Нора Робъртс
Партньори (3)

ТРЕТА ГЛАВА

Мат избра шумен ресторант във френския квартал, защото беше установил, че хората винаги говорят повече, когато не са сигурни дали ги чуват. Чувстваше по интуиция, че докато Сюзан Фишър бе повярвала от пръв поглед на Лоръл, все още се съмняваше в него. Затова реши да остави Лоръл да води действието.

Държеше се приятелски, съчувствено, но в същото време преценяваше всяка дума и всеки жест на Сюзан. Тя беше жена, реши Мат, живяла под напрежение и, както изглежда, се беше борила през целия си живот досега. Имаше още дълъг път пред нея, ала нищо нямаше да й попречи да го извърви. Наистина познаваше сестра си. И беше твърдо решена да не се примири с обяснението за смъртта на Ан, докато на бял свят не бъдат извадени и изяснени всички факти. Може би затова Мат й се възхищаваше, още повече, че ръцете й трепереха.

Той погледна Лоръл и се усмихна. Тя щеше да се хване за всяка сламка, помисли си, макар да не се съмняваше, че щеше да му противоречи, ако предложението излезеше от него. Лоръл не искаше да я смятат за слаба или беззащитна, най-малкото Мат. Те бяха колеги, или по-точно казано, конкуренти. Беше му приятно да работи с нея, рамо до рамо. А след последните две минути, прекарани в асансьора между етажите, вече знаеше, че Лоръл скоро няма да забрави, че насреща си има мъж. Пък и той нямаше намерение да й позволи да го забрави.

Мат сипа още кафе в чашата на Сюзан и направи мълчалив знак на Лоръл, че бе негов ред. Лекото свиване на рамене й му показа, че бе съгласна.

— Вашата сестра е умряла почти преди месец Сюзан — подзе меко той, като наблюдаваше лицето й. — Защо чакахте толкова време, преди да дойдете при нас?

Сюзан сведе поглед в чинията си, където от двадесет минути подбутваше храната си с вилица. Над главата й очите на Лоръл срещнаха тези на Мат. Той почти прочете в тях въпроса. „За какво, по дяволите, е това?“ Но тя си знаеше работата. Бяха партньори, не беше необходимо да се договарят за правилата. Когато Мат питаше, Лоръл мълчеше.

— Сюзан — докосна я по ръката Лоръл. — Ние искаме да ти помогнем.

— Зная. — Сюзан остави вилицата си и погледна първо Мат, после нея. — Трудно ми е да го призная, но все още не мога да приема, че Ан е мъртва. Истината е, че просто бях съсипана. Дори престанах да вдигам телефона. Изобщо не излизах от къщи. Загубих работата си. — Тя стисна устни. Когато отново заговори, трябваше да се напънат, за да я чуят сред невъобразимия шум в ресторанта. — Най-лошото беше, че дори не отидох на погребението. Предполагам, така съм искала да си внуша, че не се е случило. Бях единствената й роднина, а не отидох. Не я изпратих в последния й път.

— Това не е важно — настоя Лоръл, когато Сюзан се опита да продължи на тази тема. — Наистина не е важно. Ти си я обичала. И още я обичаш. А любовта има най-голямо значение. — Вдигна поглед и забеляза, че Мат я наблюдаваше съсредоточено. За момент забрави Сюзан, подозренията, шума и мириса на ресторанта. Очакваше да види цинизъм в очите му, или може би лека, подигравателна усмивчица. Вместо това видя разбиране и един въпрос, на който не знаеше как да отговори. Той мълчаливо вдигна ръката й към устните си, целуна я и я остави.

О, не, помисли си Лоръл смутена. Не и Матю Бейтс! Това всъщност не беше важно, беше по-скоро смешно. Объркана, тя взе чашата си с кафе, ала бързо я остави, без да отпие, защото забеляза, че ръката й не бе много сигурна. Този дълъг, съсредоточен поглед я обърка повече, отколкото целувката в асансьора, която трудно можеше да бъде наречена така. Някъде отдалече дочу гласа на Сюзан, който казваше нещо, и се насили да се съсредоточи.

