в кухнята, докато баща му седеше на масата и се напиваше.

— Да. — Брайън вдигна чашата си и погледна през нея.

— Трябва да се опиташ да поспиш.

Видя, че баща му е приковал поглед в бутилката. Побутна я мълчаливо към него. Тогава Лайъм Макавой, който изглеждаше твърде стар за петдесетте си години, влезе. Лицето му беше кръгло и червено от мрежата спукани капиляри. Сините мечтателни очи беше предал на сина си, както и светлорусата коса — сега прошарена със сиво. Сух, с крехки кости, вече не беше онзи едър, силен мъж, какъвто изглеждаше в детските години на Брайън. Когато се пресегна към бутилката, Брайън усети, че трепва. Ръцете на баща му, елегантни и с дълги пръсти, бяха като неговите. Защо никога не го бе забелязал преди това?

— Хубаво погребение беше — каза Лайъм, опипвайки почвата. — Майка ти би била доволна, че го доведе тук, за да лежи до нея. — Наля си и жадно отпи половината от чашата.

Отвън заваля спокоен ирландски дъжд.

За пръв път пиеха заедно. Наля още уиски и в двете чаши. В края на краищата може би с помощта на бутилката щяха да намерят общ език.

— Това е фермерският дъжд — отбеляза Лайъм, успокоен от шума и от уискито, — тих и напоителен.

Фермерски дъжд. Малкото му дете мечтаеше да стане фермер. Толкова ли много се беше предало от Лайъм Макавой на Дарън.

— Не исках да бъде сам. Помислих, че трябва да се върне в Ирландия, при Семейството.

— Така е добре. Постъпил си правилно.

Брайън запали цигара, след това бутна пакета към баща си. Бяха ли си говорили някога двамата? Дори и да се беше случвало, Брайън не си спомняше.

— Не биваше да се случва,

— Има твърде много неща на този свят, които се случват, а не би трябвало. — Лайъм запали цигарата и вдигна чашата си.

— Ще ги хванат копелетата, които са го направили, момче. Ще ги хванат.

— Мина една седмица. — Струваше му се, че са минали години. — Не са открили нищо,

— Ще ги хванат — повтори Лайъм. — И мръсните копелета ще гният в ада. Тогава и бедното малко хлапе ще почива в мир.

Не му се мислеше за отмъщение сега. Не искаше да повярва, че сладкото му малко момче почива в мир под земята. Времето му изтече и то си беше отишло. Нямаше логика в това.

— Защо нито веднъж не дойде? — Брайън се наведе напред.

— Изпратих ти билет за сватбата, за раждането на Дарън, за рождения ден на Ема, за неговия. За Бога, видя го едва преди погребението, Защо не дойде?

— Фермерството е сериозна работа — отвърна баща му, докато отпиваше от чашата. Лайъм беше човек, който непрекъснато се оплакваше от живота си. — Не мога да пътувам винаги, когато ти решиш,

— Нито веднъж. — Изведнъж му се стори извънредно важно да получи отговор, но истински. — Можеше да изпратиш мама. Преди да умре, трябваше да я пуснеш да дойде,

— Мястото на жената е при съпруга й. — Баща му наклони чашата си към него. — Ще направиш добре, ако запомниш това, момче.

— Винаги си бил егоистично копеле.

Ръката на Лайъм, неочаквано силна, сграбчи ръката на Брайън.

— Внимавай какво говориш!

— Този път няма да избягам и да се крия, татко. — Очите и гласът му бяха спокойни. В тях се четеше жажда. Щеше да изпита удоволствие да бие — тук и сега.

Лайъм бавно отпусна ръката му и вдигна чашата си.

— Не искам днес да се пердашим. Не в деня на погребението на внука ми.

— Никога не ти е бил внук. Видял си го след смъртта му. — Брайън се олюля назад. — Пукната пара не си давал за него. Осребряваше билетите, които ти пращах, за да си купиш още уиски.

— А ти къде беше през последните години? Къде беше, когато умря майка ти? Някъде далеч свиреше проклетата си музика.

— Проклетата музика ти даде покрив над главата.

— Татко.

Здраво стиснала кучето, Ема стоеше на прага с широко отворени, уплашени очи и трепереща долна уста. Преди да влезе в стаята, беше чула сърдитите гласове и подушила миризмата на алкохол.

— Ема. — С несигурна стъпка Брайън отиде и я взе на ръце, като внимаваше да не докосва гипсираната й ръка. — Какво правиш долу?

— Сънувах страшен сън. — Змиите и чудовищата се бяха върнали. Още чуваше виковете на Дарън.

— Трудно се спи в чуждо легло. — Лайъм се изправи. Непохватно, но леко я потупа по главата. — Дядо ще ти стопли мляко.

— Мога ли да остана при теб? — попита баща си и подсмъркна.

— Разбира се. — Занесе я до един стол и седна заедно с нея.