— И изведнъж миналата седмица сякаш ме осени някакво прозрение. Предполагам, че след като отмина първият шок, започнах да мисля за писмата й. Нещо не се връзваше. Не съвпадаше. — Жената погледна Мат с надеждата, че той я разбира. — Винаги, когато споменаваше блатото, то беше с чувство на отвращение и страх. Ако можеше да си представите колко много мразеше тъмнината, ще разберете, че никога не би отишла там сама през нощта. Никога! Някой насила я е завел, господин Бейтс. Някой я е накарал да отиде.

— Но защо? — Той се наведе напред и сега гласът му беше твърд и настойчив. — Защо някой ще иска да убие сестра ви?

— Не знам. — Кокалчетата на пръстите й побеляха, докато стискаше ръба на масата, сякаш се бореше с напиращото желание да отпусне глава и да се разридае. — Наистина не знам.

— Аз отразявах случая. — Мат взе цигара и посегна за кибрита. Не искаше да бъде груб с жената, ала ако се налагаше да бъде огъната, то това трябваше да стане сега, преди да задълбаят много навътре. — Вашата сестра е живяла в града повече от година и не е познавала никого. Тя и съпругът й нарочно са избягвали обществото. Според прислугата в къщата, сестра ви е била луда по него. Никога не са се карали или спорили. Значи основният мотив за едно убийство — ревност, просто не съществува. Какво друго? Какво друго може да има?

— Не знам. — Сюзан обърна глава отново към Лоръл. — Просто не знам.

— Хайде да започнем отначало, стъпка по стъпка — предложи Лоръл. — Все още ли пазите писмата на сестра си?

— Да. — Сюзан въздъхна тежко. — В хотела ми са.

Мат загаси цигарата си.

— Тогава да идем и да им хвърлим едно око.

Когато Сюзан бе на такова разстояние, че да не може да ги чуе, Лоръл приближи към него.

— Шокът може и да е отминал — прошепна, — но тя все още не е на себе си. Мат, повярвай ми, имам нюх за тези неща. Мога да го усетя.

— Можеш да усещащ каквото си щеш, Лоръл.

Тя се намръщи.

— Какво искаш да кажеш?

— Че трябва да гледаме само фактите. Ако решиш да се правиш на скаут, само ще объркаш нещата.

— Колко съм била наивна — процеди Лоръл през зъби. — Преди няколко минути ми се стори, че виждам разбиране и човещина в очите ти. Зачатък на някакво чувство.

Той се усмихна.

— Аз целият съм изтъкан от чувства. Ала това можем да го обсъдим по-късно, на чаша питие.

— Нали знаеш кога ще стане? На куково лято. — Лоръл излезе след Сюзан от ресторанта и се опита да не му обръща внимание, докато таксито ги отнасяше към хотела.

Беше в бедната част на града. Улиците бяха тесни, паважът напукан, перилата на стълбищата изпочупени. От ръждивите балкони вееше влага. Фасадите на сградите бяха овехтели или покрити със слоеве мухъл от постоянната влажност на въздуха. Сякаш всички цветове се бяха слели в един мръсно сиво. Малките улички бяха сенчести и тесни. През нощта, помисли си Лоръл, сигурно бяха опасни. Такива улички човек обикновено или избягва или ги прекосява бързо, оглеждайки се зад гърба си. От отворените прозорци долитаха кавги на всякакви езици, надвикващи звуците на силен джаз.

На бордюра лежеше кльощава котка, която издаде недоволен мъркащ звук, когато Сюзан отвори вратата на колата. Тя се усмихна извинително.

— Това място си има своята атмосфера.

Мат се усмихна, докато оглеждаше мрачното, оскъдно обзаведено холче на хотела.

— Това не е нищо. Би трябвало да видите апартамента, в който израснах в Ню Йорк.

Напрегнатото изражение върху лицето на Сюзан се смекчи и тя тръгна по стълбите.

— Е, поне е евтино.

Лоръл ги последва и се усмихна зад гърба му. Беше доловила още един проблясък на чувствителност. Странно. И въпреки че не искаше да си признае, безгрижният кратък коментар за детството му бе възбудил интереса й. Кой всъщност беше този човек? Какъв беше? Как беше живял? Винаги бе много тактична и не си позволяваше да любопитства за живота на другите. Какво й ставаше днес?

Хотелчето беше тихо и толкова празно, че стъпките им отекваха по голите стъпала. Напукана мазилка и стени, нашарени с пошли рисунки. Лоръл наблюдаваше профила на Сюзан, докато отваряше вратата. Ще я измъкна оттук, обеща си тя, и то още днес, следобед. Забеляза погледа на Мат, пълен с разбиране, и осъзна, че той отново бе разгадал мислите й. Затова го изгледа свирепо.

— Още една червена точка, а, Лоръл! — прошепна весело Мат.

— Затваряй си устата — изсъска тя, докато влизаше в полумрачната стая на Сюзан.

Имаше едно тясно легло, стар гардероб и нищо друго. Никаква топлинка, нищо интимно.

— Странно, но съм сигурна, че оставих щорите вдигнати.

Като прекоси стаята, Сюзан дръпна въженцето. Мръсната бяла щора се вдигна и слънцето влезе в стаята. Сетне включи вентилатора и бръмчащият му звук изпълни тишината, ала раздвижи и горещия въздух.

— Сега ще ви дам писмата.

Лоръл седна на крайчето на леглото и погледна Мат.

— От коя част на Ню Йорк си?

Веждите му се повдигнаха изненадано, сякаш въпросът го завари неподготвен.

— Не я познаваш. — Устните му се изкривиха в усмивка, докато приседна от другата страна на леглото. — Ти била ли си по на север от линията Мейсън-Диксън, Лоръл?

— Била съм няколко пъти в Ню Йорк — започна тя, но въздъхна недоволно, когато усмивката му стана още по-широка. — По-точно, дванадесет пъти.

— И къде си ходила? Емпайър Стейт Билдинг, Елис Айлънд, Обединените нации, чай на Плаза и шоу на Бродуей.

— Много обичаш да се правиш на високомерен и самодоволен всезнайко.

Той прокара пръст по брадичката й.

— Да. Не го крия.

Лоръл все пак успя да се усмихне.

— А знаеш ли, че ставаш още по-нетърпим при по-продължително общуване?

— Внимавай — предупреди я Мат. — Имам слабост към ласкателствата.

Без да откъсва поглед от нейните смеещи се очи, той взе ръката й, обърна я с дланта нагоре и я докосна с устни. Гледаше как объркване смени смеха в очите й. Зад тях Сюзан нервно отваряше и затваряше чекмеджета. Ала те дори не я чуваха. Нито й обръщаха някакво внимание.

— Няма ги! — Сюзан захвърли купчина дрехи на пода и загледа празното чекмедже. — Изчезнали са! Всички, до едно!

— Какво? — Стресната, Лоръл се обърна към нея. — Какво е изчезнало?

— Писмата, разбира се. Всички писма от Ан.

Лоръл мигновено скочи на крака и започна да рови из разбърканите дрехи на пода.

— Може би си ги сложила някъде другаде.

— Не бяха тук — отвърна Сюзан, а в гласа й се долавяше истерична нотка. — Сложих ги всички в ето това чекмедже. Всичките дванадесет писма. Ето тук!

— Сюзан! — Гласът на Мат беше спокоен и студен. — Сигурна ли си, че си ги донесла със себе си?

Тя въздъхна дълбоко, докато очите й прескачаха от единия към другия.

— Всяко писмо, получено от Ан, беше у мен, когато наех тази стая. Щом разопаковах багажа си, ги сложих ето в това чекмедже. Бяха тук, когато се обличах тази сутрин, преди да изляза.

Ръцете й треперят, отбеляза Мат, но очите бяха сериозни и не трепваха.

— Ще отида да говоря с момчето на рецепцията. След като вратата се затвори зад него, Сюзан загледа смачканата блуза, която държеше в ръце.

— Някой е влизал тук промълви нерешително тя. Знам го със сигурност.

Лоръл я погледна.

— Нещо друго липсва ли?

— Не — Сюзан пусна блузата с въздишка. — Тук няма нищо, което да заслужава да бъде откраднато. Предполагам, че те много добре знаят това. Защо му е на някой да краде Анините писма?

— Мат и аз ще разберем — отговори Лоръл и в същия миг си даде сметка, че говори за себе и за него като за нещо общо. — Между другото — тя се наведе и започна да прибира дрехите на Сюзан. — Можеш ли да пишеш на машина?

Сюзън я загледа, без да разбира връзката.

— Ами да. Работя или по-точно работех в приемната на един лекарски кабинет.

— Добре. Къде е куфарът ти? — попита Лоръл, докато сгъваше дрехите на кревата.