— Събудих се и не можах да те намеря,

— Тук съм, Ема. — Разроши косата й и погледна към баща си. — За теб винаги ще съм тук.

 

 

„Дори тук — помисли си Лу. — Дори в такова време.“ Разглеждаше във вестника неясната снимка от погребението на Дарън Макавой. Беше я видял на излизане от супермаркета, където го беше пратила Мардж за хляб, Както всичко, свързано със семейство Макавой и тази снимка го заинтересува. Доста се смути, че я купува от обществено място и то от стоящата на изхода Сали.

У дома той се почувства почти като воайор. За някакви дребни стотинки той и хиляди като него ставаха свидетели на дълбока човешка мъка. Тя бе изписана на всички лица, въпреки че бяха замъглени и неясни. Различи и малкото момиче с висяща на превръзка гипсирана ръка.

Питаше се какво беше видяла, какво би могла да си спомни. Всички лекари, с които се беше консултирал, бяха единодушни, че ако е видяла нещо, то е блокирано. Би могла да си спомни, утре, след пет години или никога.

Девъстейшън на гробищата

Имаше и десетки други заглавия. Лу вече имаше пълно чекмедже с изрезки.

Дали Ема Макавой е била свидетел на ужасната смърт на брат си? Смъртта на Дарън Макавой разтърси „Девъстейшън“

Дете умира по време на оргия на родителите.

Убито дете на прочут рок певец.

„Колко отвратително! — помисли си Лу. — Всичките са гнусни.“ Питаше се дали Пит Пейдж беше успял да спаси семейство Макавой от най-злобните. Разстроен, подпря главата си с ръка и продължи да разглежда снимката.

Не можеше да се откаже от случая. Сега носеше работата си вкъщи: досиета, снимки, бележки бяха разхвърляни по бюрото му, сгушено в ъгъла на спретнатата всекидневна на Мардж. Въпреки че му бяха дали добри помощници, той проверяваше цялата им работа. Лично беше разпитал всеки един от списъка на гостите, който му бяха дали. Задълбочено изучи медицинската експертиза и се връща много пъти да претърсва стаята на Дарън.

Беше минало повече от две седмици от убийството, а Лу нямаше абсолютно нищо, за което да се хване.

За аматьори твърде умело бяха прикрили следите си. А че бяха аматьори, в това беше сигурен. Професионалисти никога не биха удушили дете, което би им донесло милиони откуп, нито толкова неумело щяха да инсценират влизане с взлом.

Били са в къщата. Влезли са направо през главния вход. В това беше сигурен. Но и не означаваше, че имената им са в списъка, който Пейдж беше успял да състави. През онази нощ половината Южна Калифорния би могла да влезе в къщата — щеше да получи питие или марихуана, или каквито наркотици бяха под ръка.

Не се намериха никакви пръстови отпечатъци в стаята на момчето, както и по спринцовката. Отпечатъците бяха на семейството и на бавачката. Личеше, че Бевърли Макавой е превъзходна домакиня. Безпорядъкът на първия етаж след такова парти не го учудваше, но вторият светеше от чистота и ред. „Мардж би го одобрила“ — си помисли той, като си представяше стаите. Нямаше отпечатъци, нямаше прах, нямаше следи от борба.

Борба обаче беше имало, борба на живот и смърт, и в някакъв момент една ръка беше запушила устата на Дарън Макавой и може би по невнимание — и носа му.

Всичко се беше случило някъде между времето, в което Ема беше чула вика на брат си — ако наистина го беше чула — и отиването на Бевърли Макавой да види сина си.

Колко ли време беше продължило? Пет, десет минути? Не повече. Това е сигурно. Според лекаря Дарън Макавой беше умрял между два и два и половина през нощта. В два и седемнадесет са повикали линейката.

Това, което бе открил досега, не му вършеше работа. А бяха изписани безброй бележки и натрупани купища папки с досиета. Необходимо беше да открие само едно нещо не на място, нелогично, едно име, което да не пасва, нечий несъгласуван разказ.

Трябваше да открие убийците на Дарън Макавой. Ако не ги откриеше, цял живот щяха да го преследват лицето на момчето и изпълненият със сълзи въпрос на малката му сестричка: „Моя грешка ли беше?“

— Татко?

Лу трепна и се обърна към сина си, който бе застанал зад него и подхвърляше топка.

— Майкъл, престани да ме дебнеш.

— Не те дебна. — Детето се изненада от думите на баща си. Ако тръшкаше вратите и ходеше като нормален човек — бил много шумен. Ако се опиташе да е тих — дебнел. Не можеше да угоди. — Татко — повтори той.

— Хмм?

— Каза, че ще ми подадеш няколко паса днес следобед.

— Когато свърша, Майкъл.

Запристъпва от крак на крак с черните си износени гуменки. Напоследък „когато свърша“ беше дежурният отговор на баща му.