— В килера.

— Ще те заведа на едно друго място, и ще ти намеря подходяща работа. — Взе от ръцете й блузата.

— Работа ли? — Не разбирам.

— Моята баба живее извън града. Когато аз и брат ми отсъстваме тя остава сама. — Лъжата излезе така естествено от устата и, че Сюзън едва ли се усъмни в нещо.

— Ала аз не мога да остана там!

— Напротив. Не ти правя благодеяние. Ще си плащаш за престоя. — Лоръл се усмихна окуражаващо. — Баба ми е решила да пише спомените си а аз непрекъснато си търся извинения, за да не ги печатам на машина. Няма да ти бъде скучно, уверявам те. Тя е на осемдесет и две години и е имала бурен живот. Винаги е обичала мъжете. Поне откакто аз я помня. Ако не бях толкова заета, сигурно с удоволствие щях да се посветя на нейните спомени. Така ще ми направиш голяма услуга.

— Защо вършиш всичко това за мен? — попита Сюзан. — Ти дори не ме познаваш.

— Защото си в беда — отговори просто Лоръл. — И аз имам възможност да ти помогна.

— Само това ли е обяснението?

— Нима помощта трябва да бъде обяснявана по друг начин? Дай ми куфара си — нареди Лоръл, преди Сюзан да успее да каже още нещо. — Ще имаш време да си събереш багажа, докато видя какво е открил Мат. Но преди да излезе, тя се сблъска с него на вратата. — Е?

— Никого не е видял, нищо не е чул. — Мат се подпря на стената и запали цигара. — Ала според мен беше повече заинтригуван от пасианса, който редеше в задната стаичка. — Той издуха дима от цигарата, който се изви към тавана и се разсея. — Говорих и с жената, която чисти стаите. Тя не е пускала щорите.

— Значи някой наистина е влизал тук.

— Може би.

Лоръл се загледа в стената.

— Сюзан просто смята, че е влизал някой крадец. В нейното състояние е по-добре да мисли така.

— Я не се прави на много важна, Лоръл.

— Не се правя. — Тя вдигна ядосано очи към него. — И ще бъде много по-лесно да се справим с всичко, ако тя не вземе да си мисли, че някой определено и целенасочено иска да я спре.

— Няма причини да си мисли подобно нещо — отвърна Мат. — Всъщност какво прави Сюзан в момента?

— Събира си багажа.

Той кимна. И според него не беше много умно да остава в тази дупка.

— Къде ще отиде?

Лоръл вирна брадичка.

— При баба ми.

Без да се опитва да прикрие усмивката си, Мат загледа върха на цигарата си.

— Аха. Ясно.

— Едва ли ти е много ясно! И да не си посмял да философстваш, че се въвличам прекалено много в случая, защото…

— Добре, добре. — Той смачка угарката на мръсния под.

— Също така няма да кажа колко трогателно благороден е жестът ти. Класическа дама. — Ще отида да хвана такси — добави и тръгна, докато Лоръл гледаше след него.

Точно когато реша, че съм го разбрала, помисли си тя, и Мат прави чупка. Ако не съм по-внимателна с него, каза си Лоръл, докато стъпките му заглъхваха по стълбите, ако не съм много внимателна, ще започна да го харесвам. При тази не особено приятна мисъл влезе в стаята и помоли Сюзан да побърза.

След около десетина минути Лоръл седеше до Мат на задната седалка на едно такси и гледаше задните светлини на друго, което отнасяше Сюзан към къщата на баба й.

— Престани да се тревожиш за нея — нареди тихо Мат. — Оливия ще се погрижи за всичко. Няма да й даде никаква възможност да помисли за сестра си. И за всичко останало.

Лоръл сви рамене и се облегна назад.

— Не се съмнявам в това. Но започвам да се съмнявам, че Ан Трулейн се е разхождала сама из блатото посред нощ.

— Хайде да огледаме фактите, Лоръл и да се придържаме към тях. Първо мотиви. — Без да се замисли, той нави един кичур от косата й около пръста си. Навик, който беше развил напоследък и който все повече му харесваше.

— Няма никакви мотиви. Жените не отиват да се разхождат току-тъй из блатата, без да имат причини.

— Значи има.

— Няма сексуално насилие — продължи Мат като на себе си. — Тя не е имала пари и освен това единственият й наследник би била Сюзан или съпругът й. Той има сестра, ала не мога да открия никакво облагодетелстване или връзка. Поне в тази насока.

— Последните хора, които бих заподозряла в убийство, са Луис и Мариън Трулейн. Но освен секс и пари има и много други мотиви за извършването на убийство.

Мат вдигна вежди, като продължи да си играе с косата й.

— Така е, ала на човек първо това му идва на ум. И причините обикновено са тези.

— Други мислят с повече сиви клетки, Матю Бейтс. Например ревност, ако се върнем към теорията ти за двете основни причини. Луис е богат и красив мъж. Някоя друга жена може да си се е представяла на мястото на Ан.

Той долови нещо особено в гласа й. Някакво чувство, което не разбираше. И което никак не му харесваше.

— Ти достатъчно добре ли го познаваш?

— Луис ли? — На устните й се появи усмивка и очите й се замъглиха. Виж ти, изненада се Мат, Лоръл никога досега не беше го поглеждала по този начин!

— Както всеки друг в този град, предполагам. Или поне така мисля. Той ме научи да яздя, когато бях малко момиченце. После ме накара да въздишам по него, когато бях на десет, а Луис на двадесет и една или две. Беше много хубав мъж. И много внимателен и търпелив с влюбените ученички.

Когато усети, че пръстите му доста са стиснати и може да я оскубе, Мат пусна кичура коса.

— Знаеш го от собствен опит, предполагам. — Доловила цинизма в гласа му, тя се обърна с иронична усмивчица на устните си.

— Ти никога ли не си бил влюбен, Мат?

Той я изгледа дълго и предпазливо, докато през главата му премина вихрушка от най-различни чувства. Очите й бяха спокойни и меки. Такава беше и устата й, и кожата. Ако бяха сами, изобщо нямаше да отговори на въпроса й, а просто щеше да вземе това, което желаеше от толкова време и толкова силно.

— Не — отвърна след дълга пауза Мат. — Това променя нещо в теб, омекотява нещата и никога не си отива.

Лоръл се облегна с въздишка на седалката. Много отдавна не беше си спомняла колко сладко бе да бъдеш влюбен. И колко мъчително. Тя беше само дете и си мислеше, че мечтите са като приказка, в която вярваш. И която винаги завършва щастливо.

— Луис беше изключително важен човек за мен. Исках да имам рицар и смятах, че той много добре го разбираше. Достатъчно добре, че да не ми се присмива. А когато се ожени — Лоръл вдигна ръце и после ги отпусна безпомощно. — Това разби сърцето ми. Знаеш ли историята с първата му жена?

Мат гледаше ръцете, легнали в скута й малки, елегантни, с дълги пръсти и нокти, боядисани в яркочервено. На безименния пръст блещукаше красив изумруд в старинна обковка. Наследствено семейно бижу, помисли си той. Тя имаше наследствени бижута, имаше изтънчени предци и спомени за уроци по езда от висок, аристократичен мъж, достатъчно благороден, за да бъде рицар.

— Това онова — промърмори в отговор на въпроса Мат, докато таксито спираше до бордюра. — Ще ми разправиш по-подробно после.

Лоръл слезе от колата и пооправи полата си.

— Боя се, че това ми прозвуча почти като заповед, Бейтс. След като Дон не е дал конкретни указания как точно да работим, може би ние с теб ще трябва да се изясним.

— Добре. — Той не знаеше защо толкова се ядоса. Наблюдаваше я с присвити срещу слънцето очи. — Това обаче е в моя периметър.

С голямо усилие тя успя да потисне гнева си.

— Но случаят е мой!

— Ако искаш да стигнем донякъде — отвърна Мат — ще трябва да ми оставиш известно поле за действие. Кога за последен път си се преборвала с бюрократизма ей там? — попита той, като посочи с глава сградата на полицейския участък пред тях.

— Сблъсквала съм се с бюрократизъм на много места.

— Ала не и тук — отвърна той, преди да я хване за ръката.

— Чакай малко, Бейтс — Лоръл издърпа ръка и го погледна право очите. — Един път завинаги трябва да разбереш, че просто нямам друг избор освен да работя с теб по този случай. Но обърни внимание „с“, а не „за“. Така че, колкото и да ми е неприятно, ние сме партньори.