— Кога ще свършиш?

— Не знам, но ще свърша по-бързо, ако не ме безпокоиш.

„По дяволите — помисли си Майкъл. — Никой няма време за нищо.“ Единият от приятелите му беше при глупавата си баба, а другият лежеше от някакъв тъп грип или нещо подобно. И за какво е съботата, ако поне не поиграеш.

Опита се да изпълни съвета на баща си. Заразглежда коледното дърво и подредените под него подаръци. Вдигна един от пакетите с неговото име, обвит с хартия с танцуващи джуджета. Внимателно го разклати. Тракането беше едва доловимо, но предизвика страшно задоволство.

Искаше самолет с дистанционно управление. Беше под номер първи в коледния му списък, написан с главни букви и подчертан три пъти. Така майка му и баща му трябваше да разберат, че е много важно. Беше сигурен, съвсем сигурен, че самолетът е в тази кутия.

Върна я на мястото й. Ще минат дни, преди да може да я развърже, дни, преди да го изнесе навън и да го накара да прави лупинги и спускания,

Трябваше да върши нещо сега.

От кухнята идваше приятна миризма на сладкиши. Но знаеше, че ако влезе там, майка му ще го накара да й помага за бисквитените гълъбчета и човечета. Женска работа!

А как би могъл да се надява, че ще играе полузащитник в отбора на Лос Анжелес, ако никой не му подава пасове?

Какво път беше толкова интересно в онази купчина скучни листа и снимки? Приближи се отново до бюрото, като прекара език по нащърбения зъб, ударен миналата седмица, когато пробваше колелото си. Приятно ме беше, че баща му е полицай и непрекъснато се хвалеше с него. Разбира се, според него баща му стреляше още щом се докоснеше до пистолета и арестуваше луди като Чарли Мансън. Какво щяха да си помислят другите, ако знаеха, че баща му попълва на машина формуляри и изучава досиета. Та така би могъл да бъде и библиотекар.

Стиснал топката под мишница, той се наведе над рамото на баща си. Надяваше се, че ако досажда, той ще отмести книжата и ще излезе навън, Погледът му попадна на снимката на Дарън Макавой.

— Господи! Това дете умряло ли е?

— Майкъл! — Лу се обърна, но готовата нравоучителна лекция застина на устните му, щом погледна шокираното и впечатлено лице на сина си. Сложи ръка на рамото на Майкъл. — Да.

— Какво се е случило? Болно ли е било, или друго нещо?

— Не. — Питаше се дали да се чувства виновен, че използва трагедията на едно дете като урок за друго. — Беше убито.

— Но то е съвсем малко. Хората не убиват малки деца.

— За съжаление понякога го правят.

Загледан в снимката, Майкъл за пръв път разбра, че хората се смъртни.

— Защо?

Лу си спомни как обясняваше на Ема, че няма чудовища. Но колкото по-дълго се занимаваше със случая, толкова по-убедено започваше да вярва, че ги има.

— Не знам. Опитвам се да открия. Такава ми е работата, да откривам.

Въпреки че познаваше ежедневието на полицая, Майкъл предпочиташе идеалния образ на ченгето от филмите.

— Как ще го откриеш?

— Като говоря с хора, като изследвам доказателствата, с много мислене.

— Звучи скучно. — Но не можеше да отдели очи от снимката.

— Повечето време е така.

В този момент Майкъл беше доволен, че е решил да става астронавт. Погледна встрани от снимката и забеляза вестника, който баща му току-що беше донесъл.

— Това е малкото момче на Брайън Макавой. Някой се е опитал да го отвлече, но вместо това го е убил. Всички хлапета говорят за това.

— Вярно е. — Лу пъхна снимката на Дарън обратно в папката.

— И ти работиш по този случай! Успя ли да се срещнеш с Брайън Макавой и другите?

— Срещнах се с него.

Баща му се беше срещал с Брайън Макавой! Майкъл го загледа с възторг..

— Страхотно! Видя ли и останалите от групата? Говори ли с тях?

Лу кимна с глава и започна да подрежда книжата си. Колко прост е животът, когато си на единадесет. „И колко прост би трябвало да бъде“ — добави мислено, като разроши тъмната коса на Майкъл.

— Да. Говорих с тях. Изглеждаха много приятни.

— Приятни? — Майкъл се ококори. — Те са най-добрите. Единствените. Само почакай да кажа на момчетата!

— Не искам да казваш на никого.

— Да не казвам? — Майкъл зарови пръсти в рошавата си коса. — Как? Момчетата направо ще изпопадат. Трябва да им кажа.

— Не. Не трябва. Искам да запазиш това за себе си, Майкъл.

— Но защо?

— Защото някои неща са лични. — Погледът му се насочи към крещящите заглавия. — Или би трябвало да са лични. Това е едно от тях. — Взе топката, намести я в ръката си. — Хайде да видим колко си добър.