Това изглежда го развесели, защото на устните му се появи усмивка.

— Добре казано. Партньори — съгласи се той и отново взе ръката й. — Може да ни стане навик.

— Няма подобна опасност. Ще престанеш ли да ме докосваш?

— Не — отвърна, без да се замисли, Мат, докато се изкачваха по стълбите.

Гласовете се блъскаха в стените на участъка. Всякакви гласове ядосани, гневни, уплашени, викащи, шепнещи, кресливи. Миришеше на влажно, усойно място, на нещо сладко, на кафе, цигари, алкохол. Няколко момчета от две враждуващи улични банди стояха подпрени на стената и се гледаха убийствено и със злоба. Една жена със силно насинено лице седеше с превити рамене и разказваше с тих глас нещо на уморен офицер, който кимаше с глава и записваше показанията й на машина с два пръста. Младо момиче с впити шорти дъвчеше дъвка и гледаше неспокойно, като въртеше очи.

Беше виждал всичко това и преди. Много пъти. След като се огледа, Мат се запромъква между хората и бюрата. Полицаи, жертви, молители и потърпевши, никой не му обръщаше внимание, както и той на тях.

Тънка, стройна брюнетка с униформа остави телефонната слушалка на рамото си и му махна с ръка за поздрав. Мат приседна на края на бюрото й. Лоръл остана права до него, загледана в двама възрастни мъже, които почти щяха да се сбият, ругаейки се.

— Е, Мат, какво те води тук, в рая? — Брюнетката остави телефона и му се усмихна.

— Как си, сержант?

Тя оправи косата си и му хвърли дълъг поглед.

— Не съм сменила телефона си нито тук, нито у дома.

— В този град всички се познаваме, а? Била ли си скоро в „Нагет“?

Брюнетката взе молив и го пъхна в устата си.

— Не, отпреди месец. Искаш да ме почерпиш едно питие ли?

— Направо четеш мислите ми. Ала сега имам малко работа.

Тя се засмя кратко и остави молива върху бележника, изпъстрен с имена и номера.

— Е, какво искаш. Мат?

— Да хвърля поглед върху едно дело. Вече приключено. Трябва да си опресня случая, да се върна назад, защото може би ще има продължение.

— Кой случай? — присви очи момичето.

— Ан Трулейн.

— Деликатен случай, Мат. — Очите й се спряха на Лоръл.

— Това е Лоръл Армънд, сержант Каролин Бейкър, Лоръл и аз работим заедно — добави той. — Тя е стара семейна приятелка на Трулейнови. Може би ще успеем да изровим нещо по-надълбоко. Случаят е приключен, сержант, и много добре знаеш, че аз го отразявах от началото до края.

— Вече си се запознал с доклада.

— Значи няма да навреди никому, ако го погледна още веднъж. — Той й се усмихна с най-чаровната си усмивка. — Знаеш, че играя с открити карти, Каролин, никога не злоупотребявам с вътрешна информация, никога не намеквам дори в статиите си за неща, които биха могли да издънят някое разследване.

— Да, знам. — Момичето му хвърли поглед, който наведе Лоръл на мисълта, че между тях е имало нещо повече от професионални връзки. — Всичко беше обявено на широката общественост.

Тя стана и се мушна в съседната стая. Зад тях двамата старци продължаваха да се карат и дразнят.

— Винаги ли работиш по този начин, Мат? — Той се обърна към Лоръл и й се усмихна.

— По кой? — Когато тя не му отговори, Мат се засмя. — Ревнуваш ли, скъпа? Но нали знаеш, че сърцето ми ти принадлежи. Държиш го в двете си ръчички.

— Предпочитам да е в краката ми.

— Колко си лоша — промърмори той и стана от бюрото, защото в този момент Каролин се върна.

— Можеш да разгледаш папката, вземи я в приемната. Тя е празна. — Жената огледа препълнената стая. — Засега — добави сухо. Отвори една тетрадка и му я подаде. — Подпиши се тук, моля.

— Много съм ти задължен, Серж.

Тя го изчака, докато сложи подписа си.

— Ще ти го напомня.

Мат се изкикоти и тръгна през залата. Интересна и хубава жена беше тази сержант Бейкър, помисли си той. Странното обаче беше, че тя никога не се промъкваше в съзнанието му през онези особени моменти нощем. Нито тя, нито която и да било друга от интересните жени, които познаваше. Тогава се появяваше само една.

— Сядай — покани я Мат, като затвори вратата и по този начин изолира шума от голямата зала. Придърпа един стол и също се настани на дългата маса.

— Весело местенце — отбеляза Лоръл, като оглеждаше мръснобелите стени и овехтелия линолеум.

— Може да идеш в прокуратурата, ако искаш бели якички и спретнати канцеларии. — Той отвори папката и започна да я прелиства.

Как напълно подхожда на това място, помисли си Лоръл с определено чувство на уважение. Въпреки непринуденото му поведение, тя само за миг бе доловила, че под повърхността се криеше твърд и непреклонен нрав. Мъжът от асансьора. Да, намуси се Лоръл, беше й показал какъв темперамент има. Беше й показал и още нещо. Но тя не искаше да мисли за това сега.

Не можеше обаче да пренебрегне факта, че имаше желание да опознае повече страни от характера му. Лесно й беше да го мисли за някакъв повърхностен тип, който просто има късмета да бъде добър журналист. Като го гледаше сега, напълно съсредоточен в празната стая, неволно се запита колко ли бе преживял, какви ли неща бе видял от живота. Беше се справял с неприятности, беше се сблъсквал с чуждата скръб, беше се срещал с порочни и зли хора всеки ден, и въпреки това не беше станал студен или безразличен. Какво движеше, какво мотивираше Матю Бейтс, зачуди се Лоръл. И какво я караше така неочаквано да иска да открие причината?

— Тук няма нищо — промърмори той. — Нищо повече. Доклад от аутопсията. Никакво сексуално насилие, никакви контузии, нито разкъсвания по време на разходката й из блатата. Змията е ухапала левия й глезен. Времето на смъртта е между дванадесет в полунощ и четири сутринта. — Мат й подаде листа, преди да премине към доклада на следователя.

— Трулейн е работил до късно в своя кабинет. Според показанията му, мислел, че жена му отдавна си е в леглото. Качил се в спалнята около два часа и намерил кревата празен. Претърсил къщата, после събудил сестра си и прислугата. Всички претърсили още веднъж къщата и градините наоколо.

Той посегна да си вземе цигара, видя че кутията е празна и изруга.

— Нищо от дрехите й не е липсвало, всички коли са били в гаража. Трулейн се обадил в полицейския участък в два и петдесет и седем минути — Мат погледна Лоръл. — Почти час, след като открил, че Ан не е в стаята.

Пръстите й бяха влажни, докато разгръщаше папката.

— Къщата е много голяма. Един разумен човек никога няма да извика полиция, преди да се убеди, че е необходимо.

След като кимна бавно в знак на съгласие, той зачете отново доклада.

— Полицията е пристигнала в три и петнадесет. Къщата е била претърсена основно още веднъж, персоналът е бил разпитан — Мат спря за миг. — А тялото на Ан Трулейн е било открито приблизително около шест сутринта, в южната част на блатото.

Той беше ходил там. Спомни си сивото утро, горещото, влажно дихание на блатото, миризмата на застояло, неприятното лепкаво чувство още преди да открият трупа.

— Никой не предполагаше, че може да е там. Според Мариън Трулейн, нейната зълва, Ан изпитвала ужас от блатото. Това съвпада с твърденията на Сюзан — промърмори Мат. — Трулейн настоява на своята версия, че работил до късно и нищо не чул. И не иска да сътрудничи.

— Ти намирал ли си жена си мъртва? — попита го неочаквано Лоръл, като взе доклада от ръцете му. — Много е възможно да е бил разстроен.

Той изрече думите, които напираха да излязат от устата му.

— Заключението е, че тя е решила сама да отиде там. Може би за да се пребори със страховете си. Може би се е загубила, била е ухапана и се е лутала, докато е останала без сили. — Мат я погледна. Веждите й бяха събрани на черта, тя съсредоточено четеше доклада пред себе си. — Ти все още ли настояваш да отидем в къщата на Трулейн и да зададем някои въпроси?

— Какво? О, да, така мисля. Те ще говорят с мен. С теб също — добави Лоръл — ако успееш да ги замаеш с естествения си чар.

— Мислех, че не си забелязала — усмихна се той.

— Напротив, забелязах, че можеш да пуснеш в ход всичкия си чар, когато си наумиш. Малко е прекалено според мен, ала доста ефикасно.

— Моля те, Лорилай, комплиментите ти ме смущават.

Без да му обръща внимание, тя остави доклада встрани.

— Луис обикновено не приема никого. Той се затвори в себе си, след като първият му брак се провали. Но мисля, че с мен ще говори.

Мат разсеяно завъртя празната кутия цигари между пръстите си.

— Тя избяга с брат му, нали така беше?

— Беше ужасен удар за Лукс.

Лоръл отгърна следващата страница, докато Мат погледна към тавана замислено.

Кожата й се вледени, а стомахът й се сви на топка, ала не можа да откъсне очи. Полицейската снимка беше черно-бяла и въпреки това жестока. Беше виждала смъртта и преди, но не и такава смърт. Никога не бе виждала подобно нещо. Уплашена, ужасена, Лоръл гледаше Ан Фишър Трулейн. Или поне това, което бе останало от нея.

О, Господи, помисли си, когато съзнанието й се просветли и стомахът й се отпусна. Не е възможно. Това беше някаква жестока шега. Нечия извратена представа за шега.

— Колко време беше минало — той спря насред изречението, защото я погледна и видя, че кожата бе й смъртно бледа, а очите пълни с ужас. Като изруга през зъби, Мат измъкна снимката от ръцете й и наведе главата й между коленете й. — Дишай дълбоко — нареди кратко, — а ръцете му нежно и внимателно започнаха да разтриват врата и гърба й. Чу как тя възстанови дишането си и се прокле наум. Какво беше направил? По дяволите, беше забравил за тази снимка и я бе оставил да я види. — Спокойно, скъпа — прошепна той, докато разтриваше шията й.

— Вече съм добре — отвърна тя, ала не беше много сигурна. Опита се да се изправи. Когато Мат я прегърна през раменете, тя отпусна глава на гърдите му. — Извинявай, беше глупаво от моя страна.

— Не — той вдигна леко главата й. — Извинявай. Аз съм виновен.

Много бавно и много внимателно отмести косата от лицето й.

Лоръл преглътна мъчително.

— Предполагам, че си свикнал.

— Надявам се, че не съм.

Мат я придърпа отново към себе си, така че лицето й се допря до шията му.

Беше й добре така. Чувстваше се в безопасност. Ужасът й премина. Тя се отпусна, като му позволи да я гали по косата. Позволи неговото горещо, истинско човешко ухание да я обгърне и да измести всичко останало от тази стая. Усещаше туптенето на сърцето му до своето. Живот. Когато устните му докоснаха ухото й, Лоръл не помръдна. Той й предлагаше утеха. Каза си, че само това иска, докато се притискаше към него.

— Мат.

— Да?

— Не бъди толкова мил с мен.

Очите й бяха затворени, а лицето скрито в гърдите му, но тя усети, че той се усмихва.

— Защо не?

— Просто така. — Почувствала се малко по-спокойна, Лоръл се отдръпна, въпреки че й беше много по-лесно, а и по-приятно да остане така.

Мат взе лицето й в ръце.

— Много си красива — прошепна той. — Казвал ли съм ти го преди?

Тя се отдръпна още повече. Спокойно, напомни си. Ще мислиш за това по-късно.

— Не — усмихна се Лоръл и стана. — Не обръщам внимание на тези неща.

— Красива си — повтори той. — Дори когато брадичката ти е вирната повече, отколкото трябва.

— Не е — машинално му възрази тя.

— Особено под този ъгъл.

— Защото имам много деликатни черти — добави Лоръл, докато си вземаше чантата. О, по дяволите, пръстите й трепереха. Трябваше да излезе оттук, да излезе навън и да подиша чист въздух.

С гръб към нея, Мат скри снимката обратно в папката, затвори я и се обърна.

— С изключение на брадичката — съгласи се той, сложи ръка на рамото й и тръгна към вратата. — Като я вирнеш, не изглежда никак деликатна.

С ръка на дръжката, тя спря и го погледна. Очите й бяха тъмни и по-развълнувани, отколкото когато влязоха в стаята.

— Мат — Лоръл се облегна за секунда към него. — Никой не заслужава да умре по този начин.

Той стисна с ръка рамото й за миг.

— Съгласен съм с теб.